Ярослав Дитъл
Болница на края на града (2)

Глава втора

Преградите на дългата полица бяха отрупани със сгънати зелени панталони, зелени ризи с къс и дълъг ръкав и със зелени шапки. Сова си взе операционно облекло и влезе в кабинката, за да се преоблече. Подир малко дойдоха Щросмайер и Алжбета и той — без да ще — чу техния разговор.

— Вие сте май между дребен втори и едър първи ръст, — гадаеше Щросмайер.

— Колко размера имате тук?

— Четири — петият е за слонове. Да ви дам първи, а?

Момичето се смееше.

— Май ме подценявате.

Докторът извади облеклото от съответните рафтове и й го пъхна в ръцете. После взе и за себе си и двамата влязоха в съседни кабинки. Отгоре те бяха открити, вместо врати имаха завеси, така че разговорът можеше да продължи.

— Как се чувствате преди първата си операция?

Алжбета съблече бялата престилка, блузата, която носеше под нея и дългия панталон.

— Някак странно, не знам защо.

— Преди първата операция все ми се пикаеше, макар че вече нямаше какво. А на вас?

— Мисля, че не.

— Всеки реагира по различен начин — отсъди Щросмайер. — Готова ли сте вече?

— Остава само шапката.

— Аз ще ви я сложа.

Алжбета излезе от кабинката, докторът вече я чакаше, беше нахлупил шапката до средата на челото си.

— Защо? — попита го тя.

Щросмайер й нахлупи шапката по същия ужасен начин и старателно напъха под нея и къдриците, и бретона.

— Щото някои колежки ги изкушава поне шапката да си сложат като хората, а пък на нашия стария тия хич не му минават. Той държи всеки, преди да пристъпи към светата литургия, да се обезобрази така, че да се отлъчи съвсем от този свят и да се съсредоточи единствено върху хирургическата богослужба.

В следващия миг главният лекар излезе от своята кабинка, Алжбета ужасно се уплаши, а Щросмайер никак, само му се ухили.

Минаха в умивалнята, където вече припряно се суетеше старшата операционна сестра Лудмила заедно с младата операционна сестра Андреа, в чиито очи обаче можеше да се долови всичко друго, само не и достолепието на това място. Щросмайер изчурулика:

— На всички желаем едно добро медицинско утро!

Алжбета едва отрони:

— Добро утро!

Останалите им отговориха любезно, операционните сестри, разбира се, огледаха Алжбета от главата до петите. Щросмайер не отмина това без коментар:

— Уважаеми персонал на операционната, тази, която оглеждате с очи на кадровик, е нашата нова послушничка — доктор Алжбета Ченкова, а за мен, който умее моментално да си спечели женското благоразположение — Бетинка.

Андреа се засмя, Лудмила се намръщи, Цвах грижливо продължи да търка ръцете си с четката — пръст след пръст, нокът подир нокът. В този миг за него не съществуваше нищо по-важно.

Старшата операционна сестра, която бе понесла вързоп с пешкири, каза на Алжбета:

— Моля, ако обичате, тук малко пречите.

Момичето тутакси се дръпна встрани:

— Извинете, не исках.

Щросмайер погледна сестрата, после нагласи будилника на десет минути и подаде на Алжбета сапун, като при това процеди през зъби:

— Вещица — моментално се изсили да ви премества. Ако главният лекар беше на вашето място, отдалече щеше да го заобиколи.

Междувременно докараха възрастна жена и я фиксираха към операционната маса; жената енергично се съпротивляваше на анестезиоложката Кралова и на нейните въпроси.

— Здраво ли ви е закрепена протезата?

— Ами не е, но ми стои добре.

— Преди да ви упоим, трябва да я свалите.

— Ама тя си ми стои в устата и когато спя.

С неподозирана решителност Кралова обаче нареди:

— Няма значение, трябва да я свалите.

Будилникът издрънча, Щросмайер и Алжбета приключиха с миенето. Докторът се взря в пациентката през полуотворената врата. После изсумтя недоволно:

— Страшно е дебела. Бая работа ще падне. — Погледна Алжбета и изсумтя повторно: — Как ли тия тънки пръстенца ще удържат екартьорите?

