Алекс Кош
Аз — поглъщач (3)

Глава 3

Какъв знак? Не, нямам нищо против, ако благодарение на това няма да ме убиват, но все пак се чудя за какво всъщност става дума?

Последният въпрос, както обикновено се случва, казах на глас.

— Срещал ли си се наскоро с Мъглива котка? — попита човекът-котарак.

— Ъ-ъ… може би — уклончиво отвърнах аз. — Но тя изглеждаше точно като голяма котка, а не като вас.

Все пак това мистично същество по знайни само за нея причини неведнъж ме е спасявала и нищо чудно да ми е поставила някакъв знак, главното е, че е било направено с някакъв мистичен, а не физиологичен метод. Ще е добре, ако котката просто ме е лизнала по носа, докато съм бил в безсъзнание, но ако е използвала по-гарантиран метод?!

— Сестра ми е още млада и не умее да променя външния си вид. Но за мен е очевидно, че ти по някакъв начин си предизвикал интереса й — човекът-котарак в сиво яке, панталон и излъскани черни обувки изгледа строго стареца и другите същества. — Затова тук никой няма да те докосне. Давам ти думата си.

Всички същества му се поклониха, с изключение само на белия клоун, който вместо това направи злобна физиономия и показа на „котарака“ неприличен жест. Или клоунът имаше по-висок статут в селото, или длъжността му тук беше шут, но никой не обърна внимание на действията му. Бих решил, че е призрак, но за краткото ми време като медиум вече се бях научил безпогрешно да ги идентифицирам. Сега никога не бих допуснал същата грешка като с момичето в болницата, освен това по плътността на телата на призраците вече можех приблизително да разбера дали той е „зациклен“ или има по-осъзнат разум. Не че бях виждал чак толкова много призраци, а и с много опит не можех да се похваля, но това се основаваше не на знания, а на някакво шесто чувство. И то ми подсказваше, че този клоун е съвсем материален.

— Както кажеш, княже — неохотно промърмори китсуне.

— Но въпросът как този медиум е преминал през защитата все още остава открит — заядливо напомни старецът, докато ме гледаше изпод вежди. — През последните години руните ни защитаваха от трупоядите и ако човек е успял да влезе в пещерата, това може да означава, че селото ни е в голяма опасност.

„Котаракът“ много смешно се намръщи. Въпреки че, честно казано, всяка мимика на човек с котешка глава щеше да ми изглежда смешно и сладко. И въобще как така носи обувки, нали има лапи?!

— Напомням, че защитата беше създадена от Шики и той не сподели своите методи с нас — малко неохотно каза той. — Може би изобщо не е била предназначена за хора.

— Или човекът просто е проникнал при нас и е развалил нещо в защитното заклинание — възрази старецът. — Нали всички усещате силата на душата му? Такъв може лесно да повреди носещите руни без дори да забележи.

Странно, мислех, че вече максимално уплътнявам енергията на душата си в гърдите, за да не привличам излишно вниманието на същества и призраци. Нима тези тук са по-развити и по-чувствителни от обикновените призраци?

— Разбира се — кимна „котаракът“. — Сигурен съм, че това е причината малката ми сестра да се заинтересува от него. Но руните все още са на мястото си, а и орди от гладни трупояди не се сипят върху главите ни от тавана, което означава, че няма от какво да се притесняваме.

Човекът-котарак посочи нагоре и едва тогава забелязах едва различими нишки на огромни шарки, изрисувани върху каменния свод на пещерата. Изглеждаха избледнели и по някаква причина ми се сториха много уморени. Ако защитата и да работеше сега, явно беше с последни издихания и силно се съмнявам, че причината за това съм аз.

— Ако трупоядите все пак се посипят, ще се считам в правото си да го убия и никакъв знак няма да ме спре — настоя китсуне. — Сестра ти се разхожда някъде там, не знаеш от какво се е ръководила, когато е поставяла знака си. Може и изобщо нищо да не е означавало за нея!

