Алекс Кош
Аз — поглъщач (6)

Глава 6

Ще прозвучи странно, но в този момент най-много ме изненада фактът, че японски йокай знае фраза от руска детска приказка. Дори белоликият клоун да говореше сега от негово име, въпросът оставаше открит — откъде?

— Шики?! — изръмжа китсуне. — Оцелял си все пак, гадинке!

— Той е обсебен — казах бързо и Месиел потвърди думите ми:

— И аз го усещам.

Междувременно Шики продължи да чука по защитното поле с откъснатата си лапа. И най-интересното беше, че по някаква причина трупоядите не му обръщаха внимание.

— Той няма да може да стигне до тук, нали? — притеснено попита Мако.

— Полето ни скрива от трупоядите, но не съм сигурен, че ще издържи на силна атака на тануки — прошепна Госу. — Трябва спешно да се справим с него.

В джоба си все още имах последното гофу „Духовен удар“. Зачудих се какъв ли е шансът то да успее да изкара клоуна от танукито?

— Пуснете ме да пренощувам — жално продължи Шики.

— Какво? — подскочи китсуне, изглеждаше леко уплашена. Но тя поне се опитваше да е смела, Мако, Садако и Капа направо се притиснаха в противоположната страна на купола. — Да пренощува? Що за глупости?

Аха, явно само Шики знаеше нашите приказки.

Осъзнавайки, че никой няма да го пусне вътре, обладаният тануки смени тактиката. Единствената му оцеляла лапа се покри с бяла светлина и с лекота премина през защитния купол, а след нея и самият тануки започна да се промъква вътре.

— Ще го нарежа на парчета! — леко истерично изписка китсуне, но „котаракът“ я спря:

— Не си и помисляй да го докосваш, твърде опасно е. Ами ако е заразно!

Танукито бавно продължи да се промъква вътре и нямаше смисъл да чакам повече. Грабнах гофуто „Духовен удар“, прилепих го директно върху челото на Шики и го активирах.

Клоунът беше изтръгнат от танукито и отхвърлен на няколко метра, но почти мигновено се върна обратно при тялото на йокая и ме хвана за ръката.

— Падна ли ми сега — ухили се лицето на клоуна, надничайки през муцунката на танукито.

Времето се забави и аз усетих как ме засмукват нанякъде. Както преди малко изхвърлих клоуна от тялото на танукито, така сега самият аз излетях от моето. Главата на белия клоун зае цялото пространство пред мен, той отвори широко уста и именно натам сега летеше душата ми.

„Ха, опитва се да ме изяде?! — възмутих се аз. — Няма да стане, ще видим кой кого!“

Тъй като вече имах известен опит в борбата за душевната си енергия, аз започнах да я изтеглям обратно, като в същото време сграбчих и енергията на клоуна. А заедно с нея в мен се изля не само енергия, но и непонятни картинки и спомени във формат на специфичен кинотрейлър. Различаваха се от човешките, но все пак успях да разбера някои неща: това, което бях нарекъл „белия клоун“, се оказа някаква метафизична същност, която се храни с души и отрицателни емоции на същества. Най-близко тази същност беше до клоуна от книгата на Стивън Кинг „То“, само че този хората не го интересуваха особено, всъщност предпочиташе да се храни с мистични същества. Обикновено живееше около тях като паразит, без да убива никого, и се хранеше с трохи душевна енергия, като само понякога прави малки номера от скука. Вселил се в танукито също на шега, но нещо в енергията на Шики повлияло на самия древен дух и той се чалнал. Явно ненапразно йокаите не харесваха танукито, щом при досег с него дори духът-пиявица се беше побъркал.

След като започнах да поглъщам енергията му, с крайчеца на съзнанието си помислих, че на определен етап от този процес вероятно ще получа някоя от способностите на „клоуна“. Разбира се, любопитен бях каква ли може да бъде, но тя щеше да замени преминаването през стените от трупоядите, а освен това те щяха да спрат да ме смятат за свой. Без тази способност ще стана твърде лесна мишена за тях.

Трябваше да се насиля да спра и клоунът веднага се възползва от това, за да избяга. Изглежда съществото, което се храни със страхове, се уплаши и избяга.

Времето отново продължи своя ход и в същия момент Месиел ме дръпна за ръката, опитвайки се да ме спаси, и в същото време изблъска Шики извън защитното поле.

— Какво стана?! — възкликна „котаракът“.

Отне ми известно време, за да дойда на себе си и да осъзная всичко, което се случи.

— Мисля, че се справих с неговата обладаност — отговорих аз, все още чувствайки се леко замаян. — Клоунът изчезна.

