Алекс Кош
Аз — поглъщач (21)

Епилог

Ще прозвучи странно и ненормално, но следващите две седмици минаха учудващо спокойно. Според мен за първи път от появата ми в този свят за никъде не бягах и не бързах. Беше малко неприятно, че Джеймс избяга от града още на следващия ден след срещата ни, без дори да изчака подписването на документите. Очевидно той беше сигурен, че ще се съглася с неговите условия и просто не обмисляше друг вариант. Но, честно казано, малко по-късно, след като проучих правилата на Асоциацията на медиумите, разбрах, че в предложението на Джеймс наистина се криеше моето спасение. Ставайки пълноправен медиум, аз получавах практически пълен имунитет към всякакви проверки от страна на църквата или други структури, по-точно сега те можеха да се извършват само в присъствието на цяла комисия от трима души, а не само на един учител. Медиумите като специалисти бяха уникални, всеки със свои собствени специални техники и тайни, и Асоциацията ревностно следеше никой да не се възползва от удобна ситуация, за да разбере тези тайни, особено когато става дума за свещеници. Въпреки че Асоциацията на медиумите първоначално е била създадена от църквата, оттогава организацията беше станала по-независима и защитаваше своите лични граници и интереси. Всичко това ми го каза Джен, след като се задълбочи в устава на Асоциацията и други документи, описващи взаимоотношенията им с църквата. Между другото, много от тези документи бяха взети от Катя от закрити източници, с която моята телохранителка, а сега и помощник, установи добра комуникация. Разбира се, чрез съобщения в месинджър. Като цяло Катя се оказа много полезен член на малкия ни екип, беше на линия денонощно и лесно намираше почти всяка необходима информация. Вярно, не беше всемогъща, след като не откри почти нищо за Ездача на трупове. Сякаш някой специално беше премахнал всяко споменаване на Норман Бедвил от всички онлайн източници и това се отнасяше не само за него, но и за всички предполагаеми членове на Братството, но Катя не се предаваше и продължаваше да търси.

Като цяло, благодарение на новия ми статут на пълноправен медиум с лиценз, интересът на църквата към моите способности беше временно поставен на пауза, във всеки случай поне докато не бъдат изпълнени всички условия за проверката. Колкото и добре да се отнасях към отец Павел, не можех да позволя на свещениците свободно да ми задават въпроси, на които бих бил принуден да отговарям честно, и да организират проверки. А без потвърждение, че способността ми не носи вреда, отец Павел нямаше право да ме привлича към екзорсизма, колкото и да му се искаше.

Ръководството на СБРЗО на Барса също имаше своите проблеми. Както Джеймс „предсказа“, настоящият шеф Гарибалди умря при странни обстоятелства. Във всеки случай не знам за обичайни обстоятелства, при които човек го намират по средата на работния ден, разкъсан на парчета в собствения му кабинет, в обкръжението на множество служители, охрана и камери. Това се случи точно два дни след заминаването на Джеймс, тоест точно по времето, което той предсказа през нощта в депото. И ако първоначално смятах, че медиумът е напуснал Островите само заради заплахата от Лимба, сега към причините за напускането се добави и желязно алиби. След смъртта на Гарибалди в Службата за Бързо Реагиране на Заплахи Отвън започнаха задкулисни интриги, резултатът от които трябваше да бъде поемането на длъжността от нов човек. Или стар. Олег Князев също беше сред кандидатите, както ми каза Михайлов-старши, който винаги следеше пулса на политическия живот в града. Аз продължавах да нощувам в имението и разговарях с него доста често. Така научих много за политическата структура на островите и за отношенията между страните, и особено за това, което се случва конкретно на Златния остров. В частност ми стана по-ясно в какво се състои конфликтът между Михайлови и Орлови, в него нямаше нищо лично, те просто принадлежаха към две различни обединения, доста приличащи на американските либерали и консерватори. При това Михайлов беше един от либералите, които искаха да променят статута на Обединените острови към отвореност. Може да се каже, че „Куполът“ затваряше тези земи не само от порталите на демоните, но и от останалия свят, тъй като за обикновени хора да попаднат тук беше много трудно и най-важното — скъпо. Затова пък бизнесмени от Миротворческия Американски Алианс и Руските княжества без проблем купуваха земя тук и се заселваха заедно със семействата си, смятайки Златния остров за нещо като обетована земя за избрани. Ха, скоро ги очакваше изненада, ако „Куполът“ наистина спре да работи.

