Алекс Кош
Аз — поглъщач (9)

Глава 9

Известно време стоях и се вслушвах в случващото се отвън, за да се убедя, че трупоядите не се интересуват от мен толкова, колкото от йокаите. После внимателно се приближих до белязаната от ударите с нокти врата, с усилие извадих меча от жлебовете и много бавно я отворих. Въпреки ужасното мляскане, пируващите в пещерата твари не ми обърнаха абсолютно никакво внимание, въпреки че няколко от тях довършваха останките на убития от нас трупояд точно до мен. Аз буквално можех да чуя хрускането на костите и да усетя зловонния им дъх.

Така, добре, изглежда всичко е наред, все още никой не се кани да ме изяде.

След като се успокоих малко, аз внимателно тръгнах покрай стената към мястото, където беше затрупаният тунел, водещ към повърхността. Реших да взема меча на Месиел със себе си, той ми даваше малко увереност, макар много добре да осъзнавах, че срещу шестметровите трупояди едва ли щеше да ми помогне. Вярно, съдейки по всичко, което знаех сега за тези същества, докато наоколо има толкова много трупове, никой няма да тръгне да яде мен.

Така се получи, че в допълнение към умението да минавам през камък бях „изтеглил“ и малко допълнителна информация за това как тези странни същества взаимодействат помежду си и живеят като цяло. Информацията продължаваше да се подрежда в главата ми и като си задавах мислено въпроси, периодично си „спомнях“ отговорите. Например, разбрах как намират жертвите си — трупоядите можеха да усетят всякакъв вид органична материя, която може да се яде. Дори през камъка. И се ядяха помежду си само в краен случай единствено поради факта, че получаваха просто отвратителен вкус, ако загинат от ноктите на собствения си вид! Природата беше избрала най-простия път, правейки така, че трупоядите да преминат към канибализъм само в най-краен случай. Е, поне имаха добър апетит — тварите ядяха винаги, когато не спят. За щастие най-едрите индивиди спяха през по-голямата част от времето между снасянето на яйца, затова и се бяха появили последни, явно моят мощен „Духовен удар“ ги беше събудил.

„Изобщо не съм вкусен“ — повтарях си аз, докато внимателно вървях между огромните трупояди, които буквално като някакви багери изпращаха в зъбатите си усти дребните тела с взривени глави. Естествено, разбирах, че в дадения момент съм им абсолютно безинтересен, но въпреки това се страхувах от тези твари, защото едно неловко или, напротив, твърде ловко движение, и щях да се окажа в нечия паст.

От подземното селище в японски стил бяха останали само основите, и то не целите. Трупоядите дори не си правеха труда да ги прекрачват, а просто минаваха през тях. Това ми подсказа, че с помощта на тяхната способност можех лесно да преминавам не само през обикновен камък, но и през каменни стени. Сигурен съм, че ако бях крадец, бих се обогатил, макар че шансът все още си го има, нали новата ми способност ще бъде с мен още почти денонощие. Оставаше да се измъкна оттук и по някакъв начин да разреша въпроса с неморалността на такъв акт, и дори не съм сигурен кое ще е по-трудно.

Когато вече се приближавах до камъните, които блокираха изхода от пещерата, един от трупоядите рязко се изправи и обърна безоката си муцуна към мен. За малко да стана пелтек, но някак успях да се сдържа и не побягнах. Вече знаех, че движещите се организми ги привличат много повече от неподвижните — хищническият инстинкт в най-пълната му форма. Все пак е по-важно първо да изядеш това, което бяга, а вече мъртвото винаги можеш да се върнеш и да го изядеш после.

Застинах на място, без дори да смея да си поема дъх, и изчаках, докато трупоядът се върне към храната си, след което продължих да вървя към блокирания тунел. Стигнал до него, аз внимателно докоснах камъка и с леко усилие на мисълта принудих ръката си да мине през него. Получи се толкова лесно, сякаш винаги съм го правил. Нямаше неприятни усещания или дискомфорт, бях сигурен, че напълно контролирам този процес.

Следваше пробно влизане с цяло тяло.