— Искаш да тръгнеш против думата ми? — Месиел присви очи и от него започна да излиза едва забележима оранжева аура. — Щом съм казал, че никой тук няма да го докосне, значи така и ще бъде!

Сребърната лисица веднага помръкна и отпусна рамене, но после много бързо се взе в ръце и ме стрелна с остър поглед.

— Разбира се, никога няма да тръгна срещу теб, Мес — увери го тя, оправи белите си дрехи и скромно скръсти лапи на гърди. — И въобще, щом сега е наш гост, следва да се спазват законите на гостоприемството. Предлагам да се преместим в къщата и да продължим разговора в по-спокойна обстановка на чаша зелен чай.

„Котаракът“ погледна подозрително китсуне, но не намери за какво да се хване и кимна в знак на съгласие:

— Така е по-добре.

Няколко минути по-късно вече бях в една от сградите и седях на маса в компанията на любопитните същества. Китсуне грижливо ми наливаше зелен чай в изящна малка чашка, но съдейки по лукавото изражение на муцунката й, определено не трябваше да пия тази напитка. Очевидно тя нямаше да рискува да ме убие заради заповедта на човека-котарак, но като нищо щеше да ми осигури неприятни изживявания. Затова пък клоунът, който стоеше зад мен, радостно грабна чашата ми и я изпи на един дъх, като нито едно от съществата не реагира на номера му. Това потвърди увереността ми, че той определено не е призрак, което като цяло правеше ситуацията още по-странна.

— И така, как намери това място? — попита ме човекът-котарак, гледайки немигащо с големите си оранжеви очища. — Нима някой от Асоциацията е узнал за нашето село?

Очевидно нямаше какво особено да крия, затова разказах какво именно ме доведе в депото и как пропаднах под земята. Не премълчах и факта, че способността да преминавам през земята е само временна. Разбира се, не ми се искаше да разкривам тайните си, но само така можех да минимизирам връзката си с трупоядите.

— Призрак? — попита Месиел. — Ако нещо подобно се е появило в нашето село, щях да знам. Явно грешиш.

— Той определено лъже — веднага се вклини китсуне. — На хората не може да се вярва!

Не знам защо лисицата толкова много не ме харесваше, но тя упорито продължаваше да се придържа към своята линия, въпреки че жената-змия, май се казваше Мико, и човекът-костенурка, Капа, се държаха къде-къде по-спокойно. Дори Садако с нейната шапка смирено седеше на масата и гледаше някъде в двора, преструвайки се, сякаш изобщо ме няма. И между другото, като си спомня с какво се храни Садако, се чудя на каква ли диета кара в това село?

— Тук няма никакви призраци — подкрепи Мико лисицата. — Човекът си измисля.

— Мога да посоча точното място, където е призракът — предложих аз, изваждайки рамките. — Не отнема много време.

— Интересно — присви очи „котаракът“. — Добре, покажи.

Ако рамките и сега посочат надолу, като нищо могат наистина да ме изядат, а аз окончателно ще загубя вяра, че моят призрачен уред е настроен правилно. Каква е вероятността под пещерата, която се намира под станцията на метрото, да има още едно ниво?

Но ми се размина, рамките показаха някъде встрани. Веднага излязох навън и започнах да се движа в кръг, за да определя посоката. През цялото време съществата крачеха след мен като опашка, наблюдавайки предпазливо всички мои действия. Клоунът отново се държеше най-нахално от всички, постоянно ми се пречкаше в краката и дори се опита да ми вземе едната рамка. И отново съществата напълно игнорираха съществуването му… това вече започваше да ме напряга дори повече, отколкото цялата ситуация като цяло.

— Това изобщо нормално ли е? — избухнах аз към Месиел и посочих клоуна.

— Кое по-точно?

Клоунът отново ми направи гримаса.

— Той — поясних раздразнено.

