Алекс Кош
Аз — поглъщач (1)

Глава 1

Денят на Аделия тръгна на зле още от сутринта. На закуска по-малкият й брат изцапа униформата й, което я принуди да се забави с цели двадесет минути и в крайна сметка да шофира до училище, нарушавайки всички ограничения на скоростта. Естествено, точно днес се натъкна на моторен патрул на Пътна полиция, които я настигнаха на половината път и й връчиха фиш за глоба. Десета за този месец, което означаваше, че й отнемат книжката и ще трябва да отработи глобите в социално такси. Отново. Ако някой в училище разбере, репутацията й като председател на класа и влиянието й над съучениците ще ударят дъното, все пак не може да изискваш от другите да спазват правилата, ако ти самата ги нарушаваш. Разбира се, до дипломирането оставаше съвсем малко, но една отрицателна характеристика можеше да й се отрази зле за Академията.

Конфискуваха й колата и се наложи да хване такси, за да стигне до училище. В крайна сметка закъсня не с пет, а с цели двадесет и пет минути. Срам и позор. Докато тичаше по пустия коридор, Адел мярна замесник-директора да води нанякъде слабичко момче в училищна униформа. Нов ученик? Изглеждаше болнав — мършав, бледен, може би е бил на домашно обучение? Но защо тогава е решил да идва в училище?

Тези й мисли приключиха, когато стигна до класната стая. За късмет първият час беше по история при Елена Белова — капитан от гвардията на Новгородското княжество. Никой не знаеше как така боец от нейното ниво е станал най-обикновен учител на Островите, но благодарение на своите умения освен да преподава история, Елена отговаряше и за бойната подготовка. И неуважение към нейния основен предмет можеше съществено да повлияе на това с кого и как ще отработва удари в часовете по самоотбрана.

— Извинете за закъснението! — каза Адел, след като отвори вратата и прекрачи в класната стая.

Не прекалено бързо, за да запази поне мъничко самоуважение, но не и бавно, все едно не уважава учителката и не й пука за нейния урок.

Елена Белова — красива блондинка с къса прическа, леденосини очи и фигура на лекоатлетка, която планира в най-близко време да премине в тежката, много тежката атлетика, дари закъснялата с насмешлив поглед.

— Еха, Майкълс, явно сте решила, че председателят на класа може да си позволи да идва в час когато си иска.

— Уверявам ви, че не е така — сведе поглед момичето и прокара ръка по дългата си тъмна коса, както правеше винаги, когато е нервна. — Просто специални обстоятелства ме принудиха да се забавя.

— Специални обстоятелства? — присви очи учителката. — Добре, утре в часа по физическа подготовка лично вас също ще ви чакат „специални“ обстоятелства. А сега си седнете на мястото.

Друго Адел и не очакваше от Белова. Изпроводена от къде насмешливи, къде съчувствени погледи, тя послушно зае мястото си на първия чин.

— Съчувствам ти — намигна й Лари от съседния чин.

В очите на блондина, разбира се, нямаше и намек за съчувствие, само откровена насмешка. Всяка година председателят на класа се избираше с гласуване на всички ученици и последните две години Адел убедително печелеше пред Лари Норт. За щастие това беше последната им година тук и колкото и младежът да злорадстваше за гафовете й, нямаше как да ги използва в поредната си предизборна кампания. Значи, майната му!

Момичето се усмихна подигравателно на вечния си съперник и кимна късо на съседката си по чин и по съвместителство най-добра приятелка — Рая. В отговор Рая мълчаливо избута пред нея тетрадката с темата на урока и записките си, защото много добре познаваше характера на Белова — непременно ще зададе на закъснялата някакъв подвеждащ въпрос.

Но Белова не успя да продължи урока си, защото веднага щом Адел зае мястото си, вратата отново се отвори и заместник-директорът надникна в стаята.

— Елена Алексеевна? Аз само за минутка — леко нервно каза добре охраненият и сериозно оплешивяващ мъж в черен костюм. — В нашето училище прехвърлиха нов ученик и беше решено да го запишем в десети „Б“.

Целият клас зашумя, сякаш над гората е полъхнал силен вятър: всеки от двадесетте ученика счете за свой дълг да размени няколко думи със съседите си. Да, шепнешком, но в тишината на класната стая това създаде усещането, сякаш се намират не в училище, а на пазар.

