Ярослав Дитъл
Болница на края на града (14)

Глава четиринадесета

Не беше изминала и година и в ортопедията се вдигна нова сватба: Сова-младши се женеше за Алжбета Ченкова. Присъстваха естествено всички и в почти същия състав, от Тинище пристигна и Сова-старши, за да въведе булката в кметството.

И отново пръв си тръгна, за да се върне на „заточението“, както доктор Щросмайер назова тамошния здравен пункт.

Беше слънчев есенен ден.

Старата кола на стария главен лекар се спущаше от хълма към долината, в която се бе разпрострял неголемият околийски град.

През плетеницата от улички стигна до очарователния площад с аркада.

Вече се канеше да продължи, когато забеляза, че на автобусната спирка стоеше и явно чакаше съвсем сама жена, на земята до краката й бяха оставени два куфара и една издута чанта.

Макар че тя не го извика, Сова спря до нея и свали стъклото на прозореца.

— Добър ден! Мога ли да ви закарам?

Дамата опасно наближаваше петдесетте и можеше да се каже, че беше от напълно еманципирания тип жени (и то не само защото пушеше цигара).

Тя пристъпи към прозореца и каза с доста дрезгав глас:

— Много сте любезен, но се страхувам, че няма да стане.

Сова се усмихваше, беше почти сигурен коя е жената.

— Защо?

— Защото не отивам в цивилизована посока.

— А къде отивате?

— Ами в някакво… някакво си… — тя измъкна от джоба си доста изпомачкано листче и прочете: — Тинище.

Сега Сова беше вече съвсем сигурен.

Той слезе от колата и хвана куфарите.

— Виждате ли, тъкмо там отивам и аз.

Жената се изненада, докторът й обясни:

— Аз съм Сова, а вие, ако не греша, сте доктор Фастова.

Фастова смачка горящата цигара върху парапета и му подаде ръка.

— Да, аз съм. А вие наистина ли сте Сова?

— Какво толкова чудно има?

Получи дяволски откровен отговор:

— Ами защото не ми правите впечатление на корабокрушенец в живота.

На Сова му стана забавно.

— А защо трябва да правя такова впечатление?

— Щом на стари години докторувате в някакво си Тинище, което — меко казано — е на майната си, човек не може да си помисли друго.

За деликатния Сова речникът на доктор Фастова беше прекалено груб; тя обаче без колебание допълни:

— Аз поне съм корабокрушенец.

Сова нагласи багажа, отвори вратата на колата и каза внимателно:

— Надали всичко е толкова черно. Моля, седнете.

Потеглиха.

Фастова веднага извади цигара. Но се усети:

— Тук може ли да се пуши?

Сова се подвоуми, но какъвто си беше добряк, кимна.

— Ами — пушете!

— Май го казахте със скърцане на зъби — схвана лекарката. — Но в подобни случаи цигарата най-ми се услажда.

И веднага запали, дръпна по мъжки и издуха такова кълбо дим, че колата тутакси се задими.

Сова храбро издържа.

— Можете ли да ми кажете как попаднахте тук? — попита жената.

— Дълго е за разправяне.

— Значи издънване в семейството. Както при мен. Моят мъж си намира мацка, глупава, но с хубави цици, викам му да се пръждосва, където ще, а той — никъде нямало да ходи, щял да си остане с нея в нашето жилище. Опитвам се да се разбера с децата как да го изгоним, а те — не им пречел. Има си хас, щом на сина дава мангизи, а на дъщерята позволява да си води нощем в стаята момчета. Тогава си тръгнах аз. Бива си я историйката, какво ще кажете?

Сова не знаеше какво да отговори. Затова попита внимателно:

— Разведохте ли се?

— Защо? — не разбра въпроса му Фастова.

— Ако е вече непоправимо…

Отговори му все така рязко:

— Абсолютно! Не зная как е с вас, но мен ще ме заровят в гробището там, в Тинище.

