Ярослав Дитъл
Болница на края на града (16)

Глава шестнадесета

Първото нещо, което Вацлав Пйенкава видя, когато влезе с Ина при комисията по абортите, беше дългата маса, зад която седяха четирима мъже и една жена. Мъжете бяха на около петдесет години, жената — значително по-млада.

Председателят на комисията кимна на двамата да седнат. После хвърли поглед върху документите пред себе си, неговият съсед отляво, явно заинтригуван от красотата на Ина, тутакси надзърна над рамото му.

Председателят се обърна към Ина:

— Пред нас е молбата ви за интерупция и искам да ви кажа веднага, че с нежелание даваме съгласието си с оглед на това, че сте в идеалната възраст, когато би трябвало да имате дете.

Ина мълчеше.

— Освен това няма никаква пречка от социален характер, нима не искате да имате дете?

— Искам, но по-късно.

— Вашият мъж знае ли за състоянието ви?

— Не знае.

— Защо?

— Тогава него го нямаше.

— Колко време?

— Три месеца.

Председателят огледа останалите членове на комисията.

Думата взе младата строга жена. Тя се обърна към Вацлав:

— Къде се запознахте с госпожа Яхимова?

— Аз ли? На една вечеринка.

— На тази вечеринка с жена си ли бяхте?

Не можеше да се каже, че Пйенкава отговаря спокойно. Беше научил ролята си, но нервите му бяха изопнати както никога.

— Да, всъщност — не, тя после отиде на дежурство.

— На какво дежурство?

— Моята жена е медицинска сестра в болницата, старша сестра.

— Значи тя работи с госпожа Яхимова?

— Да.

— И са в добри отношения?

Вацлав обмисляше напрегнато отговорите си, за да не направи погрешна стъпка.

— Да, мисля, че да.

— Би могло да се каже, че са приятелки?

— Може би, да.

— И не ви ли е срам, чакал сте вашата жена да отиде на тежко нощно дежурство, за да вършите такива неща с нейната най-близка приятелка?

— Да.

— Какво да?

— … срам ме е.

— Колко пъти? — попита строгата дама от комисията.

— … се срамувам ли? — не разбра Вацлав.

Жената му хвърли унищожителен поглед:

— … сте се срещали така.

— Веднъж, само веднъж.

— Можем да ви повярваме, но не сме длъжни.

При тези думи тя върна листа на председателя: беше изчерпала въпроса.

Председателят хвърли поглед към останалите, никой не поиска ду мата, така че попита повече по задължение:

— Не желаете ли да размислите?

Ина само поклати глава.

 

 

По коридора вървеше бързо около петдесетгодишна жена, закръглена и добродушна лелка. Тя поздрави учтиво сестрата, която буташе една количка, и я попита:

— Добър ден! Извинете, че ви задържам, но дали е тук господин главният лекар? — и тя посочи една от вратите.

Сестрата само кимна и продължи нататък.

Жената плахо почука.

Не чу отговор, но натисна дръжката и влезе.

Арнощ Блажей не беше реагирал на почукването, защото говореше по телефона:

— Отдавна трябваше да получим рентгенов апарат с телевизионна приставка и отдавна моля за него. Не разбирам защо отново трябва да обяснявам колко ни е нужен.

Жената — самото нетърпение — стоеше до вратата.

Естествено, главният лекар беше недоволен, че тя се вмъкна така направо. Но трябваше да продължи разговора по телефона.

— Ние все пак имаме много по-важна работа, отколкото…

Жената повече не издържа и каза нервно:

— Господин главен лекар, не бихте ли могъл да прекъснете за малко?

Блажей я погледна много студено и поклати глава — не може. А по телефона отговори:

— Как да им обясня колко е важен този апарат, като те не са хирурзи?

Жената изгуби всякакво търпение и викна умоляващо:

— Господин главен лекар, става дума за човешки живот!

Тези думи, разбира се, сепнаха Блажей и той изрече в слушалката:

— Трябва да прекъсна за момент, ще ви се обадя пак.