— Тишина! — извика Белова и в стаята мигновено се възцари пълна тишина. — Два месеца преди края? Е, давайте го този смъртник.

След заместник-директора в класната стая влезе невисок мършав младеж и спря, като плъзна отегчен поглед по учениците. При това огледа лицето на всеки един, сякаш се надява да срещне някой познат или дори търси някой конкретен.

— Това е Роман Михайлов, той ще учи с вас — съобщи заместник-директорът, потупвайки младежа по рамото, и намери с поглед Адел. — Надявам се, че председателят на класа ще се погрижи той да се почувства удобно в нашето училище.

Адел кимна важно в отговор. Разбира се, това е нейно пряко задължение — да обясни на новия какво, къде и как. Но Белова е права, това беше много странно — да те прехвърлят в самия край на учебната година в дипломиращ се клас. А и самият младеж изглеждаше на Адел подозрителен и дори опасен, не можеше да определи какво точно я наведе на такива мисли, но и не можеше да се отърси от тях. На пръв поглед сивият ученически костюм висеше на мършавата фигура, правейки я по-скоро нелепа, отколкото заплашителна, но когато погледнеше новия, по гърба на момичето пробягваха мравки.

— Влизай, седни на свободното място до прозореца — заповяда Белова на новия под любопитните погледи на учениците.

Той послушно отиде до чина и седна, след което извади тетрадка и химикал.

— И така, да продължим урока…

Като преподавател Белова беше трагична. Не, материала знаеше перфектно и явно обичаше историята, но говореше толкова монотонно, че дори най-упоритите започваха да се прозяват и да губят концентрация. Учениците се шегуваха, че гласът й може да се запише на телефон и да се пуска вместо приспивателно.

Разбира се, Адел трябваше да отговаря на въпроси от минали уроци и далеч не винаги успяваше. Нещо необичайно се случи, когато Белова реши да изпита новия, задавайки му въпрос по история на петнадесети век. Младежът за миг застина, след което започна да отговаря като по учебник, макар и леко заеквайки, докато не преразказа целия параграф почти дословно.

— Хм… не е зле — изненада се Белова, като не намери за какво да се хване.

— Зубрач — раздаде се тих шепот от „галерията“.

Часът свърши и най-любопитните веднага наобиколиха новия.

— Откъде си?

— Защо се прехвърляш в края на годината?

— Имаш ли си приятелка?

— Защо си толкова мършав?

— Защо си толкова блед? В подземие ли са те държали или си вампир?

Последният въпрос зададе Кайдо — най-големият побойник. Разбира се, не на територията на училището, но тренировъчните спаринги и, така да се каже, извънкласните занятия никой не е отменял. Адел много добре знаеше, че той си позволява да тормози някои момчета, но не можеше да направи нищо по въпроса. Впрочем, лично за нея ако мъжът сам не може да се погрижи за себе си, то какъв мъж е изобщо.

— От Москва — лаконично отговори младежът. — Учих вкъщи. Приятелка нямам. По-силен съм, отколкото изглеждам. И ако съм вампир, как щях да стоя до прозореца сега?

— Къде си учил преди?

— У дома — лаконично отговори младежът.

Рая беше една от първите, засипали новия с въпроси, докато Ада, за разлика от приятелката си, предпочете да стои настрани и внимателно да наблюдава. Поведението на младежа силно я заинтригува: той изобщо не се смущаваше, отговаряше кратко и уверено, което донякъде не подхождаше на човек, обучаван у дома, а и гледаше учениците леко покровителствено. Много странно.

Докато младежът говореше с едно от момчетата, Лари нагло взе тетрадката му от чина и любопитно започна да я разглежда.

— Що за драсканици са това? Ти да не пишеш на китайски?

— Не е възпитано да вземаш чужди вещи без позволение — спокойно каза новият, надигайки се от стола. — Върни тетрадката на мястото й.

— Леле, колко си страшен! — насмешливо отвърна Лари и подаде тетрадката обратно. — Страх ме е, ох, колко ме е страх. Днес ще ти простя, защото си нов, но следващия път за такъв тон може и бой да ядеш.

