Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nemocnice na kraji města, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от чешки
- Матилда Бераха, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ярослав Дитъл
Заглавие: Болница на края на града
Преводач: Матилда Бераха
Година на превод: 1989
Език, от който е преведено: чешки
Издание: първо
Издател: Издателство на Отечествения фронт
Град на издателя: София
Година на издаване: 1990
Тип: Телевизионен роман по едноименния сериен филм
Националност: чешка (не е указано)
Печатница: ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново
Излязла от печат: юли 1990 г.
Редактор: Нина Цанева
Художествен редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Станка Милчева
Консултант: д-р Красимир Кирилов
Художник: Огнян Фунев
Коректор: Ася Славова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19555
История
- — Добавяне
Глава дванадесета
Стар патрициански дом на крайбрежна улица в Прага с прозорци и перила в стил сецесион.
Алжбета Ченкова позвъни на вратата с табелка „Инж. П. Резек“.
Почти моментално й отвори майката на Пршемисъл. Тя огледа Алжбета с рентгеновия поглед на майка, която никой с нищо не може да заблуди.
Момичето беше нервно до краен предел.
— Добър ден, извинете, още веднъж се извинявам, че…
Жената веднага любезно я прекъсна:
— Няма защо, доктор Ченкова. Пршемек още не си е дошъл, но го чакам всеки момент. Заповядайте!
В антрето Алжбета си свали палтото и влезе в стаята, обзаведена с мебели „Чипъндейл“[1].
Госпожа Резекова и вкъщи беше облечена съвсем официално.
— Съпругът ми е още на работа, винаги към края на тримесечието са много претоварени. Какво да ви предложа? Малко битер?
— Благодаря, с удоволствие. Как е Пршемисъл?
— Ами безкрайно е щастлив, че си е у дома.
— Разбирам го, но имах предвид здравето, как е кракът?
Госпожа Резекова, докато приготвяше напитката, се похвали:
— Намерихме му най-добрия рехабилитатор, доцент Семерад. Сигурно го познавате.
— Само по име.
— Трябва да ви зарадвам, той се изказа много, много ласкаво за работата на ортопедите в Бор.
Алжбета само кимна.
Майката взе да подпитва:
— Вие ли бяхте негова лекуваща лекарка в заключителния етап?
— Аз ли? През всичкото време го наблюдаваше самият главен лекар Сова. Аз там тепърва се уча на всичко.
Майката й подаде чаша битер с лед.
— Но той много говореше за вас.
Алжбета предпочете да пие, за да обмисли отговора си.
— Може би защото бяхме по-близки по възраст и защото доста разговаряхме, за неговия случай.
— И затова трябва много да ви благодаря, за душевната подкрепа, горкичкият, беше толкова съсипан. Сигурно е споделял с вас, нали?
И отново този поглед, който питаше: „Докъде са стигнали нещата между вас?“
Момичето предпочете да отговори с въпрос:
— А сега? Още ли не си вярва?
— Къде ти! — ликуваше майката. — Сега той е съвсем друг човек. Нали знаете, тогава целият свят му беше обърнал гръб, а сега отново се засилва интересът към него.
— Разбирам.
Майката я погледна изпитателно и я попита сякаш мимоходом:
— А вие уговорихте ли се да се срещнете някога тук, в Прага?
Момичето отвърна, колкото може по-небрежно:
— Казахме си, че ще си поговорим, когато имам път насам. — Тя не можа да издържи повече и стана: — Сега обаче трябва да тръгвам.
— Наистина ли няма да го почакате?
— Поздравете го, някой ден пак ще се отбия.
В същия миг звънна телефонът.
— Той е — Резекова вдигна слушалката. — Е, това вече е прекалено, Пршемек. Тук те чакат, а теб те няма… кой те чака ли? Ще има да се чудиш, предавам телефона.
Алжбета взе слушалката, чувстваше се страшно зле. Какво да каже тук, пред тази жена?
— Здравей, Пршемек!
Той не я позна:
— Здравей!
— Тук е Алжбета.
Едва сега изрази удивление:
— Здравей! Какво правиш в Прага?
— Докарахме пациент и ми остана малко свободно време.
Никакво изумление. По-скоро объркване.
— И защо не ме предупреди?
— Не знаех, че ще идвам. Ще си дойдеш ли у вас?
— Страшно ми се иска да дойда, но заминаваме с отбора за Бърно.
— Жалко.
— И без това имаш малко време, така че не бива да съжаляваме.