 

 

Главният лекар Блажей вървеше по средата на коридора с ръце, пъхнати в джобовете на престилката. Гледаше плочите на пода пред себе си и привидно отговаряше на поздравите, макар че само чуваше гласовете на хората, без да ги вижда.

Иззад една от вратите насреща му излезе Марта Хункова, която явно го беше дебнала, и подхвана доста смутено:

— Добър ден, господин главен лекар!

Без да спре, Блажей отговори:

— Добър ден!

Тя трябваше да изравни крачките си с неговите.

— Както дочух, тоест беше ми съобщено, че в най-скоро време ще стане, ще се осъществи назначението… моето назначение за старша сестра, така ли?

— Да.

Сега Хункова едва смогваше да върви в крак с него.

— Щом е така, добре, но трябва да знам кога, за да мога някак да се подготвя…

— За какво?

— За какво… ами… сандвичи и вино, щом ще дойде другарят директор, нали?

Блажей моментално охлади ентусиазма й:

— Директорът няма да дойде.

— Но защо да не дойде?

— Какво ще прави тук?

Хункова почна да заеква:

— Ами… все пак заради… а също, за да… директорът винаги идва.

— Глупости. За такива дреболии не е наложително.

О, какъв удар й нанесе! Тя каза с леденостуден глас:

— А може ли поне да ми кажете кога ще се състои тая дреболия?

— Някъде през следващата седмица.

— Е, благодаря ви.

Блажей изчезна зад вратата на своя кабинет, но преди това нареди:

— Свикайте ми всички за визитация на главния лекар.

— Да. Аз трябва ли да дойда?

— Не. Казах ви — следващата седмица.

И той затвори вратата.

Марта Хункова имаше голямо желание да я ритне.

И ето че една след друга взеха да се отварят вратите в отделението пред докторската свита, начело с Арнощ Блажей, следван от Щросмайер, Карел и Алжбета. Най-накрая вървяха Яхимова и една от сестрите.

Първата стая беше образцово подредена, пациентите в съответното напрежение, все пак това беше впечатляващ спектакъл — визитация на главния лекар!

При едното легло — в него лежеше с екстензия жена на средна възраст, суха като чироз — Карел докладва:

— Пациентката е в петнадесетия ден след операцията, субективно и обективно без усложнения.

Блажей изслуша подробностите, после попита:

— Имате ли болки?

— Не, господин главен лекар.

Главният лекар кимна и без да каже нещо повече, тръгна към следващото легло.

Там лежеше младо момиче. Карел отново докладва:

— Пациентката е в десетия ден след операция на менискуса — имаше малък излив в коляното, след направената пункция всичко е спокойно.

Блажей го изслуша, но преди да успее да попита нещо, момичето помоли:

— Господин главен лекар, може ли да ми кажете кога най-сетне ще си ида у дома?

Блажей се обърна към Карел:

— Обяснихте ли на пациентката нейното състояние?

— Да.

— Следователно знаете.

— Това да — отвърна момичето, — питам само дали не може малко по-рано.

— Не може — отговори прекалено строго младият главен лекар и се обърна към следващото легло.

Останалите — подир него.

Всичко вървеше бързо и по реда си, но въпреки това се чувстваше някакво скрито напрежение — че се очаква нещо, че нещо се спотайва. Щросмайер не казваше и дума, но очите му с точността на сеизмограф отбелязваха всяка промяна.

На третото легло се бе отпуснала стара жена, Карел отново докладва лаконично:

— Пациентката все още има ограничения в движенията и болки.

Преди да довърши, бабичката се заоплаква:

— Много ме боли, господин главен лекар.

— Къде ви боли? — попита Блажей.

— Там, вътре, като че ли цялата ми става гори.

— Кога е оперирана? — обърна се той към Карел.

— Преди осем седмици.

— Покажете ми снимката.

Подадоха му рентгеновата снимка. Той взе да я разглежда срещу прозореца. Карел обясняваше, като се позоваваше на снимката:

— Както се вижда, операцията е успешна, протезата е добре закотвена, положението й е удовлетворително?

