Алекс Кош
Аз — поглъщач (7)

Глава 7

Малко по-рано, на територията на изоставеното депо.

Ника беше много ядосана, и то преди всичко на себе си. Тя беше длъжна да защитава брат си, но вместо това го остави буквално пред очите й да пропадне в земята. Освен това тяхната група трябваше да се оттегли от подземието и търпеливо да изчака пристигането на подкрепление, тъй като не можеха да се справят сами с безкрайния поток от сиви същества. Уж всеки от тях беше силен боец, притежаващ Х-способности, но срещу такъв брой противници нито въздушното посичане на Ника, нито защитата и атаката на Князев бяха достатъчни. И сега Князев беше принуден да се обади на СБРЗО, което изобщо не му се искаше да прави, а тя самата — на личната охрана на семейство Михайлови, за да може отново да слязат долу и да се опитат да намерят Роман.

В очакване на пристигането на бойците, Ника нетърпеливо крачеше напред-назад по територията на депото, като периодично хвърляше недоволни погледи към заелата се с труп на подземна твар Марго Морети и говорещия по телефона Князев. Но най-много я ядосваше абсолютното спокойствие на Джен и много странното обяснение, което получи от телохранителката:

— Спокойно, нищо няма да му се случи. Сам ще се върне.

Сякаш за да я вбеси още повече, слабичката жена седна на една разклатена стара пейка и започна да чете книга, осветявайки страниците с фенерче. Кой изобщо носи хартиени книги със себе си на бойни мисии?

— Ти трябва да отговаряш за неговата безопасност! — възмути се Ника. — За това ти плащат.

— Правя каквото мога — увери я жената, без да вдига поглед от книгата. — Но с всички тези мистични същества ползата от нашата логика е малка, както и от огнестрелните оръжия. От друга страна Роман се ориентира интуитивно в тези работи и винаги намира решения, неслучайно и църквата, и медиците, и СБРЗО се опитват да го вербуват.

Ника можеше само да скърца със зъби от гняв. Тя знаеше, че момчето дори в този свят не може да се ориентира, да не говорим за мистични същества. Твърде малко време беше минало, откакто го намериха в земите на Михайлови. Ако се вярва на думите му, той идва от място, където няма нито магия, нито демони, нито призраци, нито различни същества, така че как би могъл да е наясно с тях?!

— Надценяваш го — изсумтя недоволно тя.

Джен неохотно остави книгата настрана, погледна към Князев, за да се увери, че няма да чуе нищо, и тихо каза:

— Колко пъти е изчезвал този месец — четири? Отвличане от бивш колега на баща ви, след което ни… ме наеха за охрана, отвличане от собственика на болницата, от Орлови, после от съществото от телевизията, сега пък изчезна под земята. И двете сме наясно, че Роман просто е погълнал способността на една от тварите и затова е потънал в земята, нали? А това означава, че ще може сам да се измъкне от подземието.

— Или че е потънал към ядрото на земята, неспособен да се справи с тази способност, и е изгорял!

— В такъв случай вече е късно да се тревожим — спокойно отговори телохранителката и се върна към четенето.

Ника стисна гневно юмруци, но все пак успя да се въздържи от по-нататъшни спорове. Тя имаше опит в общуването с подобни хора, които изобщо не ценят живота на другите, а и самата Ника често се държеше по същия начин, но само когато не ставаше дума за по-малкия й брат. Тук в момичето се проявяваха съвсем неприсъщи за нея качества — грижовност, емоционалност и дори известна ранимост. Може би защото Ника беше най-малката в семейството и винаги мечтаеше за братче, за което да се грижи. По-големият й брат, обсебен от честта на семейството и обучението си, дори не знаеше думата „грижа“, така че на самата Михайлова това винаги й липсваше, а след мистериозната смърт на майка й тя започна да усеща тази липса особено остро.

Князев приключи разговора по телефона и приближи до Ника.