Но всички тези политически дрязги се случваха някъде там, на заден план, а междувременно аз се установявах в офиса на Джеймс и работех с Шики над развитието на способностите си. Идеята на танукито беше съвсем проста — ако след поглъщането на цялата душа на дадено същество получавах способността за двадесет и четири часа, то защо да не опитам да намаля обема на погълнатата душа, но да запазя този ефект, макар и за по-кратък период от време. Тоест, поглъщайки малка частица от душата, ще получа способност, примерно, за двадесет минути, без да убивам съществото. Трудността беше, че за да получа способността само от фрагмент от душата беше едно, а точното изчисляване на зависимостта на продължителността на придобитата способност спрямо обема на погълнатата душа — друго. Точно с това се занимавахме в подземната лаборатория на Семьонов: с помощта на Месиел се опитвах да получа способността от минимална частица от душата, която Госу любезно ни предоставяше. Разбира се, имахме яйца на трупояди, но да тествам способността им беше твърде опасно — в някакъв момент тя ще спре да работи и някои от крайниците ми ще останат в камъка. Благодаря, няма нужда.

Шики, в допълнение към основния ни проблем, се заинтересува от идеята за съхранение на частици душа. Все пак запечатващите свитъци действаха само върху цялата душа, а тук беше нужно да се „отцепи“ само частица душевна енергия, така че в бъдеще да мога да я погълна по всяко време. Танукито изпробва различни варианти със скъпоценни камъни и метали, перли и дори дърво, но засега не успяваше да намери подходящо вместилище. Ако имах възможност да нося със себе си няколко съда или камъка, в които са запечатани различни способности, това би ми отворило цяла гама от възможности. Бих могъл във всеки един момент да принудя човек да каже истината, да използвам телекинеза или да мина през стена. И дори не знаех колко още други различни способности носеха в себе си душите на други същества, например Садако или китсуне. По логика, от лисицата можех да получа възможност да променям външния си вид, но тя категорично отказваше да споделя душевната си енергия.

Между другото, йокаите прекараха тези две седмици в лабораторията, тъй като нанасянето на руни, които да ги предпазят от вниманието на представители на църквата, се оказа не толкова лесна задача. Отне ми седмица упорита работа само за да се науча как да нанасям модели върху душите на йокаите с помощта на моята душевна енергия в момента, в който те преминаваха в нематериална форма. Това беше единственият начин да се ограничи фона от демоничната душа, защото, каквото и да се каже, те си бяха оригинални японски демони, въпреки че нямаха нищо общо с библейските и тези, които проникваха тук от Лимба. Но дори когато усвоих необходимото умение, се оказа, че всяка нанесена на душата руна трябва да бъде свързана със самата същност на йокая, до която може да се стигне само при пълно доверие от негова страна. И тук възникнаха проблеми, тъй като само Шики успя да ми открие душата си и то, както ми се струва, не защото ми се доверява, а просто от любопитство, прекалено интересно му беше как работят екраниращите руни. Останалите по инерция се бореха с моделите, приложени върху душите им, моментално довеждайки целия ми труд до нула. Дори Месиел, с цялата си адекватност, не можеше да ми позволи да взаимодействам с душата му. Между Джеймс и Миси имаше пълно доверие, затова съм сигурен, че при тях не е имало проблеми с нанасянето на руните, но как мога да получа откритост от „моите“ йокаи?

