Алекс Кош
Аз — поглъщач (8)

Глава 8

Разбира се, в главата ми се въртеше мисълта да запечатам всички йокаи в момента, в който те са в нематериална форма, и да ги изнеса оттук, спокойно минавайки през срутването. Засега това беше само на ниво идея и предстоеше да се изясни доколко изобщо е възможно да се приложат към тях съответните руни. Точно този въпрос зададох на Шики, тъй като той беше най-запознат в темите за онмьойдо и физиологията на йокаите.

— Възможно е, чувал съм за подобни случаи — потвърди танукито, прехвърляйки нещо в ума си. — Макар че има нюанси…

— Аз не съм съгласна! — веднага заяви китсуне.

— Ето един от тях — кимна Шики, мръщейки муцунка. — Но не е най-важният. Доколкото разбрах, свършила ти е хартията, способна да задържа духовна енергия, освен това, въпреки че всички сме значително отслабени, няма да е възможно да ни запечаташ за дълго, дори и да не се съпротивляваме.

Да, вече бях мислил, че нямам хартия, но на теория тя не ми и трябваше. Защитните руни работят дори когато се прилагат върху обикновен камък, което означава, че е достатъчно да взема коя да е повърхност и да нарисувам върху нея руни с кръвта си, например върху дрехи. Джеймс беше казал, че онмьойдо може да се нанася върху различни предмети и има много материали, които доста добре задържат духовна енергия. Като златото, например. Онмьоджи използват хартия предимно защото е удобно да я носят със себе си, а и защото при освобождаване на енергията носителят често се поврежда. Така че просто ще запечатам йокаите в ризата си, ще я облека и щом изляза оттук, веднага ще я сваля и ще ги освободя.

Това и предложих на танукито.

— Мисля, че силата на душата ти е напълно достатъчна, за да ни запечаташ, но не съм сигурен, че обикновените дрехи могат да издържат на такова голямо количество енергия — поклати глава Шики. — По-точно, със сигурност няма да издържат. Неслучайно призраците ги запечатват в гофу, изработени от специална хартия, съдържаща дървени стърготини от дървото шинбоку.

— Какво, какво? — не разбрах аз.

— Ти наистина ли си онмьоджи? — скептично попита китсуне. — Това го знаят всички.

Само свих рамене в отговор, просто ме мързеше да споря с лисицата.

— Шинбоку е свещено дърво, което расте в дворовете на японските храмове — намеси се Госу. — Благодарение на живеещите в тях духове кодома, то придобива специални свойства и е способно да съхранява в себе си много духовна енергия. Например, много монаси правели тояги от това дърво, а някои воини дори ходели с дървени мечове.

Дявол знае от какво правят енергопроводящата хартия, освен това за петдесет години всичко може да се е променило. Колко от тези дървета и храмове са останали на новата земя? Технологиите не стоят на място и вероятно вече отдавна е намерен някакъв по-прост заместител. Въпреки че, от друга страна, хартията беше толкова скъпа, че като нищо можеше да я правят от някакво рядко дърво.

— И никой от вас няма нищо, върху което може да се рисуват руни? — попитах аз, недоволен, че идеята ми се оказа безполезна. — Някакви дъсчици от това шинбоку? Или нещо от злато?

— Всичко, което имахме, трупоядите го изгълтаха — измърмори китсуне. — А и като цяло тази идея не ми харесва. По-добре да правим набези навън и да убиваме трупоядите един по един, докато не ги убием всички. Дори и да отнеме година!

Подобни срокове мен определено не ме устройваха. Търсейки помощ, погледнах към Шики:

— А ти откъде вземаше боя и четки? Там не е ли останало нещо полезно?

Танукито поклати глава.

— Моят пространствен джоб е малък, освен това беше пълен с храна, с която оцелях в килията почти петдесет години…

Какво е складирал там, че да оцелее с него петдесет години? Тонове консерви?

— Гледайте! — възкликна Мако, сочейки блокираната с меч стоманена врата.

