Ярослав Дитъл
Болница на края на града (5)

Глава пета

Навъсен предпролетен ден. Главният лекар Сова отвори къщната врата и първото нещо, на което спря поглед, беше една сгъната и залепена бланка — служебно писмо без плик.

Появи се Ема, очите й бяха насълзени.

— Какво се е случило? — попита в недоумение Сова.

— Прочетохте ли го?

— Не. Какво е това?

— От Прага. От съда.

Сова все още не можеше да проумее за какво става дума.

— Районен съд, Прага 6. За какво ли ми пишат от пражки съд? Сигурно за лекарска експертиза, но за кого?

Ема не издържа, избухна:

— Ама и вие ги приказвате — експертиза! Това е призовка.

Сова изтръпна:

— Как разбрахте?

— Ще го отворите ли най-сетне?

Сова разряза хартията и зачете:

— „Районен съд, Прага 6: свидетелски показания. Ищец — Катержина Совова, Прага 6, «Коларова» 42, ответник Карел Сова, Тинище 39. Тринадесети март…“ — Не чете по-нататък. — Колко съм стар, наивен и глупав…

Ема вече плачеше неудържимо.

Сова недоумяваше: „Но защо мен вика за свидетел? За какво й е нужно?“

 

 

Ина подреждаше на една малка масичка нещо като вечеря за двама. Две чинии, два прибора, две чашки, две салфетки, една ваза с роза. Всичко беше много красиво, дори трогателно, но най-хубава и най-трогателна беше самата Ина.

За последен път се погледна в огледалото, брошката, която си беше окачила, й се стори излишна и тя я свали. В следния миг на вратата се почука. Ина отиде да отвори. В коридора стоеше госпожа Блажейова. Необикновено спокойна, самоуверена, хладнокръвна.

— Госпожица Галушкова?

Ина кимна.

— Добър вечер! Познаваме се от разговорите по телефона, нали? Аз съм Блажейова.

— Добър вечер!

По лицето на Ина нямаше и следа от уплаха.

— Мога ли да вляза?

— Моля — и тя й направи път.

Блажейова забеляза приготвената маса.

— Виждам, че чакате гости, или по-скоро гост, и няма да ви задържам дълго.

— Седнете!

Личеше, че момичето е решено на всичко и така готово да понесе последствията, че нищо не можеше да го смути.

Съпругата на лекаря измъкна от чантата си писмо в отворен плик.

— Дойдох при вас, защото получих ето това писмо. Анонимно, разбира се. Накратко — съобщават ми, че ходите с моя мъж или по-точно казано, че мъжът ми ходи с вас. Искате ли да го прочетете?

Ина поклати глава.

Под погледа на момичето Блажейова започна да губи самообладанието и високомерието си. Въпреки това се опита да продължи със същия тон:

— Бих искала да ви кажа, че не отдавам значение на писмото. Такива писма за мъжа си съм получавала и по-рано, а виждате, че не са навредили на брака ни.

Ина дори не помръдна. Нито с поглед, нито по какъвто и да било друг начин показа, че е съгласна с нея или че й обещава нещо.

Жената на Блажей повиши глас, все пак трябваше да разтърси това момиче:

— Но в същото време, госпожице Галушкова, бих искала да ви обърна внимание: ако се окаже, че в писмото има нещо вярно, това ще ви донесе много неприятни последици — надявам се, че ми вярвате.

Ина и този път не отговори.

Блажейова повтори натъртено:

— Вярвате или не?

Най-сетне момичето отвърна:

— Вярвам.

И в отговора му не се долавяше особен страх, нито покорство.

— Това поне е нещо. Довиждане, госпожице Галушкова.

— Довиждане!

Блажейова излезе. На вратата се обърна:

— Мога ли да ви попитам какво работи баща ви, госпожице Галушкова?

— Майстор-покривач.

— И колко деца сте?

— Три.

Отговорът й донякъде извади отново Блажейова от равновесие. Все пак това момиче не е могло да даде на Арнощ пари назаем. Начинът, по който напусна стаята, не беше така въздействащ, както си го бе представяла.