„Опипва почвата — недоволно си помисли Адел. — Сякаш новия след няколко дни няма да се превърне в поредното мекотело като другите, които се страхуват да кажат и една излишна дума пред Лари.“

Лари уж подаде тетрадката, но не бързаше да я пусне, решавайки да подразни новия. Новият хвана тетрадката и се опита да я издърпа от пръстите на блондина, при което Лари неочаквано загуби равновесие и прелетя покрай него, като едва не заби нос в стената.

— Това е карма — многозначително заяви Роман, сядайки обратно на мястото си. — Така става, когато посягаш към чужди вещи. Имате ли още въпроси или да считаме пресконференцията за приключена?

Лари гледаше новия вече не толкова с насмешка, колкото с ярост, и Адел побърза да се намеси.

— Така, хайде да не тероризираме момчето. Ще имаме достатъчно време да научим всичко за Роман, никъде няма да избяга.

Новият улови погледа й и флегматично кимна.

— Самата истина. До края на часовете със сигурност ще остана тук — потвърди той.

Като цяло вълнението от появата на новия ученик премина до третия час. Роман се оказа не най-разговорливият човек на света и да се общува с него беше доста проблематично. Към уроците също не проявяваше никакъв интерес — в час вместо да си води записки просто седеше и драскаше някакви криволици в тетрадката си, които очевидно не бяха свързани с учебния материал, което също беше много странно. Адел усещаше, че зад неговото поведение се крие някаква тайна и след кратко размишление реши да премине в атака: в голямото междучасие приближи до него и любезно предложи да му покаже училището, на което младежът се съгласи, но видимо без особен ентусиазъм. Това леко подразни момичето, но тя мислено отдаде равнодушието му на стрес. Сигурно само външно изглежда спокоен, а вътрешно се побърква от притеснение.

Разбира се, Рая се присъедини към тях, явно мечтаеше да изстиска от новия отговори на всичките си въпроси.

— Значи вие двете, Ада и Рая, сте най-добри приятелки — отбеляза младежът, когато те за втори път му се представиха. — Забавно.

— Разбира се — изсумтя Рая. — Ти си първият, който го забелязва. Това е една такава „умна“ шега. Да, да, тъмнокосата, черноока и коварна представителка на Ада и вълшебно нежната, светлокоса, синеока като ангелче, добра и светеща с вътрешна светлина аз. Толкова сме различни, и все пак сме заедно.

Адел я погледна осъдително.

— Коварна, значи?

— И още как — потвърди Рая. — Помня как преди почти месец обеща да ме заведеш на снимките на новия сезон на „Шоуто на талантите“ и в замяна аз на два пъти ви покривах с Джонсън. И къде са ми билетите?

— Нищо не съм забравила — увери я Адел. — И планирах да отида с теб на финала на шоуто другата седмица. Но щом съм толкова коварна, може би ще предпочета да взема с мен новия вместо теб. Какво ще кажеш, искаш ли да дойдеш на „Шоуто на талантите“?

— Какво? — повтори младежът, който по време на целия разговор се оглеждаше любопитно наоколо. Създаваше впечатление, че окръжаващата обстановка го интересува повече, отколкото двете красиви момичета до него. — Къде?

— Ти да не би никога да не си гледал „Шоуто на талантите“?! — в хор попитаха момичетата. — Това сега е най-популярното шоу по телевизията! И най-важното, Джъстин Тимбър и Ариана Гранд са в журито!

Роман сви рамене.

— Честно казано, изобщо не гледам телевизия. Нямам време — той се запъна и бързо добави: — Така че най-добре отиди с любимата си приятелка… По-добре ми кажи какво има там горе?

В момента бяха на третия етаж и вървяха към стълбите, водещи към столовата и стаите на малките класове, но отсреща се виждаше и вертикална стоманена конструкция, водеща към малък люк.

— Стълбата? Сигурно на покрива, но люкът винаги е затворен — отговори Адел.

— Значи не ходите да поседите горе и да си ядете бентото? — разочаровано попита младежът.

— Ъ-ъ… да си ядем какво?

— Бенто — намеси се Рая. — Знам, че японците наричат така храната, която си вземат от вкъщи за училище. Но защо ни е това в училище към Златната академия? Тук има отлично кафене, дори три, за да бъда точна. А и кой ще пусне учениците на покрива? Ами ако някой падне?

Роман смутено се почеса по врата.

— Да, звучи глупаво. А какво има в мазето на училището?

— Библиотеката, складове — сви рамене Ада. — Защо питаш?

