Алекс Кош
Аз — поглъщач (14)

Глава 14

Като цяло, докато продължавах да общувам с призрака, разбрах нещо доста интересно — той не знае чак толкова много за това, което се случва около него. Тази частица от душата, която е останала тук, беше достатъчна, за да поддържа съзнателен разговор, а и характерът на човека явно се беше съхранил, но така наречената „база знания“ се оказа много ограничена. Старецът, например, не помнеше почти нищо за миналия си живот освен самия момент на прехода в другия свят, както и някои общи факти, възможно е дори да ги беше подслушал от разговорите между живеещите в имението. Преди да се пренесе далеч оттук, Александър Михайлов се тревожел за семейството си и всичките му мисли и действия сега бяха насочени към подпомагане на потомците му. Той се държеше буквално като изкуствен интелект, програмиран за едно конкретно действие — да защитава семейството си. Старецът дори не можеше да обясни реално появата ми на този свят, въпреки че беше абсолютно сигурен, че той е главният инициатор.

— Значи с нищо не можеш да ми помогнеш? — уточних аз. — Нямаш нито сили, нито знания?

След като се убедих, че старецът е просто глупав призрак, изобщо не исках да се обръщам към него на „вие“. Може би това беше професионална деформация, но такива призраци дори нямаха личност като такава, за да показвам уважение към нея.

— Изразходвах всичките си сили, за да те съживя, след като попадна в стомаха на мимика — с подчертан укор в гласа отговори старецът. — Затова имай малко повече уважение, млади човече.

— Тук няма да споря — съгласих се аз. — Благодарността я има. Но има и съмнения, че попаднах тук благодарение на теб.

Старецът се ухили в брадата си.

— Виж ти, щом разбра, че съм призрак, веднага започна да „ръчкаш“ стареца, недоверие да проявяваш. А преди да напусна този свят, щях да те смажа на прах, преди да успееш да мигнеш.

— Значи имам късмет, че се срещаме чак сега — не му останах длъжен аз. — Или обратното. Все пак, ако имаше предишната сила, вероятно щеше да успееш да ме върнеш обратно в моя свят. И между другото, като заговорихме за това: аз се появих тук в моето възрастно тяло, а след това изведнъж се подмладих. Как го направи?

— Сложно е за обяснение — леко нервно отговори старецът. — Не мисля, че е нужно да ти го обяснявам сега.

— Все пак бих искал да ми кажеш — опитах се да бъда настоятелен.

— А на мен ми се струва, че повече се интересуваш от твоите роднини, които останаха в стария ти свят. Не искаш ли да знаеш дали са живи?

Разбира се, все още бях шокиран от това, което научих за моя свят. Оказа се, че там е започнал истински апокалипсис и шансовете семейството ми да оцелее в целия този кошмар не бяха много големи. А ако съм докрай честен със себе си, то те бяха направо мизерни. Семейството ми никога не са практикували бойни изкуства и не държаха оръжия у дома. Брат ми беше служил, но в срочната служба едва ли ги учеха как да се бият с разни мистични същества. Можех само да се надявам, че селската къща на родителите ми е достатъчно укрепена, за да се окопаят в нея. Ох, ако можех сега да отида там, със знанията, които вече имах, вероятно щях да мога да им помогна — да сложа защитни руни по стените, да се споразумея с призраците, да погълна душата на някое същество, за да получа подходящи способности. Макар че, разбира се, би било още по-добре, ако притежавах някои наистина силни бойни умения, до които засега все не ми оставаше време.

— Така че искаш ли или не искаш? — отново попита призракът, прекъсвайки мислите ми.

— Разбира се, че искам!

— А аз знам как това може да се направи… — започна старецът и млъкна, гледайки ме насмешливо.

Разбрах — не съм глупак, глупак не би разбрал.

— Тогава моля, помогнете ми — моментално се поправих аз.

— О, колко бързо се върна уважението? — той се засмя. — Знам откъде идваш и на теория бих могъл да отида там и да разбера какво се случва със семейството ти. И дори да им помогна със съвет, ако са още живи.

Съвет от призрак без памет беше доста съмнителен, но аз наистина исках да получа поне малко информация за моите роднини.

— И вие ще направите това за мен?

— Задължително — потвърди старецът. — Веднага след като неизбежната смърт престане да е надвиснала над моите потомци.

Намръщих се.

— Това звучи доста абстрактно.

— Напротив — не се съгласи призракът. — Все още виждам неизбежната смърт на всички жители на Островите. Тя витае над всеки от тях.