— Довиждане, или по-скоро сбогом!

Ина и този път не отговори.

Арнощ Блажей видя жена си, когато тя излизаше от сградата. Остана в „Хондата“ и объркан я проследи с поглед. Щом тя зави зад ъгъла, слезе забързан, заключи колата и изтича към входа.

Вземаше по три стъпала наведнъж.

Когато с тревога в очите отвори вратата на своята любима, видя Ина, която отново спокойно си закачаше брошката и проверяваше ефекта в огледалото.

— Тук ли беше? — попита той, като едва си поемаше дъх.

Ина кимна.

— И какво искаше от теб?

— Показа ми едно писмо — анонимно, че ходим с теб.

— Тя сама си го е пратила, знам ги тия номера. А ти какво?

— Нищо.

Това спокойствие, което преди малко беше извадило от равновесие Блажейова, сега разстрои и Блажей.

— Как така нищо? Ти никак ли не се разтревожи? Не се ли уплаши?

— Не.

— Възможно ли е? Нали си чакала всяка секунда вратата да се отвори и да вляза аз.

Тогава момичето каза нещо, от което дъхът му секна:

— Аз го исках.

Лекарят беше изумен, дори уплашен. Целуна по бузата своето предано момиче, ала мозъкът му сигнализираше за голяма опасност.

И опасността дойде по-скоро, отколкото я очакваше.

Защото в същия миг вратата на гарсониерата се отвори и на прага отново застана жена му.

Блажейова се вторачи в Ина и Арнощ и погледът й съвсем не беше поглед на победител. И думите, които произнесе, прозвучаха по-скоро тъжно:

— Вие си мислите, че всички около вас са слепи?

И отново затвори вратата подир себе си.

Арнощ седна на дивана и дълбоко въздъхна.

Ина остана права, опряна на етажерката.

Мина доста време, докато го попита:

— Не си ли гладен?

Той поклати глава — не.

— Искаш ли да си идеш у дома?

— Мисля да си ида.

Нищо повече, но и нищо по-малко.

 

 

Силна настолна лампа осветяваше няколко големи карти, разтворени на масата. Сова внимателно ги разглеждаше. Ема му донесе кафе.

— Засега намерих три Тинища, нито едно няма повече от десет хиляди жители.

Ема му отговори с леко раздразнение:

— Карел може да ви каже кое е неговото, нали?

Сова продължаваше да се рови в картите.

— Аха, вие обаче няма да го попитате, така ли?

Отвърна й повече от уклончиво:

— Ще потърся още.

 

 

Арнощ се качи по стълбите на горния етаж на къщата, вали си палтото, изу си обувките и влезе в стаята. Жена му разглеждаше моден журнал.

— Добър вечер!

Тя не се обърна, но отговори на поздрава му:

— Добър вечер!

Арнощ седна в креслото, не знаеше какво да каже. Взе и той един от журналите, разтвори го, но при това положение му се стори абсолютно безсмислено и двамата да се преструват, че четат.

— Тъкмо сега ли ще си устройваме читателска вечер?

— Ти си представяше тази вечер по-иначе, нали?

Трябваше да признае, че е съвършена в своя сарказъм.

Но той нямаше да й се даде.

— Да.

— Какво друго ти остава, освен да си признаеш.

— А ти какво повече искаш?

— Аз ли какво искам? Че мен пита ли ме някой някога какво искам?

— Сега те питам.

У Блажейова се отприщиха всичката натрупана злоба, обидата, но и удовлетворението от днешния успешен лов и тя извика:

— Какво си представяш? Какво изобщо си представяш? Ти ме лъжеш седмици и месеци наред, ти ме водиш за носа и сега, когато ви пипнах на местопрестъплението, си нетактичен дотолкова, че не знаеш как да се държиш. Или си мислиш, че можеш да говориш с мен като със сервитьор, който ти представя сметката, ти я плащаш и продължаваме нататък, а? Трябва да знаеш обаче…

Арнощ Блажей нямаше намерение да слуша повече. Тази женска истерия не му беше по силите. Той изрева като звяр, който се кани да скочи върху жертвата си.

