Алекс Кош
Аз — поглъщач (10)

Глава 10

Но Джеймс ненапразно беше смятан за най-добрия медиум на Барса, той не само успя да отскочи настрани, но и залепи някакво гофу на трупояда, което моментално взриви главата му по-добре от която и да е граната. За съжаление му се наложи да пусне клоуна и гадината бързо изчезна в една от стените, отново избягвайки развъплътяването.

— Още един отляво, срещу руната! — предупредих аз и Джен и Ника посрещнаха току-що изскочилото същество първо с хвърлен нож, а след това и с удар на меч, разрязвайки главата му наполовина.

— Отгоре, над Марго!

Монахинята и не мислеше да отстъпва. Тя замахна и хвърли светещия си боздуган право в огромната муцуна на трупояда, превръщайки я в разцъфнало кърваво цвете. Както обикновено се случваше с тези същества, веднага щом умря, то престана да поддържа състоянието на преминаване през камъка и срязаните му останки паднаха на пода. Монахинята съвсем спокойно отстъпи встрани, за да не се изцапа, и вдигна от земята падналия боздуган.

— Къде другаде? — напрегнато попита сестра ми.

— Вдясно! — посочих точното място, където щеше да се появи следващият трупояд. — Ето там!

Сега Ника държеше два меча в ръцете си — собствения си и този, който бях донесъл, така че тя ги размаха на кръст и изпрати въздушна вълна във формата на „хикс“, разрязвайки съществото на четири части. Вторият трупояд беше старателно нарязан на парчета от размахващите къси широки мечове демоноборци.

— Още?

— Засега няма — отговорих аз, оглеждайки се със „зрението на трупояд“. Страхувах се да отворя очи, за да не загубя концентрация и да пропусна нещо. — Но не мисля, че ще продължи дълго.

— Тогава трябва веднага да тръгваме — логично реши Джеймс. — Ти предупреди ли хората отсреща?

— Предупредих ги — потвърдих аз. — И изчислих разстоянието.

Информирах медиума колко стъпки продължава срутването и започнахме да се подготвяме за активирането на руните. Марго Морети накара всеки демоноборец да вземе по няколко яйца за бъдещо изследване. Тя искаше да впрегне и останалите, но Джен се направи на глуха, а Ника много изразително завъртя пред носа й меча, който беше взела от мен. Все пак сестра ми не можеше да я понася и постоянният интерес на монахинята към моите способности само усилваше тази неприязън.

— Слушай, Джен, вземи няколко яйца, но не за Морети, а лично за мен — помолих аз телохранителката.

— А на теб защо са ти? — леко се учуди тя.

— Възможно е с тяхна помощ по-късно да успея още веднъж да придобия способността да преминавам през стени — отговорих тихо. — Никога не знаеш кога ще ти потрябва.

Джен разбиращо кимна и веднага взе три яйца с големината на диня, с което предизвика радост в монахинята. Сигурно ще се разстрои, когато разбере, че не са за нея.

— Готови? — попита Джеймс. — Михайлова?

— Да — потвърди сестра ми.

Медиумът активира руните и камъкът зад тях започна да се посипва вече под формата на пясък. Проходът се получи доста малък, малко над метър висок и също толкова широк, и целият се оказа задръстен с пясък. И тук се намеси сестра ми, която с някаква въздушна техника издуха целия пясък от другата страна на тунела. Стана забележимо, че Джеймс всъщност е предвидил възможно срутване и е укрепил камъка около отвора, повърхността му беше гладка като мрамор. Освен това с новото си зрение виждах разлика в плътността.

Приведена, цялата ни група се втурна през тунела, а аз, въпреки че сестра ми беше против, се придвижвах последен, като периодично се оглеждах. Все пак само аз можех да предупредя за нова атака на трупоядите. Чувствайки, че вече доста добре се справям с новата способност, аз дори не се навеждах, а вървях с тяло, потопено над гърдите в камъка. Разбира се, това беше по-скоро фукане, отколкото необходимост, но съм сигурен, че отстрани изглеждах много необичайно, особено когато се появих пред Князев и бойците му от другата страна.

И моята награда беше изненадан вик на един от бойците при появата ми.

— Имам много въпроси — раздаде се гласът на Князев до мен. Все пак със затворени очи можех да „виждам“ околните само като топки органична материя и да ги различавам не беше никак лесно. — Сигурно ли е, че там не е останал никой друг?

— Да — отговори кратко един от демоноборците. — Шейн загина още преди срутването, а при вас?