— Мисля, че просто трябва да прекарваме повече време заедно — предложи Шики преди седмица. — Те ще свикнат с теб и ще започнат да ти се доверяват. Не всички са с толкова открити души като мен.

И ето че мина още една седмица, но отношението им към мен така и не се променяше. Какво друго се случи през това време? Имаше и един неприятен момент — нито Дони Палмър, нито Лора се свързаха с мен, а ми беше неудобно да им се натрапвам. По-точно, спомняйки си, че почти всеки, с когото влязох в контакт на този свят, моментално биваше изложен на смъртна опасност, реших да не бързам да започвам отново да общувам с тях. В моя свят не вярвах много в кармата, но тук тя можеше да съществува, което означава, че е доста вероятно хората около мен да са страдали по съвсем конкретна причина. От толкова тъжни мисли ме спасяваше само Ника, като ми се обаждаше всеки ден, за да разбере последните новини. Именно благодарение на нея изобщо не се чувствах самотен.

Научих и за съдбата на главата на Роналд Тумс — тя, подобно на доктор Дубров, беше изпратена в една от лабораториите на Михайлов, разположена в Барса. Там се занимаваха с разработки, свързани с медицината, така че двамата специалисти се оказаха на правилното място. Аз лично нарисувах сериозен запас от гофу за проявление, така че главата на призрака винаги да остава видима за обикновените хора.

И едва на третата седмица ние с йокаите направихме неочакван напредък във всички направления едновременно: Месиел и Госу най-накрая ми позволиха да нанеса защитни руни на душите им, а аз успях да получа телекинеза от късче душевна енергия на Госу за цели пет минути. Много интересно усещане, чувствах пространството около себе си съвсем различно, уплътнявах го по свое желание, но явно силиците ми не стигнаха и успях само да вдигна няколко стола във въздуха, а след това паднах на пода в такова състояние, сякаш съм пробягал маратон.

Това означаваше, че започвах да контролирам „поглъщането“ много по-добре и скоро наистина щях да мога да нося със себе си частици от душите на същества за бърз достъп до техните способности. Също така сега, когато Госу получи своята защитна руна, ние спокойно можехме да отидем до неговия тайник.

— Това не е честно! — възмути се китсуне. — Вие ще тръгнете на пътешествие по повърхността, а ние трябва да седим под земята! Как е възможно?!

— Ако беше позволила да ти нанесат защитни руни, щеше да дойдеш с нас — за пореден път й обясни Месиел. — Какво мога да направя? Работи върху себе си и се научи да се доверяваш на Роман.

— Да се доверявам на ученика на Учителя?! — озъби се „лисицата“. — От къде на къде? Не разбирам как посмяхте да отворите душите си пред него.

Разбира се, предадох на йокаите думите на Макаров, че той им прави само добро и се извинява за случилото се с тях преди петдесет години. Но те едва ли биха повярвали напълно на човека, който толкова дълго ги беше държал в пълно подчинение на желанията си.

— Понякога правим това, което трябва, а не това, което искаме, за да получим това, за което мечтаем — поучително каза Госу. — Да се откажеш от свободата, за да получиш в крайна сметка свобода, в това има нещо съдбовно.

— В това има нещо идиотско — измърмори китсуне. — Както и във всичко, свързано с този жалък медиум.

Вече изобщо не реагирах на нейните нападки, успявайки да си изградя имунитет срещу всички гадости, които бълваше „лисицата“. А на думи тя никога не се сдържаше. С доверието също имаше сериозни проблеми, какво да кажем, щом дори още не знаех името й, както, между другото, и останалите йокаи. А те бяха прекарали много години в компанията на китсуне и дори пред тях тя никога не се откриваше напълно.

