Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nemocnice na kraji města, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
WizardBGR (2024)
Корекция и форматиране
analda (2025)

Издание:

Автор: Ярослав Дитъл

Заглавие: Болница на края на града

Преводач: Матилда Бераха

Година на превод: 1989

Език, от който е преведено: чешки

Издание: първо

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1990

Тип: Телевизионен роман по едноименния сериен филм

Националност: чешка (не е указано)

Печатница: ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

Излязла от печат: юли 1990 г.

Редактор: Нина Цанева

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Станка Милчева

Консултант: д-р Красимир Кирилов

Художник: Огнян Фунев

Коректор: Ася Славова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19555

История

  1. — Добавяне

Глава единадесета

Алжбета се втурна като вихрушка в лекарската стая:

— Долу ми казаха, че тук имам писмо.

Щросмайер пишеше на машина някаква анамнеза.

— Точно така, чака ви, нима не усещате горещия му полъх в стаята? Това писмо излъчва някакви инфралъчи или…

Момичето взе писмото и, смеейки се, разкъса плика.

— Моля, без коментари.

— Моите посивели коси ми дават право.

Алжбета прочете писмото на един дъх, Щросмайер не се сдържа и попита:

— Бети, не го приемайте като намеса във вътрешните ви работи, но нямате ли усещането, че най-хубавият миг е самото разкъсване на плика? И после, естествено, е чудесно, но това бързане, тази припряност и тази потискана надежда… Както когато човек не може да разкопчее копченцата на блузата… Не че под нея ще открие нещо по-различно от преди и въпреки това вълнението отново го завладява.

— Изобщо нищо не ме завладява.

— За плика ли говорите или за копчето?

— Нито за едното, нито за другото.

— Това не е току-тъй — отсъди загрижено Щросмайер. — Трябва да се прегледате.

— Няма страшно, господин ексглавен лекар, изследванията ми са добри.

Тя пъхна писмото в джоба си и излезе. На вратата се сблъска с Цвах.

Щросмайер отново се зае да чука на машината, но след първите пет удара Цвах се обади глухо:

— Колега, мога ли да ви помоля за съвет?

Заместникът на главния лекар попита озадачено:

— За какво?

— Ще назовавам нещата с истинските им имена: главният лекар иска да ме изхвърли от отделението. Мислите ли, че имам надежда да остана?

Възрастният лекар се почеса зад ухото.

— И аз ще опитам.

— Какво?

— Да назовавам нещата с истинските им имена. На ваше място щях да туря кръст и да напусна ортопедията и то колкото се може по-скоро.

Цвах извънредно много се изненада:

— Но защо?

— Защото вие с ортопедията не се обичате. Стремите се към нея, дори бих казал, че понякога се опитвате да я изнасилите, но тя е непокорна кобила и хвърля лошия ездач от седлото.

— Толкова ли сте сигурен?

— Вижте какво, Цвах. Най-ценното човешко качество е да гледаш реално на нещата. Да не смяташ, че си по-долу от това, което другите мислят за теб, но не и че си нещо повече. И в двата случая е страшно трудно. За щастие, в хирургията не е чак толкова трудно. Там човек е наясно след две-три години. А вие го разбрахте от нас по доста категоричен начин. Та, по дяволите, какво още ви задържа тук?

Цвах преглътна мъчително:

— Не ми беше даден никакъв шанс.

— Тук не се дават шансове — викна Щросмайер. — Тук се води борба за спасяване на ръце, на крака, на живот! И тази борба за вас е безпредметна, проиграна, изгубена.

Цвах мисли дълго, после изтърси пак нещо отчайващо безразсъдно:

— За разлика от вас мисля, че нашият нов главен лекар все пак няма да го направи.

Щросмайер се взря в този предубеден и посвоему ограничен човек.

— Но, за бога, човече, какъвто и да е, никой главен лекар няма да промени това, то не е въпрос на главния лекар, а ваш, ваш!

Цвах отвърна намусено, но твърдо:

— Виждам, че сте решил да подкрепите новото ръководство, не ви осъждам, но и няма да ме разколебаете.

Щросмайер го гледаше, както се гледа човек, загубил здравия разум.

— Този разговор беше напълно безсмислен. Забравете, че сте ме питал нещо и че аз нещо съм ви отговорил.

Без да каже нито дума, Цвах излезе.

Щросмайер беше толкова ядосан, че удари машината, после още веднъж, посегна към валяка, разкъса листа, измъкна го заедно с индигото и копието и изкрещя:

— Върви на майната си!