— Не се бойте — успокои го Алжбета, — занимавала съм се с гимнастика. Само ми кажете, когато съм с екартьорите, какво е позволено и какво не.

— Какво ли? — попита Щросмайер. — Абсолютно нищо. Или както казваме ние: на това място човек трябва да си държи екартьорите и устата.

Алжбета направи опит да се усмихне, но не й се удаде много.

После операцията започна.

Пациентката спеше, но около нея всички работеха напрегнато.

Главният лекар даваше тихо нареждания на сестрата, тя бързо му подаваше исканите инструменти, Алжбета държеше заедно с Цвах екартьорите и усещаше как бавно я наляга умора.

Изведнъж като бич изплющя рязката забележка на главния лекар:

— Не отпускайте, колежке! Като започнете сама да оперирате, ще се убедите колко е важно да виждате добре операционното поле!

Момичето дръпна екартьорите, но не можа да спре потеклите сълзи.

Кралова вдигна към нея угрижен поглед — и не само тя. Погледнаха я и Щросмайер, и Цвах, и Лудмила, и Андреа.

Течаха безкрайните минути, сливаха се в часове, а напрежението около главния лекар, Щросмайер и двамата с екартьорите растеше.

Това беше концерт за четири ръце, пълно съсредоточаване на мисъл, очи и тяло (приведено, за да може главата да вижда всичко, което вършат ръцете), беше едновременно хамалогия и изкуство.

Накрая главният лекар се отдръпна от масата и каза на всички, без да гледа специално някого:

— Благодаря ви за сътрудничеството… довиждане до следващата операция — след половин час.

Едва сега бледата и изнурена Алжбета усети, че той я погледна бегло, но тутакси се обърна и излезе. После чу Щросмайер, който й каза:

— Вече можете да пуснете, Бети.

Тя пусна екартьорите и понечи да слезе от стъпенката, на която стоеше, но в същия миг краката й се подкосиха и тя пропадна в празно пространство.

Доктор Цвах я гледаше, но не беше така бърз, както Андреа, която скочи, сграбчи я за ръката и я подхвана през кръста.

— Внимавайте да не паднете!

Това трая само миг, момичето веднага се съвзе, но всички разбраха, Алжбета улови укорителния поглед на старшата сестра Лудмила, който сякаш й казваше: „Що за недоносче ни е дошло“. Щросмайер я гледаше угрижен, а Цвах — съчувствено.

— Да не би да загубихте съзнание? — попита Щросмайер.

Тя отвърна безкрайно засрамена:

— Вече съм добре, благодаря.

 

 

В дългото помещение с остъклена стена, която гледаше към градината, бяха наредени множество кресла и масички. От отделните зали в почивките между операциите тук идваха лекарите, за да изпушат цигара и изпият чаша кафе.

Сега помещението беше безлюдно. Алжбета седна и почти веднага при нея дойде Андреа с чаша кафе.

— Със захар ли го пиете?

Алжбета беше приятно изненадана:

— Не. Страшно сте мила. Какво ви дължа?

Андреа обясни:

— Тук не се плаща, само от време на време трябва да донасяте пакетче кафе — както правят всички. Е, не всички. — Тя се разсмя високо и избяга.

Алжбета понечи да вземе чашата, но неочаквано с огромна изненада установи, че не може. Вдървените й пръсти оставаха свити и въпреки усилията й не се разтваряха.

Вдясно от нея някой се обади:

— Това е спазъм.

Обърна се, дори не бе разбрала кога е влязъл. Седеше на съседната масичка, беше слаб, на неопределена възраст, върху зеления халат все още носеше операционна престилка.

— Изглежда.

— От екартьорите ли?

— Да.

— За пръв път ли ви е?

Говореше тихо, сериозно, сетне, без да каже нищо повече, взе дясната й ръка и почна да я масажира и да изправя пръстите й.

— Усещате ли болка?

— Не.

Той пусна ръката й също така неочаквано, както я беше хванал.

— Вече може да продължите сама, нали?