Не отне много време да се подготвим — платихме за купе първа класа за влака за Орлеан и потеглихме. Шики предпочете да остане в лабораторията, продължавайки да експериментира със съдове за душевна енергия, така че тръгнахме аз, Месиел, Госу и икономът Хан. През всички тези дни телохранителката ми държеше защитата на офиса на Джеймс, по-точно сега моя, в случай че се появят клиенти. Но засега беше тихо, очевидно хората знаеха, че Джеймс е напуснал Островите и не бързаха да се свързват с неговия ученик. Тези два случая, които наследих от Джеймс, също бяха на пауза, докато не се появят самите клиенти — аз самият не бързах да се свържа с тях. Може би просто се подготвях психически да поема цялата отговорност да работя самостоятелно без подкрепата на учител. Интуицията ми подсказваше, че е малко вероятно Макаров да тръгне да отговаря на въпросите ми, освен ако не са свързани с някакви глобални събития.

Местните влакове не се различаваха от нашите, само дето при нас не бях пътувал в толкова луксозни купета — с отделен душ, тоалетна и пълен набор от услуги. Според мен в целия вагон имаше само две такива, всяко с размерите на малък апартамент. Месиел и Госу през целия път седяха до прозореца, наслаждавайки се на редуващите се пейзажи. Разбира се, „коткаракът“ беше в човешка форма, докато на Госу трябваше да сложим огромна шапка, за да скрием размера на главата му, тъй като той не можеше да променя външния си вид.

Предстоеше ни да пътуваме повече от денонощие, затова бях взел лаптопа си с мен, за да не скучая. И не, не работех, веднъж реших да се отпусна и просто да сърфирам в интернет. За съжаление или за щастие, този свят изоставаше от нашия в развитието на развлекателния сектор, дори Инстаграм едва започваше да става популярен на Островите, в другите страни си имаха свои, почти напълно изолирани, портали. Колкото и да е странно, най-много се изолираха американците — принципно не допускаха хора от други страни в социалните си мрежи. Но въпреки това се намираха виртуози, които създаваха цели дайджести на най-популярните блогъри. От тях научих доста интересни новини — в Америка буквално преди дни бяха създали Лига за борба с демони, със собствени герои, рейтинги и телевизионни предавания на битки. Дори тук те изпреварваха останалата част от планетата в създаването на риалити шоута, успявайки да монетизират нападения на чудовища от друг свят. Разбира се, засега Лигата беше само в начален стадий, бойците пътуваха само до някои портали, придружени от професионални военни, но самият факт на реализация на подобно шоу ясно показваше, че там демоните от Лимба не се считат за толкова сериозна заплаха. Това навеждаше на мисълта, че може би Джеймс е прав и дори изчезването на „Купола“ няма да е краят на света за Островите, а само ще усложни работата на СБРЗО.

Златният остров можеше да се нарича „зелен“, толкова много гори минаваха покрай прозорците. Само от време на време ги прекъсваха красиви имения и още по-рядко — футуристични градове. Проблем с пренаселеността тук очевидно нямаше, за разлика от Бронзовия остров. Когато след почти цяло денонощие пътуване пристигнахме там, все едно се оказах у дома. Същите простиращи се на десетки километри градове, вече не толкова красиви, както на Златния, където бяха като от арт картинки от Интернет. Около нас бяха добре познатите ми пететажни блокове, тълпи суетящи се хора и добрите стари задръствания, каквито не бях видял нито веднъж в Барса.

За наше щастие Орлеан беше на практика на границата със Златния остров, иначе пътуването щеше да отнеме много повече време. Общо взето, град като град. Когато слязохме от влака, вече ни чакаше предварително наета кола — не толкова мощна, колкото тези в гаража на Михайлови, но определено представителна. Зад волана седна икономът Хан, който не беше произнесъл нито една дума по време на цялото пътуване.

— Къде? — лаконично се обърна той към Госу.