През цялото това време огромният трупояд не спираше да се блъска в нея. Ако по-рано защитното поле на Госу напълно скриваше присъствието ни, то с килията по някаква причина това не се получаваше. И ето че точно пред очите ни подсилената с руни дебела стоманена плоча започна да поддава — върху нея вече се виждаха няколко вдлъбнатини и периодично се появяваха нови.

— Чикушо! — изруга китсуне. — Шики, мислех, че тази килия не може да бъде разрушена!

— Да — потвърди танукито. — Отвътре. Отвън не е толкова добре укрепена, освен това за петдесет години руните в килията, както и в пещерата, почти напълно са загубили силата си.

Раздаде се още един удар и на вратата се появи още една вдлъбнатина.

— Изглежда няма да можем да се крием тук дълго — заключи Месиел. — Сега предложението на човека става още по-актуално и няма нужда да се колебаем. Шики, наистина ли няма други варианти за материал, върху който да се нанесе запечатваща руна?

Танукито се почеса по тила и изкриви муцунка, явно не знаейки какво да отговори, но Госу неочаквано се намеси:

— Има истории за хора, които доброволно са запечатвали демони в себе си. Така че, ако нарисуваме руни върху тялото на човека, то има не лош шанс всичко да се получи и той да ни изкара оттук буквално върху себе си.

Честно казано, още щом погледнах китсуне и нейните опашки, кой знае защо си спомних известното аниме за момчето, в което запечатаха лисица с девет опашки. Тук, разбира се, китсуне имаше само три опашки, но пък имаше и други йокаи, така че ситуацията определено беше подобна. Но в същото време много добре помнех какво се случва с енегропроводящата хартия, когато някой, който е запечатан в нея, се опитва да излезе. Интересно, и аз ли ще изгоря или просто ще бъда разкъсан на парченца, ако тази китсуне случайно реши да излезе?

— Тази идея вече на мен не ми харесва — казах решително. — Ами ако нещо се обърка и пострадам?

— Тоест когато трябва да запечатваш нас, проблем няма! — възмути се сребърната лисица. — А когато ти самият трябва да рискуваш, виждате ли, не му харесвало!

— Не съм длъжен да ви спасявам — напомних недоволно, окончателно уморен от нападките на китсуне. — Ти вече толкова много пъти заплашваше да ме изядеш, че всъщност бих предпочел да те оставя тук.

Сребърната лисица присви очи и тихо изсъска, сякаш се кани да ме нападне.

— Спокойно — намеси се Месиел. — Сигурен съм, че ще можем да се разберем човекът да получи достойна награда за това, че ще ни измъкне оттук, а ние да имаме определени гаранции за безопасност.

— Мисля, че има начин да се реши проблемът с печата — замислено каза Шики, който през цялото това време напрегнато мислеше за нещо. — Онмьойдо е изкуство, основано на символизма. Цялата сила на руните при правилно подбрани условия…

— Това дори аз го знам — прекъсна го китсуне.

— Сега ще те върна обратно в животинска форма — заплаши я Месиел, но лисицата само изсумтя в отговор.

— Ако всички ние сключим с човека договор, според който не можем да му навредим — повишавайки глас, продължи Шики, — то това няма да позволи на нашата енергия да повлияе на печата.

— Договор?! — тук се възмути не само китсуне, но и останалите йокаи. — Не ти ли стига това, което направи с нас Господаря?!

— Няма начин! — присъедини се и Мако, която през цялото време на разговора тихо беше седяла на пода, оплаквайки или смъртта на Капа, или положението ни като цяло. Садако по принцип не беше много приказлива и мълчаливо седеше до жената-змия, гледайки ни през гъстия си черен бретон. И ако във филмите на ужасите този поглед плашеше, то тук по-скоро създаваше образ на срамежлива петокласничка от последния чин.

— Мислех, че искате да живеете — саркастично отбеляза Шики. — Човекът е прав, това наистина е най-лесният и безопасен начин да се измъкнем оттук. А без договор самите ние можем да пробием печата и да излезем в момент, когато той е вътре в камъка. Такава смърт не бих пожелал дори на врага си.

Всички йокаи напрегнато замълчаха, гледайки се един друг.