Поех си дълбоко дъх и прекрачих в камъка. Най-трудно ми беше да се заставя да не затварям очи, за да мога все пак да се ориентирам вътре. От паметта на трупояда знаех теорията за „отличен“, но практика определено ми липсваше. И най-важното, сивите твари можеха да останат без въздух много дълго време, все пак в камъка нямаше какво да се диша, а аз бях ограничен от времето, за което мога да задържа дъха си. Никога не бях се опитвал да засичам времето, но едва ли ще издържа повече от минута. Припомняйки си какво казаха йокаите за тунела, водещ нагоре, той беше около триста метра. Ще измина ли толкова много за минута? А ако в това време се и изгубя някъде?

След като преброих до шестдесет, направих крачка назад от камъка и си поех дъх.

Уф, няма да е лесно. Е, поне разбрах, че определено няма да се изгубя — камъкът, гледан отвътре, имаше различна плътност и този, който беше затрупал тунела, беше различен. Така че буквално виждах пред себе си това, което доскоро беше подземен тунел. Също така се убедих, че способността на трупоядите ми позволява да остана в дрехите си и дори запазва телефона и гофуто в джоба ми непокътнати. Изненадващо, но дори мечът в ръката ми мина през камъка заедно с мен.

Добре, време е. Ще измина двадесетина крачки, ако нещо се обърка, ще се върна обратно.

Преди да тръгна се обърнах с намерението да хвърля прощален поглед на пещерата и веднага видях черно-белия клоун да стои точно пред мен. Усмихвайки се злорадо, той изразително прокара пръст по шията си, а после извади иззад гърба си глава. Вглеждайки се по-внимателно, осъзнах, че това е всичко, което беше останало от бедния Капа.

— Ах, ти, гадино — изсъсках аз. — Жалко, че не те погълнах изцяло.

Клоунът беззвучно се захили и хвърли главата към мен. И ако докато главата на йокая беше в ръцете на клоуна трупоядите по никакъв начин не реагираха, то в момента на полета абсолютно всички твари внезапно се обърнаха към нея. Миг, и всички се втурнаха след главата, която се претърколи точно в краката ми. Виждайки дузина и половина огромни сиви същества, тичащи право към мен, леко се шашнах, но бързо се опомних и хукнах покрай стената, опитвайки се да се отдалеча възможно най-далеч от главата.

Но клоунът не се беше отказал, притича до главата и я ритна в моята посока. Тук вече наистина нямах други варианти и нямаше смисъл да отлагам тръгването си. Затова без колебание се гмурнах в камъка и бързо „отплувах“ далеч от пещерата, като периодично се оглеждах, за да се уверя, че трупоядите не ме следват. Изненадващо, но гледайки през камъка, съвсем ясно видях яркото сияние от главата на йокая, преди да бъде разкъсана на части от сивите твари. Това обясняваше защо трупоядите реагираха толкова активно на йокаите, толкова много душевна енергия буквално ги подлудяваше, ако, разбира се, именно това беше сиянието, което видях.

Усещанията при движение вътре в камъка бяха такива, все едно ходя под вода. Усещах силно съпротивление, а гледането вътре в камъка имаше доста интересен ефект, сякаш бях във виртуална игра с много тъмна и посредствена графика. Вървях и ясно виждах границите на тунела, а далеч напред неочаквано се появи изход към открито пространство. Изглежда имах късмет и срутването не беше засегнало изцяло подземния тунел, а само част от него. Това означаваше, че ще имам възможност временно да изляза от камъка и съвсем буквално да дишам.

Откритото пространство беше слабо осветено от мъх по стените, но беше абсолютно празно, и това беше добрата новина. Трупоядите и проклетият клоун останаха назад и това само ме радваше. Известно време стоях и се взирах в камъка, опасявайки се от появата им, при това повече ме притесняваше клоунът, който явно беше решил да се разправи с мен. Какви са шансовете той да не може да минава през камък? Минимални, което означаваше, че е някъде наблизо и чака нова възможност да ми погоди номер. Така че по-добре да се махам оттук възможно най-бързо.

Продължих да се придвижвам към изхода, от един оцелял фрагмент от тунела към друг, докато не се издигнах на по-горното ниво. И тук ме очакваше неочаквана находка — на камъните се виждаше човешко тяло, вече не живо, но все още топло. Зрението на трупоядите донякъде напомняше термично зрение, само че показваше в цвят не точно топлината, а наличието на живот и на душевна енергия в органичната материя. Така че можех да разбера, че човекът вече е мъртъв, но в него все още има душевна енергия.

Но откъде се е взел тук човек?