— Разбира се. Благодаря ви!

В същия миг на другия край на помещението се появи непозната сестра и започна да му маха. Той само каза:

— В началото екартьорите на всички ни вземаха здравето.

И после, без да се сбогува и без да се представи, си тръгна.

Алжбета се загледа след него — такъв мъж без всякакви афекти и емоции май още не беше виждала.

 

 

Старшата сестра Яхимова влезе със сестра Хункова при главния лекар Сова.

— Господин главен лекар, сестра Хункова ме помоли да дойда с нея при вас, защото доктор Щросмайер я е обидил.

Главният лекар дори не мигна.

— Как?

Хункова усърдно докладва:

— Каза, че съм глупава. Как може да си позволи такова нещо?

Старшата сестра добави строго:

— Сестра Хункова иска той да й се извини пред всички.

— А пред всички ли й го е казал? — попита главният лекар.

— Не.

— В такъв случай не е необходимо.

— Но той трябва да ми се извини — държеше на своето Хункова.

След кратко колебание главният лекар реши:

— Извикайте, ако обичате, доктор Щросмайер.

Яхимова понечи да тръгне, но Хункова я спря:

— Аз ще ида.

И изхвръкна, как ще изпусне такова нещо!

През това време в лекарската стая Щросмайер забавляваше всички присъстващи:

— Месец след като го заиглих и го заших, оня ми ти фъстък пристига при мен в амбулаторията, посърнал като от погребение, питам коляното ли го боли, а той ми вика — не, коляното било наред, но си имал друга мъка: преди лягал с жена си по осем, че и по десет пъти на ден, а сега едвам ги докарвал до три.

Всички се засмяха, Блажей викна:

— И ти какво го посъветва?

— Отначало и аз не знаех какво да му кажа, но се сетих за доктор Хофманова, дето й викат Непристъпната интернистка и му препоръчах да се обърне към нея и да й се довери, без да пести подробностите.

Сега вече смехът премина в кикот. И тъкмо тогава вратата се отвори, на прага застана Хункова с крива победоносна усмивка:

— Господин главният лекар моли доктор Щросмайер да отиде при него.

Всички застинаха — знаеха безпогрешно какво означава това. Щросмайер попита:

— Веднага ли?

— Веднага.

Ортопедът се обърна към благодарните си слушатели:

— И знаете ли, Хофманица ужасно се обидила.

После стана и излезе.

Но преди да затвори вратата, Блажей успя да го посъветва:

— Нищо не отричай, нали знаеш, признанието е смекчаващо вината обстоятелство. И без да пестиш подробностите!

Щросмайер влезе, видя Яхимова, видя главния лекар, пъхна ръце в джобовете на престилката си и попита:

— Какво има?

Главният лекар отговори спокойно, както винаги:

— Колега, беше ми предадено оплакване срещу вас. — После той се обърна към старшата сестра: — Моля изложете накратко същността на случая.

— Сестра Хункова дойде при мен и ми обади, че й било казано, че е глупава, тя иска…

Щросмайер възрази:

— Пардон, формулировката беше следната: ако глупостта имаше криле, сестра Хункова щеше да лети като гълъбица.

— Че то не е ли същото? — викна Хункова.

— Не е същото — отвърна храбро Щросмайер.

Хункова крясна:

— Същото е. Не ме правете на още по-глупава.

— Подобно нещо не бих се осмелил даже и да помисля.

Главният лекар Сова прекъсна тази бакалска разправия:

— Мисля, че нямаме много време за подобни уточнения. — После направо попита Щросмайер: — Смятате ли за възможно да оттеглите твърдението си за сестра Хункова?

— Ама разбира се — благосклонно се съгласи хирургът.

— Тогава — моля!

— Оттеглям твърдението си, че ако глупостта имаше криле, сестра Хункова щеше да лети като гълъбица, защото не е вярно.

След неговото заявление за няколко мига настана тишина — всички мълчаливо преценяваха това, което той каза.

Първа се обади Хункова и възрази:

— Но… струва ми се, че не е съвсем ясно…

Без да се колебае, Сова бързо приключи дискусията.