— За последен път те питам какво искаш?

Блажейова разбра, че той всеки момент ще избухне и изведнъж, най-неочаквано, изрече делово своите условия:

— Първо — моментално слагаш край на тази връзка, второ — татко не бива да научи нищо и трето — момичето незабавно да напусне болницата.

Арнощ тутакси отвърна:

— Първите две ги приемам, но момичето остави на мира.

Тя не можа да му възрази. Беше изненадана колко бързо той се предаде. Понечи да добави нещо, безспорно за Ина, но Арнощ вече бе станал и бързо излезе.

Най-сетне го беше притиснала до стената.

Блажейова се усмихна сама на себе си. И такова удовлетворение не беше за изхвърляне.

 

 

Когато Алжбета нахълта в стаята, Кралова лежеше и четеше.

— Здравей, Данинка!

— Шопен май ти е подействал.

Алжбета се засмя.

— Изведнъж почувствах, че господин Шопен е страшно игрив композитор.

— Не думай! И до този извод стигна само благодарение на няколко грамофонни плочи в клуба?

На Алжбета й ставаше все по-забавно:

— Докато слушах плочите — да, но не в клуба.

— А къде, моля?

— В тихата стаичка на хирурга Ржехорж.

Кралова възкликна с любопитство:

— Не може да бъде!

— Може. Сега по очичките ти познавам какво си представяш, че е станало.

— А всъщност не е станало нищо.

— А всъщност не е станало нищо.

Анестезиоложката притвори очи и каза недоверчиво:

— Хайде, де…

Девойката не се предаде:

— Хайде, де…

— Е-е, е-е…

Алжбета се отпусна на колене пред нея и я обгърна с ръце:

— Имаш ли нещо против съдовите хирурзи?

Кралова отговори откровено:

— Против хирурзите — да, и то много, но срещу доктор Ржехорж — абсолютно нищо.

Момичето засия:

— А знаеш ли, че и аз нямам абсолютно нищо против него?

— В такъв случай почти ме е яд, че трябва да се преместя от тук — много ми се ще да получавам всеки ден сведения как се развива този роман.

Алжбета беше страшно изненадана:

— Ти ще се местиш? И кога?

— В най-скоро време. Тъкмо ми съобщиха.

— И как така изведнъж?

Тогава лекарката каза със загадъчна усмивка:

— Появиха се нови обстоятелства и те някак ускориха нещата.

Алжбета наостри слух:

— Какви обстоятелства?

Кралова отговори просто и тихо:

— Аз чакам дете, Бетушка.

Момичето направо замръзна на мястото си.

— Какво?!

— Чу добре.

— Но нали все пак аз… нали ти…

Сега анестезиоложката се усмихна:

— Казвах ти, че искам дете, не помниш ли?

— Помня, но си мислех, че… че засега с никого не ходиш.

— Но аз ти казах, че не държа да имам мъж, държа да имам дете и ще имам.

Алжбета беше съвсем объркана:

— Но всъщност как… всъщност кой е той?

— Толкова ли е важно за теб? — попита Кралова.

— Е, не е.

— Добре, защото и за мен вече не е. И угаси лампата, бъдещите майки трябва много да спят. Лека нощ!

 

 

Колата на Сова спря пред сградата на районния съд, която беше доста стара, но с размерите си будеше респект.

Сова трудно намери място, за да паркира. От другата страна се приближи към него Катержина, сериозна както винаги.

— Добър ден, татко!

— Добър ден.

Ръкуваха се.

— Не ми ли се сърдите, че ви призовах за свидетел?

Думите й силно го смутиха:

— Не зная на какво се надяваш?

— Не искам нищо друго, освен да потвърдите действителното положение.

Той отвори пред нея вратата на сградата.

Първия, когото срещнаха в коридора, беше Карел. Той видя, че идват заедно и в погледа му можеше да се прочете много. После ги поздрави тихо:

— Добър ден!

— Добър ден!

Бащата се чувстваше така неловко, че дори не знаеше как да отговори на поздрава и дали трябва да се ръкуват. Но Карел вече бе седнал в края на дългата пейка, а Катержина се запъти към своята адвокатка, така че Сова остана съвсем сам.

