Алекс Кош
Аз — поглъщач (5)

Глава 5

На пода на пещерата до мен наведнъж се изсипаха десетина трупояда, частично компенсирайки удара, като плавно потъваха под земята. Замръзнах, страхувайки се да мръдна, но те не ми обърнаха никакво внимание, а веднага се втурнаха към най-близкия до тях йокай, който се оказа обладаният от клоуна Шики. Малката мечка замахна с лапа и веднага две същества останаха без глави, но останалите буквално се стовариха върху него с цялата си маса, сякаш се опитваха да го смажат. Това „кълбо дребни неща“ кипеше бурно и агресивно, сякаш всеки момент ще избухне, и от време на време от него изхвърчаха части от тела на трупояди, било то глави или крайници. Но с всеки изминал миг все повече и повече безоки твари се присъединяваха и скоро трябваше да напусна това място, без да видя резултата от битката между обладания тануки и сивите безоки същества.

В следващия миг неочаквано се озовах до Месиел, който посичаше трупоядите със сребърен меч, приличащ на японска катана. Не знам откъде го извади „котаракът“, така и не видях ножница по него.

— Ти! — яростно възкликна китсуне и си запроправя път към мен през тълпата трупояди. — Това е по твоя вина!

Вместо оръжие, лисицата използваше проблясващата си сребърна опашка и разрязваше сивите тела с такава лекота, сякаш нямаха кости. Между другото, опашката й не беше единична, а тройна. Доколкото си спомням от анимето, броят на опашките показва силата на този йокай, което означава, че тя не е най-слабата, но и явно не е достигнала нивото на легендарната лисица с девет опашки.

— Аз пък какво общо имам с това?! — възмутих се аз, докато се отдръпвах към спасителната каменна стена, в която бих могъл да се скрия от нея.

Доколкото разбрах от наблюдението на трупоядите в пещерата горе, главното тук е с никого да не се сблъскаш, защото могат да го приемат като предизвикателство. Затова трябваше да се движа много внимателно, за да не докосна някого. Освен това, разсъждавайки логично, тези същества се явяваха хищници и можеха да ме нападнат, решавайки, че предявявам претенции към плячката им, така че да стоя твърде близо до йокаите също не си струваше. Макар че това бяха само мои предположения.

— Китсуне, не прави глупости! — изкрещя й Месиел, докато умело въртеше меча. — Шики просто пак полудя, младежът няма нищо общо с това!

Сребърната лисица само изсумтя в отговор и продължи да коси трупояди наляво и надясно, но повече не се опита да стигне до мен. Още повече, че другите йокаи явно се нуждаеха от помощта й. Ако Капа отблъскваше сивите същества без никакви проблеми, тъй като естествената му броня изцяло го предпазваше от удари с нокти, то жената-змия очевидно не притежаваше някакви изключителни бойни умения и беше принудена да се крие зад Садако. А тя, с помощта на косата си, разхвърляше наляво и надясно трупоядите, като при това успяваше и да ги разкъса.

Но сивите създания продължаваха мълчаливо да атакуват отгоре, дузина след дузина. И всички щом докоснеха земята, веднага се втурваха към йокаите. Имах натрапчивото усещане, че сме изправени пред тъпи търтеи, които безумно атакуват противника по нечия заповед. Никаква тактика, никакви опити за атака откъм гърба или поне някаква координация помежду им, само тъпи рефлекси и желание да поглъщат. Може би по действията си те бяха най-близки до зомбитата от филмите „Z-та световна война“ или „28 дни по-късно“^[1] и, между другото, по време на нападението им в метрото се държаха много по-спокойно: криеха се в стените, опитваха се да изскочат неочаквано от пода и тавана. А сега, веднага след като видяха йокаите, те сякаш загубиха остатъка и на без това слабия си разум.

И точно тук пред мен изникна дилема — да избягам, възползвайки се от суматохата, или да остана с йокаите. Все пак те ме държаха насила и дори заплашваха да ме изядат. От своя страна трупоядите изглежда нямаха намерение да ме закачат, тоест спокойно можех да се измъкна оттук, дори и да не знаех точния път нагоре, но в краен случай все още имах способността да преминавам през стени. Но по някаква причина изобщо не исках да оставя шестте същества тук, за да бъдат погълнати от сивите твари. Може би някакъв „стокхолмски синдром“^[2] беше виновен, или просто се притеснявах да обикалям сам из подземията.