— А аз се ориентирах съвсем точно. С това смятам случая за уреден и моля всички присъстващи подобно нещо да не се повтаря повече. Прекалено много задачи имаме, за да губим време за разни екстравагантности. Довиждане!

Всички си тръгнаха, Щросмайер — доволен, Хункова и Яхимова — донякъде смутени. Когато вече бяха в преддверието, главният лекар се обади:

— Колега, останете за малко!

Щросмайер се върна и под погледа на Сова затвори вратата на кабинета.

Сова му каза с непроницаем израз на лицето:

— Още ли не сте разбрал, че можете да наречете глупак всеки, само не и онзи, който го заслужава?

Щросмайер засрамено се усмихна:

— Извинете, господин главен лекар.

 

 

Арнощ Блажен влезе с Алжбета в детския кабинет, където сестра Ярослава подготвяше всичко за посрещане на пациентите.

— Добър ден, Ярунка, не се сърдете, че закъсняхме, позволете да ви представя новата колежка Ченкова.

Ярослава явно не беше агресивен тип и изглеждаше симпатична. Тя стана, двете момичета си подадоха ръце, Арнощ, който беше в прекрасно настроение, продължи:

— Колежке, като поостанете по-дълго в болницата, ще разберете, че най-добрите сестри винаги са в детско отделение. Не зная защо, но е така. Същото важи и за лекарите, затова и аз съм тук. Е, да започваме!

Сестрата седна при картотеката. Блажей вземаше една подир друга рентгеновите снимки и ги разглеждаше срещу прозореца:

— Ядрата все още неразвити, сводовете са по-наклонени, да се повива както досега, контролен преглед след шест седмици.

Той показа на Алжбета две точки на снимката, остави я и взе следващата. Отново я разгледа срещу светлината и тутакси се произнесе:

— Ядрата развити, всичко е наред, лечението приключено.

Отново показа на Алжбета нещо, което тя не бе в състояние да забележи в бързината и веднага остави снимката при другите. Погледна следващата и реши:

— Продължава асиметрията на ядрата, още да не карат детето да се изправя, сложете снимката тук на масата. Обърнете внимание на лявата става, тя е в много лошо състояние, виждате ли?

Момичето си призна:

— Не мога.

— Какво не можете?

— Да се ориентирам толкова бързо.

— Нищо, ще се научите — увери я Блажей. — Когато приключим с пациентите, отново ще разгледаме снимките, бавно, една по една…

— Страхувам се, че няма да имате време.

Арнощ разтегна устни в своята усмивка а ла Пол Нюман:

— Аз ли? Аз имам толкова много време, че тук постоянно скучая, нали, Ярунка?

Преместиха се в съседния кабинет, там Блажей започна да преглежда мъничките пациенти, проверяваше подвижността на бедрените им стави, говореше с майките, предписваше гащички, стременца и апаратчета, а здравите деца изправяше и опитваше дали вече могат да ходят… Майките тръпнеха, слушаха го благоговейно, горещо му благодаряха.

Алжбета имаше чувството, че бяха направо влюбени в него, той знаеше как да се държи и с децата, и с майките, без каквато и да било фамилиарност; това бе лекарски концерт и същевременно огромен труд. Изведнъж Алжбета видя този ухажвач, този мъж на живота в съвсем различна светлина. Погледна го с уважение и възхита.

Когато консултациите свършиха и сестра Ярослава си тръгна, Арнощ отсече:

— А сега да се заемем с рентгеновите снимки.

— Не ви ли омръзна наистина? — поиска да се увери Алжбета.

— На мен — не, а на вас?

— Ще бъда много доволна.

Блажей й донесе стол, доближи своя до нейния и взе първата снимка.

— Погледнете, това беше случаят, когато майката дойде късно, дори толкова късно, че не можахме да предотвратим белята. Виждате ли тук ъгъла на свода?…

— Не виждам нищо особено.

— Тук и тук… Нормалното е тридесет градуса, щом е повече, значи е зле.