Тя обаче се издаде като ученичка:
— Мога да кажа линейката да не ме чака.
— Друг път, Али, Бърно е страшно важно за мен.
— Разбирам, извинявай… — после изведнъж си даде сметка, че нещо не беше наред. — Ти нима вече играеш?
— Разбира се, че не, но искам да бъда заедно с момчетата на скамейката, треньорите страшно следят, дали човек живее с проблемите на отбора си…
Докато го слушаше. Алжбета гледаше майката, която, наистина, беше отишла в кухнята, но през открехнатата врата слушаше всичко, като при това чупеше орехи, един след друг, явно за плънка на сладкиш.
— Тогава… тогава приятно прекарване в Бърно.
— Бърно е нищо, другата седмица летим за Финландия с гръм и трясък. Ще ти пратя картичка.
— Ще се радвам… е, довиждане! Искаш ли да говориш пак с майка си?
— Не, само й предай, че момчетата ще ми услужат с четка за зъби и че се връщам утре вечер.
— Чак утре ли е мачът?
Пршемисъл се засмя на нейната наивност.
— Че то днес вече няма за кога, погледни си часовника!
— Вярно, няма за кога.
— Е, чао, че ми дърпат слушалката от ръката.
Тя затвори телефона и каза, като се обърна към вратата на кухнята:
— Трябва да ви предам, че момчетата ще му услужат с четка за зъби и че ще се върне утре вечер.
Майката излезе от кухнята и рече:
— Виждате, нали, как се живее с хокеист.
И това беше единственото, което каза човешки, мило, без да подпитва.
Алжбета отговори вяло:
— Виждам.
Роман Яхим спря колата си пред болницата. Слезе пред служебния вход и първия, когото видя, беше доктор Цвах — до него имаше два обемисти куфара, пътна чанта и пакет. Роман го поздрави:
— Добър ден!
Цвах беше ужасно кисел:
— Романе, размърдайте, ако обичате, вашия диспечер, обещаха да ме откарат с багажа до Роуднице, аз си продадох колата преди един месец и сега стърча тук като телеграфен стълб.
— Ще му кажа, господин докторе.
Но диспечерът се инатеше:
— Някой може и да му е обещал, че ще го откараме до Роуднице, ама разбира се, сега всички си траят, директорът го няма, а аз не мога да поема тая отговорност.
Роман се разсмя:
— Но той стои там нажежен до бяло.
Когато чу известието на Роман, Цвах се задави от гняв:
— Бандити, хулигани, това е типично за тях.
— Господин докторе — отговори Роман добронамерено, — другояче не мога да ви помогна, но ако искате, поне ще ви закарам с куфарите на гарата…
Цвах и в яда си разбра, че е по-добре нещо, отколкото нищо, затова процеди през зъби:
— Щом сте така любезен…
Потеглиха. Роман караше спокойно, а Цвах продължаваше да пухти като тенджера под налягане.
— Човек оставя тук най-хубавите години от живота си и накрая го изритват като куче. С какви идеали започнах, как си набавях литература, учех чужди езици, за да бъда в течение на цялата световна информация. Всеки касапин тук има предимство пред образования човек. Да режеш, да кълцаш, да дълбаеш, да пилиш — това е всичко, което искат от теб, на останалото плюят.
Онова, което последва, явно стана само защото Роман започна тихичко да си подсвирква. Беше в добро настроение, колата не вървеше, а се плъзгаше като безшумен параход и лекарят до него изобщо не му пречеше.
А може би всичко стана и затова че пред тях се появи „Хондата“ на Блажей, която изскочи от някаква странична уличка.
— А това е най-големият и най-циничният негодник от всички. Абсолютно хладнокръвен убиец.
Роман стигна до рефрена на песничката, която си подсвиркваше. Цвах виждаше, че той изобщо не го слуша.
И най-неочаквано младият Яхим, това голобрадо момче, което нищо не му беше сторило, напротив — беше му услужило и го караше към гарата, се превърна в единствения човек, комуто можеше да плати за всички обиди, понесени тук. Изведнъж му се дощя да прекъсне оскърбителното свирукаме на шлагера и да промени това самодоволно, без нито една бръчка лице. Изведнъж му се прииска да го смаже. Така и направи:
— На ваше място не бих карал толкова спокойно подир господин главния лекар.
— Защо? — недоумяваше Роман. — Той не ми пречи.
— Наистина ли? Мислех, че държите на жена си.