— И затвори телефона. — Какво се е случило?

Жената тутакси се впусна да обяснява:

— Казвам се Добиашова, господин главен лекар, може би знаете, плод-зеленчука на площада…

— Да, знам го…

— … днес, рано сутринта мъжът ми се нарани ужасно, падна от камиона. Докараха ни мандаринки, той се подхлъзна и се стовари върху крака си…

Арнощ знаеше за случая и не разбираше какво иска жената.

— Да. Открита фрактура с луксация на глезенната става. Сега ще го оперират…

— Точно затова съм тук.

— За какво?

— Кой ще оперира?

— Доктор Сова.

— А защо не вие?

— Днес доктор Сова има операционен ден, аз съм зает с друго.

Очите на дебеланата се навлажниха.

— А не може ли да се направи промяна, господин главен лекар?

— Защо е нужно?

— Защото… вие сигурно ме разбирате, никак не искам да го оперира някакъв начинаещ.

Като каза това, тя постави пред него плик.

Арнощ го погледна, но не го взе, затова пък отговори абсолютно категорично:

— Доктор Сова не е начинаещ и ще направи перфектно операцията.

Това страшно разгневи жената:

— Господин главен лекар, давате ли си сметка каква отговорност поема този човек?

Тонът на Блажей стана суров:

— Няма защо да ни го напомняте, госпожа Добиашова, отговорност сме носили и преди нараняването на вашия мъж. Моите почитания.

И чак сега отблъсна плика.

Това беше смъртна обида за госпожа зарзаватчийката, за нея случаят не можеше да приключи така.

— Тогава ще отложим операцията.

— Откритата фрактура не може да чака.

И той взе да събира нещата си от бюрото, канеше се да излезе.

— Но аз не давам съгласието си за операция.

— Съгласие даде вашият мъж.

— Ама той е… той се оставя да правят с него, каквото си щат.

— В безсъзнание ли е или е невменяем?

— Не, за бога! Ами ако попитаме доктор Сова, може би той сам ще се откаже?

Арнощ вече се ядоса:

— В никакъв случай няма да го безпокоим преди операцията.

Жената беше обсебена от бясното желание да надвие неотстъпчивостта на Блажей:

— Така… така…

Блажей отвори вратата.

— Извинете, но трябва да заключа.

Сега вече нямаше как, трябваше да излезе. Обаче подметна:

— Да не съжалява някой някога за това!

 

 

На бюрото на Дана Кралова издрънча телефонът.

— Моля.

— Дана, аз съм — обади се радостно развълнуван доктор Ржехорж.

Кралова го поздрави с нескрита нежност:

— Здравей, Грегори! В гласа ти долавям подозрително ликуване.

— Току-що научих фантастична новина. Ти първа ще я чуеш.

— Значи специално.

— Получих писмо — отивам за една година в Алжир. Изобщо не се надявах вече.

Дана едва преглътна.

— Аз също не.

— Още като момче си мечтаех за Африка.

Тя се насилваше да говори нормално.

— Много е хубаво, че се осъществява мечтата ти. И кога трябва да стане това?

— Най-късно след месец. Някой се е разболял и аз съм бил, така да се каже, космонавтът-дубльор.

Тя попита внимателно:

— А ще успееш ли да се приготвиш?

— Трябва. А като се поогледам там, ще намеря място и за теб и ще заминем заедно за още година или две. Междувременно ще се оженим, естествено.

Дана само тъжно кимна.

— Знам, говорехме за тази пролет — продължи Ржехорж, — но няколко месеца повече не играят роля, нали?

— Знаеш, че не.

— Е, Дана, трябва вече да тичам, исках само да те зарадвам, после ще обсъдим подробно всичко, ще дойда както обикновено, чао, чао!

— Чао!

Тя остави слушалката и се загледа в стената пред себе си.

На малко гвоздейче там беше окачено сватбено миртово венче с бяла лентичка, беше си го донесла от сватбата на Алжбета. Сега го свали и с вяло движение го пусна в кошчето.