Като се има предвид, че сега и аз самият съм един от тези жители, това не звучеше много оптимистично.

— А там не се ли вижда причината за смъртта? — уточних аз.

— Не. Между другото, сигурен съм, че и самият ти би могъл да видиш знака на смъртта, ако поискаш. Ти си медиум. Неведнъж съм чувал, че вие сте способни на това.

Тези негови думи звучаха подозрително, както, по принцип, и всичко, което казваше призракът. Откъде може да е чувал за медиумите? Защо призракът помни това, а не може да отговори на други, по-прости въпроси?

— Но това със сигурност не е абстракция? — започнах да разсъждавам на глас, все още надявайки се да получа някакви отговори. — Има ли някаква конкретна опасност за Островите като цяло? Ами ако, например, убедя Михайлови да се махнат оттук?

— Опитай — вдигна рамене Александър Михайлов. — Но имай предвид, че Обединените острови се смятат за най-безопасното място на Земята. Не е толкова лесно да накараш някого да ги напусне…

Особено когато не можеш точно да формулираш причините за напускането. Но все пак си струва да опитам, може пък да се получи. Въпреки че далеч не е факт, че на друго място смъртта веднага ще спре да ги заплашва. А и като цяло това е много опасен свят, така че какво ми остава, до края на живота си да бъда бодигард на всички Михайлови ли? За Ника определено ще строша челюстите на всеки, но все още не съм достатъчно силен, за да се справя с абсолютно всички опасности. А и не мога да се разкъсам, за да съм на няколко места едновременно и да защитя цялото семейство. Да не говорим, че Виктор и Евгений Сергеевич едва ли ще приемат моята защита.

— Като се замисля, все пак има нещо, с което мога да ти помогна — замислено каза старецът, забелязвайки недоволството, изписано на лицето ми. — В къщата има един тайник, за който не знае никой от потомците ми.

— И какво има в него?

— Нямам представа. Помня само факта на съществуването му и как да стигна до него. Може би това, което е там, ще ти помогне по някакъв начин. А е възможно там да има само пари.

Само пари? Лично аз нямам нищо против подобни находки. А и кой съм аз, че да се отказвам от семейни тайни? Както се казва, „дайте две“!

Старецът ми обясни къде се намира тайникът и как да го отворя. Хубавото беше, че ключалката се оказа свързана към семейния медальон на семейство Михайлови, който постоянно, макар и невидимо, висеше на врата ми. Най-накрая някаква полза от него. Че от колко време е с мен и все още не е „стрелял“.

— С това всичко ми е ясно — резюмирах аз. — А какво казахте за знаците на смъртта? Какво изобщо е това?

— О, стига толкова, за това ще говорим друг път — махна с ръка старецът. — Ела тук, в тази къща, след седмица-две, и тогава, може би, ще си спомня още нещо.

— Но аз имам още въпроси!

— Няма време. Там си в опасност.

— Там?

— В реалния свят.

И в следващия момент отворих очи и разбрах, че лежа на пода, а точно пред мен на светлината на полилея се вижда недовършена руна. Малко по-далече от нея бавно се приближаваше едва видимо в сенките на мебелите кълбо мрак. Нямах абсолютно никакво време да размишлявам как и защо съм се озовал тук, така че веднага довърших последния щрих на руната и я активирах. Кълбото моментално усети опасността и се опита да избяга, но аз увеличих притока на енергия и то беше привлечено като от магнит и се просна на пода върху руната.

Сега домашното духче, а това беше именно то, беше изтръгнато от дълбините на „обратната страна“ и успях да го разгледам по-внимателно. Колкото и да е странно, то напомняше най-вече за Нафаня от известния много стар анимационен филм „Микродядка“ — висок около четиридесет сантиметра, с невчесана брада и в дрехи от разноцветни парчета плат. Той все още напразно се опитваше да се измъкне от капана, като извиваше цялото си тяло и очичките-копчета яростно проблясваха в моята посока. А аз въздъхнах, отпуснах се на леглото и се замислих.

Е, сега поне стана ясно защо в течение на целия ми разговор с призрака на стареца Михайлов никой не нахлу в стаята. Сигурен бях, че сестра ми не ме е оставила да спя сам и се е погрижила за безопасността ми, като е инсталирала камери в стаята. Но щом всичко се случваше в съня ми, то очевидно и никой не би могъл да ни обезпокои. Едва сега възникваше един напълно логичен въпрос — доколко реално беше всичко, което се случи там? Старецът наистина ли е призрак? Или просто е изиграл спектакъл пред мен, позволявайки ми да го уловя с помощта на руната и да го разпитам? И вярно ли е това, което ми показа и разказа за моя роден свят? Въпреки това сънят все още беше твърде реалистичен, за да го считам за обикновена игра на въображението.