Момчето само махна с ръка:
— Това са вече „старинни чешки предания“[2].
— Надали са чак пък толкоз старинни — процеди през зъби Цвах. — Колко време мина, откакто главният лекар Сова даде прощална вечеря в ресторанта?
Роман трепна:
— Че аз бях там.
— Така ли? През цялото време?
В същия миг Роман удари спирачка, колата изстена и се закова на място, младият Яхим изкрещя:
— Какво казахте?
Цвах разбра, че беше прекалил и се уплаши.
— Казах само това, което видяха всички.
— Всички ли? — изрева Роман. — Видели са всички?
При тези думи той изскочи от колата, отвори вратата откъм Цвах, сграбчи го за палтото и го измъкна навън, хвърли на тротоара куфарите му, качи се отново и потегли.
Колата зави и пое към болницата.
Макар изхвърлен на тротоара, Цвах доволен се засмя.
Роман подкара бързо, лудо, опасно. На лицето му бяха изписани същият бяс и желанието да унищожава, както преди малко на лицето на доктор Цвах.
Без да спира, когато го поздравяваха или го викаха по име и без да се обръща, той крачеше стремително към отделението.
Влезе в преддверието на ОАРИЛ, дори не погледна сестрата, която вдигна очи към него и се озова направо в залата.
Веднага забеляза жена си. Двете с Кралова бяха улисани край някаква старица, която дишаше много тежко.
Отиде при Ина и без да се съобразява, че там беше лекарката, попита:
— Можеш ли да ми кажеш какво си правила на прощалната вечер на доктор Сова, когато излязох?
Ина го погледна, но преди да отговори каквото и да било, се обади Кралова:
— Романе, не виждате ли, че имаме работа?
Яхим просто не я забелязваше, вперил поглед в жена си.
— Къде си била, докато мен ме нямаше, можеш ли да ми кажеш къде си била?
Анестезиоложката се ядоса:
— Не ме ли чухте, Романе?
— Били видели всички.
Кралова тихо, но безпрекословно му посочи вратата:
— Моментално излезте, инак ще извикам вашия шеф.
Роман започна да отстъпва заднешком, без да откъсва поглед от жена си.
— Няма ли да ми кажеш?
Но не дочака отговора й и излезе.
Едва тогава лекарката попита тихо Ина.
— Може би искахте да говорите с него?
Ина поклати глава:
— Не, не исках.
Роман мина тичешком покрай диспечера, който напразно вика подире му:
— Романе, ела тук, имам работа за теб! Романс, накъде си се залетял?
Не получи отговор, младият Яхим бързаше много.
Като стигна до колата си, той седна, включи двигателя и потегли така, че гумите поднесоха.
Караше, без да знае накъде.
Оглеждаше се надясно и наляво дали няма да види „Хондата“ или пък някаква следа от нея. Неочаквано се озова на кръстопът, отляво беше градът, отдясно — магистралата, която извеждаше от него. Вече се канеше да завие наляво, но изведнъж в далечината видя крайпътния ресторант.
Сви надясно.
Стигна до паркинга и веднага я зърна: стоманеносивата „Хонда“.
Слезе, свърна край колата и влезе в заведението.
Арнощ Блажей седеше начело на една маса с лист в ръка.
На Роман му се стори невероятно, че го намери толкова лесно. И че Блажей толкова спокойно играеше тук карти. Заобиколи масата, обсадена от кибици. Приближи се изотзад към главния лекар. Блажей тъкмо предвкусваше успеха.
— Възможно ли е, идва ми желаната и дългоочаквана карта?!
Той приключи ухилен играта и прибра парите.
— На който му върви на карти, не му върви в любовта — отбеляза някой от кибиците.
— Страхувам се, че сте прав, приятелю.
В дисонанс с радостния му тон прозвуча дрезгавият глас на Роман:
— Господин докторе, трябва да говоря с вас.
Все едно че изобщо не го чу и продължи да раздава картите.
Младежът повтори по-настойчиво:
— Господин докторе!
Някой шумно го поправи:
— Господин главен лекар!
Едва сега Блажей забеляза Роман. Усмихна му се приветливо.
— Здравей, Романе!
— Трябва да говоря с вас.
— Да не е станало нещо в болницата?
— Не. Аз искам да говоря с вас.
Блажей започваше да се досеща за какво го търси той.
— Е, не може ли да почака?
— Не може — настоя Роман.