— По-добре да умра, отколкото да служа на човек! — решително каза китсуне, нарушавайки тишината.

— Е, по принцип можете да си проправите път с бой. Ако по някакво чудо успеете да се справите с всички трупояди, преди да разбият вратата на килията, ще ви остане само да копаете до повърхността, преодолявайки тонове камъни — махна с лапичка танукито. — А аз ще се скрия в този човек и спокойно ще изляза навън. Прекалено любопитно ми е какво се е променило в света за тези петдесет години, за да рискувам живота си заради гордост, каквато аз, между другото, никога не съм имал.

Вече се канех да напомня за отплата за това, че ще ме използва като средство за придвижване, но Шики сам заговори за това:

— Ако приемеш договора с мен и ме измъкнеш оттук, ще те науча как да създаваш печати без никаква енергопроводяща хартия, както правя аз. Ще сключим договор за една седмица и през цялото това време аз ще бъда твой верен помощник и учител.

— Месец — казах автоматично.

— Става — веднага се съгласи танукито и аз със закъснение си помислих, че след петдесет години затвор един месец за него просто е нищо.

По време на краткия ни разговор останалите йокаи удивено гледаха танукито, явно недоумяваха как толкова бързо и лесно се решава на подобна стъпка. Все пак договорът щеше да го превърне в мой верен помощник, както беше с Мей Ли, а за тях това явно е болна тема — нали точно заради служене на човек се бяха скрили тук под земята. Освен това май се досещах за кого първоначално е била предназначена килията, в която сега се криехме. Не знам как смятаха да домъкнат тук Макаров, известен още като Господаря, но това място явно очакваше именно него. Въпреки че сега май вече нямаше значение.

Вече имах определена представа за това как се прави договор, тъй като бях проучил този въпрос след взаимодействието с Мей Ли. Руната се рисува на дланта, като в нея се въвеждат максимално прости условия: с кого се сключва договорът, продължителността му, забрана за причиняване на каквато и да е вреда и някои по-специфични условия. След това максимално насищам с енергия нарисуваното и то се активира, обвързвайки ни с договор. Призракът или, както в този случай, съществото също трябва да докосва рисунката по време на процеса. Също така трябва да рисувам върху кожата си с нож или нещо остро, както, между другото, и запечатващите руни за йокаите, което не беше много приятно.

— Нека тези горделивци си стоят и мрънкат, а ти рисувай печата на договора. Мога да ти подскажа как се прави — предложи танукито, а очите му блеснаха някак твърде подозрително.

— Ще се справя — уверих го аз.

За щастие още от самото начало на обучението ми при Джеймс бях открил, че притежавам не само почти фотографска памет за руни, но и талант да ги рисувам. След като веднъж погледна някоя руна в учебниците и справочниците, веднага мога да я възпроизведа на лист хартия. Освен това създаването на набор от руни беше в много отношения подобно на програмирането. Така че да нарисувам условие за месечен договор със забрана за причиняване на каквато и да е вреда чрез действие или бездействие, както и да ми се помага във всички мои начинания, не ми представляваше никакъв проблем.

Пред очите на Шики нанесох условията на дланта си, които на практика се явяваха стандарт, за който бях чел преди това в съответната литература. Освен това руните много удачно бяха базирани на японски йероглифи, така че танукито можеше да потвърди, че не го мамя.

— Нямам никакви претенции за тази формулировка — кимна Шики и докосна дланта ми с единствената си лапа.

При докосването му аз активирах рисунката, наситих я и договорът беше сключен. За щастие, драскотините веднага изчезнаха, сякаш никога не са съществували.

— По принцип вече можем да си тръгнем и да оставим тези загубеняци тук — предложи танукито, гледайки подигравателно другите йокаи. — Защо да протакаме?

Изглежда, че мечката така и не беше простила на йокаите своето петдесетгодишно затваряне, а и кой би го винил за това. Още повече, че както се изясни, той не беше виновен за убийството, въпреки че въпросът защо клоунът може да се вселява само в танукито все още си оставаше открит.

— С-съглас-сна с-съм да с-сключа договор — с видима неохота каза Мако. — Садако с-също.