— След десет минути моите бойци ще са тук, а Джеймс Харнет вече е на половината път. Църквата заяви, че тяхната благословия е с нас, но помощта им приключва с това.

— Ами да вървят на… сутрешна молитва — измърмори момичето. — Сами ще се справим.

— Може би нашата монахиня е научила нещо полезно? — предположи Князев.

През цялото това време Марго Морети с нездравословна, дори за обикновен човек, да не говорим за монахиня, радост дисекцираше тялото на сивото създание от тунелите направо на тротоара до входа на метрото. При това изглеждаше така, сякаш предварително е получила дългоочакван новогодишен подарък.

— Е, разбрахте ли нещо? — попита Ника, гледайки разрязаното тяло без каквото и да е отвращение.

— Все още не ми е ясно как се движат вътре в камъка, това може да отнеме и години — възхитено отговори жената. — Определено виждат в инфрачервения сектор, но не само. Има няколко органа, чието предназначение още не съм разбрала. Освен това, съдейки по състоянието на тялото на съществото, ние сме се сблъскали не с пораснали особи, а по-скоро със сукалчета.

— Сукалчета — опули се Михайлова. — Как тогава изглеждат възрастните твари?

— Мисля, че ще са три-четири пъти по-големи — отговори след кратък размисъл Морети. — Но едва ли ще са много. Макар тези същества да са развили канибализъм, те поглъщат по-слабите индивиди. А дори така под земята храната е прекалено малко, за да изхрани голям брой възрастни същества.

— Тогава ще ни трябват по-мощни оръжия — замислено каза Князев. — Ако куршумите не ги ловят, може да опитаме с харпуни. За щастие имаме специално оборудване за улавяне на живи демони.

Скоро започнаха да пристигат колите на СБРЗО, означени с големи емблеми с кръстосани мечове пред муцуна на демон. Не бяха толкова много, на колкото се надяваше Ника, но от друга страна щеше да е проблематично в метрото да се спусне цяла армия. Така че тук много по-важен беше въпросът за подготовката на бойците, а относно боеспособността им нямаше никакво съмнение. Последваха ги няколко коли с бойци от тяхното семейство и самият Джеймс Харнет в компанията на своята помощничка.

Ника погледна скептично към стройната жена, чудейки се с какво изобщо може да помогне една обикновена служителка в офис, но веднага я изхвърли от ума си, когато Князев започна оперативка, обяснявайки с какво, или по-точно с кого ще трябва да се сблъскат бойците под земята.

— Ще използваме само хладни оръжия. Може да опитате с арбалети, а също непременно вземете харпуни за бойна броня — започна да обяснява той. — Противниците са хуманоидни същества, малко по-високи от човек, които се движат свободно в камъка. Нападат директно от стените, тавана и пода, ориентират се по вибрации, вероятно със слух, а също така имат термично зрение. Въоръжени са само с нокти и зъби, не са отровни.

На площадката пред входа на метрото се бяха събрали общо двадесет войници от СБРЗО, двама от които бяха с бойни костюми, и шестима охранители от семейство Михайлови. Последните по нивото си на подготовка явно отстъпваха на демоноборците и затова беше решено да ги оставят навън, за да патрулират по територията на депото, в случай че Роман излезе някъде от друго място. И охранителите изобщо не възразиха, тъй като нямаха опит в борбата с различни същества, а бяха специализирали повече в сблъсъци с хора.

— Звучи като лесна плячка — отбеляза един от бойците на СБРЗО. — Ще е по-лесно, отколкото да затворим портал от трето ниво.

— Лесна плячка, но изключително многобройна — поправи го Князев. — Освен това постъпи информация, че някои индивиди могат да достигнат много по-големи размери, макар че ние такива не сме срещали.