 

 

Арнощ Блажей си чертаеше разрез на става и схема на операция, когато някой почука.

— Влезте!

На вратата се подаде главата на Цвах:

— Ще има ли съвещание или съм сгрешил?

— Не сте сгрешил, влезте!

Цвах влезе.

Главният лекар го подкани с жест да седне и изведнъж, като че ли между другото попита:

— Е, размислихте ли вече?

— За какво?

— За напускането.

Цвах искаше да говори също така небрежно, но не успяваше.

— Не… впрочем, да.

— И от коя дата?

— Аз… дата… няма да има никаква дата… реших, че все пак ще остана.

Той наблюдаваше съсредоточено Блажей, който дори не мигна, вдигна слушалката, набра три цифри и каза:

— Сестра, моля ви, елате и вие, ще разглеждаме и други неща. Благодаря.

Остави слушалката върху вилката, отново започна да пише нещо и отново каза сякаш мимоходом:

— Щом ще оставате, оставайте.

И нито дума повече.

Цвах не можеше да повярва на ушите си.

След малко дойдоха и другите, обсъждането на екипите можеше да започне.

— Уважаеми колеги! — обърна се Блажей към всички. — Най-напред ще си разпределим работата в операционната зала за утре. Имаме една фрактура на шийка, ще оперира доктор Щросмайер, аз ще му асистирам, доктор Ченкова и доктор Цвах ще бъдат втори и трети асистенти.

Дотук всичко беше както обикновено.

— После имаме екстирпация на бурса, ще я направи доктор Ченкова, ще асистира доктор Щросмайер.

Отново нищо, отново както винаги.

— Но целият операционен маратон ще започне с тотална ендопротеза. Ще оперира доктор Цвах, първи асистент — доктор Ченкова, екартьорите ще държим доктор Щросмайер и аз. Това е програмата за утре.

Ако беше хвърлил в средата на стаята бомба, нямаше да предизвика такова сътресение, както с тези няколко думи.

— Имате ли някакви въпроси? Виждам, че нямате, можем… — той млъкна, сякаш едва сега бе забелязал, че изуменият Цвах искаше думата: — Някаква забележка ли имате, колега?

— Не ви разбрах добре — заговори с пресъхнала уста Цвах, — навярно има някаква грешка.

— Какво казах?

— Че трябва да оперирам аз.

— Вие ли?

Той погледна листа, сякаш не знаеше оперативната програма наизуст, поете прочете написаното и веднага заяви:

— Да, правилно, ще оперирате вие. Все пак трябва да се редуваме, не бива да ви оставяме да закърнеете. В края на краищата вие сам го поискахте, и с право.

След това вече Цвах не каза нито дума, а може би и не беше в състояние.

 

 

И ето че крачеха един до друг — генералният щаб на ортопедията: Блажей с ръце в джобовете, Щросмайер с ръце на гърба, Алжбета, която поглеждаше ту единия, ту другия и Цвах, потънал в мрачни мисли.

И в умивалнята влязоха в същия ред — Блажей, Щросмайер, Алжбета и накрая Цвах.

Нагласиха будилниците да звъннат след десет минути и почнаха да се мият.

Наведени над мивките, те не изпускаха от око Цвах и хвърляха поглед един към друг. Невероятна тишина, която не смееше да наруши и персоналът. Това помещение, обикновено изпълнено с глъч, вицове и закачки, този ден глъхнеше.

После сестрата надяна на Цвах операционната престилка, шапката, маската, едната ръкавица, другата ръкавица — той ги приемаше като нова и нова гара, като бреме или хомот, който вече не може да удържи.

Усещаше погледите на останалите лекари и на персонала; чу как Блажей започна тихичко да си тананика, видя, че вкараха пациента в залата, че Кралова го подготвя, а след това му дава упойката.

Трябваше да върви, да направи крачка, да влезе и да започне операцията.

Арнощ Блажей дори задържа Алжбета и Щросмайер да не тръгват, а да направят нещо като шпалир, през който пръв да влезе Цвах.

И той влезе, останалите след него, и бавно се запъти към операционната маса, на която лежеше пациентът. Блажей и Щросмайер взеха екартьорите, Алжбета зае мястото на асистента, операционната сестра подаде скалпела, главният лекар направи знак с ръка и лампите на огромния венец горе заляха всичко с обилна светлина.

В същия миг скалпелът падна от ръката на Цвах, той смъкна маската от лицето си и каза с безжизнен глас:

— Мисля, струва ми се, че не мога да направя тази операция.