Блажей не каза нищо, върна снимката, а на пациентката тихо обеща:

— Ще разгледаме вашия случай.

И продължи нататък.

Когато излязоха от женската стая, той каза на Карел:

— Не съм сигурен, че операцията е успешна. Самата снимка показва, че костното вещество е донякъде разредено, а главата — много хлътнала. И преди Карел да може да възрази, нареди: — Да се направи нова снимка!

И тръгна към следващата стая.

Алжбета кипеше от яд:

— Какъв е този спектакъл?

Отговори й, разбира се, Щросмайер:

— Мила Бети, много е трудно да опонираш на някого, който е прав. Почти като да опонираш на някого, който има власт. А за проклетия тук двете неща се съчетават.

— Аз пък си мисля — възрази Алжбета, — че господин главният лекар взе да се заяжда така от мига, в който научи, че Карел подготвя кандидатска дисертация.

— В това няма никакво съмнение — отвърна Щросмайер, — амбициозните шефове никога не са обичали такива неща…

И той ускори крачки, за да догони свитата.

 

 

Марта Хункова се гримираше грижливо, особено грижливо. Страшно се стараеше. Тъкмо когато работеше върху смело извитите дъги на веждите си, някой почука.

Влезе Ина.

— Здравей, Марта!

— Здравей! Знаеш ли за какво се приготвям?

Ина седна на дивана и каза кратко:

— Ще те назначават за старша сестра.

— Откъде знаеш? — учуди се Хункова. — Всъщност не може да не знаеш, нали свекърва ти вдига котва. Леле, как го чаках тоя ден! Години! И какво само се готвех да й кажа — и как! И знаеш ли какво си рекох сега? Че ще забравя всичко, че ще бъда любезна. Ще бъда с нея любезна и по царски великодушна. Чудиш се, нали?

Но Ина очевидно беше дошла при нея за съвсем друго нещо. И не можа да се стърпи да не й го каже:

— Ще ме вземеш ли пак в отделението?

— Какво? Къде? Тук ли? — старшата in spe^[1] сестра се смая.

— Ще ме вземеш ли?

— Ама нали ти трябваше да се преместиш заради Блажей?

— И заради свекървата.

— Но Блажей никога няма да се съгласи — заради жена си.

Изглежда Ина не беше помислила за тази възможност.

— Тогава поне ме оставяй да помагам на нощните дежурства.

Вратата се отвори, надзърна една от сестрите:

— Марта, вече всички се събрахме, ела да те издигнат над нас.

— Идвам!

Момичето бързо излезе, а Хункова понижи глас:

— Ами Роман? Ще има да вилнее, като разбере.

— Нищо няма да каже, щом ще чакам дете.

— Дявол да го вземе! — стъписа се Хункова. — Значи ти все пак чакаш дете?

— Още не — отвърна Ина и отново попита: — Кога ще мога да почна, от следващата седмица?

 

 

На сутрешния рапорт присъстваха Блажей, Щросмайер, Карел, Алжбета и Хункова.

Алжбета докладва за нощното дежурство:

— Приехме една счупена подбедрица, гипсирахме я и пратихме пациента вкъщи, обработихме три разкъсно-контузни рани, оперативната рана на младия Чап кървеше, баба Хейдова имаше температура, инак беше спокойно.

Блажей я изслуша, после се обърна към всички:

— Имате ли някакви бележки, нещо да попитате? Никой не се обади.

— Благодаря! Подайте тази снимка на колегата Сова!

Хункова подаде на Карел снимката, той я взе бавно.

Атмосферата наоколо изведнъж се сгъсти.

Блажей мълчеше и чакаше.

Карел разглеждаше снимката, Алжбета тутакси се присъедини към него. Думите като че ли засядаха в гърлото му:

— Изглежда, че костното вещество е разредено още повече и че главата е хлътнала още… още повече.

— Изглежда… — отбеляза главният лекар с равен глас, който караше човека да настръхне. — И какви са изводите ви, колега?

Карел дълго мисли, после каза:

— Бих се въздържал засега от някакво кардинално решение. Мисля, че трябва да окача крака в екстензия и да започна лечение с калций.