За съжаление, трупоядите не можеха да прекарват органична материя през камъка. Затова и аз не можех да измъкна тялото оттук и да разбера що за човек е загинал при предизвиканото от мен срутване. След още няколко десетки крачки спрях точно преди да изляза от камъка в свободно пространство, виждайки пред себе си още шестима души. Този път живи. Явно бяха хора, изпратени да ме търсят, може би това беше сестра ми заедно с хората на Князев и Джен, хванати в капан от срутването, провокирано от мен и Шики. Интересно, но от хората се излъчваше много по-слабо сияние, отколкото от мъртвия йокай.

Много исках да разбера дали това са те, но просто така да изскоча от стената пред очите им беше твърде рисковано. Като нищо щяха да ме надупчат с куршуми преди да успея да си отворя устата. Разбира се, на теория знаех как трупоядите пропускат куршуми през телата си, но определено не исках да преминавам към практика. Докато стоях и размишлявах, забелязах, че целият под около хората е осеян с телата на мъртви трупояди, а също и няколко кръгли бучки органична материя.

Като не измислих нищо по-добро, аз изпънах ръката си с телефона напред и бавно я подадох навън. След като се уверих, че никой не стреля по мен, излязох целия.

— Рома! — радостно изписка сестра ми и веднага се увеси на врата ми, като едва не ме върна обратно в камъка. — Жив си!

Озовахме се под прицела на няколко души, включително Джен и няколко други военни в униформи на СБРЗО. Вярно, нямаха огнестрелни оръжия, само метателни ножове и хладни оръжия. Недалеч Марго Морети ровеше в купчина отломки, а до нея Джеймс рисуваше нещо върху каменната стена.

— Жив съм — изстенах в отговор. — Но няма да е за дълго, ако не ме пуснеш.

— Няма да те пусна — твърдо заяви Ника и ме стисна още по-силно. — Иначе пак ще пропаднеш в земята или ще ни изненадаш с нещо друго!

Оставяйки четката, Джеймс Харнет ме погледна с леко любопитство и това, което предизвика най-голям интерес в него, беше коремът ми. Въпреки че носех дрехи, медиумът някак успя да усети скрития печат. Аз едва забележимо поклатих глава, опитвайки се да намекна, че не искам да засягам тази тема точно сега и, изглежда, медиумът ме разбра.

— Сякаш това може да ни учуди — промърмори Джен, кимайки ми в знак на приветствие.

Другите двама непознати бойци, осъзнавайки, че не съм опасен, се отместиха встрани, като продължиха внимателно да наблюдават стените на малката, в сравнение с тази на йокаите, пещера. Между другото, това място изглеждаше доста необичайно: на пода с помощта на камъни бяха оформени нещо като гнезда, а вътре лежаха някакви или сиви сфери, или яйца. Очевидно това беше мястото, за което споменаха йокаите — тук се размножаваха трупоядите.

— И откъде имаш този меч? — със закъснение забеляза Ника, макар че едва не се беше нанизала на него, когато се хвърли да ме прегръща. Тя веднага грабна оръжието от ръката ми и започна внимателно да го оглежда. — Толкова е старинен и идеално балансиран! И явно не е от обикновен метал. Да не си намерил съкровище там?!

— Може и така да се каже — кимнах аз. — Долу имаше цяло градче, но след това всичко беше изгълтано от трупоядите.

Наистина се надявах, че няма да се хванат за формулировката, защото не казах нищо за жителите. Един правилно зададен въпрос и ще трябва да им кажа всичко.

— Трупояди? — повтори Джеймс, гледайки ме с много странен поглед. Не беше ясно дали наистина се радва да ме види или, напротив, е разстроен, че никой така и не ме е изял.

— Сивите твари. Така ги наричат обитателите на подземното градче.

— Кой-кой?! — ококори се сестра ми. — Трябва да ми кажеш всичко! Къде изчезна, какво прави и най-важното — с кого?!

Изобщо не исках да разказвам за йокаите пред всички, и особено пред бойците от СБРЗО и монахинята, тяхната реакция към йокаите можеше да не е твърде адекватна. Ненапразно Джеймс крие, че асистентката му е ханьо. Но и не можех да лъжа, така че тъкмо се канех да започна дългия разказ за убежището на йокаите, когато Марго Морети ме прекъсна. Тя сякаш чак сега забеляза появата ми, откъсвайки се най-накрая от яйцата на трупоядите, и веднага се озова до мен.