В следващия миг се чу резкият глас на Блажей:

— И аз мисля така, колега.

Главният лекар заобиколи масажа и подкани Цвах:

— Ако обичате, заемете вашето място с екартьорите.

Унизен и смазан, Цвах наведе глава и тръгна.

Алжбета понечи също да тръгне, но Арнощ й викна:

— Това не се отнася за вас, колежке, вие ще направите опит като първи асистент.

Докато смъкваше окървавените си ръкавици, Арнощ каза доволен на Щросмайер:

— Ето че мина отлично!

Когато излязоха навън, за да запалят по цигара преди следващата операция, Щросмайер рече тихо:

— Имам към теб един малък въпрос.

Блажей взе да се смее:

— Какво щях да правя, ако Цвах не се беше отказал?

— Точно така.

— Щях да го спра аз. Да си призная вече мислех, че ще трябва да го сторя.

— Не мога да кажа, че подобен подход ме хвърля във възторг.

Арнощ изобщо не обърна внимание на тези думи.

— Само че сега ми е в ръцете. Вие толкова години не можахте да се отървете от него, аз ще го направя за няколко дни.

 

 

Телефонът на масата в лекарската стая иззвъня. Алжбета вдигна слушалката.

— Ортопедията.

В отговор чу:

— А тук е „Спарта“, Прага. Търсим доктор Ченкова.

Алжбета все още не беше познала Пршемисъл.

— Ченкова е на телефона.

— Доктор Ченкова, трябва да ви съобщим, че един доста близък на вас играч току-що премина в нашия клуб и ви моли да одобрите тази негова стъпка.

Сега тя вече знаеше кой говори с нея.

— Пршемек, откъде се обаждаш?

— От Прага и ти изпращам целувки от същия този град.

— И аз на теб. Какво правиш в Прага?

— Големи неща стават, мила. Докато нашите кресльовци вече ме бяха отписали, от „Спарта“ дойдоха при мен чак в балнеосанаториума — вярват, че отново ще си стъпя на краката и ми предложиха да се прехвърля при тях. И аз подписах. Не е ли чудесно?

Алжбета се колебаеше:

— Може би… не знам, но какво означава това?

— Това означава, че ще се доизлекувам тук, а също, че започвам да тренирам, всеки ден увеличавам натоварванията…

— А означава ли също, че изобщо няма да се върнеш в Бор?

— Сега за това не може и да се мисли — викаше без всякакво колебание Пршемисъл. — Ако искам да хвана следващия сезон — в никакъв случай! Представи си, засякоха ми почти същата стартова скорост, както някога.

— А кога ще имаш малко време за мен?

— Обади се, ако имаш път насам. Нали знаеш, още ми липсва сила и издръжливост, но всичко ще наваксам. Дори може да ме вземат на първия турнир във Финландия, не съм и мечтал, че нещо подобно ще се случи толкова скоро.

Алжбета долавяше в гласа му съвсем различни нотки от тия, които беше свикнала да чува — там бързат, там се надпреварват, там завладяват света и нямат достатъчно време за хората край себе си.

 

 

Сова вечеряше брамборак[1] и явно му беше много вкусно. Под масата пълзяха деца.

Влязоха Карел, новата млада сестра Вероника и домакинът — връщаха се от обиколка по адреси.

Лекарят бодро ги покани:

— Хайде на брамборака, който побърза, той ще спечели.

— Малко се забавихме по пътя и в болницата, срещнах там един състудент, разведе ме нагоре-надолу — обясни Карел.

— И страшно се хвалеше — добави Вероника.

— И имаше с какво. Построили са нов корпус, интересно решен, ще ти разкажа после.

Междувременно Вероника, сякаш това се разбираше от само себе си, му приготви вечеря и нещо за пиене и му сервира с вкус, но Карел май и не забеляза.

Сова, напротив, проследи всичко много внимателно.

По-късно, докато пиеше кафето си с книга в ръка, на вратата се почука и в стаята нахълта синът му.

Сова го погледна над очилата си.

— Мислех, че гледаш с другите телевизия.

— Непоносимо досадно е. Човек предварително знае всичко, а трябва да се преструва, че е заинтригуван.

— Значи там не можа да те задържи дори Вероника?

Синът му го погледна, после кимна:

— Зная какво си мислиш. Само че нямам настроение за такива неща.

— Тези неща май не са въпрос на настроение.