— Всички са живи, но имаме тежко ранени.

След кратък обмен на информация обединеният отряд продължи движението си към изхода. За щастие трупоядите повече не ни нападнаха, може би ги бяха разсеяли разпръснатите от клоуна останки на бедния йокай или просто бяха прекалено далече, за да ни усетят. Докато се издигахме към нивото на метрото, всичко беше съвсем спокойно, с изключение на това, че тук-там срещахме останки на трупояди с взривени глави. Аз продължавах да вървя със затворени очи, така че виждах и телата на съществата, които бяха вътре в каменните сводове. Бях изумен колко мощен Духовен удар сме създали, успял да убие толкова много трупояди, и колко е добре, че не е навредил на хората.

Едва когато се озовах в изкуствената част на подземния тунел, успях да се отпусна и да отворя очи. Все пак да се придвижваш така постоянно не беше много комфортно.

— Всичко наред ли е? — притеснено попита Ника, приближавайки до мен.

— Да — потвърдих аз. — Наоколо няма никакви трупояди, явно сме излезли извън зоната им на чувствителност.

— Всъщност питах за самия теб — усмихна се момичето. — Не си ли пренапрегнат?

Поклатих глава отрицателно.

— А колко далеч можеш да гледаш в камъка?

— Ами около пет-десет метра в дълбочина, предполагам.

— Готино! — зарадва се Ника. — А можеш ли да различаваш благородни метали?

Уау, браво на сестра ми, изобщо не се сетих за това.

— Не знам — отговорих за нейно разочарование аз. — Виждам плътността на скалата, но дори не мога да си представя как може да е свързана с металите.

— Ясно, значи ако поекспериментираш, може и да измислиш нещо… Слушай, Ромка, а какво е чувството, когато минаваш през камък? — продължи да задава въпроси момичето.

Марго Морети внимателно слушаше всяка моя дума, така че забавих малко, за да може тя да ни подмине. Не ми харесваше повишеният й интерес към личността и способностите ми.

— Трудно е да се обясни. Сякаш вървиш под вода и само с усилие на мисълта можеш да се движиш във всяка посока. В същото време движиш ръце и крака, но по-скоро по навик.

Все още усещах върху себе си погледа на Марго Морети и той сякаш не вещаеше нищо добро. Ако зависеше от нея, от депото веднага щях да бъда откаран в църковната лаборатория, независимо от моите желания.

— Ще ми разкажеш ли какво се случи там долу? — със заговорнически шепот попита Ника, след като видя, че Морети е отминала напред.

Поклатих глава отрицателно.

— После, след като се измъкнем оттук. Ами ако монахинята, с Божията помощ и с нейния жезъл, не само унищожава враговете си, но и чува отлично от разстояние.

— Прав си… Но поне намери ли последната частица от душата?

Кимнах към Князев:

— Вече му я дадох.

— Е, поне имаше смисъл да идваме тук — въздъхна момичето, оглеждайки коридора с отвращение.

— Мислех, че обичаш приключенията — отбелязах саркастично.

— Не и под земята — недоволно изсумтя Ника и потръпна. — Оказа се, че мразя пещери. Дори не мога да си представя как успяваш да минаваш през камък, това е като кошмар наяве. Не те ли е страх, че може да направиш грешка и да останеш завинаги вътре?

— Не ме беше страх, докато ти не го каза — пошегувах се аз и вече по-сериозно добавих: — Не, изобщо не ме е страх, сега се чувствам така, сякаш съм се родил с тази способност. Ти нали не се страхуваш, че можеш да забравиш как да дишаш и да се задушиш.

За това, че преди помощта на Месиел всичко беше различно, се опитвах дори да не мисля. Сега, знаейки всички нюанси, разбрах колко правилно съм постъпил, като не се гмурнах в тези камъни без това знание.

— Не ме е страх — изкикоти се момичето. — Но тук е толкова неуютно, че направо ти секва дъха.

Хм, изглежда през този дълъг ден безстрашната ми сестричка е успяла да развие клаустрофобия. Какво пък, можех да я разбера, особено след предизвиканото от мен земетресение и срутването на подземния тунел. Но като цяло имах чувството, че тя беше единствената, която поне малко нервничеше.

Миси, например, крачеше до Джеймс сякаш не е в изоставено депо, а на подиум. Удивително е как успяваше да върви толкова плавно по траверсите на токчета, според мен само с това тя издаваше мистичния си произход. И като стана дума за него…

Приближих до Джеймс и тихо прошепнах:

— Помните ли, че казах, че месото на йокаите привлича трупоядите? Може би това ще се случи и сега… — погледнах изразително към Миси. — Учудвам се, че не реагираха по-рано.