— Все пак няма да прекъсна точно когато ми се е отворил такъв късмет! Богът на картите много ще ми се разсърди.
Роман процеди яростно през зъби:
— Но аз трябва да говоря с вас!
Няколко души му подвикнаха:
— Я не пречете!
Искаше му се да ритне масата. Но се обърна и тръгна към вратата.
Преди да излезе, чу Арнощ, който подкани партньорите си:
— И така, господа, я да видим с какво ще ме изненадате сега!
Навън вече беше станало тъмно, когато Блажей излезе от заведението. Той се сбогува с неколцината играчи, които го съпроводиха и тръгна към колата си. Като стигна до нея, видя, че една жълта „Лада“ без шофьор му бе запречила пътя. Измърмори на себе си:
— Кой ли глупак…?
Надзърна в колата, там, на задната седалка лежеше Роман Яхим.
Арнощ почука на стъклото, Роман се събуди или поне си даде вид, че се събужда.
Главният лекар отвори задната вратичка и доста раздразнено попита:
— По дяволите, какво означава това?
— Вече ви казах: трябва да ви попитам нещо.
Блажей му обърна гръб и без да каже дума, тръгна към колата си.
Роман изскочи от „Ладата“ и забърза подире му.
— Може ли да ми кажете какво правихте на прощалната вечер на главния лекар Сова, когато аз трябваше да изляза?
Блажей отключи колата си.
— Това разпит ли е?
— Точно така.
— Само че за разпит са нужни двама: един, който разпитва и друг, който има желание да отговаря.
— Тук сме двама.
— Само че аз нямам желание.
— Не мърдам оттук, докато не ми отговорите.
Блажей се усмихна:
— Ще прекарате една доста самотна нощ.
И той подкара колата, мина през тротоара, прекоси лехата с цветя и тревната площ, които го отделяха от шосето.
Роман, отрязал пътя му от другата страна, чу само бръмченето на мотора и смеха на Блажей.
С два скока стигна до колата си. Запали я и потегли счел него.
Двете коли препускаха една подир друга с почти еднаква скорост. Само че Роман явно беше по-разярен и явно рискуваше повече.
Когато настигаше вече Блажей и с дългите светлини му даваше сигнал да спре. Арнощ реши да свие рязко вляво по някакъв второстепенен път.
Зави, но Роман, който летеше след него със своята „Лада“, се блъсна с все сила в колата му отляво. Двата автомобила се врязаха един в друг, отблъснаха се и отново се пресрещнаха. Спряха на ръба на канавката, като „Хондата“ наполовина увисна над нея.
След грохота от сблъсъка, ударите и трясъка на счупените стъкла настана пълна тишина.
Роман се надигна бавно на седалката, от удара воланът го беше блъснал в гърдите, опита се да отвори вратата. Страшна болка в ръката го спря. Тогава хвана дръжката с лявата ръка. Но вратата не поддаваше. Примъкна се полека по дясната седалка до другата врата. Успя да я отвори.
Огледа колата, лявата врата беше смачкана, но иначе по нищо не личеше, че няма да тръгне.
Роман се приближи към „Хондата“, надникна вътре, но не видя Блажей. После обаче чу тежка въздишка. Обърна се и забеляза главния лекар, който лежеше до отворената врата на колата си.
Отиде при него, наведе се и заговори с натежал език:
— Как сте?
Арнощ отвори очи.
— Можете ли да станете? — попита го Яхим.
— Я ме остави!
Тези думи ядосаха шофьора на линейката:
— Какви ги дрънкате? Отиваме в болницата!
— С теб никъде не отивам.
Роман го сграбчи с лявата ръка за яката и го повлече по земята към своята кола. Струваше му много усилия. Със здравата ръка почна да го пъха в „Ладата“. Мина доста време, накрая успя да влезе и той.
— А сега се моли да тръгне!
Запали мотора — правеше всичко с едната ръка — включи на скорост и внимателно се ослуша дали някъде, нещо няма да прекъсне.
„Ладата“ се появи бавно пред болницата, зави към служебния вход и като се затресе, спря, тръбейки непрекъснато с клаксон.
Пръв от болницата изскочи диспечерът и извика:
— Ей, да не сте откачили, каква е тая аларма посред нощ!
Той дотича до колата, озвери вратата и на светлината на лампичката в купето видя Роман Яхим, който, отпуснат върху волана, с тяло натискаше клаксона.
— Леле-мале!
Дана Кралова беше изумена:
— Арнощ! Какво се е случило?