Той забеляза колко много се бе състарил синът му. Отиде и седна до него. С усилие скърпи първото нестройно изречение:

— Карел, ти сега в Тинище ли работиш? — и в същия миг от високоговорителя над вратата се обади студен безизразен глас:

— Делото Совова-Сова, моля, влезте!

Щом чу това, Карел стана и тръгна към вратата. Там стори път на жена си и на нейната адвокатка, а после влезе и той. Вратата се затвори след него.

Сова остана съвсем сам в коридора. Отново погледна към вратата, зад която тъкмо започваше мъчителната и вероятно последна глава от брака на Карел.

Но гласът от високоговорителя го изтръгна от мислите или по-точно от дълбокия размисъл, в който бе потънал.

— Доктор Сова, моля!

Главният лекар влезе в съдебната зала с шапка в ръка.

— Добър ден!

Съдията беше мъж на около петдесет години.

— Добър ден! Ако обичате, да ми дадете паспорта си?

Сова му го подаде, съдията тихо започна да диктува на секретарката необходимите данни.

Свидетелят погледна наляво, там седеше Катержина с адвокатката си, погледна надясно, там беше Карел — съвсем сам.

Съдията му върна паспорта и разпитът започна.

— Трябва да ви обърна внимание, че ваше задължение е да казвате истината, нищо да не премълчавате, иначе ще бъдете привлечен към отговорност за лъжесвидетелстване, което е наказуемо.

Старият лекар кимна.

— Господин Сова, може ли да ни кажете какъв беше според вас бракът на сина ви Карел с госпожа ищцата?

Какво да отговори? Той започна колебливо:

— Доколкото за това може да говори трето лице, смятам, че беше повече или по-малко нормален.

— Вие самият никога ли не сте забелязвал между тях някакви конфликти?

— Може би само такива, които произтичат от различието в характерите.

— Следователно нищо, което да води към разстройство на брака?

— Нищо.

— Ищцата споделяла ли е някога с вас, че иска да напусне съпруга си?

— Не.

— Значи вие сте имал впечатлението, че тяхното дете живее в сравнително хармонична среда и че бракът като такъв изпълнява обществената си функция.

— Да.

Съдията, за когото това дело несъмнено беше петият или десетият съвсем банален случай през този ден или седмица, се обърна към адвокатката:

— Имате ли въпроси към свидетеля?

Юристката бодро взе думата:

— Да, разбира се, имам. Господин свидетел, вие казахте, че никога не сте забелязвал каквито и да било конфликти между моята довереница и ответника. Господин свидетел, смятате ли, че алкохолът може да бъде предмет на такъв конфликт или на разпадане на семейството?

Главният лекар усети, че сега настават най-тежките мигове.

— Зависи до каква степен човек се поддава на влиянието му.

— Да, тук съм съгласна с вас. Смятате ли, че степента, в която се е поддал на влиянието му вашият син, е достатъчна?

— Не мога да кажа, не живея заедно с тях.

— Но знаехте за това, нали?

— Знаех.

— От кого научихте?

— Катержина ми каза.

— Значи моята довереница специално е дошла при вас, за да ви уведоми.

— Да.

Ловката дама го водеше, накъдето си искаше.

— Следователно не е съвсем вярно, че моята довереница не ви е уведомила за конфликтната ситуация.

— Въпросът беше дали тя е споделила с мен, че иска да разтрогне брака си.

— Така е — потвърди съдията.

Адвокатката с готовност се извини:

— Моля за извинение.

— Приключихте ли? — попита съдията с едва доловимо нетърпение.

— Още една дреболия — пренебрегна призива му адвокатката и отново се обърна към Сова: — Господин свидетел, вие самият се ползвате с репутацията на прочут хирург-главен лекар, строг и към себе си, и към околните.

Личеше, че особено внимателно беше подготвила следващите си думи:

— Смятате ли, че от всички професии, алкохолът действа най-пагубно върху лекарите?

Тази демагогстваща дама ставаше все по-неприятна на Сова.