Още същата вечер съдовият хирург донесе бутилка червено испанско вино. Дана изненадана го попита:

— Какво ще празнуваме?

Ржехорж наля, вдигна двете чаши, подаде й едната и побърза да се чукнат.

— Голямото пътешествие към Черния континент.

Изпразни чашата си на екс, Дана едва отпи. Той забеляза и попита:

— Какво има?

— За мен това не е повод за празнуване.

И понеже го каза с горчивина, и понеже се отпусна в креслото, а не на канапето, където обикновено се настаняваха двамата, той седна срещу нея.

— Защото те плаши очакването ли?

— Не само то.

— Защото отлагаме сватбата?

— Не само…

— Тогава защо — все повече недоумяваше хирургът.

— Защото си мислех, че сме решили да живеем наш общ живот.

— Ама, разбира се.

— Така ли смяташ? Ти чисто и просто ми съобщаваш, че заминаваш за една година, че трябва да го имам предвид и — толкова. Аз не си представях така нашия общ живот.

Думите й го смутиха, това и през ум не му беше минавало.

— Ти не знаеш колко дълго чаках тази Африка.

— Виждам, че двамата говорим за съвсем различни неща.

— Извини ме.

— Няма нищо за извиняване, така си го чувствал, така си го направил.

— А как го чувстваш ти?

Беше наранена и въпросът му я засегна още повече. Наистина, тя говореше тихо и привидно спокойно, но това придаваше на думите й още по-голяма сила.

— Как го чувствам ли? Мили Грегори, изпитвам желание да ти кажа: ще трябва да решиш — или аз, или Алжир.

Едва сега мъжът разбра колко дълбоко я беше обидил.

— Сериозно ли го казваш?

— Да, съвсем сериозно.

В него всичко се разбунтува.

— Така че — или ти, или Алжир.

Дана не повтори повече, наистина държеше на думите си.

— В такъв случай аз пък трябва да ти кажа, че условието ти е unfair, прилича малко на удар под пояса.

— И кой нанесе този удар под пояса, аз ли?

При тези думи тя се вдигна и отиде в кухнята.

Доктор Ржехорж остана на мястото си, не знаеше какво да прави.

После се огледа, взе часовника, който беше оставил на масата, сложи го на ръката си, стана, прекоси антрето и излезе.

Дана чу как хлопна вратата и кимна, сякаш не само го беше очаквала, но и знаеше, че то отдавна й бе предопределено от съдбата.

 

 

Този ден Ина трябваше да отиде на интерупция. Когато мина през ортопедията, тя долови познати симптоми на нервно напрежение или надигаща се буря.

През една полуотворена врата зърна Арнощ Блажей и чу гневния му глас.

— По дяволите! Хубаво се наредихме!

В другия край на коридора се появи госпожа Добиашова. Носеше букет от рози и множество пакети — отиваше на свиждане при своя възстановяващ се от контузията мъж.

В това време Блажей обсипваше Карел с въпроси:

— Взехте ли натривки?

— Да.

— Изпратихте ли ги за бактериално изследване?

— Разбира се.

— Кога ще ни кажат резултата?

— Утре сутрин.

— Давате ли му нещо за температурата?

— Да. Но още не сме я смъкнали.

— Засега давайте ампицилин, утре ще ни кажат какво още да приложим. Трябва да съобщим на жена му.

— Не може ли малко да изчакаме? — попита Карел.

— Не — отсече Блажей. — Ще й обясните всичко, нямаме друг избор.

Дежурната сестра попита:

— Ще го прехвърляме ли в септичната стая?

Блажей кимна:

— Естествено, веднага!

Госпожа Добиашова още не беше стигнала до „двойката“, когато полуоткрехнатата врата на стаята широко се отвори и сестрата викна на минаващия наблизо санитар с количка:

— Рудла, я ела, че трябва да откараш тук един на гноището.

Санитарят вкара количката в стаята.

През това време Ина му придържаше вратата.