— Очевидно е — трепна Джеймс, явно недоволен от това, че говоря за тайната на Миси толкова близо до демоноборците и монахинята. — Тя има маскировка на всички нива, как иначе би се движила свободно из града? А колкото до йокаите, ще поговорим малко по-късно, както и за подозрителния печат на корема ти.

Ха, как е успял да разбере, че под дрехите си имам печат, и още повече, че е подозрителен.

— Но това не е всичко — настоях аз. — Клоунът, който пуснахте, се всели в един от йокаите и предизвика касапница. Трябва да сме по-внимателни, за да не повтори нещо подобно сега с Миси.

Ханьото ме погледна с насмешка, а в дълбините на очите й заиграха кървавочервени искри.

— Що за глупости? Обсебен йокай?

— Подземните жители реагираха по същия начин, а после клоунът се всели в танукито.

Миси рязко спря и ме хвана за гърдите.

— Тануки⁈ Видял си там долу тази твар?

— Хм… хайде да не задълбаваме сега в тази тема — казах припряно. — Просто ми повярвайте, че тази същност е много опасна.

— Явно си разбрал нещо неправилно — изсумтя Миси. — Танукитата са известни измамници, той просто ти е изнесъл представление. Във всеки случай точно над мен никое същество не може да поеме контрол.

Остана ми само да завъртя очи и да изсумтя гневно, безсилен да ги убедя във възможната опасност. Доста ме притесни и това, че привлякохме вниманието на някои от бойците и дори на монахинята, а специално нейното изобщо не исках да привличам.

— Само бъди по-предпазлива — помолих ханьото. — Ако внезапно се появи бял клоун…

Исках да кажа „бягай“, но един красноречив поглед на Миси ме накара да замълча. Изглежда подобно на другите йокаи, с изключение на Шики, и тя беше твърде горда и самоуверена, за да бяга от каквото и да било.

— Просто кажи на Джеймс или на мен, за да се справим с него — промърморих тихо. — Все пак той не е материален, няма как да му изтръгнеш гръкляна.

Миси само изсумтя в отговор.

— Тогава ще му изтръгна нещо друго.

Напуснахме депото без инциденти, което беше изненадващо. Отвън ни посрещна доста приличен отряд демоноборци, макар че униформата им беше малко по-различна от тази на Князев и хората му. Значката с муцуна на демон и два кръстосани меча отгоре си беше там, но по някаква причина липсваха елементите на мотоциклетната броня. Разбира се, аз я наричах така по аналогия, едва ли службата за сигурност наистина използва аксесоари за мотоциклети. Но това както и да е, самата среща не беше много добродушна — те насочиха оръжия срещу нас!

— И какво означава това? — навъсено попита Князев.

Иззад бойците излезе дебел мъж в официален костюм, което на това място изглеждаше доста глупаво. На всичкото отгоре костюмът изглеждаше намачкан и прашен, сякаш човекът поне няколко пъти е падал по пътя за насам. Всъщност май само Джеймс знаеше как да поддържа костюма в идеално състояние навсякъде, не бих се изненадал, ако това беше една от супер способностите му като медиум.

— Олег Князев, вие сте обвинен в неправомерно използване на ресурсите на СБРЗО за ваши лични цели. Отново. Но този път… — силното запъхтяване, сякаш дебелакът беше тичал насам колкото се може по-бързо, не позволи на мъжа веднага да завърши изречението. — Този път наказанието няма да е толкова леко.

Мислех, че Князев ще започне да спори с този неприятен тип или просто ще го прати на майната му, но едрият мъж прие думите му абсолютно спокойно.

— Справедливо — призна той.

Сякаш Князев, а не аз, е принуден да казва само истината. Можеше да измисли някакво извинение, например, че от депото са плъзнали сиви същества и той е дошъл тук, за да разреши този проблем. Доколкото разбрах, никой не иска да се занимава с това място и най-важното, не се знаеше какво се случва долу и колко много са се размножили трупоядите. Вярно, че доказателствата за огромната им популация с всяка минута вероятно стават все по-малко и по-малко благодарение на техния канибализъм, но все пак, ако веднага изпратят хора там, то все още имаше голям шанс да се видят планини от трупове на сиви твари.

Ника известно време се оглеждаше и се опитваше да се обади на някого по телефона.