— Тук всичко много се е променило за петдесет години — замислено каза едроглавият йокай. — Тайникът беше направен в пещера на северозапад, далеч от града. Мисля, че там ще мога да се ориентирам по естествени знаци като планини или реки.

Разбира се, при излизане от града попаднахме в задръстване за цели два часа, а когато най-накрая напуснахме Орлеан, още дълго се лутахме по пътищата в търсене на познат ориентир. Оказа се, че в района има много „планини с формата на женски гърди“, всъщност всяка втора планина изглеждаше така. Но дори когато Госу най-накрая намери правилната планина, ни очакваше пълно разочарование: на мястото, където трябваше да се намира подземното скривалище на йокая, се извисяваше мрачна каменна сграда на затвор. За предназначението на сградата не беше трудно да се досетим по формата й, прозорците с решетки, високата ограда с охранителни кули по нея и огромната табела с надпис „Затвор със специално предназначение на град Орлеан“, близо до която паркирахме.

— Наистина ли това тук е мястото? — уморено попита Месиел. Изглежда поддържането на човешки вид не му беше толкова лесно, колкото си мислех първоначално. „Котаракът“ с елегантно човешко лице, което сякаш беше излязло от романтична драма, изглеждаше леко блед и говореше с усилие.

— Да — потвърди Госу. — Сигурен съм. Явно са построили затвора тук именно заради мрежата от пещери, които са използвали при строителството. Виждате ли, сградата има само два етажа, очевидно останалите са долу, под земята.

— Лошо-о — коментирах разстроено. — Ако имах със себе си яйце от трупояд, бих могъл да се опитам да проникна до там през камъка, но сега това е просто нереално.

Вече се бях настроил, че скоро ще намерим съкровища, благодарение на които ще мога да получа пълна независимост от семейство Михайлови, и беше много неприятно да се проваля така.

— Може би вече са открили тайника? — предположи Месиел.

— Не вярвам — поклати огромната си глава Госу. — Беше защитен с артефакти, които не биха отслабнали дори след хиляда години.

— А дали няма някакви екскурзии до там? — предположих, гледайки замислено затвора. — Може би трябва да разузная?

— Това е обект със специален режим — обади се икономът Хан. — Вътре държат особено опасни престъпници, притежаващи силни способности. Още щом се доближим до тази сграда, ще ни застрелят, без да се интересуват кой и защо идва при тях. Дори не бих съветвал да спираме тук за по-дълго време, за да не привлечем ненужно внимание.

Нямаше какво да направим, трябваше да се върнем обратно в града. Да се задържаме тук беше безсмислено, така че купихме билети за влака за същата вечер. Докато седях в ресторантчето в очакване да се кача на влака и преглеждах новините на телефона, изведнъж отвън се раздаде грохот, човешки писъци и ехтящи изстрели на нещо явно по-мощно от обикновен автомат. Посетителите на заведението се изнервиха, надигна се напрегнат хор от гласове, но никой не бързаше да излезе навън.

— Ще видя какво става — веднага каза икономът и изскочи от ресторанта.

— И аз ще погледна — каза Месиел и кимна на Госу. — А ти пази Роман.

Хм… наистина ли престъпността се чувства толкова свободно на Бронзовия?

Но миг по-късно стана ясно, че не става дума за престъпност. Точно пред прозореца, срещу който седяхме, се появи триметров демон от Лимба, който скочи някъде отгоре. И, разбира се, всички очи, покриващи тялото му, веднага се фокусираха върху мен — как би могъл да пропусне такова вкусно лакомство? Изревавайки с огромната уста на корема и друга по-малка на конусовидната си глава, той се втурна към нас, но изведнъж застина и след миг буквално се разпадна на равни кубчета месо, сякаш ловко накълцан от невидим готвач.