— Но снимката е много неясна, неконтрастна…

Арнощ се засмя:

— Всички са такива, по-добра тук няма да видите. Разгледайте я!

И двамата не забелязаха как през открехнатата врата откъм съседния кабинет съвсем безшумно влезе Блажейова.

— Ще се ориентирате винаги по Шентоновата линия на бедрената става, тук и тук, и…

Блажейова ги видя седнали един до друг и потънали в работа, наблюдава ги секунда-две и многозначително се изкашля.

Алжбета трепна, изненадана от присъствието на трети човек, Блажей се обърна много бавно, сякаш беше свикнал с подобни неща.

— Извинете, че ви безпокоя, наистина ми е неприятно — каза Блажейова с лека ирония и добави, като се обърна към мъжа си: — Но никак не е лесно да те намери човек.

Блажей кимна и отвърна с двойна доза ирония:

— Ами защото има само две възможности — да бъда в своя кабинет или тук.

През това време жена му разглеждаше Алжбета:

— Няма ли да ни запознаеш?

— Жена ми, доктор Ченкова.

— Приятно ми е — каза момичето тихо, защото беше почувствало, че тук става нещо.

— Вие сте съвсем нова, нали?

— Да.

— И моят мъж ви обучава или по-точно ви се посвещава, ако не се лъжа.

Алжбета се изчерви, беше й безкрайно неприятно, не можеше да издържа повече:

— Извинете ме, няма да ви преча. Довиждане!

— Довиждане! — отвърна само Блажей. Когато вратата зад нея се затвори, той попита с презрение: — Доволна ли си?

— А ти?

— От теб човек нищо не може да скрие. Имам от нея три деца и тъкмо се канехме да направим четвъртото.

Но той не можеше така лесно да заблуди жена си.

— А горе пък имаш някаква, така да се каже закрилница, която дебне да не те контролирам по телефона.

 

 

Пршемисъл Резек лежеше на твърдото легло в полумрака, десният му крак беше в екстензия, лявата ръка — фиксирана на подпора в лакътя, главата му бе бинтована, включена бе система за венозно хранене. Но очите му наблюдаваха всичко наоколо и издаваха, че младежът мисли напрегнато.

Младичка сестра мина край леглото, хвърли бегъл поглед към пациентите и срещна погледа на Резек.

— Искате ли нещо?

— Не, нищо.

Сестрата отмина, но Резек я извика. Тя спря.

— Сестра! Искам да знам какво ми е положението.

Тя се смути. Това момче се държеше много самонадеяно.

Ще ви изпратя лекарката.

За щастие на вратата се показа Кралова:

— Можете да си вървите, сестра.

Момичето с готовност я послуша.

Кралова се приближи до леглото на Пршемисъл.

— Добър ден!

— Добър ден!

— Можете ли да ми кажете къде се намирам?

— В болницата в Бор.

— Сетих се, но в кое отделение?

— За реанимация и интензивно лечение.

— Какво означава това?

— Мисля, че не би трябвало да се напрягате толкова, вредно е за вас.

— Тука слагате хората, дето вече умират, така ли?

Дана Кралова не обичаше подобни приказки:

— Моля ви, не говорете глупости.

— Какво ми е?

— Още не знаем.

— Как така?

— Трябва да ви лекуваме постепенно.

— Откога съм тук?

— От три дни.

Пршемисъл избухна:

— От три дни съм тук и вие още не знаете какво ми е?

Лекарката реши да приключи разговора:

— Трябва да ни имате доверие, нещо вече знаем.

— След колко време ще се оправя?

— Отговорът не е толкова прост.

— Все пак вие трябва да кажете на клуба кога отново ще изляза на леда. Не са ли идвали?

— Още е много рано да се определи точно. Засега сме доволни, че ви отмина най-лошото.

Думите й съвсем не го задоволиха:

— Вие тук май имате много време.

Кралова отвърна не особено любезно, но все пак спокойно: — Опитайте се да заспите, не бива да се вълнувате.

— Може ли да ми кажете името си?

— Кралова.

— Благодаря! — Но това изобщо не прозвуча като благодарност. — Поне нещичко научих.