— А къде са моите хора?! — обърна се най-накрая тя към дебелия мъж, явно отговорен за всичко случващо се.

— Имате предвид въоръжените терористи, проникнали без разрешение на територията на охраняем обект? — без да я поглежда, отвърна дебелакът. — Арестувани са, разбира се. Както, между другото, и вие шестимата.

Марго Морети, който дотогава с майчинска нежност поставяше яйцата на трупоядите на земята, присви очи към дебелака.

— Шестимата? Ще арестувате представител на църквата, който прави изследвания по лична заповед на Владиката?

— Имах предвид шестимата заедно с Олег Князев — бързо се поправи дебелият, докато гледаше огромните сиви яйца. — Сигурен съм, че имате всички необходими разрешения и моите хора с удоволствие ще ви помогнат с вашите… образци.

— Значи искате да ме арестувате? — искрено се изненада Джеймс и демонстративно оправи сакото си. — Уверен ли сте в решението си? Асоциацията ще е много недоволна, че СБРЗО пречи на медиум да си върши работата по защита на жителите на Барса от мистични същности. Сигурен съм, че в бъдеще това може да нанесе сериозни щети на добрите отношения, изградени между нашите структури в резултат на дълга и ползотворна съвместна работа.

Дебелият направи гримаса като от зъбобол.

— Какво говорите, никой не се кани да ви арестува. Просто се изразих неправилно, това е само формален разпит…

— Разпит? — повиши глас Джеймс.

— Обмен на информация? — предпазливо уточни дебелакът и след красноречивото мълчание на медиума добави: — Доброволен обмен на информация?

Джеймс Харнет благосклонно кимна.

— Това е възможно само при условие, че моят ученик ще отговаря на всички въпроси само в мое присъствие.

Не съм сигурен, че медиумът ще успее да ми затвори устата, за да не ми позволи да кажа истината, но загрижеността му за мен се оказа неочаквана и приятна изненада. А после започна неразбираема бъркотия, по време на която ние с Ника, Джен, медиума и ханьото бяхме отведени настрана, а Князев и неприятният дебелак дълго разговаряха за нещо на висок тон. След петнайсет минути Князев дойде при нас и с виновно изражение на лицето поясни:

— Извинете ме, че заради мен попаднахте в такава ситуация. Поех цялата вина върху себе си, всички вие действахте като наети от мен специалисти и не носите отговорност за проникването в забранената зона. Сигурен съм, че скоро ще ви пуснат, въпреки че все пак ще се наложи да отговаряте на въпроси за случилото се под земята.

Мразя въпроси. Сигурен съм, че ако честно разкажа за всичко, което ми се случи в пещерите под депото, никой никъде няма да ме пусне. Но как да избегна разпита?

— А този дебелак кой е? — недоволно попита Ника, явно вече мислено си представяше как ще му отсече главата с един от мечовете, които, между другото, все още не ни бяха конфискували. Също така никой не тръгна да взема насила яйцата на трупоядите от Джен, въпреки че Марго направи опит, но Ника толкова яростно се втурна да ги защитава, все едно смяташе лично да ги излюпи.

— Това е Гарибалди, новият шеф на СБРЗО на Барса — намръщи се Князев. — Неприятен тип. Началството се възползва от възможността и ме замени с по-лоялен човек.

Джеймс погледна замислено Князев и прехвърли нещо наум.

— Ако искаш, да се отървем от него?

— Да го убием?! — не стана ясно дали се зарадва или възмути Князев.

— Що за мисъл? — подсмихна се медиумът. — Мога да задействам някои връзки, за да го свалят от тази длъжност. Ще се изненадаш, ако разбереш колко хора на високи позиции са ми длъжници.

Брадатият мъж се намръщи.

— Ами не, не искам да се присъединявам към този дълъг списък. Сам ще се оправям с проблемите си.

— Аз само предлагам — сви рамене медиумът.

Още известно време те обсъждаха нещо помежду си, скоро и монахинята се присъедини към тях. Разбира се, говореха за обединяване на частиците от душата на Князева, но, честно казано, това в момента не ме интересуваше особено. Изведнъж осъзнах, че съм много, ама много гладен. Не беше просто глад, а зверски глад! Сякаш в стомаха ми се е образувала черна дупка. С усилие се справих с порива и помолих сестра ми да ми донесе нещо за ядене, но намирането на храна на това място се оказа доста проблематично. Бях спасен, колкото и да е странно, от Джеймс, който извади шоколад от вътрешния джоб на якето си, а аз го глътнах направо с опаковката. Дори не разбрах как го направих. Но това изобщо не утоли глада ми.