— Вие вече предлагате решение, но аз мисля, че трябва да поразсъждаваме още за причината, довела до това състояние.

Карел почна да обяснява:

— Поначало имахме три възможности: да се опитаме да направим реконструкция и да поставим пирон, но знаем, че постоперационното възстановяване ще трае дълго и при теглото на пациентката…

— Всичко това ни е известно — прекъсна го Блажей.

— Или можехме да направим тотална ендопротеза, но при сложността на операцията… не зная, и накрая обикновената еднополюсна протеза се наложи като…

На Алжбета не й беше приятен тонът, с който говореше мъжът й, Карел сякаш се оправдаваше — като виновен. Тя не се сдържа и каза:

— Чакай, чакай. Арнощ, струва ми се, смята, че операцията е била направена лошо, така ли е?

Блажей отговори:

— Не лошо, изобщо не е трябвало да се прави!

Думите му прозвучаха като сурова присъда.

— Тогава какво е трябвало да се направи?

— Тотална ендопротеза. Сега екстензията и лечението с калций вече няма да помогнат.

Алжбета се обърна към Щросмайер, но и той мълчеше. Погледна мъжа си, който отговори бавно:

— За тотална ендопротеза като за последна възможност също мислихме.

— Сега мислете за нея като за първо решение. — И той се обърна към Щросмайер: — Колега, планирайте операцията в най-близко време.

Щросмайер кимна и гледайки развълнуваната Алжбета, се помъчи да каже безгрижно:

— Май без това проклето умуване кой път да се хване, ортопедът не може да съществува…

Но Блажей го прекъсна по средата на изречението:

— Само че перфектният ортопед разбира навреме грешката си и повече не умува, а я оправя.

Нямаше ни най-малко съмнение кого целеше да улучи. После той веднага се изправи и приключи рапорта:

— Благодаря ви!

 

 

Следобед.

Доктор Кралова излезе от болницата. Гумите на малко „Рено“ се долепиха до тротоара, по който тя вървеше.

От прозорчето надникна съдовият хирург Ржехорж.

— Добър ден!

— Здравей! Какво правиш тук? — недоумяваше Дана.

— Чакам те.

Погледна го, за да се овладее, обаче Ржехорж попита:

— Отиваме в детската градина да вземем Елишка, нали?

— Аз — да, но ти?

Ржехорж се засмя:

— Нали веднъж ми разреши да я виждам след толкова време.

Като че наистина нямаше причина да се дърпа повече. Качи се и колата потегли.

Щом видя Ржехорж, Елишка се затича към него и се хвърли в обятията му.

Дана Кралова беше изненадана, хирургът — зарадван и щастлив.

— Ели, много ми беше мъчно за теб.

— И на мен за тебе. Ти имаш нов зъб, железен.

— Е, виждаш ли, то е, защото старият падна и никакъв нов не иска да порасне. Ели, къде ще идем сега?

— У дома — реши детето. — Да ти покажа играчките.

Кралова ги гледаше със смесени чувства.

Ржехорж се обърна към нея — все още държеше Елишка на ръце — и отбеляза:

— Приеми, че чрез дъщерята атакувам майката.

Тя отсече иронично:

— Сега? След сезона?

Стана му много неприятно и не пожела да отговори. Остави детето на земята и каза:

— Елишка, друг път ще видя играчките, днес нямам време.

На Елишка това изобщо не се хареса:

— А защо нямаш време? Ние имаме, нали, мами?

Ржехорж отговори:

— Аз нямам време сега, майка ти няма друг път — може би някога ще се разберем и тогава и двамата ще имаме време. Чао!

Той я целуна по бузката, пъхна в ръката й малка кукличка, после каза на Дана:

— Довиждане, Дана! Всичко хубаво!

Това донякъде извади Дана от равновесие.

 

 

Алжбета приготвяше масата за вечеря.

— Говори ли с него?

Карел работеше на старинното бюро на баща си.

— С кого?

— С Арнощ.