„Добре, достатъчно е да намеря тайника на дядката и това ще потвърди реалността на всичко, което се случи в съня ми. Е, условна реалност“ — помислих си, докато продължавах да разглеждам домашното духче.

— Е, а ти? — казах на глас, гледайки „микродядката“. — Какво ще правим с теб? Кажи ми честно, пак ли се опитваше да ме убиеш или просто дойде да ме поздравиш за добре дошъл?

В базата данни на Асоциацията имаше информация за домашните духове, но не чак толкова много. Духове на домашното огнище, не толкова във физическия, колкото в метафоричния смисъл, защитаващи дома от проникването на опасни за човека духове. Помагат в домакинската работа, малко палави, но като цяло добри същества. Затова все още не разбирах какви претенции може да има лично към мен?

— Капанът няма да те пусне. Дори не се надявай да избягаш — предупредих го аз. — Затова ти предлагам все пак да поговорим.

Домашното духче продължи да ме гледа злобно, като от време на време изръмжаваше от напъването, но руната наистина беше много мощна. Добре, че изгубих съзнание точно в момента, когато почти напълно я бях завършил и ми беше останал само последния щрих.

— Ти си зло! — изсъска домашното духче.

— Аз съм зло⁈ За разлика от някои, аз поне не душа хора!

— Зло — упорито повтори „микродядката“.

— Няма да стане така — намръщих се аз. — Или ще постигнем мирно споразумение, или къщата на Михайлови ще остане без пазител. Щом съм „зло“, значи спокойно мога напълно да изпълня заплахата си.

Домашното духче спря да се гърчи и се замисли за нещо.

— Ти си зло — повтори, но вече без лютата омраза, просто като суха констатация на факта. — Ще те убия.

— Зло съм, зло — съгласих се аз. — Но наше зло, родно. Защо искаш да ме убиеш?

Насочих енергия към областта на шията, така че медальонът с буквата „М“ да стане видим.

Домашното духче по никакъв начин не реагира на това мое действие и изглежда се озовах в задънена улица, не знаейки какво да правя с него по-нататък. Да го убия или да погълна душата му? Все пак не съм някакъв звяр и със сигурност не съм „зло“, за да съм толкова жесток. Но пък не успявах да се разбера с него. Какво ми остава?

Главата ми буквално се цепеше от умора и не можех да измисля нищо полезно.

— Знаеш ли, полежи си тук, помисли за поведението си, а аз през това време ще поспя — реших аз. — Мисля, че руната е достатъчно наситена, за да те държи до сутринта, въпреки че…

Протегнах ръка, докоснах духчето и веднага усетих всичките му емоции: на първо място силен страх, след това загриженост за обитателите на къщата и чак накрая — злоба. Способността, получена от клоуна, действаше с пълна сила и беше грях да не я използвам.

— Не се опитвай да избягаш и дори не си помисляй да се опитваш отново да ме убиеш — заповядах аз, ясно усещайки, че той ще ме послуша. Единствено не знаех колко дълго ще действа внушението, така че нямах намерение да го пускам. — А на сутринта, след закуска, ще реша какво да правя с теб.

Проснах се на леглото направо с дрехите, но така и не успях да заспя, тъй като сега нещата се случваха в реалността и най-вероятно в стаята ми наистина имаше камери. Вратата на стаята се отвори с трясък и в стаята нахлу ураган на име Ника.

— Какво става⁈ Добре ли си⁈ — извика тя.

Виждайки притиснато към пода същество, сестра ми рязко спря.

— Това онова ли е, което си мисля?

Аз много неохотно се надигнах от леглото.

— Ей, я не обиждай домашното духче, не е „онова“, а „той“ все пак — поправих я аз. — Просто дойде да ме поздрави.

Момичето приклекна и започна внимателно да разглежда „микродядката“.

— Колко е малък. И точно той едва не те уби?

— Всъщност домашните духчета са много опасни същества, особено на своя територия — недоволно поясних аз. — Не се заблуждавай от безобидния му вид.

Ника скептично присви очи.

— Хм, знам ли, на фона на създанията от подземието той прилича на домашен хамстер. Изглежда излишно се тревожех за твоята безопасност.