— Просто ми е интересно — уклончиво отговори младежът.

В Ада възникна впечатлението, сякаш новият старателно измества темата от „Шоуто на талантите“. И как може Роман да не е чувал за него? Предаването се рекламираше по всички билбордове в града, по всички телевизионни канали. Как може да се обучаваш вкъщи и изобщо да не гледаш телевизия?

„Определено трябва да го разпитам подобаващо“ — твърдо реши момичето, хвана уверено новия под ръка и го поведе към столовата заедно с Рая. Както всеки знае, след ядене хората се отпускат и много по-охотно отговарят на въпроси, освен това храненето заедно повишава доверието между хората на някакво интуитивно ниво.

След като си напълниха таблите с храна, момичетата избраха ъглова маса и седнаха от двете страни на младежа така, че никой да не им пречи на разпита.

— Как може да не си гледал „Шоуто на талантите“?! — продължи недовършения разговор Рая.

Ада незабелязано бутна с крак приятелката си под масата, за да не го притиска прекалено, и бързо смени темата:

— Остави шоуто, по-добре кажи по каква причина пристигна от Московското княжество на Златния остров и защо точно в Барса?

— Това решение не беше мое — криво се усмихна младежът. — Един мой много далечен роднина го уреди.

— Сам ли дойде или със семейството си?

— Сам — отговори Роман. — Но тук имам братовчед и братовчедка.

Момичетата провеждаха разпита по всички правила: с подвеждащи въпроси, с внезапна смяна на темата, с отвличане на вниманието и търсене на слаби места. Макар че Роман всъщност не криеше нищо. Изясни се, че живее съвсем сам в апартамент недалеч от училището, нает със собствени пари. Но още по-удивително беше, че младежът се оказа роднина на бившия шеф на полицията, което той изобщо не криеше.

— Нали си наясно, че е по-добре да не афишираш излишно връзката си със същия този Михайлов? — предпазливо го попита Адел. — Много хора не го харесваха и сянката на това отношение може да се прехвърли и върху теб. А якудза категорично ги избягвай, навремето Михайлов им организира истински лов.

— Мисля, че ако един бивш началник на полицията има много врагове, то това е защото е вършил работата си или много добре, или много зле. Мога да предположа, че на моя чичо повече подхожда първият вариант.

— Дори да е така, но…

— А това означава, че е глупаво да крия роднинската си връзка с него, трябва да се гордея с нея — ухили се младежът. — Но трябва да отбележа, че ти си доста добре осведомена за политическия живот на града.

— Това е логично — важно кимна Адел. — Моят баща е собственик на „Глобал ТВ“.

Обикновено когато произнесеше името на компанията на баща си, хората изпитваха шок и благоговение, но Роман изобщо не промени изражението си, сякаш за първи път чува за нея.

— Най-големият холдинг от телевизионни компании — обясни му Рая. — Затова тя може да ни заведе на „Шоуто на талантите“.

„Охо, вече сме «ние»? — изненада се Адел. — Тя да не би да си пада по новия?!“

— А, така значи — леко се смути младежът. — Яко. Предполагам.

— И затова Ада е не само председател на класа, но и главен редактор на новинарския портал на училището — с гордост добави Рая.

Роман заинтересовано погледна Адел.

— Новинарски портал? Интересно. Значи знаеш всичко, което се случва в училището?

— Естествено — гордо потвърди момичето.

— Тогава би ли ми казала защо на входа на училището стои черна рамка със снимка на момиче? Какво се е случило с нея?

Адел и Рая предпазливо се спогледаха.

— Това не е най-добрата тема за разговор по време на хранене — най-накрая каза Адел.

— И все пак — настоя новият. — Интересно ми е как е загинало момичето, на чийто чин сега стоя аз.

— Какво?! — подскочи Рая. — Откъде знаеш?

— Чух го в класната стая.

— Ама че бъбривци — измърмори под нос Адел. — Да, Лиза загина преди няколко дни. Беше останала да дежури в класната стая след уроците, а няколко часа по-късно, когато пазачът минавал по етажите и надникнал в стаята… намерил Лиза…

— По-точно това, което било останало от нея — присъедини се Рая. — Някаква твар я разкъсала на части. Претърсиха цялото училище, дори медиуми викаха, но така и нищо не намериха.

— Моите съболезнования. Тя приятелка ли ви беше?