Страшното „момиче“ кимна.

— Ама вие какво правите?! — възмути се китсуне.

— Аз също ще сключа договор и съм готов да платя за спасението си и това на останалите със съдържанието на тайника си — намеси се Месиел. — Там има злато и различни артефакти, включително и споменатото по-рано дърво шинбоку. Единственото ми условие е в договора да не се включва да служа по-дълго от необходимото за излизане оттук.

Китсуне изсъска:

— И ти ли?!

Но колкото и да се възмущаваше лисицата, всички йокаи, с изключение на нея, сключиха договор с мен, макар и само за един ден. Всъщност и самият аз нямах нужда от цяла тълпа йокаи, защото, както е известно, ние носим отговорност за тези, които сме приютили. Защо ми е да си причинявам подобно главоболие? От друга страна договорът с Шики изглеждаше доста многообещаващ, той явно беше добър в онмьойдо и като цяло изглеждаше най-полезният от всички йокаи.

— О, майната му — изсумтя китсуне, гледайки гневно другарите си. — Аз също ще сключа договор за един ден.

— За теб — един месец — неочаквано дори за себе си заявих аз.

Тази мисъл се появи спонтанно, но ми изглеждаше съвсем разумна.

— Това пък защо?! — възмути се „лисицата“.

— Прекалено често предлагаше да ме изядеш — отвърнах отмъстително.

Колкото и да е странно, след кратко обмисляне китсуне все пак се съгласи на моите условия. Мисля, че решението й беше повлияно от факта, че всички йокаи вече бяха сключили договори с мен, а лисицата определено не искаше да остане тук сама.

Моделът за запечатване на йокаите също беше прост, с изключение на това, че в условията ясно се посочваха не призраци, а конкретно китсуне, тануки, жена-змия — рокурокуби, човек-котка — бакенеко, Садако и… старец с голяма глава, оказал се ямабито, вид планински отшелници. Между другото, Садако се оказа вид ямануба — планинска вещица, а съвсем не това, което бях гледал в японските филми на ужасите. Най-слаба, както си и мислех, се оказа Мако, тъй като всички способности на рокурокуби се ограничаваха до удължаване на шията и промяна на лицето. Може би в моя свят такъв йокай би могъл и да изплаши някого, но тук тя ще е лесна плячка за всеки боец с Х-способности или лиценз за огнестрелно оръжие. Освен това почти всички тук можеха да променят външния си вид, с изключение на стареца и Садако, само че „котаракът“, „лисицата“ и „мечката“ притежаваха в допълнение отлични бойни умения и други способности. Месиел например за йокаите беше нещо като принц, способен беше да ограничава силата им и дори да ги принуди да използват способностите си независимо дали го искат или не. Шики може да се каже, че е онмьоджи, който знае как да използва руни и да ги рисува директно във въздуха. Госу владее телекинеза и малко телепатия, а китсуне… легендарната сребърна лисица можеше да променя не само лицето си, но и цялото си тяло, дори да се превръща в предмети.

— Тоест вие можете да си създадете каквото лице си пожелаете? — попитах ги аз.

— Можем — кимна Месиел.

— А защо тогава ходите… така?

Така и не измислих как по-меко да нарека животинските муцуни.

— Така ни е комфортно. Човешките лица за нас са прекалено неестествени — отговори китсуне и изведнъж муцунката й започна да се променя на човешка. — Въпреки че, ако искаш, мога да приема външния вид на някое момиче, което харесаш.

Не знам откъде взе тази форма, но лицето на китсуне много ми заприлича на вокалистка на корейска поп група, при това след нанасяне на грим и обработка във фотошоп. Беше някаква неестествена филтрирана красота.

Преглътнах нервно, но не от невероятната красота на „лисицата“, а по-скоро от самия процес на промяна на формата. Отстрани изглеждаше прекалено необичайно.

И тук внезапно китсуне получи лек шамар по врата от Месиел и моментално се върна в предишната си животинска форма.

— Китсуне, не хаби напразно енергия — той ме погледна и поясни: — Най-трудно ни е да поддържаме човешка форма, изисква твърде много енергия.