— Знам — отвърна Карел, — но, татко, днес в Храдец само с крайчеца на окото си, през стъклото, зърнах момчетата по време на операция и така безумно, така невероятно ми се прииска да бъда между тях и да върша някаква истинска работа.

— Тук не вършиш ли истинска работа?

— Върша, знам, че върша, по свой начин тя е далеч по-напрегната и сложна от цялата хирургия, но какво да правя, като за мен това е зараза, и болест, и опиат, имам нужда да работя на операционната маса с намордник на мутрата и с нож в ръка. Връщаме се с Вероника към дома, седим един до друг, знам, че трябва или че мога да опитам нещо, но пред очите ми е все онази осветена маса, тялото под чаршафа и оперативната рана и с това за мен всичко свършва или започва, не знам, но по-скоро свършва…

Сова го гледаше, виждаше и усещаше неговото отчаяние, виждаше и усещаше неговия копнеж и не знаеше какво да направи.

— Може би сега ще си помислиш, че ти го казвам за утеха, но аз съм сигурен, че някога ти пак ще се занимаваш с това.

— Но кога, кога, най-хубавите ми години за хирург отлитат… отиват си безнадеждно, една след друга…

Сова вече не знаеше какво да отговори — и затова замълча. Седяха и мълчаха.

След дълга пауза Карел каза тихо:

— Знам, че в голяма степен аз сам си го направих, но наказанието ми се струва много жестоко.

Той сложи ръка на рамото на баща си, стана и си тръгна.

— Лека нощ!

— Лека нощ, Карел!

Не, тук никакви утешения нямаше да помогнат.

След два дни Сова-старши тръгна за Бор.

Пристигна пред болницата, мина през фоайето, портиерката го поздрави, а когато тръгна по коридора на своята ортопедия, сякаш не беше на себе си. Сестрите го поздравяваха, санитарите заставаха едва ли не мирно, а старите пациенти надничаха от вратите и си съобщаваха един на друг сензационната новина.

Сова отговаряше сдържано на всички, усмихваше се и упорито се бореше с умилението, което го завладяваше. От стаята си излезе угрижена както винаги старшата сестра Яхимова и едва не се сблъска с него.

— Добър ден!

Тя вдигна глава и застина:

— Господин главен лекар! Дошъл сте да ни видите?

— Може и така да се каже.

Отвори се и вратата на лекарската стая и оттам излязоха Щросмайер и Алжбета. Двамата съгледаха Сова и ахнаха.

— Я виж ти! — викна Щросмайер. — Престъпникът се връща на местопрестъплението!

— Господин главен лекар, добре сте ни дошъл! — присъедини се Алжбета.

Ръкуваха се.

— Благодаря ви много.

— Мъчно ли ви е за нас?

— Разбира се, че ми е мъчно. Понякога дори до болка.

После се появиха Хункова и още една сестра, и един „зелен“ санитар, и един „бял“ санитар, и след малко се събра цяла тълпа.

И нищо чудно, че когато главният лекар Блажей излезе от кабинета си и зърна струпалите се хора, без да вижда кой е в центъра, каза високо и строго:

— Коридорът да се опразни, ако обичате!

Обърнаха се към него, поотдръпнаха се и той се озова лице в лице със Сова. И двамата се смутиха.

— Добър ден! Извинете, вината изглежда е моя — каза Сова.

— Добър ден, радвам се да ви видя в нашата ортопедия.

Подадоха си ръце.

— Дойдохте да ни видите ли? Жалко, че не се обадихте предварително, можехме в зависимост от това да си подредим програмата.

— Тук съм съвсем за малко — отвърна Сова — и идвам при вас, трябва да ви попитам нещо, но нямам нищо против да изчакам.

Арнощ се зарадва, че Сова идва именно при него.

— Заповядайте, за вас, разбира се, ще намеря време.

Направи му път, отвори вратата на кабинета си.

Сова се извърна към хората в коридора и им махна с ръка.

В очите на всички се четеше един-единствен въпрос: за какво иска да говори с Блажей?

Арнощ бързо си възвърна цялата самоувереност:

— Седнете, колега, какво мога да ви предложа, малко коняк?

Старият лекар огледа кабинета, в който беше прекарал толкова години от живота си, и отказа:

— Благодаря ви, с кола съм, веднага се връщам в Тинище.

— Тогава поне кафе?

— И кафе — не.

Но Арнощ така и не го чу, вдигна слушалката на телефона, натисна копчето на новата апаратура и нареди кратко:

— Две кафета, моля.

После седна, посочи с ръка на Сова да седне и подхвана:

— Е, кажете ми най-сетне, за какво сте бил толкова дълъг път?