— И затова ме следиш с камери?

Загрижеността на сестра ми беше разбираема и дори приятна, но все пак не ми харесваше, че ме шпионират.

— Разбира се — без изобщо да се смути, потвърди сестра ми. — Не искам на сутринта да намеря студения ти труп. Сам казваш, че този хамстер е много опасен.

— Сега определено няма за какво да се притесняваш, той е здраво хванат и ще лежи тук до сутринта. А лично аз смятам да спя.

Момичето погледна първо мен, после домашното духче, и поклати глава.

— Точно тук? Може би ще се преместиш в друга стая.

— Тук ми е добре.

В крайна сметка след още известно време на убеждаване накрая успях да отпратя Ника и си легнах. От домашното духче изобщо не се страхувах, по-скоро напротив, вече ми беше жал за горкото същество, проснало се на пода. Но дядката отказваше да преговаря, а да го пусна просто така и да рискувам живота си определено нямах намерение.

Мислех си, че ще заспя още щом затворя очи, но на практика дълго време се въртях в леглото, превъртайки в главата си разговора с Александър Михайлов. Спомних си семейството в Москва, опитвайки се да си представя как ще се държат в свят на мистичен Армагедон и що за същества могат да се материализират на планета, пълна с любители на аниме, фентъзи, ранобе, манга и филми на ужасите. И логиката подсказваше, че нашият свят ще понесе изместването на Оста на света много по-тежко от този. Мислех си също и какво ще намеря в тайника на стареца? Изобщо не се съмнявах, че това не е просто сън, твърде реалистичен беше, но все пак ми се искаше да получа материално потвърждение. Но само след като се наспя подобаващо…

На сутринта, или по-точно вече през деня, едва отваряйки очи, веднага се обърнах и проверих домашното духче. Старчето си беше там и все още ме пронизваше с поглед. Енергията на руната изобщо не беше спаднала и светеше почти толкова ярко, колкото при активирането й. Значи внушението ми действаше безотказно.

— Е, добро утро — промърморих.

— Зло — повтори той.

— Да, да, такъв съм…

Едва станах от леглото и сестра ми и професор Семьонов нахлуха в стаята, като яркият и както винаги разрошен представител на науката се появи дори по-рано от Вероника.

— Роман! — радостно ме посрещна той и веднага се втурна към домашното духче. — Това е той, да⁈ Съвсем истински домашен дух?!

Бях леко изненадан от толкова засилен интерес от страна на професора. Все пак хората в този свят отдавна съжителстват с подобни същества и е доста странно да им се дивят чак толкова. Впрочем, самият Семьонов неволно отговори на неизказания ми въпрос:

— На практика аз не съм работил с мистични същества, това не е моята специалност. Но винаги съм искал да ги проуча по-добре.

Професорът приклекна до духчето и внимателно го докосна с пръст. Дядката яростно му изсъска, но по някаква причина не го нарече „зло“.

— Стоп, стоп! — намеси се Ника. — Няма да изследваш домашния дух. Той е пазителят на нашия дом, да знаеш!

— Аз просто ще го огледам! — като дете, хванато да краде бонбони в кухнята, каза сивокосият мъж, криейки ръце зад гърба. — Това е чисто научен интерес, нищо няма да правя с него. Освен това ми казаха, че скоро ще мога да се запозная с няколко йокая наведнъж! Това е много по-интересно!

Погледнах въпросително сестра си.

— Какво? — сви рамене тя. — По-добре да ги пуснем на безопасно място, в нашата подземна лаборатория. Никога не знаеш какво може да им щукне на йокаи, когато се окажат на свобода.

— Имам сключен договор с тях — напомних аз.

— Това е като с джинове — махна с ръка Ника. — Със сигурност може да се намери някаква вратичка в условията и те със сигурност ще го направят, ако поискат. Няма да рискуваме.

Бих могъл да обясня на Ника, че договор, подкрепен от душите на същества, не може да бъде заобиколен. Все пак тук не става дума за спазване на условията, а за самия дух на договора. В противен случай, ако те не са напълно и искрено съгласни със смисъла, вложен в условията, руните просто няма да сработят. Всъщност и самият аз не бях съвсем наясно как работи това, за да го формулирам правилно. Напоследък много знания идваха сами при мен, на ниво усещания, и дори не можех да си обясня кое откъде се взема.

— Добре. Но първо закуска и търсене на един малък семеен тайник.