— Кой? — попита старецът Госу, гледайки озадачено в указаната посока, и човекът-котарак се присъедини към него:

— Виждаш някой тук? Призрака?

— Той просто ни отвлича вниманието! — веднага се обади китсуне. — Сигурно протака времето, защото излъга за целта на идването си тук!

— Да! — присъедини се към нея Мико, жената-змия. — Той определено лъже!

Стиснах зъби и продължих да вървя в указаната от рамките посока. И скоро стана ясно, че призракът се намира в малка къщичка в самия край на селото.

— Тук живее Садако — коментира старецът, като погледна към момичето с шапката. — Скъпа, има ли нещо, което искаш да ни кажеш?

Лицето на смъртно бледото момиче за миг се превърна в уродлива маска на старица. Бузите хлътнаха някъде навътре, очите изскочиха от орбитите си, а устните изтъняха, разкривайки неестествено остри бели зъби.

— Моя! — изпищя тя, оттласна се от земята с косата си и се хвърли към къщата.

— О, я стой тук — без много да се напряга, човекът-котарак я хвана с лапа за косата и я дръпна назад. — Вечен проблем с тези Садако, уж се държат адекватно, а после изведнъж превключват. Госу, дръж я, а ние ще отидем да видим какво има в къщата й.

— Яре-яре, горкото момиче — съчувствено поклати глава старецът. — Сега ще го направя.

Телепатът затвори пищящото момиче… или по-скоро гримасничещата твар, в нещо като пашкул, който не позволяваше на косата й да излезе навън. Съществото се бореше с прозрачната сфера с всички сили, но очевидно разликата в силата между одушевеното проклятие и едроглавия старец беше прекалено голяма.

Всички влязохме вътре, включително и клоунът, който виждах само аз. Къщата на Садако посрещна цялата ни разнородна компания с тишина. Вътре беше обзаведено доста минималистично, с по една мебел във всяко помещение, сякаш някой е искал да обозначи къде каква стая се намира, но беше спрял до там. Използвайки рамките, аз минах от антрето със самотна закачалка за дрехи по коридора към спалнята, оборудвана със стоманено легло с богато украсени железни табли, отворих вратата и най-накрая видях целта на моето търсене — призрака на Алина Князева, неподвижно висящ под тавана. И не само тя, до нея имаше още няколко също толкова неподвижни полупрозрачни жени. Черната коса на Садако беше увита около вратовете им, играейки ролята на нашийник. Всички бяха вързани за тавана, което ги правеше да изглеждат като своеобразни коледни играчки.

— Каква е тази странна колекция? — учуди се „котаракът“.

— Нищо с-странно — леко тъжно каза жената-змия. — Малката прос-сто ис-ска да с-стане нормално момиче, за нея призраците с-са нещо като фетиш-ш и пример в с-същото време. Тя ги колекционира, опитва с-се да общува.

„Котаракът“ я стрелна с поглед.

— Ти си знаела?

— Какво толкова?! — трепна жената с дългата шия. — Това с-са прос-сто трошички от души на човеци. Не говорят и не чувс-стват нищо, нито ис-скат да пият или да ядат.

Вгледах се по-внимателно в лицата на момичетата и с изненада забелязах, че не всички бяха „празни“ като Алина Князева. От шестте една се опитваше да говори с нас, но устните й се движеха, без да издават никакъв звук.

„Котаракът“ махна с лапа, отряза косата и половината от освободените призраци веднага се изпариха. Изглежда единствено косата на Садако по някакъв начин ги беше задържала в този свят. Алина и блондинката останаха все така неподвижни, но третата жена се обърна към мен:

— Благодаря ти, момче! Тази ужасна жена, тя ни държи тук от седмици, не ни храни и дори до тоалетната не ни пуска! Изтърпях ужасни мъки!

— До тоалетната? — ококорих се аз. — Кхм… ами да. Но сега всичко е наред и вие сте свободни.