Тази шокираща заповед сепна Добиашова, но тя не се спря. Когато понечи да влезе в „двойката“, се сблъска със споменатия Рудла, който откарваше с количка — боже мой! — нейния мъж.

Не искаше да повярва на очите си. После видя да излизат от стаята Блажей и Карел, и двамата смръщени.

Погледна своя изтерзан, тежко дишащ мъж, лицето му лъщеше от пот и успя само да извика:

— Какво значи това? Вие ще го оставите да умре?

Блажей се приближи до нея и каза, по-скоро процеди през зъби:

— Госпожа Добиашова, в болницата не се вика. Правим всичко, за да спасим вашия мъж.

— Да, то си личи!

— Както виждате, състоянието му не е добро. Тъкмо искахме да ви уведомим.

Той дори не забеляза Ина, която го слушаше, опряна на стената.

— Много се съмнявам…

На главния лекар му идеше да я удари.

— Винаги го правим, щяхме да го направим и в този случай.

— Какво му има?

— Засега все още не е ясно, но несъмнено развива гнойно възпаление.

— И как, за бога, е станало, можете ли да ми кажете как е станало?

Сега тя крещеше в лицето на Карел.

— При отворена фрактура се случва. Инфекцията прониква там още с нараняването.

— Много сте бързи в оправданията. И ще го карате на гноището?

— Така наричаме на жаргон септичната стая, там откарваме пациентите с гнойна инфекция — обясни Блажей.

— И там ще го оставите да хвърли топа!

Тя крещеше вече така, че Блажей се видя в чудо как да я накара да млъкне.

— Госпожа Добиашова, на такова равнище няма да разговаряме.

— Да, няма. Аз ще си намеря равнището, което трябва, не бойте се.

Тя тръгна към изхода, но на вратата се обърна и изсъска:

— Предупреждавах ви, молих ви да не го оперира начинаещ. Сега си носете сам последствията.

И трясна вратата така, че сигурно се чу и на улицата.

Карел погледна Блажей.

— Не трябва ли да се обадите на директора, за да го уведомим първи?

Арнощ нареди:

— Идете при пациента — трябва да му смъкнем температурата.

Карел отново повтори:

— Ако тя първа му съобщи…

Блажей го прекъсна:

— За това не се бойте, това е моя грижа.

Обърна се и едва сега забеляза Ина. Сепна се, но после й кимна мълчаливо и тръгна към кабинета си.

Хункова се обърна към Ина:

— Хайде да отиваме в гинекологията.

Но Ина неочаквано бе променила намерението си:

— Благодаря ти. Само че вече няма нужда.

Старшата сестра възкликна поразена:

— Как така няма нужда?

Ина отговори едва чуто:

— Аз искам това дете.

 

 

Когато вечерта Вацлав Пйенкава чу новината от жена и, подскочи на дивана като ужилен.

— Значи тя ще остави детето? След всичкия тормоз тя наистина ще го остави!

Жена му се мъчеше да го успокои:

— Знам, че й се сърдиш, Вашичек, и на мене — също, че те забърках в тая история, ама въпреки това ще ти кажа нещо.

— Какво?

— Напълно я разбрах и хич не я упреквам. Освен това ми дойде наум, че вече ми е все тая дали съм старша сестра или не, но искам и аз да си имам бебе.

Той я погледна с широко отворени очи.

— Но нали толкова държеше на тая длъжност.

Тя седна до него.

— Държах, но изведнъж започнах да държа на друго.

Пйенкава въздъхна тежко:

— Обаче ми обещай, че после няма да хукнем да търсим някой приятел да се явява с теб на комисия.

 

 

Директорът на болницата продължи да дописва нещо, но побърза да се обърне към Блажей:

— Привет, другарю главен лекар, макар и да признавам, че предпочитах да ви видя при други обстоятелства.

— Госпожа Добиашова?

— Значи очаквахте? Можете ли да ми кажете какво е сега състоянието на Добиаш?