Санитарят отговори вместо него:
— Катастрофа. Докара го Роман Яхим, и той е пострадал.
Отзад се приближи Ина и със смъртнобледо лице изслуша новината.
— Но Роман е по-добре, ще му се размине май само с някое ребро, откарахме го в приемното.
Главният лекар изстена и отвори очи.
— Ръката!
Дана Кралова само го докосна и той изскимтя от болка.
— Ръката е за боклука.
— А главата и коремът? — попита го анестезиоложката.
— Мисля, че им няма нищо. Адски съм жаден.
— Не бива да пиеш, може да се наложи операция. А гръдния кош?
— Всичко е наред, опипах се, нищо не крипитира. Но ръката, това е направо ужас.
Кралова се обърна към Ина и нареди:
— Ина, долсин!
И му направи инжекция.
— Извикайте Щросмайер — каза Блажей. — Мисля, че той е дежурен днес.
Ина изтича да изпълни желанието му.
— Трябва да ти свалим сакото и ризата.
— Почакай малко, докато задейства инжекцията — стенеше Блажей. — Че току-виж съм откачил.
Щросмайер се отправи начаса към ОАРИЛ и пътьом попита диспечера:
— Знаете ли какво точно е станало с Блажей?
— Никой не е наясно. Измъкнахме ги двамата от колата бая разпердушинени.
— Кои двамата?
— Ами него и Роман Яхим.
Щросмайер само подсвирна. Но не попита повече.
В ОАРИЛ той подхвана с игриво-добродушен тон:
— Възможно ли е да катастрофираш, точно когато сме в страшно намален състав?
Арнощ вече нямаше толкова силни болки.
— Здравей! Повече няма да ви погаждам такива номера.
Щросмайер внимателно докосна ръката му.
— Какво си правил с нея, за бога?
Арнощ парира въпроса му:
— Изглежда ще трябва да направиш репонация и да я сложиш в Крамеров апарат.
Щросмайер обаче не се предаваше.
— Знаеш, че ще я репонирам и ще я сложа в шина, ама ударът си го е бивало. Как стана?
— Най-обикновена катастрофа…
— И с кого се сблъска?
— С Роман.
— Я, стига — двама шофьори от класа!
Блажей погледна Ина.
— Нещастен случай.
Щросмайер и Кралова само се спогледаха.
Не мина много време и той вече държеше рентгеновите снимки и ги разглеждаше срещу светлината.
— Виждам двойна фрактура на улната и фрактура с дислокация на радиуса[3]. Съгласен ли си?
Блажей се взираше още по-напрегнато, още по-съсредоточено. След доста време каза помръкнал:
— Страхувам се, че си прав.
Щросмайер разбираше какво му е и заговори кратко и делово:
— Тоест, операцията е наложителна. Засега може с упойка мануално да репонираме и да гипсираме ръката, а утре сутрин да я отворим.
Блажей кимна.
— Мислиш ли, че ще има някакви усложнения?
— Какви?
— Знам ли?
Щросмайер виждаше, че Блажей се страхува и по навик веднага попита направо:
— Страх ли те е?
— Един хирург опропасти ли си ръката, никой пет пари няма да даде за него.
Щросмайер му възрази:
— Не ни е за първи път да оправяме фрактура като твоята, нали?
Блажей кимна, без да може да се отърси от страха.
— Имам към теб една молба.
— А именно?
— Много бих искал да ме оперира Сова.
Думите му озадачиха Щросмайер.
Блажей го изгледа втренчено. После попита тихо, почти умоляващо:
— Надявам се, че нямаш нищо против, нали?
„Къде се дяна самоувереният главен лекар Блажей?“ — казваше погледът на Щросмайер.
— Когато някой предпочете Сова пред мен, не мога да имам нищо против. Но съм изумен, че тъкмо ти искаш това от него.
Арнощ трескаво отговори:
— Трябва да съм абсолютно сигурен, че ръката ми ще бъде наред, разбираш ли, сигурен!
Съпровождан от Хункова, един санитар подкара количката с Арнощ към „двойката“.
Ина като тиха вестителка на съдбата влезе в стаята при своя мъж. Когато отвори вратата, едва не се сблъска със старшата сестра Яхимова.
— Какво правиш тук?
— Дойдох да видя Роман.
Свекърва й я изгледа с ненавист:
— Нямаш работа тук. Защото всичко е станало само заради теб. Как изобщо се осмеляваш да идваш?