Жената ме погледна, сякаш съм идиот.

— Наред?! Заобиколени сме от някакви твари!

— Твари?! — вдигна вежди китсуне. — Някакво си мъртво нещо ме обиди!

— Мъртво нещо?! Какво говори този гнусен плъх?! Чувствам се съвсем нормално: ходя, дишам, говоря!

На китсуне направо косата й се изправи от такава наглост.

— Аз ще я…

— Това ли е призракът, който търсеше? — спокойно попита Месиел.

— Не, тя — и посочих към Алина.

„Котаракът“ замахна с лапа и развъплъти жената, която говореше с нас.

— Тогава какъв е смисълът да се говори с мъртвец? По-добре да се прекъснат скитанията му и по-бързо да се отправи за ново прераждане.

Замълчах, защото разбирах, че призракът при всички случаи рано или късно, в зависимост от силата на душата, ще се въплъти отново. Всъщност все още знаех твърде малко за способностите на Месиел, ами ако можеше по някакъв начин да унищожава призраците окончателно? Във всеки случай, когато „котаракът“ уверено удари призрака на блондинката с лапата си, успях да видя оранжевата енергия, излизаща от ноктите му. Това очевидно означаваше нещо, дори и да не разбирах какво точно.

Използвайки предварително приготвено гофу, аз побързах да запечатам последния фрагмент от душата на Алина Князева и въздъхнах с облекчение. Целта на нашата малка подземна експедиция беше постигната, което не можеше да не ме радва. Само ако имаше някакъв начин да съобщя на останалите. Мобилният ми телефон нямаше обхват, вече бях успял да хвърля бърз поглед на екрана, докато отивахме да пием чай, така че, за да се свържа с Князев и останалите, трябваше да стигна до повърхността. Но дали тези същества щяха да ме пуснат?

Изненадващо, но когато излязохме от къщата, никой дори не се скара сериозно на Садако.

— Ти ли уби тези момичета? — попита само човекът-котарак, когато се върнахме на площада.

— Не! — пискливо се възмути съществото, докато продължаваше да буйства вътре в енергийния пашкул. — Просто ги намерих! На повърхността!

— Разбрахме се, че няма да излизаме на повърхността — недоволно напомни Месиел. — Прекалено е опасно и може да привлече ненужно внимание.

Китсуне ме погледна изразително:

— От което после ще трябва да се отървем.

Престорих се, че не забелязвам „тънкия“ намек.

— С-садако за нищо не е виновна — намеси се жената-змия, издължавайки шия, за да погледне Месиел в очите. — Тя е дете по с-своята с-същност, не разбира какво прави.

Мълчалият през цялото това време гърбав мъж-костенурка важно кимна:

— Садако е добра. Не трябва да я наказвате.

Изненадващо, но едрият мъж се движеше толкова тихо и се държеше толкова пасивно, че направо забравих за съществуването му. За разлика от клоуна, който правеше всичко възможно постоянно да е в полезрението ми. Ето и сега беше измъкнал отнякъде кукла, която подозрително приличаше на сребърна лисица, и демонстративно късаше лапичките й.

— Добре, за това ще говорим по-късно — „котаракът“ се обърна и погледна строго Садако. — Стига вече си буйствала, пуснахме твоите призраци.

Противно на очакванията, думите му не успокоиха одушевеното проклятие, а точно обратното — още повече я вбесиха. Тя започна да се блъска в защитната сфера с удвоена сила и успя някак да пробие горната й част. Кичурите й се устремиха към тавана на пещерата, хванаха се за скалата и я издърпаха нагоре.

— Мако! — изръмжа едроглавият старец. — Поговори с приятелката си, преди съвсем да е полудяла! Тези призраци ще я побъркат!

— Де да имаше нещо в главата — измърмори китсуне.

Садако се вкопчи с косата си за тавана като паяк в паяжина и яростно изкрещя:

— Върнете ги! Мои!