— Тоест тези твари са максимум колкото среден демон? — уточни друг демоноборец, с буйни мустаци и татуировка на врата. — Не виждам особен проблем в това. Въпреки че трябва да видим как ще бъде в условията на тесните подземни тунели. Между другото, Олег, има ли карта на подземната част на депото?

Князев поглади брадата си, която беше настръхнала войнствено още от момента, в който влезе в подземната част на депото.

— Има, но няма голяма полза от нея. Изглежда под метрото има още една мрежа от подземни тунели, вероятно с естествен произход.

Демоноборецът кимна.

— Разбирам. Тогава как ще търсим нашия изгубен?

— Ще вземем скенери за търсене на телефонен сигнал, озовем ли се в непосредствена близост до Михайлов, веднага ще разберем.

Ника вдигна ръка.

— Ние имаме човек, който усеща живи същества на разстояние до тридесет метра.

— Чудесно, тогава той може да дойде с нас — съгласи се Князев.

Тук за първи път в разговора се намеси Джеймс Харнет.

— Това няма да е необходимо. След последния път, когато момчето попадна в подобна ситуация, събрах достатъчно от кръвта му, за да създам стотици търсещи заклинания. Щом слезем в метрото, ще мога да определя точната посока, в която да го търсим.

Това, с каква увереност и превъзходство говореше медиумът, се разминаваше сериозно със случилото се малко по-късно в метрото. С екип от демоноборци придвижването под земята беше лесно и просто, те унищожаваха изскачащите отвсякъде сиви същества като месомелачка, помогна и това, че на най-опасните участъци Джеймс използваше гофу, за да попречи на съществата да преминават през пода. Така че маршрутът, който бяха изминали при първото си посещение на метрото, този по-многоброен и по-подготвен екип премина за двайсет минути.

— За надолу сме — заяви медиумът, след като провери с вече познатите на Ника „Г“-образни рамки.

— Нима?! — не се сдържа тя от саркастичен коментар. — Сякаш сами нямаше да се досетим!

Джеймс сви рамене в отговор.

— Като слезем по-надолу, помощта ми ще е по-актуална.

Но когато те най-накрая успяха да слязат на нивото под тунелите на метрото, губейки почти два часа в битки с многобройни сиви същества, втурващи се от всички страни към хората като молци към светлина, при това със същия фатален изход, рамката все още сочеше надолу.

— Още по-надолу?! — възмути се един от бойците на Князев. — Съдейки по всичко, нататък ще има цял лабиринт и няма да е толкова лесно да се намери път надолу. Може би ще е по-лесно да използваме динамит, за да пробием пода?

— Не, твърде опасно е — не се съгласи Князев. — Пещерите очевидно са с естествен произход и изобщо не са подсилени. Един взрив може да предизвика срутване, от което Роман или ние ще пострадаме. Така че продължаваме напред и не се притеснявай.

Ника ехидно си отбеляза, че асистентката на Джеймс не влезе в подземията с тях, а остана отвън. Не разбираше защо толкова я дразни тази жена, но при среща с нея вътрешно постоянно се появяваше леко треперене, заради което тя, от една страна, искаше да прояви агресия към Миси, а от друга — по гърба й пробягваха цял табун мравки, предупреждавайки за опасност. Ама че глупост! С какво може да бъде опасна тази невзрачна жена с име като на малко джобно кученце?

Колкото и да е странно, в този момент и от самата Ника нямаше особена полза, тъй като бойците на Князев доста успешно се справяха със създанията. Опитът от борбата с демоните си казваше думата. Макар че понякога те се разделяха, за да изследват отделни разклонения, и тогава всички участваха в унищожаването на сивите създания, дори Марго Морети с нейния искрящ със златиста светлина боздуган. Но бойните костюми не успяха да минат до следващото подземно ниво, прекалено тесни се оказаха тунелите. Именно това стана причина за много травми на бойците, защото в тесните проходи се оказа твърде трудно дори за тях да се справят с изскачащите от камъка същества. Досега обаче нито един от демоноборците не беше загинал, което говореше не само за високия им професионализъм, но и за много късмет. И едното, и другото в еднаква степен вдъхваха надежда за благоприятен изход от търсенето.