— Не много добро — отвърна Блажей откровено. — Все още вдига температура, макар че я смъкнахме под тридесет и осем, въз основа на бактериологичната посявка го лекуваме с линкомицин, болките намаляха, но засега още не можем да говорим за действително подобрение. Вероятно доктор Сова ще трябва да го оперира още веднъж.

Като чу името на Сова, директорът направи гримаса, сякаш бе стъпил на мина.

— Как така доктор Сова? Това не ви ли е достатъчно?

— Кое?

— Ами, докъде докара случая.

Арнощ Блажей обаче не беше от хората, свикнали и готови непременно да отстъпват.

— Доктор Сова не е допуснал ни най-малка грешка.

— Моля, това е въпрос на гледна точка, но разберете, немислимо е след такъв инцидент да кажем: нищо не е станало, ще лекуваме и занапред както досега.

— Само че ако отстраня доктор Сова от случая, ще призная, че действително е станала грешка, че не е трябвало той да прави операцията, че наистина сме виновни, а това просто не е вярно.

Директорът язвително отбеляза:

— Само дето ще хвърли лоша светлина върху цялата ортопедия, нали?

Арнощ долови, че директорът се опитва да го засегне на тема престиж. И това го ядоса:

— Нека някой ни каже каква грешка сме направили и няма повече да допусна доктор Сова до Добиаш.

Директорът заговори с угрижен тон:

— Разумно ли е да стигнем дотам от областта или от Прага да ни пращат хора, за да проверяват какво сме допуснали и какво не? Аз ви уверявам, че госпожа Добиашова няма да се спре пред нищо. Може би ще съумеете да обясните това на доктор Сова.

Но Блажей отговори еднозначно:

— На него — може би, но на себе си — не.

Същата вечер, след като изслуша всичко това, жената на Блажей попита:

— Не грешиш ли, като закриляш до такава степен доктор Сова?

Арнощ беше седнал до лампиона, за да чете.

— Не разбирам въпроса ти. Отначало настояваше да си сътруднича с него и за кандидатската дисертация.

— Искам го и сега, но няма да е зле да му покажеш, че му се пише лошо, нека се помъчи малко и после го измъкни. А така не съм сигурна, че някой ще оцени самоотвержената ти борба.

— Кой е този някой?

— Например доктор Сова.

— Ще оцени или не — аз няма да оставя да оплюват отделението.

— Питам се само, като защитаваш така хората си, някога ще те защитят ли и те?

И тя отвори хладилника, за да извади оттам бутилка бяло вино. Наля и на двамата.

Блажей остави четенето:

— Сова е написал съвсем прилична работа.

— Я виж ти!

 

 

Съдовият хирург Ржехорж довлече на гарата двата куфара и ръчната чанта.

Остави всичко на перона, озърна се и видя Дана Кралова.

Не можа да повярва на очите си.

— Дана?

Беше притеснена до смърт.

— Дойдох да се сбогуваме. Желая ти всичко най-хубаво там и не мисли за никакви ултиматуми.

Той я привлече към себе си и я целуна.

— Ще мисля само за теб.

— И аз за теб.

— И ще ме чакаш, нали?

— Ще те чакам.

 

 

Старинна сграда, млади хора и сред тях Блажей.

Вървеше малко неуверено, но въпреки това се усмихваше или поне беше готов да се усмихне.

Почука на една от вратите и понеже не му отговориха, посегна към дръжката, отвори и влезе.

Помещението се оказа празно и той не знаеше какво да прави. В следващия миг обаче се появи млада секретарка.

— Добър ден!

— Добър ден! — поздрави Арнощ. — Аз съм доктор Блажей от Бор и както предварително се уговорихме с професор Халаба, ви нося две теоретични разработки — своята и на доктор Сова.

Той извади двете дисертации в по няколко екземпляра, но секретарката не ги прие.

— Не ги давайте на мен, а направо на доктор Цвах, който движи тези въпроси.

На Блажей му се стори, че не е чул добре.

— На кого, моля?

— На доктор Цвах.

На вратата, която водеше към съседното помещение, се появи старши асистент Цвах и важно поздрави Арнощ:

— Добър ден, господин главен лекар!