Жената-змия издължи шия нагоре и главата й стигна до Садако.

— Малката, ус-спокой с-се. Ще ти намерим нови играчки, обещавам. Някакви други.

Аз погледнах към „котарака“.

— Защо не й купите компютър, не е ли по-добре да играе образователни игри?

— Какво да купим? — попита китсуне.

Едроглавият старец се намръщи.

— Компуктър? Чувам го за първи път.

— От колко години живеете тук, без да сте излизали? — изненадах се аз.

— Няколко години, примерно от хиляда деветстотин и седемдесета по вашето летоброене — отговори китсуне, поглеждайки изразително към „котарака“. — Защо, много неща ли са се променили навън? Коя година е сега?

— Две хил…

Месиел разклати лапата си пред шията, намеквайки, че е по-добре да млъкна, но вече беше късно, лисицата чу достатъчно.

— Две хиляди и коя?!

Престорих се, че гледам с интерес разговарящите под тавана Садако и Мако и изобщо не съм чул въпроса й. Изглежда нещата с това село не бяха толкова прости и времето тук течеше доста по-бавно, отколкото навън. Или върху съществата бяха оказали някакво друго влияние, което ги е накарало да спят в продължение на няколко десетилетия? Дали клоунът, който виждам само аз, има нещо общо с това?

Междувременно жената-змия успя да успокои Садако и те слязоха долу. При това Мако ме гледаше много злобно, сякаш аз лично по някакъв начин бях обидил одушевеното проклятие.

— Извинете ме — поклони се Садако. — Виновна съм.

Човекът-костенурка мълчаливо се приближи и прегърна момичето, като върна на главата й изгубената шапка.

— Всичко е наред.

— Нищо не е наред! — възмутено възкликна китсуне. — Мес крие нещо от нас! Имам подозрение, че Шики е добавил в руните на пещерата още нещо освен защита от трупояди!

Месиел отново започна да излъчва силна аура.

— Китсуне, как смееш да обвиняваш…

— Яре-яре — намеси се в разговора старецът, заставайки до лисицата. — Този път момичето е право. Какво се опитваш да скриеш от нас, Мес? Как е могло навън да мине толкова много време?

— Мес, за какво говорят? — присъедини се жената-змия.

Честно казано, имах чувството, че съм свидетел на семейна кавга. Някак си е неудобно и сякаш не ме засяга, но и да си тръгна не мога, защото ще привлека излишно внимание към себе си. Точно толкова тихо се държеше и белият клоун, подскачаше около създанията, без да издава никакъв звук.

„Котаракът“ въздъхна тежко и прибра аурата си.

— Нищо не крия, просто времето още не е дошло. Ние се затворихме тук от външния свят и, в частност, от Господаря, надявайки се да запазим свободата си. Шики, като най-добрият ученик на Господаря, умееше да контролира съществата и създаде над селото колония от трупояди, чиито многобройни души напълно ни скриха от каквито и да са търсения. После той създаде руни, които ни защитаваха от самите трупояди.

— Това вече го знаем! — възмутено възкликна китсуне. — Какво става с времето?!

— Шики спря времето за нас за петдесет години — отговори „котаракът“. — Решихме, че Господаря е само човек, при това не млад, и след такъв период би трябвало да умре от естествена смърт и тогава всички ние ще бъдем свободни.

— А защо веднага не ни казахте за това? — попита старецът. — Защо са тези тайни?

— Не бях сигурен, че напълно сте се отърсили от неговото влияние. Някой от вас можеше да не се сдържи и да се намеси в процеса. Спомнете си колко трудно беше в началото, преди слагането на руните, да седите тук и да не откликвате на призива му. Сега, след дългия зимен сън, като че ли се чувстваме напълно свободни, но аз реших да не рискувам и изпратих навън сестра си, която никога не е контактувала с Господаря. И едва когато тя потвърди, че от него няма следи във външния свят, щях да ви кажа, че са минали повече от петдесет години.