В един момент цялата им група от почти двадесет човека се оказа в огромна пещера, в средата на която имаше нещо като множество каменни гнезда, в които лежаха лигави сиви яйца.

— О, Господи! — възхитено възкликна Марго, докато бързо снимаше всичко около себе си. — Това са гнездата им! Бързо ми донесете яйца! Много яйца!

Князев и Джеймс Харнет напрегнато се спогледаха.

— По-добре бързо да унищожим всичко тук и да изчезваме. Всички животни защитават потомството си особено ревностно и да оставаме в това гнездо е твърде опасно.

И сякаш чули тези думи и приемайки ги като покана, отвсякъде изскочиха сиви същества, включително и споменатите от Марго „възрастни особи“, високи три-четири метра.

Джеймс веднага разпръсна наоколо листове гофу, за да попречи на съществата да изпълзят от пода, бойците заеха кръгова отбрана и започнаха систематично и методично да унищожават противника. Ника също активно участваше в битката, използвайки техниката „Въздушни мечове“, която особено добре подпомагаше справянето с най-големите същества. Също така успешно действаше и Марго с нейния светещ в златисто боздуган, който тя използваше като метателно оръжие. При това след хвърлянето боздуганът сам се връщаше в ръката на монахинята, все едно е бумеранг.

Но тварите бяха прекалено много и скоро хората се оказаха притиснати в центъра на залата, неспособни да се оттеглят. Освен това най-големите същества започнаха буквално да бомбардират бойците с малки твари, използвайки ги като живи снаряди. Да, въоръжените с хладно оръжие и способности бойци на СБРЗО с лекота ги унищожаваха, но на мястото на една убита твар веднага се появяваха други три.

Когато съществата станаха толкова много, че едва имаше място за замахване на меч, демоноборците започнаха да търпят първите си загуби. Един от бойците беше буквално разкъсан на парчета от сивите същества и те веднага го погълнаха пред погледа на Ника, но момичето нямаше възможност дори мислено да прояви съчувствие, тъй като работеше неуморно с меча, раздавайки удари наляво и надясно. Потта замъгляше очите, а в ушите й се чуваше само хрущене на кости и плът на съществата, както и периодичните крясъци на Князев, командващ хората си. Изненадващо, но дори и в тази неразбория той продължаваше някак да контролира ситуацията.

В един момент над главите им прелетя цял рояк хартиени листчета, покрити с йероглифи — медиумът се беше включил. И изведнъж главите на сивите същества започнаха да експлодират като петарди, пръскайки всичко наоколо с кръв и мозък, но Ника само се радваше на такъв „дъжд“. Взрив след взрив и скоро абсолютно всички същества бяха мъртви.

— Джеймс! — вдигна му палец Князев, докато бършеше кръвта от лицето си. — Навреме, както винаги!

Медиумът озадачено се почеса по тила и посочи към продължаващите да висят във въздуха листчета с йероглифи.

— Това не бях аз.

И тогава земята под краката им затрепери и започна да пропада.

* * *

— Какво беше това — шокирано прошепна Мико.

— Най-вече прилича на царицата-майка на трупоядите — нервно отбелязах аз с известна мазохистична радост, защото сега нямаше нищо добро в моята правота. Особено предвид факта, че Капа току-що беше изчезнал в устата на създанието и то продължаваше да се движи някъде под краката ни и да планира следващата си атака.

Второто същество, появило се вече от стената, изглеждаше тежко ранено — безоката глава беше буквално отнесена наполовина, символизирайки визуализация на фразата „мозъкът експлодира“. Явно „Духовният удар“ беше стигнал и до този здравеняк, но той се беше оказал малко по-здрав от по-дребните екземпляри. Китсуне изруга яростно, втурна се към трупояда като размила се във въздуха сребърна светкавица и отряза остатъка от главата му. Огромното тяло рухна на пода, но от стената до него се появиха още няколко високи твари, пострадали още по-малко. Две от тях веднага започнаха да поглъщат своя паднал събрат.