— Това е въпрос, на който смятам, че не съм длъжен да отговоря.

Тогава адвокатката невъздържано повиши тон:

— На мен не сте, но на себе си — категорично! Какво направихте, когато моята довереница ви каза, че мъжът й пие и по време на работа?

Битката беше изгубена. Толкова по-тягостно беше да се мине през безполезния й последен етап.

— Отидох при него.

— И какво разбрахте?

— Че всичко е било малко по-различно.

— И вие повярвахте на сина си?

— Да.

— Но вие — опитен лекар и психолог, сигурно знаете, че за да оправдаят своя порок, алкохолиците съумяват да си измислят историйки, които изглеждат невероятно правдоподобни.

Сова мълчеше.

Адвокатката го попита язвително:

— Защо не ми отговаряте?

Само с голямо усилие той успя да запази спокойствие:

— Вие не ме питахте нищо.

— Питам ви все за едно и също: вярвахте ли му?

— Да.

— А когато по-късно го изгониха от клиниката, пак ли му вярвахте?

— Доколкото зная, той напусна по взаимно съгласие.

— Което от страна на клиниката е било акт на милосърдие — и господин свидетелят знае това толкова добре, колкото и ние.

Сова отново не каза нищо.

— Приключихте ли? — сега вече направо я подкани съдията.

— Още не, господин председател, това е единственият свидетел, когото призовахме, така че интересът ни към него е разбираем.

— Моля — с въздишка й позволи да продължи съдията.

— Господин свидетел — атакува отново адвокатката, — известно ли ви е, че ответникът е напуснал и следващото си работно място, и то по същата причина?

— Да.

— Попитахте ли го за това?

— Да.

— И отново ли му повярвахте?

Оскърбен и засрамен, Сова отговори:

— Не.

— А мога ли да ви попитам дали вие, един толкова принципен и безкомпромисен човек, си направихте някакви изводи за своя син?

— Да.

— Можете ли да ни кажете какви?

Сова се поколеба.

Съдията го погледна и му помогна:

— Ако не искате, не сте длъжен да отговаряте.

Адвокатката викна разпалено:

— Ще отговорите ли или не?

— Няма.

Тя направо сияеше:

— Благодаря, това ми е достатъчно.

Председателят на съда се обърна към Карел:

— Вие имате ли някакви въпроси към свидетеля?

Карел погледна баща си и отвърна тихо:

— Не.

Тогава председателят каза на Сова:

— Благодаря ви, свободен сте.

Сова се поклони леко и без да каже нито дума, излезе.

 

 

Щросмайер дойде неочаквано при хокеиста Резек в стаята му и се обърна към него с думите:

— Понеже болничните тамтами действат денонощно, сигурно е стигнало до вас, че се готвим да се заемем с крака ви.

— Чух нещо такова.

— Хубаво. Сега ще ви кажа какво всъщност ще ви направим, защото за това трябва да имаме и вашето съгласие.

Младежът кимна.

— Чакайте, по дяволите, не знаете още за какво става дума! Кракът ви е счупен тук, в бедрената кост. Ние го поставихме в тази бесилка и през това време костта отново е зараснала. Само че накриво. И сега ние ще я срежем, ще я изправим и ще я вклиним.

— Как ще я вклините?

Щросмайер извади от джоба си чертеж на операцията и му го показа:

— Тук тази част от костта е в повече, затова ще я клъцнем, а отрязаното клинче ще пъхнем ей тук.

— И всичко отново ще зарасне?

— Сто на сто! — увери го Щросмайер. — Човешкото тяло много си се обича и веднага всмуква това, дето му е от полза. За съжаление е и доста глупаво, та приема и работи, дето го мъчат. Така… това е едното нещо. Естествено ще закрепим всичко с метална плака. Другото нещо, което ще опитаме да направим, се състои в това, че поради счупването кракът ви се е скъсил, та и след вклиняването ще ни липсват около три сантиметра. Така че искаме да го поудължим малко.

— Как се прави това?