— Мина през стената като тях! — обвинително възкликна тя, оглеждайки ме толкова придирчиво, че отново се почувствах като лабораторна мишка. — Трябва да знам всичко за това как си получил тази способност! И всички усещания по време на преминаването! А щом се измъкнем оттук…

— Ако се измъкнем — поправи я Джеймс. — Тунелът е затрупан и кислородът ни намалява. Не знам дали силите ми ще стигат да проправя изход — той внимателно ме погледна. — И обясни ми, момче, по каква причина главите на сивите създания изведнъж започнаха да се пръскат като презрели плодове? Имам чувството, че по някакъв начин си свързан с това.

Моят учител, както винаги, изглеждаше отвратително спретнат, сякаш не се намира в пещера под земята, а в кабинета си. Всички останали бяха покрити с прах от глава до пети, но Джеймс си оставаше чист и свеж, като сутрин на брега на океана.

— Да, това бях аз — признах честно.

— Това беше „духовен удар“, нали? — продължи да разпитва медиумът. — Трудно е да не позная това, на което те научих самият аз. Очевидно и земетресението е станало по същата причина, нали? Просто не разбирам как си успял да вложиш толкова много енергия в гофу.

Почесах се по тила, опитвайки се да се сдържа да не отговоря подробно на въпроса.

— Е-е, това не е толкова лесно за обяснение. Първо беше създадена защита, захранвана от естествени енергийни потоци…

— Значи заради теб загинаха нашите момчета — гневно избухна единият от демоноборците. Сигурен съм, че ако Ника, Джеймс и Джен не стояха до мен, той щеше да ме удари и, честно казано, щеше да има право. От самата ми поява се страхувах да попитам къде е Князев и колко още други бойци са тръгнали с тях да ме търсят. Наистина се надявам моят „духовен удар“ да не е причинил смъртта им.

— Ако някой е загинал при срутването, то да — не отрекох аз. — Но там долу имаше хиляди от тези същества, нямах друг избор. И с тази атака вероятно спасих всички останали.

Изричайки тези думи на глас, почувствах облекчение. Така си беше, ние наистина нямахме друг избор и като унищожих толкова много трупояди, успях да спася спасителния екип.

— Хиляди — повтори Марго. — Това са пълни глупости! Такъв брой същества няма с какво да се хранят под земята!

— По-късно задължително ще ви обясня как и с какво се хранят. И въобще така се получи, че знам всичко за трупоядите, може да се каже, от първо лице — отговорих раздразнено. — Но сега не е моментът, трябва да те измъкнем от тук възможно най-бързо. Ако тук дойдат възрастните екземпляри, едва ли ще успеем да ги отблъснем на толкова малко пространство.

Ника изсумтя.

— Вече видяхме големи… трупояди, както ги нарече. Не е проблем да се справим с тях.

— Шестметрови? — уточних аз.

— А, не чак толкова големи — веднага посърна сестра ми. — Сигурен ли си? Може би грешно си преценил?

Само поклатих глава в отговор.

— И това не е всичко. Освен трупоядите, там броди и… някаква същност, която може да се вселява в хората. Добре ще е някак да се защитим от нея…

— Отсега нататък по-подробно — намеси се медиумът. — Каква същност?

Съвсем накратко разказах за клоуна и как той се е вселил в един от жителите на подземното градче, без да уточнявам какви точно са тези жители.

— Няма проблем, съдейки по описанието, това е някакъв древен дух — спокойно отвърна Джеймс, след като внимателно ме изслуша. — Ще мога да почувствам присъствието на подобна същност и ще се справя с нея.

— Той може да доведе трупояди със себе си. Така че най-добре да се махаме оттук възможно най-бързо.

— И без това не планирахме да оставаме тук — отбеляза Джеймс, кимвайки към руните, изписани върху камъните. — Подготвил съм всичко, за да разчистя срутването, но не знам докъде се простира.

— Това не е проблем — зарадвах се аз. — Ще отида да погледна.

— Стой! — сестра ми ме хвана за ръката. — Никъде няма да ходиш! Стига вече.