— Петдесет години… Какво пък, може би старецът наистина вече е умрял — замечтано завъртя очи китсуне. — Надявам се, че е било не от старост, а от мъчителни рани. Или болести. Или рани и болести.

Чувайки от съществата за някакъв Господар, аз веднага изпитах определени подозрения в това отношение. По някаква причина в паметта ми изплува как Хухлик наричаше „Господарю“ моят втори учител — Макаров. И като отчета какво каза Миси за него, че Макаров през четиридесетте вече е бил старец, той спокойно можеше да е тормозил всички тези същества през шейсетте. А и самият Хухлик се държеше така, сякаш се страхува от Макаров, но щом се окажеше близо до него, започваше да се държи послушно, като най-добрия му приятел.

— Е, трябва да призная, че си постъпил умно — бавно каза старецът Госу. — Очевидно е, че зависимостта от Господаря е изчезнала за тези петдесет години. Толкова време… интересно, как ли се е променил светът навън?

— Ако Господаря вече го няма, то можем да отидем и да разберем сами! — радостно се ухили китсуне.

— Ще видим слънцето? — зарадва се човекът-костенурка.

— Това още не е сигурно — напомни Месиел. — Не бива да бързаме. Ако Господаря е още жив, то щом се появи до нас, връзките отново ще укрепнат и ние ще станем негови послушни роби.

— Да, да — изсумтя сребърната лисица. — Сестра ти е някъде там и търси следите му, бла, бла, бла. На тази малката не вярвам много. Тя дори не е виждала Господаря.

— Дадох на Мелиса отпечатък от силата на душата му — спокойно отговори „котаракът“. — Ако Господаря е жив, тя ще го усети на разстояние от няколко хиляди крачки.

— А какъв е този Господар? — реших все пак да се намеся в разговора аз.

Исках да получа негово описание, за да го сравня с това на Макаров, но и се страхувах да не бъда „опарен“ от директни въпроси. Ако съм прав и става дума за учителя ми, то съществата могат да ме разкъсат на парчета, без значение колко знака има върху мен.

Всички същества веднага се втренчиха в мен, сякаш бяха забравили за присъствието ми.

— Да — опомни се Месиел. — Ще трябва да решим какво да правим с него.

Мълчаливият клоун прокара изразително палец по шията си, но него можех да го видя само аз. Честно казано, това вече започваше да е откровено притеснително и дори малко плашещо. Не знаех дали това същество е невидимо или е плод на въображението ми. Изглежда беше способно да влияе на материалния свят, но никой освен мен не забелязваше това влияние. Дали не е шизофрения? Във всеки случай да го нападна пръв, преди да е проявил директна агресия, ми изглеждаше прекалено рисковано. Въпреки че ръката ме сърбеше да се опитам да го ударя с атакуващо гофу или да го запечатам.

— Ъ-ъ… да ме пуснете? — предложих предпазливо, хвърляйки кос поглед към клоуна.

— Въпреки че имаш знака на Мелиса върху себе си, не мога да ти позволя да си тръгнеш оттук, защото сега знаеш за нашето селище — мрачно, както ми се стори, каза човекът-котарак.

— На никого няма да кажа за него — бързо уверих аз и неохотно добавих: — Освен ако не ме попитат, разбира се.

— Ами ако попитат? — веднага се хвана за думите ми едроглавият старец.

Така. Задръж, мълчи, мълчи…

— Ще трябва да им кажа — отвърнах през стиснати зъби. — Аз физически не мога да лъжа заради получена травма на душата.

Наложи се подробно да разкажа на съществата за моята малка „особеност“, просто защото ми зададоха няколко много удачни въпроси.

— Колко интересно — веднага се зарадва китсуне и предвкусващо потърка лапи. — След като не можем да го убием или да го пуснем, ще трябва да оставим човека тук. Това ще е забавно.