Лекарката си тръгна, в преддверието се сблъска с Алжбета, която явно бе чула част от разговора им. Кралова затвори вратата след себе си:

— Какво ще кажеш?

Алжбета направо недоумяваше:

— Едва прескочи трапа и вече си мисли, че ще играе хокей.

— Съвсем нормално е.

— Но все пак той не е глупав, разбира или поне се досеща.

— Глупав не е, но е доста разглезен и още повече самонадеян — строго го прецени Дана.

— Гледах го и се чудех. Такъв безочлив човек не бях виждала досега.

— Толкова по-зле за него.

 

 

Японска спортна кола спря пред нещо като гимнастически салон. Шофьорът, Арнощ Блажей, угаси светлините, изключи мотора и каза на спътничката си Алжбета:

— Тук е гимнастическият едем^[1] или залата на местното дружество „Сокол“.

— Благодаря ви, че ме докарахте, и изобщо за всичко.

Блажей попита усмихнат:

— За какво всичко?

Момичето обаче отвърна сериозно, дори развълнувано:

— За всичко, което днес направихте за мен.

— Аз да съм направил нещо за вас?

— Вие може би не го съзнавахте, но аз се чувствах като в някакъв друг свят. Това, което ми показахте с дечицата — ще се радвам, ако някога поне отчасти мога да го постигна.

Лекарят я гледаше учуден.

— Вие може би и не подозирате как удивително въздействате на майките, как те си тръгват от вас спокойни и уверени, а аз просто не можех да ви се нагледам.

Тя говореше толкова искрено, така пламенно, че Арнощ Блажей се трогна.

— Бетинка, думите ви направо ме шашнаха. — Той взе ръката й и я целуна. — Досега никой никога не ми се е обяснявал така хубаво в любов.

От ръката той премина към лицето и я целуна по бузата.

Алжбета успя само да каже:

— Не ви се обяснявам в любов, всъщност — обяснявам се, но заради нещо друго…

Преди обаче да довърши, Арнощ я прегърна, целуна я по устата и без да й даде възможност да каже каквото и да било, я целуна още веднъж и още веднъж…

Най-сетне тя успя да се отскубне от прегръдката му, въздъхна разочарована и унизена:

— Моля ви, недейте, аз… аз изобщо не го мислех така.

Арнощ се смееше:

— Но нали е чудесно, не е ли? Ние двамата сме тук сами, в свой свят, никой не нахълтва в него и можем да си предложим взаимно много сладки неща.

Момичето отвърна тъжно:

— Аз говорех за друго.

— Знам — и беше много хубаво, но това, което ви предлагам, не е по-лошо…

Алжбета се затвори в себе си, Арнощ се разпали:

— За бога, какво ви пречи? Да не би да си имате някого в Прага, някого, на когото да сте се заклела във вечна вярност, или що?

Момичето поклати глава.

— Е, тогава нищо не разбирам. Освен ако сте стара мома. Но стара не сте…

— И мома не съм. И все пак това не ми харесва.

Блажей продължи да вика:

— Но защо, защо, не мога да разбера защо?

— Просто защото не ми харесва. Мислех, че може и без тези неща.

— Разбира се, че може, защо да не може, но е много жалко.

Алжбета отвори вратата на автомобила.

— Е, довиждане!

— Бетинка!

— Какво?

— Все пак няма да се разделим така.

Алжбета усещаше, че под клепките й започват да напират сълзи.

— Много съжалявам. — И тя бързо слезе от колата. — Лека нощ!

Лекарят гледаше как тя тича към гимнастическия салон и в очите му се четеше искрено удивление. После забеляза, че от другата страна към същия вход крачи сестра Ина. Без да се колебае, той отново подкара колата. Спря точно пред момичето. То инстинктивно отскочи встрани. Блажей извика:

— Да не се уплашихте от мен.

Тя го позна и се усмихна:

— Добър вечер, господин докторе!

— Добър вечер! Накъде се бяхте запътила, преди да ви връхлетя?

— Отивам на гимнастика.

Арнощ изскочи от колата.