— Тези изглеждат по-цели — отбеляза Шики. — Кой би си помислил, че ще се окажат толкова здрави? Казвах аз, че трябва да вложим повече сила!

За щастие трупоядите, въпреки че изглеждаха здрави, все още се движеха неуверено, сякаш са силно зашеметени. Това ни даде някакъв шанс за оцеляване. Без да се наговаряме, ние всички се обърнахме и хукнахме обратно към мястото, където до преди малко се бяхме скрили под защитен купол.

— Госу, можеш ли отново да създадеш защита — тичешком попита Месиел, продължавайки да подкрепя стареца.

— Не… загубих всички сили — замаяно отговори Госу.

— Тогава ще трябва да се бием до края — обобщи Шики. — Въпреки че тези трупояди са големи, но поне не са толкова много.

Хвърлих поглед назад и видях, че вече се бяха появили повече от десетина големи същества. Пещерата сякаш изведнъж видимо се смали и аз си спомних известното аниме „Атаката на Титаните“, именно на тях приличаха шестметровите трупояди. И не бих казал, че „не са толкова много“.

— Най-голямата особа все още е някъде под нас! И далеч не е факт, че е само една — възрази Месиел. — Това е твърде рисковано!

— Но къде можем да с-се с-скрием?! — възкликна Мако. — Те ще ни докопат навс-сякъде!

— Не навсякъде — не се съгласи „котаракът“. — Имаме и килията, стените й са направени от метал и са защитени с руни.

Шики рязко спря.

— Аз там не отивам. По-добре тук да ме изядат!

Китсуне под формата на лисица се втурна към него, захапа го за козината и го повлече напред. При това целият й вид показваше злорадо удоволствие от случващото се.

— Пусни ме, опашатата! — размаха единствената си непокътната лапа танукито. — Пусни ме, ти казвам!

Успяхме да стигнем до килията на Шики в последния момент. Главата на огромен трупояд се появи от пода току до самата врата, но размерите й не му позволиха да влезе след нас. Зъбите му щракнаха точно до Садако, но Месиел веднага удари с меча си, като остави дълбока рана на муцуната на звяра и го принуди да се отдръпне. После Садако изстреля косата си, за да хване крилата на широко отворената врата и да я затвори, а Масиел веднага пъхна меча си като резе в „ушите“ на ключалката. Не знам защо бяха поставени отвътре в килията, но определено имахме късмет с този нелогичен факт!

Отвън веднага заваляха силни удари върху вратата, но тя издържа, включително и благодарение на това, че се отваряше навън. Добре, че трупоядът не осъзнаваше това и тъпо продължи да опитва да пробие бронираните листове стомана, допълнително подсилени с руни.

— Всички ще умрем тук — обобщи Шики, когато лисицата го пусна, изсумтявайки гнусливо. — Капа извади късмет, поне не се мъчи много.

— А може още да е жив? — с треперещ глас попита Мако.

— Капа е силен — присъедини се към нея Садако.

Шики отговори, продължавайки да гледа ядосано китсуне:

— Процесът на храносмилане при трупоядите е много специфичен. Когато преминават през камък, тялото им вибрира с определена честота, но съдържанието на стомаха не е част от тялото, вибрира по-слабо и сякаш се смила по време на придвижване в камъка. Така че Капа можеше да бъде спасен само преди трупояда да изчезне в пода на пещерата.

Все още не разбирах как Шики е свързан с трупоядите. По думите на Месиел той е населил подземията над селището със сивите същества, но откъде изначално ги е взел? Неспособен да се сдържа, зададох този въпрос на танукито.