Значи, както и подозирах, за годините под земята всички йокаи бяха отслабнали, макар и не толкова, колкото танукито. Ако бяха в по-добра форма, най-вероятно щяха да могат да защитят селището си от трупоядите. Ами да, версията на Садако, която срещнах в болницата, сама щеше да се справи с всички, но тя постоянно се хранеше с човешка енергия и беше с максимален, така да се каже, енергиен тонус.

— Добре, след като сме готови с всичко, да активираме печата и да ни измъкнеш оттук — обобщи китсуне.

— Разбира се, колкото по-бързо, толкова по-добре. Но остана още един малък проблем — леко смутено казах аз. — Дори два. Всъщност не знам как да минавам през скали. Това, че паднах тук отгоре беше случайност, не мога да контролирам този процес. И също така не знам накъде точно да тръгна и как да се ориентирам под земята.

— Малък проблем?! — възкликна китсуне. — Това е много голям проблем! Дори гигантски, бих казала! Защо не ни каза за това, преди всички да сключим договорите?!

— Очевидно е — отбелязах аз. — Иначе щяхте да откажете да ги сключите. А и, честно казано, тогава не мислех за това.

Всички йокаи замълчаха, някои — впили гневен поглед в мен (както може би се досещате, това беше китсуне), а други — размишлявайки как да решат нашия вече общ проблем.

— Може би трябва да излезеш навън и да се поупражняваш? — предложи Госу. — Можем да се опитаме да те защитим. Аз ще поддържам защитното поле, останалите ще отблъскват трупоядите.

— И какво ще успее да научи? — раздразнено реагира китсуне. — Това е човек. Няма нужните умения и просто ще застине в камъка някъде по средата, погребвайки ни със себе си!

Въпреки че от нейната лисича уста това прозвуча обидно, бях принуден да се съглася. Не мога да си представя колко трябва да се упражнявам, за да се движа свободно в камък и същевременно да усещам накъде да вървя.

Шики сръга с лапа „котарака“.

— Мес, ти не можеш ли да му помогнеш с твоята сила?

— Вероятно — неуверено отговори Месиел. — Трябва да помисля.

Погледнах озадачено първо към танукито, а след това и към „котарака“.

— И в какво ще се състои неговата помощ?

— Мес може да контролира способностите на другите йокаи — напомни Шики.

— Знам, но аз не съм йокай — логично отбелязах аз.

— Твоята способност е по-близо до нас, отколкото до хората — не се съгласи Месиел. — Доколкото разбрах, поглъщайки духовна енергия, ти вземаш способността на съществото, но все още не разбираш как да я използваш. Аз мога да използвам силата си и да ти помогна да попиеш рефлексите и уменията, които ще ти позволят да използваш тази способност.

— Еха! — зарадвах се аз. — Това би било страхотно!

Няма да ми навреди да се науча на този номер за в бъдеще. Със сигурност в работата си ще срещам още много същества и когато попивам чужди способности, ще мога веднага да ги използвам в моя полза. Освен това нещо подобно се случи наскоро, когато почти погълнах белия клоун. Тогава видях част от живота и емоциите на съществото, които обясняваха неговия произход. Има голяма вероятност този процес да може да бъде управляван по някакъв начин и аз да получавам не просто произволни видения, а само информацията, от която се нуждая.

Отделихме малко време за създаване на план за залавянето на трупояда, още повече че вратата вече цялата беше покрита с вдлъбнатини и се държеше буквално „на честна дума“. Да губим ценни минути в празни дрънканици щеше да е глупаво.

Добре поне, че вратата на килията се отваряше именно навън. По команда на „котарака“ Садако с помощта на косата си издърпа меча и със сила отвори вратата, отблъсквайки най-близкия шестметров трупояд, след което незабавно го обездвижи, оплитайки го с косата си. После Месиел със силен удар на меча му отряза крака, карайки го да падне на пода. В този момент китсуне атакува други три твари, които блъскаха по вратата, изблъсквайки ги настрани. Тогава Госу ни обви заедно с трупояда със защитна бариера, така че другите твари да не реагират на нас, оставяйки китсуне отвън, за да ги разсейва.