— Всъщност не знам за какво.

— Ами за това, че промени програмата на Щросмайер за операциите и се записа като асистиращ при теб. Всъщност по този начин явно ти гласува недоверие.

— Но той има право на това, нали?

— Извинявай — викна Алжбета. — Но аз го приемам като отстъпка от твоя страна.

Карел се опита да продължи спокойно този намирисващ на конфликт разговор:

— Май наистина е отстъпка. Но поносима.

— А как се познава кога една отстъпка е поносима и кога не е?

— Щом веднъж допуснахме грешка, трябва да си платим за нея.

— Каква грешка? — недоумяваше жена му.

— Като публично обявихме за моята дисертация.

Алжбета така се смая, че й се наложи да остави подноса с вечерята.

— Момент! Момент! Я го повтори още веднъж!

— Хайде да престанем, искаш ли?

Но нищо не беше в състояние да я спре — къде ти!

— Какво, вече толкова ли сме зле, та човек не може открито да каже, че иска да се занимава с научна работа и че ще се стреми да достигне някаква степен? Това не е ли от полза за всички: за болницата, за обществото, за пациентите — че и за самия Арнощ? Защо трябва да се прави тихомълком, тайно, нелегално?

— Не преувеличавай. Все едно, той щеше да научи, защото мога да правя дисертация само със съгласието на своя шеф. Но избързахме с разгласяването.

— Той непременно ли трябва да подпише?

— Без него не мога да подам дори молбата за допускане до защита.

 

 

Двамата вървяха към операционната мълчаливо. В кабинките се преоблякоха, без да разменят нито дума.

Излязоха оттам едновременно с главния лекар Блажей. Поздравиха се с кимване и се отправиха към мивките.

Дана Кралова вече подготвяше пациентката, тя поздрави екипа, размени поглед с Алжбета, която само сви рамене: затишие пред буря.

Карел попита:

— Може ли да започнем?

Всички кимнаха, Блажей отговори последен:

— Да.

Отвориха ставата, Блажей посочи:

— Вижте! Главата едва не се е вмъкнала в таза. Добре че отворихме.

Карел само погледна жена си и продължи да работи.

Започна да вади еднополюсната протеза — вървеше доста трудно.

Работеше с нечовешко напрежение. Челото му лъщеше от капчици пот.

Арнощ му помагаше с всички сили, на пръв поглед изглеждаха двойка в пълен синхрон. Най-сетне протезата излезе, започнаха да издълбават. После наместиха новата става.

Когато свършиха, Карел беше съвсем изтощен.

Излязоха от операционната, Блажей хвърли ръкавиците, свали си шапката и нареди на операционната сестра Андреа така, че чуха всички:

— Отменете следващите операции, мотахме се с тази три часа и половина, вместо един.

Излезе от умивалнята и за малко не се сблъска с Щросмайер, който беше чул всичко от вратата.

Карел и Алжбета бяха замръзнали на местата си. Старият хирург им каза тихо:

— Не можах да издържа повече горе, та дойдох да видя какво става. Но чак такива подробности като че ли не трябваше да чувам.

Карел си свали шапката и изтри с нея челото, главата, тила си.

Гласът на Алжбета беше глух от вълнение:

— И това е единствената оценка за такава работа! Как ви се струва?

В една от кабините, вече преоблечен, Арнощ се вчесваше. Той чу разговора, спря за миг, но сетне продължи да се занимава с косата си.

Подир малко Щросмайер излезе с него на коридора. Там, където пътищата им се разделяха и всеки поемаше към своя кабинет, възрастният лекар каза:

— Драги Арнощ, не си падам по поговорките, но за съжаление една отлично пасва в случая.

— А именно?

— Искаш ли да набиеш кучето, тояга ще се намери винаги.

Главният лекар отговори много студено:

— И ти намираш това за остроумно?

И влезе в кабинета си.

Щросмайер нахълта изумен в лекарската стая.

Там седяха Алжбета и Карел.

— Какво има?