— Ще ме побъркате. Днес всички жени от Бор са литнали да играят гимнастика.

— Коя още?

Лекарят се сепна.

— Всички. Дори и жена ми мислеше дали да не отиде.

— Тя беше днес при нас.

— Какво искаше?

— Всъщност нищо, каза, че ви търси. Но…

— А де факто е искала да ви огледа. — Арнощ се засмя високо.

— И аз си го помислих.

— В такъв случай, Инушка, сигурно сте й се сторила страшно опасна.

Момичето беше прелестно в недоумението си.

— Аз ли? Защо?

— Ами че то е ясно. Защото за мен наистина сте опасна.

Тук вече младата сестра млъкна. Лекарят разбра, че трябва да подхване по-изтънко и по-покорно:

— Би трябвало да ви го обясня много, много по-подробно. Не искате ли да се качите при мен?

— Но аз отивам на гимнастика.

— И с това искате да кажете, че ще ме зарежете самотен, захвърлен в тъмната нощ?

Той попита така искрено, изигра го така естествено, че момичето наистина седна до него.

 

 

Сова погледна часовника и каза на стария неврохирург Кутхан:

— И така, господин доцент, мисля, че е време.

В същия миг звънна телефонът, Сова вдигна слушалката:

— Ортопедията.

Чу се глас, който караше хората да застават нащрек:

— Обажда се Пекарж, здравейте!

Сова отвърна кратко:

— Тук е Сова, добър ден, господин директоре!

— Току-що ми позвъни председателят на градския народен съвет и попита за състоянието на Пршемисъл Резек. Оплака се, че в болницата отказали да им дадат сведение. С кого са говорили?

— С мен — спокойно призна главният лекар. — Дойдоха в момент, когато пациентът току-що бе излязъл от кома. В такива случаи не даваме сведения.

Директорът упорстваше:

— Но този пациент е малко по-специален, нали?

— Понятието „специален“ не ни е познато.

Двамата мъже разговаряха съвсем спокойно и коректно и все пак това им струваше известни усилия.

— От този пациент се интересува не само обществеността, но и политическото ръководство на града и околията.

— В такъв случай, моля, обяснете им.

— Ще бъда доволен, ако вие лично направите това.

— Кога? Сега ли? — не разбираше главният лекар. — Изключено!

Директорът заговори леко раздразнен:

— Тези хора чакат с нетърпение.

— А нас ни чака тъкмо този Пршемисъл Резек, за да започнем с областния неврохирург първата от цяла серия операции.

— Предполагам, че няколко минути няма да ви забавят много.

— Не. Но вие знаете, че по принцип преди операция не даваме никакви сведения или прогнози.

Отговорът на директора прозвуча смразяващо:

— Другарю главен лекар, на ваше място не бих бил така безкомпромисен. Отказвате да говорите с хора, които могат да повлияят при решаването на различни ваши искания.

— Какви искания?

— Вие смятате, че човек пред пенсия вече не зависи от никого? Дочуване! — И той затвори телефона. Последният коз безспорно се оказа негов.

Сова също осъзна това. Остави бавно слушалката върху вилката.

— С директора ли разговаря? — попита го неврохирургът.

Сова кимна.

— Не беше много приятно, а?

— Нормално. — И той затвори чекмеджето на бюрото си. — Можем да вървим.

Пршемисъл Резек забеляза, че по пътечката между леглата се приближава количка, бутана от двама санитари. Веднага разбра, че идват за него.

И наистина, те спряха и като маневрираха ловко, доближиха количката до леглото му. Единият от санитарите, стар и приказлив мъж, го поздрави:

— Е, момче, дойдохме, натоварваме те и тръгваме.

— Къде?

— Че къде другаде — при зелените в залата.

— В операционната?

Преди санитарят да му отговори, дотича дежурният лекар:

— Трябва да подготвим главата.

Междувременно сестрите изключиха апаратите и системата за венозно хранене.

Резек ставаше все по-нервен.

— Какво ще ми правите на главата?

Лекарят отвърна внимателно:

— Това най-добре ще ви обясни неврохирургът.

— А не е ли по-добре да ми го обясни тук? Може да не се съглася.