— По-бързо — изхриптя старецът. — Ще издържа десетина секунди.

По време на атаката успях да огледам пещерата: трупоядите бяха станали още повече и всички те си бяха организирали истински пир, поглъщайки телата на по-младите си събратя, които бяха загинали от моя „Духовен удар“. Явно имахме голям късмет, че благодарение на бариерата засега не ни обръщаха внимание.

— Сложи ръка на челото на трупояда и погълни способността му — нареди Месиел, поставяйки лапата си на рамото ми. — Аз ще помогна.

Като цяло вече разбирах как става и не беше трудно да започна процеса. Жалко, че все още не знаех какво друго, освен основната способност, дава поглъщането на душите на други същества. Цялата тази енергия отиваше някъде, може би за укрепване на собствената ми душа или за нещо друго. За съжаление, това не беше компютърна игра и нямах лента за енергията, която да запълвам, или числена стойност на прогреса ми. За ръководство за начинаещи само ще замълча, макар че точно сега определено не бих се отказал от нещо подобно.

Следвайки енергията, започнах да виждам картини от живота на трупояда, които не се отличаваха с особено разнообразие: търсене на гъби и огромни червеи някъде дълбоко в земята, разкъсани на парчета и изядени млади индивиди, снасяне на яйца, отново изяждане на тези, които се излюпват от тях. Каква мерзост. Имаше и движения през камъка, но за самия процес не разбрах нищо. А после някой сякаш ме хвана за ръка и ме насочи в правилната посока и аз започнах да получавам не поредица от картинки, а конкретни и така необходими знания. За това как се движат вътре в камъка, как определят посоката и използват нещо като подземен ехолокатор. След приключване на „зареждането“ имах чувството, че винаги съм можел да правя всичко това.

— Отстъпваме! — прозвуча до мен гласът на Месиел и аз отворих очи, осъзнавайки, че се намирам до главата на вече мъртвия трупояд.

Бързо се върнахме обратно в килията, затворихме вратата и по нея веднага се стовариха ударите на следващия трупояд. Предполагам, че този, чиито способности и спомени погълнах, вече е разкъсан от другите твари.

— Получи ли се? — нетърпеливо попита китсуне, чиито дрехи бяха още повече напоени с кръв. И изглежда някой беше отхапал почти половината от едната й опашка.

— Да — потвърдих аз. — Сега знам кунг-фу.

— Какво?! — ококориха се йокаите. — Откъде се появи това кунг-фу?!

Само вдигнах рамене в отговор. Разбира се, в този свят никой не е снимал „Матрицата“, а дори и да го е направил, йокаите благополучно го бяха пропуснали, криейки се под земята. Между другото, те и телевизор не бяха виждали, така че това ще бъде откритие за тях. Едно от многото.

— Знам как да управлявам способността и съм сигурен, че сега лесно мога да се измъкна оттук — обясних аз. — Благодарение на Месиел и неговата помощ.

— Сигурен ли си? — уточни китсуне.

— Яре-яре… Той не може да лъже — напомни Госу. — Хайде, да се махаме вече, вратата скоро съвсем на решето ще се превърне.

— Готови сме да ти се доверим — потвърди Месиел. — Действай.

— И само опитай… — започна китсуне, но аз не губих време и активирах създадените на корема ми руни. В същия момент Месиел обгърна всички йокаи със златната си сила и принудително ги прехвърли в нематериално състояние.

Миг, и всичките шест йокаи изчезнаха. Изненадващо, но трупоядите веднага спряха да се блъскат по вратата, защото „основното ястие“, което ги подлудяваше, изчезна „от радара“.

Поех си дълбоко дъх. Изглежда останах напълно сам. Е, сега оставаше съвсем малко — да заобиколя трупоядите и да се добера до повърхността. Вярно, имаше още един проблем, за който не казах на йокаите, а именно, че наред с уменията от възрастния трупояд получих и ясното разбиране, че всички те с радост похапват по-младите екземпляри. И най-вероятно точно за такъв ще ме възприемат благодарение на малкия ми размер.