— Разбира се, учим заедно от първи клас — потвърди Адел, чувствайки леко раздразнение.

Роман внезапно взе ръката й и меко каза:

— Каквото и да се е случило между вас, тя не таи злоба. Независимо дали е съперничеството в класа или за момче, това изобщо не е повлияло на отношението й към теб.

— Какво?! — шокира се Адел.

— Ти да не сваляш Ада? — възмути се Рая, гледайки изразително към сплетените им ръце.

— Аз? — младежът веднага прибра ръката си. — Какви ги приказваш, аз да не съм някакъв педофил.

— Какво-о?! — възмутено възкликнаха и двете момичета.

Роман изглеждаше така, сякаш внезапно са го заболели всички зъби.

— Ами, знаете ли, аз харесвам по-възрастни — неохотно поясни той, което още повече вкара момичетата в ступор, примесен с възмущение и шок. — Но сега не говорим за моите вкусове. Интересно ми е що за училище сте, щом необяснимата смърт на ученичка не притеснява никого.

— Притеснява всички! — възрази Адел. — Никой не смееше да заеме мястото на Лиза до прозореца, ъ-ъ… досега.

Тя си мислеше, че младежът ще се възмути или поне ще се погнуси, но той изобщо не реагира на факта, че седи на мястото на загиналото момиче.

— А защо тогава не са затворили училището? — недоволно попита той. — Та тук учат деца.

— Този въпрос го решава ръководството, ние откъде да знаем?! — възмути се Рая. — Нещастни случаи се случват, но дори така нашето училище остава едно от най-защитените места в града!

Адел споделяше гордостта на приятелката си за училището, но не беше толкова уверена в своята безопасност. Благодарение на баща си тя знаеше, че освен Лиза има и други жертви, убити по подобен начин, но нямаше намерение да споделя това с новия, още по-малко — с приятелката си. Освен това разговорът им така или иначе беше прекъснат по доста неприятен начин.

— Ей, Ада, с кого си се уединила тук? — попита Дейвид, като се облегна на масата и се надвеси над новия. — Не съм го виждал преди, този ходещ скелет от нашето училище ли е?

Дейвид Лешнър беше, така да се каже, бившият приятел на Адел. Макар да излизаха за кратко, това беше напълно достатъчно да получи статута „мръсник бивш“. Дейвид учеше в десети „А“ клас и, както и Адел, беше председател на класа, а също така и председател на училищния съвет. Висок, широкоплещест, късо подстриган, с аристократично правилни, може да се каже дори идеални черти — съвършения принц и мечта за всички момичета. Именно заради него Ада си съперничеше с покойната Лиза, и успя да спечели този доволно съмнителен „приз“, от който скоро сама се отказа.

— Роман днес се прехвърли в нашия клас — спокойно отговори Адел. — И ако не знаеш, хората се уединяват точно за да не им досажда никой с глупави въпроси.

— Просто видях ново лице и ми стана интересно — широко се усмихна Дейвид. — Помислих си да не би да си решила да ме смениш с „това“.

Ада хвърли извинителен поглед на Роман, но той изглеждаше толкова спокоен, сякаш изобщо не е чул думите на Дейвид. Създаваше впечатление, че много повече го интересува съдържанието на чинията, отколкото случващото се около него. Дейвид също забеляза, че напълно го игнорират, и леко бутна Роман по рамото, за да привлече вниманието му.

— Поне да беше поздравил, новия. Къде ти е възпитанието?

— Доколкото помня, първи да поздрави и да се представи е длъжен този, който започва разговора — спокойно отговори Роман, без дори да се откъсва от храната.

— Справедливо — неохотно се съгласи младежът. — Аз съм Дейвид Лешнър. А ти?

— Роман Михайлов.

— Ще го запомня — кимна Дейвид. — Сигурен съм, че ще имаме още възможности да си поприказваме. Да обсъдим добрите маниери малко по-задълбочено.

Роман само сви рамене в отговор, демонстрирайки пълно нежелание да се откъсва от храната. Дейвид скръцна със зъби, недоволен от пълната липса на реакция, но реши да не продължава разговора.

— Извинявай, че се получи така — намръщи се Ада. — Дейвид изглежда добродушен младеж, но всъщност е отмъстителен мръсник, освен това е капитан на отбора по смесени бойни изкуства. Така че бъди по-внимателен с него.