— Работата е съвсем проста, господин главен лекар. И си признавам, че за мен е от голямо значение. Наближава всъщност денят, когато моят син би могъл отново да работи като хирург. И понеже знам, че мястото тук е свободно, и понеже се надявам, че тук ще ми повярвате, че не бих препоръчал някого, който впоследствие може да ви разочарова, идвам да се застъпя за него.

За Арнощ това беше неочаквано, не знаеше какво да отговори. Ето защо първите му думи целяха само да се ориентира и да избегне отговора.

— Питахте ли вече директора?

— Не. Не исках, преди да имам вашето съгласие.

— Синът ви беше уволнен от клиниката, нали?

— Сам напусна, но де факто беше уволнен.

— Причината?

— Алкохол.

Арнощ си придаде угрижен вид:

— И после постъпи в болницата в Ждяр.

— Да — отговори сдържано Сова. — Мислех, че тази история ви е известна.

— Подочух нещо. Какво е положението при него сега?

— В какъв смисъл?

— Имам предвид пиенето.

Въпросът му бе доста унизителен.

— Не бих дошъл, ако всичко не беше в ред.

— Е, да допуснем — усъмни се Блажей. Но след въпросителния поглед на Сова каза: — Имам предвид — да допуснем, че не крие нищо от вас. Защо не дойде той самият?

— Защото му липсват достатъчно сили или оптимизъм.

— Той не знае ли, че сте тук?

— Не.

— Може би дори не държи да постъпи при нас?

— Точно обратното.

— Сигурен ли сте?

— Сега съм с него и денем, и нощем.

Блажей не можеше повече да пита. Той мисли дълго, после изненада Сова с думите:

— Ще се поогледам наоколо за свободно място.

Бившият главен лекар каза, изпълнен с недоумение:

— Но аз не искам да питаме другаде, аз бих искал да работи тук.

— Защо точно тук? Щом като при него всичко е наред, може да работи навсякъде.

— Имам много сериозни съображения да бъде именно в това отделение. Зная, че тук има няколко ортопеда, които ще му помогнат, освен това не е без значение, че Бор е неговият роден град, тук е родната му къща, в която е прекарал детството си, всичко тук ще му помогне да преодолее самотата… Господин главен лекар, вярвайте ми, много мислих за това.

Блажей отново помълча, после каза глухо:

— Вярвам ви, но той не може да работи при нас.

Сова вдигна глава — толкова откровен отговор не беше очаквал.

— Защо?

— И аз имам редица съображения, господин докторе.

— Можете ли да ми кажете поне едно от тях?

— Например — ние сме толкова малко, че нямаме време да надзираваме никого.

Сова изумен възрази:

— Но той няма нужда да бъде надзираван.

— Вие го казвате. Изпитателният срок, в който един алкохолик трябва да докаже, че се е освободил от порока си, за него не е минал още, нали?

— Но аз ви казвам, че при него всичко е наред.

— Вие го казвате — категорично държеше на своето Арнощ.

Сова попита много тъжно:

— Мога ли да знам дали имате още някакво съображение?

— Разбира се. Обичам сами и на място да си избираме и възпитаваме своите лекари. Всеки хирург носи със себе си определени навици от предишното си работно място — и на мен не ми се иска някой да ни натрапва своите схващания за това как и какво трябва да правим — другите биха могли да го изтълкуват като самоизтъкване и това няма да е от полза за работната атмосфера.

Сова го слушаше и започваше да разбира: този човек се страхува за своя авторитет.

— Освен това не е много добре синът да работи там, където преди това дълги години шеф е бил неговият баща. Изкуството да си ортопед не е наследствено качество, но мнозина примитивни личности ще свързват автоматично вашата слава със сина ви, а това вече е лошо. Нека всеки сам извоюва авторитета си.

Сова само отбеляза:

— Моят син вече го направи. И в положителен, и в отрицателен смисъл.

— Защо изобщо не се върне в клиниката?

— Добре ви е известно, че няма да го приемат.

— А от нас очаквате да го приемем с отворени обятия.

Сова се надигна тежко.

— С отворени обятия — не, но мислех, че може би с протегната ръка за помощ. Довиждане, господин главен лекар!

На вратата той се сблъска с Яхимова, която носеше поднос с кафета.

— Извинете, вече няма време, нашият разговор твърде бързо приключи. Довиждане!

Излезе бързо и с наведена глава.

Бележки

[1] Пържени питки от настъргани сурови картофи. — Б.пр.