Госу протегна ръка и създаде преграда по цялата стена на ресторанта, защитавайки както нас, така и останалите клиенти. Поне ако демоните не се опитат да заобиколят или да преминат през покрива. Хората от няколко маси веднага се приближиха до прозорците, за да видят какво става навън. И на мен ми се искаше да последвам примера им, но се сдържах. Любопитството си е любопитство, но безопасността е на първо място, особено след като, по аналогия с другите разломи, демоните така или иначе ще бъдат привлечени към мен. И следващата твар се появи точно на мястото на предишната, стъпквайки останките му в асфалта, и се втурна право към преградата, поставена от Госу. С глухо „бум“ демонът беше отхвърлен пет метра назад. И отново във въздуха проблесна тънък лъч светлина и триметровото тяло се превърна в демоничен тартар.

Отвън още се чуваха хорски писъци и изстрели, но много бързо стрелбата изцяло стихна.

Разбира се, имах със себе си цял набор гофу, включително нападателни. Вече знаейки, че „Духовен удар“ работи много добре срещу демони, аз се подготвих да ги използвам, но повече нито един демон не се появи. Затова пък се върна икономът Хан, изглеждайки така, сякаш изобщо не е участвал в битките.

— Пробивът от Лимба се отвори в центъра на улицата — обясни той. — Но военните се справиха много бързо. Късмет беше, че един от техните щабове се намира наблизо.

Скоро Месиел се върна, но за разлика от иконома, леко окървавен.

— Забравих колко е забавно да убиваш тези глупави създания — доволно каза той и с неочаквано уважение се поклони на иконома. — Макар че дори аз не бих се справил така, както вие.

Безизразното лице на азиатеца не показваше абсолютно никакви емоции, но той кимна кратко на йокая, което в неговия случай можеше да се счита за много експресивна реакция.

— Накълца демона на кайма — обясни „котаракът“, виждайки неразбирането на лицето ми.

— Уау — изненадах се аз и едва тогава забелязах, че телефонът ми вибрира. Цяло чудо беше, че не е изгорял, явно порталът се е отворил на достатъчно голямо разстояние от нас.

— Ало, защо не вдигаш телефона?! — раздаде се непознат глас от слушалката.

— Нямах време — отговорих автоматично.

После махнах телефона от ухото си и погледнах номера, за да се уверя, че не е в контактите ми.

— А вие кой сте? Този номер ми е непознат.

— Аз съм Виктор, идиот!

— Виктор? Не познавам никакъв Виктор.

— Виктор Михайлов!

Ах, по дяволите, това беше моят така наречен брат. Разбира се, че не го познах, никога не бяхме говорили по телефона, а и през живота си го бях виждал едва няколко пъти, включително и когато ме надупчиха с игли.

— А… ама че изненада — признах аз. — Защо така изведнъж звъниш?

— Защото днес сестра ми загина заради теб!

Сякаш ме удари ток.

— Какво? Ника⁈ Загинала⁈ Що за глупава шега?!

— Шега⁈ Днес следобед близо до Златната академия се отворил пробив от Лимба и тази глупачка не успяла да измисли нищо по-добро от това да се втурне там в компанията на също такива слабоумници като нея, за да задържи демоните до идването на СБРЗО. От цялата им компания от седем души само един е оцелял, и той е загубил ръката си!

Седях и тъпо гледах пред себе си, слушайки ругатните на Виктор и отказвайки да повярвам, че това все пак не е глупава шега. Ника вече я няма? Същата тази Ника, която винаги ме подкрепяше и се грижеше за мен⁈ Та ние снощи разговаряхме.

Гласът на Виктор внезапно секна и свеждайки поглед, видях, че несъзнателно съм смачкал телефона, превръщайки го в парченца пластмаса и метал. Дланта ми беше порязана от парчетата и кръвта закапа по пода, но аз само още по-силно стиснах пръсти. Исках да крещя от ярост, да троша и чупя всичко около себе си, но вместо това бавно издишах и погледнах към иконома.

— Имам нужда от нов телефон. И колкото се може по-бързо да се свържа с Евгений Сергеевич.