Докато наблюдавах случващото се някак отстрани, се случи това, от което толкова се страхувах: един от трупоядите реши, че стоя на пътя му към така желаната плячка в лицето на стоящия наблизо Месиел, разтвори уста и се хвърли в атака. От страх се дръпнах настрани, като мигновено потънах до колене в каменния под, благодарение на което избегнах ноктите му, а виждайки „котарака“ пред себе си, тварта веднага загуби всякакъв интерес към мен.

„Опасно — помислих си, докато внимателно се измъквах от пода. — Значи бях прав и в някакъв непредсказуем момент някой от тях може да се натъкне на мен и да ми се нахвърли, а аз определено няма да оцелея.“

— Всички при мен! — прозвуча тихият глас на Госу. Въпреки че едроглавият старец беше на значително разстояние от мен и говореше съвсем тихо, аз го чувах перфектно. — Сега ще създам защитно поле.

Може би е по-добре да се промъкна нагоре заедно с йокаите, много по-безопасно е. Освен това бях сигурен, че сестра ми и Князев непременно ще ми се притекат на помощ. Просто не е толкова лесно да се намери това място, аз стигнах до тук директно през тавана, а по тунелите, при това като си пробиват път с бой, може да отнеме доста часове. Във всеки случай времето засега работи за мен и определено не си струва да поемам излишни рискове.

Придвижвайки се внимателно между зъбатите създания, аз приближих до Госу едновременно с Месиел, Мако и Садако. Някъде там, в плетеницата от сиви тела, периодично се мяркаше смъртоносната сребърна опашка на китсуне и се разнасяше рева на Капа, изглежда на тях не им трябваше защита. Може би ако ги оставим тук за още един час, то и броят на трупоядите ще спадне до приемливо ниво? Но все още някъде там беше и обладания Шики, ако вече не са го разкъсали на парчета.

Йокаите оформиха кръгова защита и започнаха да унищожават трупоядите, като не им позволяваха да се доближат до Госу. Вярно, не бих казал, че те се опитваха да стигнат до стареца. Сивите твари просто нападаха всеки, когото виждаха пред себе си, с изключение на мен, разбира се, така че с радост се хвърляха към останалите йокаи.

Аз също нямах желание да стоя настрани и искрено исках да дам своя принос към случващото се, но не знаех как да го направя. Имах достатъчно сила, но тялото ми си оставаше слабо, така че да нанасям дори обикновени удари беше твърде рисковано. Едно неправилно движение и със сигурност ще си счупя нещо. Жалко, че не можех да рисувам руни направо във въздуха, както правеше Шики, това би позволило да създам непроницаема защита около нас или поне да приложа към тварите „Духовен удар“. По принцип можех да поставя блокировка на пода, но по някаква причина тварите дори не опитваха да се приближат отдолу, а вместо това атакуваха йокаите единствено директно, което беше много, много странно.

Без да отваря очи и уста, Госу каза:

— Китсуне, Капа, тук.

Когато смъртоносната двойка приближи, около нас се появи полупрозрачен защитен купол с диаметър пет метра, вътре в който се оказахме всички ние, както и няколко сиви твари, които почти мигновено и с видимо удоволствие бяха убити от китсуне. Получи се и друг ефект — всички трупояди извън полето незабавно загубиха всякакъв интерес към йокаите, сякаш бяха станали невидими за тях. Затова пък изведнъж забелязаха многобройните тела на своите събратя, убити от йокаите, и веднага започнаха да ядат, като яростно ги разкъсваха на парчета и ги поглъщаха заедно с костите. Куполът пропускаше звуците, така че можехме да чуем зловещото хрущене на кости и мляскащите звуци, идващи от всички страни. Аз не се сдържах и започнах да снимам случващото се с телефона, изглеждаше толкова отвратително и нереалистично. Бих искал за в бъдеще, ако все пак се измъкна оттук, да имам някакво потвърждение за тези събития.

— Всичко наред ли е? — попита Месиел, избърсвайки острието на меча си с парцал.

Изненадващо, но костюмът му все още изглеждаше така, сякаш току-що е бил изгладен, а и лицето му изразяваше класическо котешко безразличие, сякаш не е имало никаква битка със сивите твари.

— Откога трупоядите са станали толкова силни? — раздразнено попита китсуне и едва тогава забелязах, че битката със сивите създания не й е била толкова лесна — бялата й рокля беше разкъсана и покрита с кръв на много места. — И се хвърлят като самоубийци.

— Петдесет години еволюция в условия на жестока конкуренция за храна. Освен това мисля, че ние сме нещо като деликатес за тях — предположи Месиел и се обърна към Госу: — Колко време ще издържи полето?