Лекарят се спогледа със сестрите, но преди да успее да каже нещо, старият санитар успокои Пршемисъл:

— Приятел, ти се радвай, че се отърва, щото с единия крак вече беше в чистилището. А сега не пречи на хората да си вършат работата. — И без да му обръща повече внимание, съобщи на лекаря: — Шефе, можем да тръгваме.

Возеха го бавно и внимателно по дългия бял коридор. Възрастният санитар си подсвиркваше в такт с количката някакъв стар валс.

Резек гледаше отминаващите луминесцентни лампи на тавана и се чувствуваше безнадеждно загубен.

Стигнаха до зелената зона. „Белите“ предадоха Пршемисъл на „зелените“ и първият „зелен“ — младо момче — тутакси викна въодушевено:

— Господин Резек, привет! Ами как ще играем в Пилзен без вас?…

В този момент на пациента хич не му беше до срещата в Пилзен.

— Бих искал да говоря с лекаря.

„Зеленият“ се съгласи:

— Разбира се, тук доктори под път и над път! Ама кого ще сложим за център-нападател?

Пристигнаха в преддверието на залата и се заеха да подготвят Резек за операцията. Но той веднага ги прекъсна:

— Нищо не ми правете, искам да говоря с лекаря.

Каза го толкова рязко, че те се спогледаха и наистина спряха. Само младежът въздъхна разочарован:

— Приятел, като те гледах какъв си таран на леда, си мислех — мъжко момче си, а пък ти…

Пршемисъл викна:

— Докога ще чакам?

Едната от сестрите забърза към умивалнята от другата страна на залата. След няколко минути при Резек дойдоха Сова и доцент Кутхан.

— Искал сте да говорите с нас, така ли?

Момъкът ги погледна.

— Исках… бих искал да знам какво ще правите с мен.

Главният лекар отговори много сериозно:

— Трябва да коригираме импресията в челната област.

— Какво е това импресия?

— Казано по-просто: черепът ви е пострадал от катастрофата и сега трябва да го сложим в ред.

На Пршемисъл все още не му беше ясно:

— А защо никой нищо не ми каза? Все пак имам право да реша дали да се съглася с операцията или не.

По-възрастният хирург се опита да го успокои:

— Човече, какво има за разправяне, главата трябва да се оправи и толкова.

Резек го слушаше и го гледаше изпитателно, сякаш искаше да долови в думите му нещо подозрително и опасно.

— Въпреки че изобщо не ме боли?

— Това не е най-важното, главата непременно трябва да се сложи в ред.

Сова беше много по-кратък:

— Други въпроси? Нямаме много време.

Пршемисъл тихо попита:

— Това… това опас… — сепна се — … това сложна операция ли е? — Личеше, че се срамува от думите си.

Кутхан му отговори с божествено спокоен тон:

— Ами! Дреболия, такива правим на седмица по дузина.

Сова подкани персонала да продължи работата си:

— Моля, пригответе се, започваме!

Всички се разотидоха по местата си, Резек остана за миг сам. Явно личеше, че разговорът нито го беше задоволил, нито успокоил. Той се заоглежда наоколо и забеляза Алжбета, която на три-четири крачки от него напрегнато слушаше и наблюдаваше всичко.

Младият мъж се вкопчи с поглед в нея, впи взор в лицето й, в очите й, после прошепна:

— Моля ви!

Момичето бързо дойде при него.

— Мене ли викате?

— Да. Аз… аз абсолютно никого не познавам тук… и на никого не вярвам… — шепотът му премина в едва доловима въздишка: — Мислите ли, че ще оживея?

Алжбета беше изумена, че младежът я питаше за такова нещо и след секунда колебание отвърна:

— Напълно съм убедена.

Пршемисъл не откъсваше поглед от устата й, сякаш оттам можеше да чуе присъдата си.

— Но вие и мен не познавате и също не ми вярвате.

— Не ви познавам, но… — той не довърши, защото го подкараха към операционната.

Тя се опита да му се усмихне на раздяла, младежът продължи да я гледа до последния момент.