— Общо взето — нищо — отвърна Щросмайер. — Само в прилична форма си изпросих шамар и си го получих.

В следващия миг вратата се отвори, на прага застана главният лекар и като се обърна към Алжбета и Карел, съвсем спокойно, но категорично каза:

— Забравих да ви уведомя, че трябва да решим въпроса за оставането ви в нашето отделение.

Двамата пребледняха.

— Какво оставане? — попита Алжбета.

— Известно е, че двама съпрузи не бива да работят на едно и също място. Така че в близко време единият от вас трябва да се премести. Уведомете ме своевременно какво сте решили.

И затвори вратата след себе си.

Всички мълчаха, само Щросмайер отбеляза:

— И така, днес май нямахме само случай на краста и шарка.

В същия миг на вратата се почука припряно, появи се сестра Зузана:

— Малкият Яник Лебеда се е изринал. Дано не е шарка.

— Ето, на̀! — извика Щросмайер и започна да се чеше под мишниците. — И мен нещо взе да ме сърби.

 

 

С голямо старание Марта Хункова рисуваше някакви червени, зелени и сини кръгчета до имената на своите подчинени.

Някой почука на вратата.

— Да!

Влезе Ина — нея най-малко искаше да вижда тук. Но въпреки това заговори с привидно добродушен тон:

— Здравей, Ина, виж какво измайсторих — всяко момиче ще си има свое кръгче и аз от пръв поглед ще разбирам как се редуват на дежурствата — в събота и неделя, нощем… Какво ще кажеш, а?

Това изглежда малко интересуваше Ина, тя веднага подхвана своето:

— А мен кога ще сложиш?

Ето че изплю камъчето.

Хункова преглътна мъчително.

— Слушай, Ина, ще ти го кажа в очите: тая няма да я бъде вечно. Другите може да забележат — а аз съм сега на доста отговорна длъжност.

Ина я прекъсна.

— Между мен и Арнощ няма нищо.

Хункова се облещи:

— Как така няма?

— Ами няма.

— Вие двамата не…?

— Не.

— И изобщо не сте се уговаряли?

— Не.

— Аз тогава… — изломоти Хункова, — тогава аз… всичко е наред.

— И ще ми дадеш ли нощно дежурство?

Старшата сестра беше излязла напълно от равновесие.

— Ами… ами може би…

— Вдругиден?

— Добре, вдругиден.

Тя разтвори папката, започна да плъзга пръст по колонките и на съответната дата видя името на доктор Блажей.

И така се стресна, сякаш пред нея се беше появило привидение.

 

 

Тази вечер доктор Щросмайер влезе с известно колебание в малка пивница — едновремешна стара гостилница, както се виждаше от пръв поглед.

Зад тезгяха с лула в устата дебелият кръчмар миеше чаши.

Неколцина клиенти от постоянното присъствие бяха насядали или стояха прави наоколо.

Щросмайер реши, че е сбъркал, но от ъгъла се надигна бившият главен лекар Въртишка и с грейнало лице му викна:

— Колега, добре сте ни дошъл — вече се боях, че няма да се появите.

— Не можех да повярвам на очите си, че наистина е тук.

— Тук играем вече от трийсет и осем години, поне аз, а има и такива, които ще празнуват златна сватба с шахматната царица.

Двамата влязоха в друго, старинно наглед помещение, чиито стени бяха покрити с медали, знаменца, снимки от турнири, а във витрини бяха наредени най-различни купи.

По средата беше поставена дълга маса, на която имаше поне шест шахматни дъски — на две от тях вече се играеше. Няколко души наблюдаваха.

В ъгъла седеше възрастен мъж, Въртишка поведе Щросмайер към него.

— Водя ви нов член, точно четвърт век го уговарях да направи тази крачка.

— И точно толкова време горе-долу не съм играл.

Председателят се зарадва:

— Добре сте дошъл при нас, господин докторе! Толкова съм слушал за вас…

— Навярно във връзка с някоя фрактура, а не с шаха.

— Играл съм с него един-единствен път и това ми беше достатъчно — съобщи Въртишка.