— Около четиридесет минути, но после ще съм без сили и ще трябва да ме носите — отговори старецът, продължавайки да седи в поза лотос. Уста той така и не отвори, явно предаваше гласа си по някакъв друг начин. — Препоръчвам малко по-бързо да решаваме какво ще правим по-нататък.

Китсуне истерично се засмя.

— Какво има да решаваме? Трябва да бягаме!

— Но това е нашият дом — объркано измърмори Мако и нейното и без това бяло лице побеля още повече. — Не можем да го оставим просто така…

— Дом? — нервно попита „лисицата“. — Огледай се, него вече го няма!

И наистина, след като загубиха най-вкусните си цели под формата на мистични същества и погълнаха всичките си мъртви събратя, трупоядите започнаха да гризат всичко наоколо, прескачайки само камъка и желязото. Гледайки действията им, започнах да разбирам как тези твари са успели толкова много да се размножат. Отглежданите от йокаите дървета и трева бяха първи, сивите твари ги поглъщаха с невероятна скорост, сякаш са някакъв деликатес. След това, вече малко по-неохотно, те пристъпиха към сградите. Дори с техните огромни зъби не беше толкова лесно да се отхапе парче от дървен стълб, но съществата много се стараеха.

Доказателство за глупостта на трупоядите беше, че започнаха да гризат сградите от основата и скоро няколко от тях бяха смачкани от рухналите покриви. Бедните йокаи стояха и гледаха унищожаването на тяхното убежище с много тъжни лица и муцуни, дори очите на сребърната лисица се навлажниха, а Мако откровено ридаеше, без изобщо да се смущава.

— Моят дом — тихо изхлипа в унисон с нея Садако, сбръчквайки и без това страшното си лице.

— Не с-се притес-снявай, ще ти пос-строим нов — прегърна я Мако.

— Тъжно — изръмжа Капа.

Въпреки че йокаите отначало искаха да ме погълнат, а после да ми изтрият паметта, аз продължавах да ги съжалявам. По отношение на комуникацията като цяло те приличаха повече на тийнейджъри, отколкото на възрастни, камо ли на древни същества. Между другото, имах подобни усещания, когато разговарях с Хухлик, той също създаваше образ на палаво и докачливо дете.

— А къде е Шики? — внезапно попита Месиел, взирайки се в тълпите сиви твари, тичащи наоколо.

— Надявам се, че този подъл тануки вече е изяден — измърмори сребърната лисица, обърна се и го хвана за гърдите. — Ти каза, че Шики е напълно нормален! Защо тогава без причина унищожи защитните руни?!

„Котаракът“ сви рамене и с едно леко движение отхвърли лапите на китсуне.

— Не знам какво стана с него. През цялото време преди това беше съвсем добре, не усетих никаква следа от лудост.

Тук аз вдигнах ръка.

— Мога да обясня.

Всички йокаи се втренчиха в мен.

— Така си и знаех, че е заради теб! — възкликна китсуне, но не ме нападна. Напредък.

— За какво говориш? — попита Месиел.

— Белият клоун. Вече ви казах, че виждам нещо като призрак, той постоянно обикаляше наоколо. И когато приключихме с ремонта на защитата, той се всели в Шики.

Месиел известно време ме гледа, без да мига, с жълтите си очи с вертикални зеници.

— Обсебен йокай? Това не може да е истина.

— Да, той лъже! — възмути се китсуне. — Само не разбирам защо. Прикрива този проклет от боговете тануки? Успяхте ли да се сдушите, докато рисувахте вашите драскулки?

Не знаех какво да отговоря на това. Трябваше още отначало да се опитам да използвам гофу „проявление“, за да изкарам клоуна от „обратната страна“, както старецът Макаров наричаше това пространство. Макар че той успешно избегна „лупата“ на танукито, което означаваше, че може да избегне и моите онмьойдо руни. И защо изобщо да мисля за това, нали клоунът… между другото, къде е той? Дори Шики да е умрял, клоунът не е материален и ноктите на трупоядите не са заплаха за него. Ще успее ли защитата на Госу да попречи на клоуна да поеме контрол над още някой от йокаите?

— Аз не мога да лъжа — навъсено напомних аз. — Не съм наясно с вас, йокаите, но вие сте напълно материални. Защо тогава да не можете да бъдете обладани? Още повече, че с очите си видях как белият клоун се всели в Шики.

— Първо, ние не сме съвсем материални — поправи ме Месиел. — И второ, аз също имам въпрос — защо преди освобождаването на Шики този дух не се всели в някой от нас, а просто е тичал наоколо и ти е правил физиономии?

— Откъде да знам?! — възмутих се аз. — Може пък да се вселява само в мечки?!