— Аха — изсумтя Роман, без да проявява абсолютно никакъв интерес към думите на Ада. Затова пък с радост продължи разговора за училището и за всичко, свързано с него, и това беше разбираемо — все пак младежът идва на ново място и иска да узнае всичко възможно най-бързо. Вярно, защо му е информация за покрива и мазето Ада така и не разбра, макар че прекалено често изплуваше именно тази тема.

След обяда се върнаха в класната стая заедно, което предизвика множество учудени погледи.

— Охо, изглежда новия вече го обработват — учудено подсвирна Лари. — Внимавай, иначе преди да се усетиш, ще те превърнат в домашен любимец.

— О, разкарай се — изсумтя Адел, хвърляйки кос поглед на Роман, но той отново беше преминал в режим „избирателна глухота“.

В края на учебния ден Адел напомни на Роман, че трябва да си вземе учебниците. Уж отдавна всичко било достъпно в електронен вариант, но училищният правилник изисквал учебникът винаги да стои на чина. Тя дори мислеше да помоли Рая да заведе младежа в библиотеката, щом проявява такъв интерес към него, но приятелката й неочаквано заяви, че има неотложна работа и бързо изчезна. Наложи се Ада сама да заведе новия.

Библиотеката се намираше в сутерена, за който толкова много разпитваше Роман, така че младежът тръгна за учебниците със зле прикрита радост. Адел го придружи до стълбите за надолу и се канеше да си тръгне, но само след няколко крачки спря. Все пак реакцията на новия за отиването в библиотеката й изглеждаше прекалено подозрителна, затова тя за всеки случай реши да изчака завръщането му. Освен това й беше любопитно да види кой ще дойде да го вземе, или може би притежава собствен транспорт?

Минаха петнадесет минути, двадесет, половин час… и Адел започна да се изнервя. Едва ли Роман е напуснал библиотеката през аварийния изход, а и защо да го прави?

След като изчака още малко, момичето все пак слезе долу, отвори вратата и надникна в библиотеката. Читалнята се оказа празна, това място никога не е било особено популярно сред учениците в епохата на общодостъпна информация в електронен вид. Зад бюрото също не се виждаше никой.

„Странно — помисли си момичето. — Къде е библиотекарката? И новия?“

Адел се наведе през бюрото, погледна към рафтовете и веднага видя лежащата на пода библиотекарка, по-точно това, което беше останало от нея. Тялото изглеждаше така, сякаш е прекарано през огромна месомелачка, а точно над него стоеше новият с нож в ръка и целият в кръв. Виждайки Адел, той й махна с ръка и с абсолютно спокоен тон каза:

— Само не крещи. Не е това, което си мислиш.

* * *

Изоставеното депо. Месец преди описаните по-горе събития.

В момента на пропадането през земята се почувствах така, сякаш съм се гмурнал в масло. Никога не съм пробвал подобна перверзия, но съм сигурен, че това би било чувството: плътно, притискащо и без възможност да си поемеш дъх. И преди да успея истински да се уплаша, пред очите ми отново стана светло и аз пропаднах в огромна пещера. Започнах конвулсивно да си поемам дъх още във въздуха и ужасено си помислих, че сега ще падна на пода и ще продължа да пропадам през него, докато не стигна до ядрото на земята. Разбира се, щях да умра доста по-рано от липса на кислород, но от това не ми ставаше по-леко.

Изненадващо, но въпреки страховете ми, падайки на пода на пещерата, аз не продължих пропадането през него, а се ударих много болезнено и за миг останах да лежа по гръб. После бързо заех вертикална позиция и напрегнато се взрях в краката си, очаквайки те отново да потънат в земята. Минаха двадесет секунди, но все още стоях на мястото си, което не можеше да не ме радва. След като се успокоих малко, аз се огледах, осъзнавайки със закъснение, че не съм сам тук. Пещерата очевидно беше с естествен произход и при това беше доста добре осветена благодарение на светещия мъх по стените, който осветяваше толкова добре, сякаш се състои от малки и много мощни светодиоди. И под светлината на мъха периодично проблясваха набръчкани сиви тела, които ту се появяваха, ту изчезваха в камъните. Бяха десетки, може би дори стотици, и изглежда аз се бях оказал в самия център на тяхното леговище.