— Хей, пуснете ме да вляза, идиоти! — закрещя Шики отвън. С изчезването на клоуна трупоядите отново насочиха вниманието си към него и сега той с огромни усилия ги отблъскваше, опрял гръб на купола. — Или нарочно ме пуснахте от килията, за да нахраните тези твари? И какво стана със защитата на пещерата, нали току-що я поправихме?

От такава наглост дори китсуне не се опомни веднага.

— Какво се случи?! — реагира все пак тя. — Самият ти я унищожи, топка козина, пълна със стърготини!

Месиел погледна внимателно танукито.

— Наистина не усещам лудост в него.

— О, стига вече, умнико! — изсумтя към него китсуне. — Ти и преди не усещаше нищо в него. Нека да умре навън, с удоволствие ще се насладя на това!

„Котаракът“ ме погледна въпросително.

— Трябва да го пуснем вътре — уверено казах аз.

Госу реагира преди „лисицата“ отново да започне да спори: полето в мястото, където танукито се беше притиснал към него, изчезна, и той падна вътре, а куполът отново се затвори. Трупоядите веднага загубиха всякакъв интерес към него и продължиха да гризат всичко наоколо.

— Така може би е още по-добре — с лекота се нагоди към ситуацията китсуне и се хвърли към Шики. — На парчета ще те разкъсам!

Мястото под купола беше малко, така че една от опашките й веднага улучи Мако, а друга — мен, оставяйки дълбока драскотина на ръката ми.

— Писна ми от това — тихо промърмори Месиел и очите му блеснаха с жълта светлина. Китсуне веднага застина на място, а после започна бързо да се смалява, докато не се превърна в малка, висока до коляното ми, сребърна лисица. — Ще останеш в тази форма, докато не се измъкнем оттук.

Лисицата яростно изсъска и протегна лапи, канейки се да скочи върху Месиел, но едно движение на ръката на „котарака“ и тя буквално беше прикована към земята. Май започнах да разбирам защо йокаите го наричат „принц“, „котаракът“ очевидно имаше някаква власт над останалите обитатели на подземното градче.

— Пак вашите караници — недоволно измърмори Шики и уморено се отпусна на пода, като продължи да прегръща откъснатата си лапа. Покритата му с кръв козина беше сплъстена, част от пухкавото му ушенце липсваше, а на гърба му имаше огромна следа от ухапване. Като знаех челюстите на трупоядите беше странно, че не са отхапали половината тануки наведнъж, очевидно тялото му беше по-здраво, отколкото изглеждаше. — Така и не разбрах кой развали защитата? Всичко беше добре.

— Ти я развали — повторих думите на китсуне аз и бързо обясних какво точно се е случило.

— Ясно, явно тази твар и преди се е вселявала в мен. Затова не помня, че съм убил Данки. Правилно съм усещал, че първо трябва да се справя с него, преди да възстановявам защитата на пещерата.

— Чудя се само защо е взел под контрол единствено теб? — подозрително попита Масиел. — Някак си е подозрително.

— Много подозрително — присъедини се към него Мако. Тя, Садако и Капа продължаваха максимално да се дистанцират от танукито, въпреки че в рамките на защитното поле това не беше толкова лесно.

Имах едно подозрение за това. По аналогия с демоните, които можеха да се вселяват в хората само с тяхно разрешение, Шики би могъл в някакъв момент да е позволил на духа да влезе в него. Или беше забравил за този факт, или не искаше да си признае, но с много голяма вероятност другите йокаи можеха да не се притесняват от обладаване.

— Времето си върви — напомни гласът на Госу. — Трябва да измислим как да се измъкнем оттук, а за другото ще говорим по-късно.

Без китсуне обсъждането на плана за по-нататъшните ни действия тръгна бързо и ясно, и най-важното, вече не включваше изяждането на човек в мое лице.

— Като цяло лисицата е права, ще трябва да се промъкнем с бой — взе думата Месиел. — С Шики ще бъде малко по-лесно, но дори и така, веднага щом полето изчезне, всички трупояди ще ни се нахвърлят — той ме погледна. — Теб няма да те закачат, така че няма смисъл да влизаш в битката заедно с нас. Ще ти покажа къде е изходът към повърхността, може да избягаш натам веднага щом защитното поле изчезне.

Думите на йокая ме трогнаха. Наистина ситуацията беше доста странна: за трупоядите те бяха истински деликатес, докато в същото време аз бях в пълна безопасност. Тъй като нямах възможност да им помогна, можех само да наблюдавам отстрани как йокаите се борят за своя живот и да се постарая да не им се пречкам.