Щросмайер отново прибягнало помощта на чертежа:

— Тук и тук костта се срязва приблизително във формата на буквата Z, после се изтегля до необходимата дължина, а на мястото, което ще остане празно, ще напъхаме костици от нашата костна банка, ще стегнем всичко с плаки и ще си речем, че достатъчно сме се бъхтили, нека по-нататък младото тяло само се погрижи за себе си. Е — и това е всичко. След няколко месеца ще измъкнем плаките, ще ви махнем с ръка от прозореца и на всичко това един ден вие ще му викате две години ваканция. И така — ще подпишете или не?

— Имам още един въпрос — отложи отговора си младежът.

— И какъв е той?

— Вие казахте, че ще опитате да направите и удължаване. Означава ли това, че може и да не го направите?

— Ако условията са неблагоприятни, няма да го правим.

Пршемисъл изтръпна:

— И пак ще отложите?

— Да.

— Но аз не искам нищо да отлагам.

— Ние също не искаме, повярвайте ни. За нас не е никакво развлечение постоянно да ви кълцаме крака…

Щросмайер се опитваше да води разговора с лек тон, но за Пршемисъл това беше въпрос на живот и смърт.

— Обещавате ли ми?

Щросмайер попита смаян:

— Какво?

— Питам дали ми обещавате?

По-късно Щросмайер разказа всичко на Алжбета, като искрено се ядосваше на себе си:

— … и аз като последен бунак не издържах на тия негови урочасващи зъркели, или какво, и взех да му обещавам, че всичко ще бъде наред, като гимназист, преди да дефлорира своето момиче… Май започвам да старея.

Алжбета се засмя.

— Напротив, намирам ви подмладен…

— Не си правете майтап с мен — не прие ласкателството й Щросмайер, — ако кажа на стария, че съм обещавал нещо на пациент, ще ме изгони…

Три дни след този разговор и един час след операцията Щросмайер се чувстваше много по-зле.

— Е, как спахте, млади господине? — опитваше се да се шегува той, като пляскаше Пршемисъл по бузите.

Младежът се събуди бързо и също така бързо попита:

— Как мина?

Щросмайер, взрян във все още трескавите му очи, бавно процеди отговора:

— Костта ли имате предвид? Изправихме я така, че по-права не е била никога през живота ви.

Пршемисъл се засмя, Алжбета надзърна от вратата.

— А освен че не е крива, достатъчно ли е дълга?

Щросмайер промърмори колебливо:

— Е… липсват й още около три сантиметра.

Момъкът преглътна напразно. Щросмайер започна да го успокоява:

— Слушай, момче, не можеше, костта беше много втвърдена. Ще го направим следващия път, разбираш ли?

Алжбета наблюдаваше душевната борба, изписана на лицето на младежа. Пршемисъл каза тихо:

— Няма значение, ще го наваксам с тренировки.

Лекарите се спогледаха, бяха очаквали всичко друго, но не и това. Алжбета не се сдържа и погали Пршемисъл по лицето.

 

 

Облечен за излизане, Арнощ Блажей вървеше по коридора към изхода. През полуотворената врата на сестринската стая зърна Ина, която седеше зад бюрото.

За щастие момичето не го виждаше, погълнато изцяло от работата си. Той отмина вратата и продължи към изхода. Но след няколко крачки спря и бавно се върна. Влезе в стаята и затвори след себе си вратата.

— Здравей!

Ина го погледна, стана веднага и се запъти към него. Бързо, може би, за да я спре, преди да е стигнала до него, той й каза:

— Исках да ти… трябва да ти кажа, че съм принуден да сложа край на всичко.

Тя се закова на мястото си, не направи нито крачка повече. Блажей се чувстваше кошмарно:

— Сигурно ще си помислиш за мен най-лошото, но аз… не ми се сърди, моля те…

— Не се сърдя.

— Парите ще ти върна в най-скоро време.

— Не е спешно.

Тя говореше с него така спокойно и мило, че женкарят Блажей щеше да полудее.

Приближи се до нея, подаде й ръка, но не издържа и я привлече в прегръдките си.

Целуваха се страстно и дълго, безкрайно, докато лекарят се опомни и прошепна по-скоро на себе си:

— Боже господи!

После избяга.