— Това вече не е толкова важно — намеси се китсуне. — Дори ако Шики наистина е бил обладан, в което не вярвам, него вече го няма. Сега трябва да мислим само как да оцелеем! Трупоядите са прекалено много, единствено ни остава да пробием до повърхността.

Месиел погледна замислено стареца.

— Госу, можеш ли да местиш това поле с нас?

— Уви, защитата е свързана точно с тази точка — отговори гласът на стареца. — Това е центърът на пещерата, тук се стича цялата природна енергия, а аз само я използвам. Затова и мога да я задържа толкова дълго. Само с моите сили и минута няма да издържа.

— Значи Капа ще ни проправи път и ние ще пробием до повърхността — не се отказваше „лисицата“.

— Към повърхността води тунел, който се разклонява и е дълъг няколкостотин метра, ще бъде много трудно да се премине през него — замислено каза Месиел. — Ако не си забравила, точно над него се намира основното гнездо на трупоядите.

— Гнездо? — веднага се хванах за думата аз, спомняйки си, че трупоядите ми приличаха на тъпи търтеи, които изпълняват нечия воля. — Може да имат някаква главна майка или царица? Убийте я и всички тези твари ще умрат с нея.

— Що за глупости? Каква майка? Това не са мравки или пчели! — презрително се намръщи китсуне. — Трупоядите просто снасят яйца.

Ами да, това звучи много по-логично.

— Никога не съм чувала за същества, чийто живот е обвързан с царицата — продължи да се възмущава китсуне. — Това е просто глупаво!

Всъщност неотдавна точно така се справих с летящите гноми, но защо да губя време в спорове? Ако иска да си стои заблудена, нека си стои колкото си иска. Освен това те знаеха за трупоядите много повече от мен, защото, доколкото разбрах, на практика Шики ги е създал.

— Изглежда желанието ни макс-симално да с-се защитим ни е изиграло лош-ш номер — отбеляза Мако, бършейки сълзите от бялото си личице.

— Хей, Мес, нали ти беше този, който настояваше пещерата да бъде напълно изолирана от външния свят — саркастично изсумтя китсуне. — Защо, пресметливецо ти наш, не можа да предвидиш такъв резултат?!

„Котаракът“ я погледна гневно, но този път сребърната лисица не остана безмълвна:

— Да ни консервираш в продължение на петдесет години също беше много съмнителна идея, както и да се довериш на танукито — продължи тя. — Не мислиш ли, че допускаш твърде много грешки, принце?

Честно казано, почувствах се някак неудобно да съм до йокаите в този момент, сякаш ставам свидетел на неприятна кавга на далечни роднини. От друга страна, извън защитния купол обстановката изглеждаше още по-малко дружелюбна, въпреки факта, че трупоядите ме смятаха за свой.

— Може би си права — неочаквано се съгласи Месиел. — Допуснах много грешки, например, когато избягахме от Господаря, те взех с нас, въпреки че другите бяха против.

— Кой беше против?! — възмути се китсуне, поглеждайки назад към Мако и Садако.

Жената-змия старателно гледаше в другата посока, а Садако просто се скри под шапката си, като я дръпна надолу към брадичката. Учудващо е, че въпреки страшното й лице аз възприемах „момичето от телевизора“ изключително като срамежлива тийнейджърка.

— Аз бях против — безстрашно се намеси Капа. — Ти ме нарече тъп.

— И съсипа любимата ми шапка — присъедини се Садако.

Китсуне я стрелна с поглед и направи крачка към мистичното същество.

— Аз също не исках да те вземем с нас — припряно каза Мако, прикривайки Садако с тялото си.

Преди „лисицата“ да успее да каже нещо, гласът на Госу се намеси:

— Сериозно ли сте решили да губите малкото ни оставащо време в караници? Може би е по-добре заедно да помислим как да се измъкнем оттук?

Всички йокаи, включително „котарака“, виновно сведоха погледи.

— Добре, да изядем човека, за да получим сили, и да се придвижим към изхода — решително каза китсуне, като ме погледна косо и облиза устни. — Както казах по-рано, Капа ще води отпред, за да ни проправя път, Садако ще следи за тавана, а…

„Лисицата“ не успя да довърши, защото в този момент нещо се удари в купола и по цялата му повърхност преминаха леки вълнички. Отвън стоеше изцяло покритият с кръв тануки. Шики беше загубил едната си лапа, очите му светеха в червено, а през мечешката му муцуна ясно виждах злобната усмивка на белия клоун. В същото време държеше липсващата лапа с другата като тояга и чукаше с нея по защитното поле.

— Чук-чук-чук — запя танукито. — Кой живее тук^[3]?