— Мога да го пусна веднага — предложи Госу. — Така или иначе нашият дом вече е разрушен и няма смисъл да пазим тайната си.

Честно казано, сериозно се замислих върху тяхното предложение, тъй като така или иначе не можех да им помогна. А докато претеглях всички плюсове и минуси, Шики приближи до създадената от стареца бариера и прокара единствената си лапа по нея.

— Захрани го от природните енергийни линии, нали? — попита танукито и без да чака отговор, или може би го получи мислено, продължи: — Можем да използваме бариерата, за да се справим с всички трупояди в пещерата. Тогава ще ни е много по-лесно да се измъкнем оттук.

„Котаракът“ се напрегна, това си пролича по настръхналата му козина. Все пак танукито току-що разруши цялата защита на пещерата, макар и не по своя воля, и просто така веднага да му позволи да прави нещо с бариерата очевидно не беше най-добрата идея.

— По какъв начин? — сдържано попита той.

— Ще нанеса върху бариерата руни, които по моя команда ще я взривят и ще насочат цялата й енергия навън. Сигурен съм, че това ще бъде достатъчно за пълното почистване на пещерата. Така ще имаме малка преднина.

Китсуне изсъска като изкипял чайник, определено не искаше да се довери на танукито. А и останалите йокаи го гледаха с явно недоверие.

— Ти? А, не, няма да рискуваме — изрази общото мнение Месиел.

Шики осъзна, че доверието в него е „леко“ подкопано, и сам предложи решение — руните да нарисувам аз. Докато бяхме заети с възстановяването на защитата на пещерата, ние успяхме да обсъдим различни вариации на онмьойдо, включително известния ми универсален „Духовен удар“. Именно него танукито предложи да използваме, като усилим щетите чрез насочване конкретно към трупоядите и да добавим презареждане от полето. По този начин атаката няма да засегне никого от хората, ако те все пак стигнат до тук, както и самите йокаи. Реших да се съглася с идеята му не само защото унищожаването на трупоядите ще облекчи моето бягство, но и защото ще помогне на самите йокаи. Все пак не исках те да умрат тук, особено защото не съм им протегнал ръка за помощ.

Трябваше да рисувам руните директно върху създадената от Госу защита. Оказа се, че под въздействието на силата ми върху полупрозрачното поле оставаха златисти ивици, сякаш рисувах с жълт маркер. Колкото повече сила влагах, толкова по-ярко светеха руните.

— Колко сила трябва да налея в руните? — реших за всеки случай да уточня аз по време на рисуването.

— Не икономисвай! — лекомислено отвърна мечката, продължавайки да носи собствената си лапа. — Влагай максимум енергия!

— Сигурен ли си? — настоях аз, спомняйки си какво се случваше с гофу, когато влагах твърде много енергия в тях. — Имам доста силна душа и ударът може да се получи прекалено мощен.

— Няма такова нещо като твърде много сила — увери ме Шики. — Влагай на максимум.

Разбира се, ударът беше насочен специално към трупоядите, но моята сила в комбинация с тази, която щеше да се освободи при унищожаването на защитното поле, можеше да се окаже прекомерно. От друга страна, колко по-лесно ще стане, ако успеем да убием всички сиви твари.

Не бяха минали и десет минути и аз покрих цялата повърхност на купола с руни.

— Сигурен ли си, че в тези рисунки няма скрити капани? — предпазливо попита Месиел.

— Хей, защо вярваш на някакъв човек повече, отколкото на мен — възмути се танукито. — Може би трябва него да проверяваш, а не мен.

Китсуне записка така, сякаш се подиграва на Шики, а „котаракът“ поясни:

— Този човек физически не може да лъже, за разлика от теб.

— Наистина? Съчувствам ти — съвсем искрено каза танукито. — Но сега съм кристално честен с вас. И аз искам да се измъкна оттук жив след петдесет години затвор, между другото, по ваша вина!

През цялото това време мечето яростно размахваше собствената си отрязана лапа, което едва ли увеличаваше доверието към него.

— Руните работят както казва танукито — потвърдих аз. — Но не знам колко силен ще бъде ударът и дали ще бъде достатъчен, за да убие всички трупояди.

— О-о, повярвай ми — изсумтя Шики, ухилвайки се коварно. — Това ще е легендарно.

Докато рисувах руните, не забравях да оглеждам пространството извън полето, за да успея навреме да реагирам на появата на белия клоун. А и танукито постоянно държеше пред себе си малка версия на руническа леща, опитвайки се да забележи древния дух. Но клоунът така и не се появяваше, криеше се някъде сред вилнеещите между къщите трупояди, а може и съвсем да беше избягал, след като аз едва не го погълнах.