Без да каже дума. Ина се обърна и си тръгна.
На сутринта Щросмайер бавно и тромаво се надигна от дивана.
— Поначало имах по-хубава представа за тази нощ. Добре дошъл!
В стаята бяха влезли Сова и Алжбета.
Ръкуваха се.
— Какво ще кажете за този случай? Дяволска работа, нали?
— Кога е станало?
— Снощи, около десет часа.
— Може ли да видя снимките? — попита Сова.
— Ето ги.
Подаде му рентгеновите снимки, Сова ги заразглежда срещу прозореца.
— Вече сте репонирали, нали?
— Естествено — отвърна Щросмайер. — Искате ли преди операцията да направят нови?
— Няма нужда. Но искам да говоря с пациента.
Арнощ Блажей беше буден. Оглеждаше стаята, в която беше идвал досега само като лекар.
Вратата се отвори и влезе Щросмайер.
— Здравей! Събуди ли се вече?
— Не съм и спал кой знае колко.
— Сова е тук.
Арнощ се сепна.
— Вече?
— Аха. Иска да говори с теб.
— За какво?
— Не знам.
— Някакви условия ли поставя? — попита Блажей недоволен.
— Казвам ти, че не знам.
Главният лекар трескаво премисляше.
— Нищо ли не ти каза за сина си?
Щросмайер не искаше да чака повече.
— Отивам да ти го изпратя.
И излезе.
Арнощ се опря с дясната ръка отстрани на леглото, за да може да седне.
На вратата се почука.
— Да!
Влезе Сова.
— Добро утро!
— Добро утро!
С жест Сова покани Щросмайер да влезе също. Малко учуден, той изпълни желанието му.
— Благодаря ви, че се отзовахте на молбата ми, господин докторе — каза Блажей притеснено.
— Преди да я изпълня, искам да ви попитам нещо.
Арнощ напразно се опитваше да потисне напрежението си.
— Моля, за какво става дума?
— Както всеки опериращ съм длъжен не само да направя цялата операция, но и след нея да проведа и проследя по-нататъшното лечение. Само че не мога да го сторя, тъй като имам задължения като участъков лекар. Ето защо ще оперирам, при условие че с по-нататъшното лечение се заеме лекар, когото ще определя аз, защото му имам доверие.
Значи това било! Арнощ преглътна мъчително.
— Разбирам ви, но кой е лекарят?
— Доктор Щросмайер.
Арнощ беше толкова смаян, че бе изгубил ума и дума.
И Щросмайер гледаше като гръмнат.
— Но, разбира се, съгласен съм.
— А доктор Щросмайер? — попита Сова.
— Какво? Да, разбира се.
— В такъв случай можем да започнем — отсече Сова.
Блажей каза, заеквайки:
— И… тези ли… са… всичките ви условия?
— Да.
Това се стори странно на Арнощ.
— Никакви други ли нямате?
Възрастният лекар попита учуден:
— Не. Какви други имате предвид?
Главният лекар избърбори:
— Аз ли? Не, никакви, всичко е наред.
Когато тръгна да излиза от стаята, Щросмайер тихичко попита Блажей:
— Как е душата?
И не получи отговор.
След един час Сова вече се сбогуваше на входа с Щросмайер.
— Благодаря ви за операцията — каза ортопедът — и за урока, който дадохте.
— Нямаше никакъв урок — отвърна Сова. — Довиждане!
— Някога ще ви навестя и ще ви разкажа — обеща Щросмайер. — Довиждане!
Беше се забързал да иде при Арнощ, когато пред вратата на стаята, в която лежеше Яхим, срещна пребледнялата Ина.
— Как е, Ина? — попита я загрижен.
— Надявам се, че е добре — отговори сестрата.
— Но аз не питам за здравословното му състояние, питам за вас двамата.
— И аз ви отговорих за нас двамата.
Щросмайер намери Арнощ Блажей вече в реанимацията.
— Бих искал да ти кажа — започна Блажей, — искам да те помоля да ме заместваш известно време като главен лекар…
Щросмайер незабавно го прекъсна:
— Недей, Арнощ, предупреждавам те.
— Защо?
— Защото ако приема, първото, дето ще направя, ще бъде да вдигна телефона и да повикам тук Сова, двамата Сова.
Арнощ му отговори така, че на Щросмайер едва не му секна дъхът.
— Тъкмо затова го правя.
И в думите му имаше такова смирение, че на Щросмайер наистина дъхът му секна.