— О, намерих няколко интересни същества, кръстосах ги едно с друго и получих трупояди. Ако подробностите са ти интересни, то за основа взех червеи, които могат да се движат през камък, и най-прости духове. А нататък вече оставих всичко в ръцете на госпожа еволюцията.

Междувременно Мако и Садако уморено се отпуснаха до стената при Госу, и дори Месиел не бързаше да премине към обсъждане на текущата ситуация. Затова пък китсуне демонстративно застана пред Месиел, впила злобен поглед в него.

Тъй като се появи малко време да отдъхнем, аз реших да се огледам. Килията на Шики се оказа абсолютно празен квадрат с размери около пет на пет метра. Не мога да си представя как е прекарал петдесет години тук без храна, легло или дори тоалетна. От друга страна, ненапразно Месиел каза, че те не са съвсем материални, очевидно това по някакъв начин е помогнало на танукито да премине в друга форма, която не изисква нормално хранене. Ако това наистина е така, то с използване на подходящ набор от руни вероятно ще мога да запечатам йокай в момента на трансформация.

— Яре-яре… колкото и дълго да седим тук, рано или късно ще трябва да излезем и да се бием с трупоядите — отбеляза Госу, успял малко да дойде на себе си. — А после ще трябва да помислим и как да се измъкнем от самото подземие. Ако оцелеем, разбира се.

Китсуне яростно заподскача на четири лапички и засъска, продължавайки с опитите да привлече вниманието на „котарака“.

— Добре, добре — неохотно каза Месиел и махна с лапа, позволявайки на „лисицата“ да се върне в човешка форма.

Изненадващо, но този процес отново протече почти мигновено. Това не беше болезнена трансформация, както често се показва във филмите на ужасите, китсуне сякаш за момент загуби своята материалност и плавно премина в друга форма.

— Вие двамата, всичко е заради вас! — веднага изръмжа сребърната лисица. — По-добре да се опитаме да си проправим път с бой без тези ваши шегички с енергията! Тогава и Капа още щеше да е жив!

— Или всички за миг щяхме да бъдем погълнати от огромните трупояди — контрира Месиел. — Дори не сме си представяли, че са успели да нараснат до такива размери. Очевидно ще трябва да правим набези от килията, докато не ги убием всички един по един.

— И дори знам кого ще използваме като стръв — китсуне кръвожадно ми се ухили.

Между другото, интересен факт, всички йокаи имаха нормални имена, само сребърната лисица всички я наричаха просто китсуне. Защо ли е така?

— Бих предложил по-рационално използване на човека — намеси се Госу. — По-точно на неговите умения, разбира се. Той нали може да минава през стени, нека се качи на повърхността и да доведе помощ.

— Помощ? — подскочи китсуне. — Не бих му се доверила чак толкова. Освен това кой и защо би ни помогнал? На кого сме притрябвали?

— Човекът многократно каза, че го търсят. Мисля, че можем да предложим на тези хора нещо интересно — не се съгласи Госу. — Лично аз отвън имам тайници, където се съхраняват множество артефакти и злато. Какво ще кажеш за такова заплащане?

Погледите на всички йокаи се насочиха към мен.

— Кхм… разбира се, мен ме търсят и рано или късно ще ме намерят. Тук няма други варианти — уверено потвърдих аз. — Но не бих искал някой да пострада, докато ме търсят, затова и бързах да изляза. Преди да реша каквото и да е, имам един въпрос… Месиел, ти каза, че вие не сте напълно материални? Това ли е, което видях в момента, когато китсуне променяше формата си?

— Да — потвърди „котаракът“, очевидно изненадан от въпроса ми. — Ние можем да преминаваме в нематериална форма в момента на трансформацията и при още някои условия. Но защо питаш?

Погледнах замислено Шики.

— Мисля, че имам идея как да ви измъкна оттук. Но първо все пак ще трябва да се договорим. Чух нещо за тайници със злато?