— О-о, тук имаме истински проблем — коментира медиумът. — Очевидно преминаването през стени много изтощава. Трябва да те заведем в нормален ресторант, с дебели пържоли, тези трупояди нали обичат месо? Така че за теб ще е по-добре да се придържаш към тяхната диета, в противен случай като нищо ще започнеш да налиташ на хора.

Военните засноваха наоколо, внасяйки нещо в депото. Князев обясни, че е взето решение тунелът да бъде взривен на максималната възможна дълбочина, за да се ограничи разпространението на тварите. Не ми стана много ясно как същества, които преминават през камък, могат да бъдат спрени от каменни отломки, но кой съм аз, че да споря със специалисти?

— Правят го по-скоро за да попречат на хората да влизат вътре — предположи Джеймс. — Не е най-лошият вариант, между другото, отдавна трябваше да го направят. В града има още няколко места, които също бих предложил да бъдат взривени или залети с бетон.

Е, значи на йокаите им провървя двойно, че не останаха зазидани долу. Те не можеха да преминават през камъни, а да прокопаят тунел щеше да им отнеме много време.

— Предлагам да се махаме от тук възможно най-бързо — шепнешком предложи сестра ми. — Не ми харесва как те гледа монахинята, нека те с Князев си правят обреда за изцеление на жена му без теб, ти вече си свърши работата. А и някой може да се опита да ни вземе яйцата на тези твари, а аз вече имам определени планове за тях и за теб.

Сякаш бях против, наистина исках да се махна оттук. Но все още не ни пускаха, все едно искат лично да видим взривяването на депото. Всъщност точно така и стана. След поставянето на динамита всички военни се оттеглиха от сградата на депото, като ни взеха със себе си.

Събра се голяма тълпа: демоноборците от отряда на Князев, отрядът под ръководството на началника на СБРЗО, бойците от семейство Михайлови, изпратени да помогнат на Ника. Също така и всички ние, начело с медиума, Миси, Джен, сестра ми и монахинята. Затова когато сред хората се мярна добре познатата ми дребна черно-бяла фигура, аз не реагирах веднага, а отначало реших, че съм си въобразил. Но след като се вгледах по-внимателно, наистина видях тази твар съвсем близо до нас.

— Клоунът — изсъсках аз, хващайки Джеймс за ръката. — Той е тук.

— Мислиш, че е довел трупоядите със себе си? — намръщи се медиумът и извади платнена маска от джоба си, след което я върза на очите си.

— Или преследва Миси, или планира някоя друга гадост — измърморих аз. — Очевидно не се мотае просто така.

Ханьото отново ме дари с насмешлива усмивка.

— Ами нека опита. Да видим кой от нас е преследвачът и кой — преследваният.

Тя направи само една плавна крачка на високите си токчета, но изведнъж се озова на пет метра от нас и най-важното — никой от околните не й обърна внимание.

— Ами ако… — обърнах се към Джеймс, но той ме прекъсна:

— Миси ще се справи. Тя такива същества ги похапва на закуска.

И наистина, само след няколко мига ханьото се смеси някъде в тълпата от военни, а след това отново се появи, вече държейки лицето на клоуна с пръсти. Джеймс и аз видяхме действията й, но другите, включително Ника и Джен, сякаш не забелязваха какво се случва.

Джеймс прокара за кратко палец по врата си, показвайки на ханьото да довърши работата. Пръстите на йокая в човешка форма се свиха и главата на клоуна се пръсна, оставяйки след себе си не кръв, а някаква гъста бяла течност.

— Е, това беше — усмихна се Миси, озовавайки се отново до нас. — А ти се страхуваше.

Ника и Джен я погледнаха изненадани:

— Ти да не ходи някъде?

— Сторило ви се е — чаровно се усмихна ханьото и тръсна ръка, за да се отърве от бялата слуз, останала от клоуна, но не успя. Нещо повече, слузта започна бързо да се разпространява нагоре по ръката, като някакъв вид „Венъм“^[1] — симбиот, който превзема своя гостоприемник.

— Какво…

Преди да успее да каже каквото и да е, тя се превърна в изцяло бяла фигура. Още миг — и на лицето й се появиха черни шарки, правейки я точно копие на клоуна, само че сега той беше станал много по-висок и по-женствен. Грациозните ръце се трансформираха в дълги лапи с остри нокти, а на мястото на устата зейна ухилена зъбата паст.