Едроглавият старец ме погледна замислено и потърка плешивата си глава.

— Може и да не е толкова лошо, поне ще има с кого да играя шах. А и за Садако ще е полезно да разшири социалния си кръг.

Жената-змия прегърна Садако през раменете и ме погледна с интерес.

— Така си е…

— Всъщност не съм дошъл тук сам и вече ме търсят — бързо се обадих аз, изобщо не горях от желание да се сприятелявам с условно одушевено ходещо проклятие. — Сигурен съм, че скоро ще слязат тук.

— Ето, казах ви! — бързо смени настроението си сребърната лисица. — Трябва да убием този човек и да изкараме тялото на повърхността. Нека го намерят там и се успокоят.

Мда, уж се обадих за по-добро, а се получи както винаги.

Белият клоун извади отнякъде огромен касапски нож и го размаха изразително, явно съгласявайки се с предложението на китсуне.

— Хайде да се успокоим — казах бързо. — Сигурно има и друг изход.

— Да — неочаквано лесно се съгласи Месиел. — Можем да изтрием паметта ти. Тук си от около час, няма да е толкова трудно.

— А може би не трябва? — изведнъж се засуети китсуне. — По принцип човекът нищо лошо не ни е направил, нека отива където си иска! Кой изобщо ще му повярва?

— Да, да — присъединиха се към нея всички останали. — Ще минем без изтриване на паметта.

Гледах подозрително лицата, муцуните и муцунките на съществата.

— Каква е уловката?

— За да направим това, ще трябва да използваме помощта на нашия… другар — обясни човекът-котарак. — Шики е един от създателите на това село, той постави защитни руни на пещерата, а също така притежава способността да изтрива паметта на хората.

— Няма нужда да пускаме този психопат! — тихо проблея китсуне.

Сребърната лисица изглеждаше наистина уплашена. Що за същество е това, че дори китсуне, която живее рамо до рамо със Садако, го нарича луд?

— Какво означава „пускане“? — попитах, оглеждайки се. — Държите го някъде?

— Шики през повечето време не е на себе си — обясни „котаракът“. — Неконтролируеми пристъпи на ярост, желание да убива. Само с помощта на моята сила мога за кратко да върна разума му, но дори и тогава действията му могат да бъдат леко непредвидими.

— И искате да оставите това същество да рови в главата ми?! — възмутих се аз. — А, не!

— Нямаш друг избор — показа острите си зъби в усмивка китсуне и веднага се натъжи. — Очевидно и ние също, след като Мес се отнася толкова сериозно към знака на сестра си. Добре, разбрахме се, да отиваме в тъмницата.

Бих могъл да се опитам да окажа съпротива, все пак абсолютно не исках да позволя на някакво същество да рови в мозъка ми. Но сериозно се съмнявах, че ще се справя с толкова много чудовища, всяко от които очевидно притежаваше внушителна сила. Можех да се позова и на познанството си с Макаров, ако именно той е Господаря, от когото съществата толкова се страхуваха, но това вероятно само щеше още повече да влоши положението ми.

Докато трескаво мислех какво да правя, ме отведоха през някакъв проход в една от пещерите до селото. В дъното й имаше огромна стоманена врата, покрита с множество руни. И за разлика от тези на тавана, руните тук буквално искряха от изпълващата ги енергия.

— Отваряйте — заповяда Месиел. — Ще се опитам да върна за известно време добрия стар Шики.

— „Добрия“, да бе. Нека Капа отключва, той е здравичък — изсумтя китсуне и отстъпи назад. — Аз до тази врата няма да се приближа.

Мако, Садако и Госу последваха нейния пример. Затова пък белият клоун веднага се приближи до вратата, огледа я делово и демонстративно почука с юмрук. Сякаш в отговор на почукването вратата се разтърси от силен удар и огромните руни избухнаха в снопове искри.