Трябваше да отделя известно време, за да я успокоя. В същото време много внимателно разбрах колко хора са слезли да ме търсят и какво се е случило тук, долу. Оказа се, че срутването не е паднало върху целия спасителен екип, а само го е разделил. Джеймс, като медиум, можеше да почувства, че Князев и другите бойци са живи, въпреки че няколко души все пак бяха загинали под рухналия свод на подземния тунел, включително и боецът, покрай който бях минал. Но Джеймс можеше да се справи със срутването, като използва руни, които разрушават атомната връзка вътре в камъка, точно тях рисуваше в момента, когато излязох от стената. Основният проблем за медиума беше, че не може да определи точния размер на срутването и да се свърже с хората от другата страна, за да ги предупреди за използването на руни, тъй като всеки човек, попаднал под тяхното действие, също щеше да бъде мигновено унищожен.

— Преброй колко стъпки продължава срутването и предупреди хората от другата страна да се отдалечат — нареди ми Джеймс.

След като обещах на сестра си, че само отивам и се връщам, аз пристъпих в камъка и тръгнах през срутването, броейки крачките си. Двайсетина метра по-късно, виждайки свободно пространство и силуети на десетина души, аз отново много внимателно протегнах ръката си с телефона извън камъка. А после също толкова бавно излязох целия.

За мое голямо облекчение тук ме посрещна самият Князев и демоноборците, сред които беше вече познатият ми Док. Най-неочаквано беше присъствието на ханьото, която ме посрещна с радостна усмивка, но очите й блеснаха с червена светлина така, че на мен самия ми стана малко неловко.

— Миришеш много странно — каза тя, като ме подуши. — Една такава смесена миризма…

— Има си хас — казах припряно, опитвайки се да й покажа с поглед да не задава излишни въпроси. — След толкова много пълзене под земята.

Нямах време да обяснявам, така че просто дадох на Князев гофуто със запечатаното късче от душата на жена му и му казах какво смята да прави Джеймс. Моята способност да минавам през камъни не я коментирахме, макар да виждах, че Князев много иска да попита откъде се е повила.

— Главното е да не се провокира ново срутване — отбеляза един от бойците. — Започнахме да махаме камъните, но всичко тук едва се крепи.

И тогава забелязах, че покрай стените на тунела са разположени купчини камъни, големи и тежки. И всичко това явно беше някак преместено от срутването. Освен това таванът на тунела също изглеждаше променен, все едно е по-укрепен или нещо подобно.

— Аз съм добър в сферата на земята — обясни демоноборецът. — Но вече изчерпах всичките си сили.

Оставаше ми да се надявам, че Джеймс знае какво прави. Още повече, че руните на стената бяха много сложни, едва ли включваха само отстраняване на камъните.

Когато се върнах обратно в пещерата с яйцата на трупоядите, открих удивителна сцена: Джеймс държеше за врата малкия черно-бял клоун и го оглеждаше с любопитство. Доколкото виждах, докосваше същността с помощта на кожени ръкавици с изписани върху тях руни. И както той, така и хората около него можеха да видят клоуна благодарение на висящото във въздуха над Джеймс гофу.

— Ти за тази същност ли говореше? — спокойно попита медиумът.

— Да — потвърдих, гледайки подозрително доволната усмивка на клоуна. — И той просто се е появил тук? Може би е имал нещо в ръцете си?

— Тази твар хвърляше някакви парчета месо — леко се намръщи Джеймс. — Но в това едва ли има опасност. Просто поредната луда същност, няма смисъл да се търси логика в действията й.

Бързо се огледах и веднага разбрах, че сред бъркотията от тела на сиви твари е просто невъзможно да намеря месото, което беше хвърлял клоуна. Въпреки че, ако използвам вътрешното зрение на трупоядите, можеше и да опитам.

— Хвърлял е месо от йокаи, то привлича трупоядите многократно по-силно от човешкото — обясних аз, след като затворих очи и се опитах да активирам „органичното“ си зрение. Трупоядите нямаха очи, така че от тях не получих знания как да го направя. — Трябва спешно да се махаме оттук! Не знам от колко далеч могат да усетят йокаи, но е по-добре да не рискуваме.

И тогава „зрението на трупоядите“ най-накрая се включи и аз видях множество парчета месо от йокаи, разпръснати наоколо, светещи на фона на бледите тела на сивите твари буквално като ярки фенери. А най-главното беше, че точно над Джеймс беше увиснала огромна твар, която се канеше да му отхапе главата. Въпреки че най-вероятно трупоядът беше привлечен от месото на йокаи в краката на медиума, това едва ли променяше нещо.

— Джеймс, отдръпни се! — извиках аз.

Но трупоядът вече нападаше, буквално падайки отгоре върху медиума.