Докато той говореше, в клуба влезе около единадесетгодишно момиченце с лунички, плитки, очила — общо взето грозновато.

Председателят го видя и каза:

— А не искате ли като начало да поиграете с нашата Олдржишка?

Щросмайер се обърна, видя грозното пате и каза полугласно:

— Много ниско ме оценявате, щом ми предлагате да играя с предпубертетче.

Въртишка, както винаги, се усмихваше:

— Ние не правим никакви обструкции по отношение на възрастовите категории, при това Олдржишка играе много интересно.

Момиченцето си свали якето, под което носеше красив, умопомрачително шарен пуловер, и дойде при тях.

Въртишка ги представи:

— Това е господин доктор Щросмайер — той с удоволствие ще поиграе с теб.

Олдржишка не прояви никакъв възторг или задоволство. Погледна Щросмайер и попита:

— На кое място сте в ранглистата?

— Каква ранглиста?

— Тук всеки сезон се прави ранглиста… Олдржишка, господин докторът идва днес за пръв път.

— Значи сте абсолютен аматьор?

— Защо мислиш така? — все повече се засягаше ортопедът.

— Защото, ако бяхте играл някъде, щях да съм чела за вас.

С всяка следваща дума това наперено невзрачно момиче му ставаше все по-противно. Дори не знаеше защо отговори толкова рязко:

— Аз играех под псевдоним.

— Какъв?

— Капабланка.

И веднага почувства, че не се пошегува по най-добрия начин.

Олдржишка не му обърна внимание и пренебрежително процеди през зъби:

— Защо все на мен се пада да играя с начинаещи?

 

 

Ина даде на младото, измъчвано от болки, около седемнадесетгодишно момче да пие, оправи възглавницата му и изтри потта от пламналото му чело.

То с благодарност взе ръката й, Ина я остави в неговата.

На вратата се появи Арнощ Блажей. Видя всичко и веднага направи необходимото.

Инжекция — и момчето се унесе в сън, пусна ръката на Ина, тя внимателно му изтри слепоочията.

През цялото време Арнощ не свали очи от нея.

След малко Ина тръгна към стаята си. Коридорът беше безлюден, с всяка крачка напрежението в нея се засилваше.

Тя хвана дръжката и отвори вратата на сестринската стая.

Когато влезе, чу тих въпрос:

— Ти заради мен ли идваш тук?

Вдигна глава и видя Арнощ Блажей — чакаше я, седнал на стола в ъгъла.

За миг се поколеба, после каза простичко:

— Да.

Той стана и раздразнен или обезпокоен, започна да обикаля около нея:

— Но нали виждаш, че няма смисъл, че всичко е свършило и че нищо не може да се повтори.

Ина мълчеше.

Блажей долови аромата на нейната кожа и това го накара да попита ядосано:

— Можеш ли да разбереш или не?

— Разбирам.

— Тогава какво правиш тук, защо си тук?

— Заради теб.

— Но в това няма никаква логика, нито пък бъдеще, нито…

Но ръцете му вече бяха обхванали главата й и се спуснаха към шията, на раменете, върху гърдите й — и привлякоха мълчаливата Ина в обятията му.

Жената на Блажей се опитваше да намери мъжа си по телефона… Но в неговия кабинет апаратът напразно звънеше.

Блажейова продължи опитите да открие мъжа си.

Телефонът звънна и в сестринската стая. От дивана Ина понечи да го вдигне, но Арнощ й дръпна ръката.

Блажейова се отказа да звъни повече.

Арнощ каза тихо на легналата до него Ина:

— Моля те, не вземай повече нощни дежурства при нас.

Тя отговори послушно:

— Няма вече.

 

 

Щросмайер отне коня на своя противник, но веднага след това загуби топа. Хвана се за гърдите и процеди през зъби:

— Ясно изразена болка зад гръдната кост. Значи или е защото съм безнадеждно болен, или защото бях принуден да пожертвам топа. Господа, тази партия от сега не ми харесва, а сме още в началото.