— Всичко е готово — казах десет минути по-късно. Като цяло работата не беше трудна, а руните бяха пределно ясни. — Веднага щом активирам ето тази руна, полето ще се разруши и цялата енергия ще се влее в „Духовните удари“, нарисувани по целия му периметър. Но не знам как точно ще подействат на трупоядите.

— Разрушително! — увери танукито.

Месиел тежко въздъхна.

— Остава ни само да рискуваме.

И ние рискувахме. Йокаите се приготвиха за тичане, а аз активирах руната, за да няма никакви изненади: полупрозрачното поле, което ни заобикаляше, изчезна със звучно „пук“, излъчвайки истинска вълна от невидима енергия. Очаквах много неща: че трупоядите просто ще паднат мъртви, че ще изгорят със син пламък или, напротив, изобщо няма да забележат масирания „Духовен удар“. Но реалността, както винаги, ме изненада — главите им започнаха да се пръскат като зрели дини, паднали от десетия етаж на асфалта. Ефективно, ефектно и много мръсно. И добре беше само това, че вълната премина през цялата пещера и продължи нататък — в каменните стени и тавана, които започнаха да се тресат така, сякаш има малко локално земетресение. Но нещата не свършиха дотук! По тавана се появиха пукнатини, явно намеквайки, че ние с Шики сме прекалили със силата. Подозирам, че „Духовният удар“ е влязъл в камъка и е продължил да унищожава трупоядите и вътре, взривявайки главите на съществата и повреждайки при това самата структура на пещерата.

— Да бягаме! — веднага заповяда Месиел и грабна под мишниците едроглавия старец, който още не беше успял да дойде на себе си след разрушаването на защитното поле. — Сега всичко може да се срути!

Всъщност всички го бяха разбрали и без него и вече бързо тичаха към изхода, прескачайки безглавите сиви тела. Проблемът беше, че аз не можех да тичам бързо, защото при бързи движения краката ми започваха да потъват в камъка. Разбрал проблема ми, едрият Капа просто ме вдигна и ме понесе.

— Казах ви, че ударът ще е силен! — радостно извика Шики, размахвайки отрязаната си лапа.

За толкова къси крачка той тичаше изненадващо бързо, но пред всички беше китсуне благодарение на това, че беше във формата на животно. Тя първа се озова в тунела, водещ към изхода, и той точно пред носа й се срути, като само по чудо не затрупа самата лисица.

— Не! — ужасено възкликна Мако.

Отвърна й яростното съскане на китсуне. Сигурен съм, че ако не беше принудително превърната в животно, сега щеше да псува.

— Няма такова нещо като твърде много сила — не можах да се сдържа и подразних танукито аз.

— Може би ударът беше прекалено силен — неохотно призна той.

Съдейки по грохота отпред, тунелът се срути не само пред нас, но и много по-нататък. Ако гнездото на трупоядите наистина се е намирало точно над тунела и „Духовният удар“ е достигнал там, то в това нямаше нищо изненадващо.

— Наистина ли имаше само един вход към тази пещера? — реших все пак да уточня аз.

— Да — уморено отговори Месиел. — Не ние прокопахме тези тунели, просто се възползвахме от вече създадена система от естествени тунели.

Единственото успокояващо беше, че таванът над нас спря да се тресе и да се рони. Много се надявах сестра ми, Князев или други хора, тръгнали да ме търсят, да не са пострадали от взривяването на главите на трупоядите. Не бихме могли да предизвикаме чак толкова силна ударна вълна… не бихме могли, нали?!

— Е, поне с трупоядите се справихме — опита се да намери нещо положително в ситуацията Шики.

И наистина, цялата пещера беше осеяна с тела на сиви твари, а освен тях не беше останало почти нищо. Само каменните основи на къщите, които трупоядите все пак бяха прескочили.

— Добре, това вече не е чак такъв проблем — опита се да успокои всички Месиел. — Бавно ще се измъкнем.

— Аз малко ще си почина и ще се опитам да направя нещо с това срутване — каза все още отпуснатият в ръцете на „котарака“ Госу.

В този момент подът под краката ни потрепери, сякаш отново започва земетресение.

— Пази се! — извика Месиел и отскочи настрани, отнасяйки стареца със себе си.

Преди да успея да реагирам, Капа, който стоеше до мен, ме блъсна толкова силно, че отлетях на цели десет метра. И вече летейки, видях как на мястото, където стоях само преди миг, от земята се показаха огромни челюсти, сграбчиха Капа и го дръпнаха надолу. А веднага след това от стената отсреща бавно излезе още един трупояд, само че на ръст не беше двуметров като вече познатите ни негови събратя, а поне десет метра!