Алекс Кош
Аз — поглъщач (4)

Глава 4

Гърбавият Капа се подчини на сребърната лисица и със скоростта на костенурка (кой би си помислил) се приближи до вратата и заскърца с ключалките. В същия момент всички освен мен, Месиел и клоунът, който само аз виждах, направиха още няколко крачки назад.

Що за чудовище бяха заключили там?

Под акомпанимента на тежките удари по вратата Капа отваряше ключалките, докато и последната от тях не щракна. Крилата се отвориха с гръм и трясък, отхвърляйки човека-костенурка настрани като прашинка, и на прага се появи обитателят на тъмницата.

„Наистина ли? — помислих си аз, гледайки скептично съществото. — Това ли е ужасното чудовище, от което всички толкова се страхуват?!“

Вече доста добре се ориентирах в мистичните създания, тъй като бях успял да натрупам известен опит, но това животно го виждах за първи път. Този, когото наричаха Шики, най-вече напомняше на миниатюрна, буквално двайсетсантиметрова, смесица от куче и мечка, изправена на задните си лапички. Много сладък, пухкав бежовосив сладур, топчест, бузест и с дебело дупе. При вида на това „чудовище“ „сладуромерът“ ми буквално излезе извън обхват.

— Шики?! — удиви се Месиел. — Какво е станало с теб?!

Мечката, или по-скоро меченцето, показа на котарака неприличен жест с лапичка.

— А ти как мислиш, ахо^[1]⁈ Затворихте ме тук за петдесет години без храна и вода! Що за тъпотия?!

— Петдесет години? — учудено повтори Месиел. — Но защо?! И ти като нас си вътре в защитното поле.

Мечето го удари с лапичка по лицето.

— Килията за задържане сама по себе си е изолирано пространство, на което забавянето на времето не оказва влияние! Едва не полудях от скука вътре!

— Яре-яре, лошо се е получило — тихо каза Госу зад гърба ми. — Но в наша защита ще кажа, че ние не знаехме за това свойство на наложената от теб защита, е, всъщност всички освен Мес.

Жената-змия, Садако, едроглавия старец, китсуне и човекът-костенурка се отдалечиха още и сега се получи така, че пред мечето стояхме само аз и Месиел. На клоуна мечката, тоест Шики, не обръщаше никакво внимание по същия начин, както и другите същества, така че него можехме да не го броим. Освен това моята лична белолика халюцинация спокойно преминаваше през другите същества, което още веднъж потвърждаваше нейната нематериалност.

— Ти сам проектира тази килия — отбеляза човекът-котарак, явно чувствайки се леко неудобно. — Защо не взе предвид това?

— Не знаех, че ще ме пъхнете в нея!

— Ти уби Данки! — извика Мако, скривайки се зад едроглавия старец и протягайки шия нагоре. — Разкъса го на парчета и игра с главата му на кемари^[2]!

Мечето се почеса с лапичка зад ухото.

— Аз? Няма такова нещо. Какво си измисляте?

— Ти не се контролираше — обясни Месиел. — Явно, заради влиянието на Господаря. Не трябваше толкова често да излизаш във външния свят.

— А откъде другаде можех да намеря материали за изграждане на къщите и защитното поле — озъби се Шики. — А и трупоядите трябваше да бъдат хранени, за да се размножават подобаващо! И изобщо, аз първи от вас се освободих от влиянието на Господаря, защо изведнъж бих полудял?!

Уау, значи и градчето в японски стил го е построило това малко мече? А останалите същества за благодарност са го затворили в килия за петдесет години? Хм, ако бях на мястото на този Шики, и аз щях да съм бесен.

— Така или иначе ти уби Данки пред очите ни, затова се наложи да те затворим! — леко повиши глас „котаракът“, без да сваля оранжевите си очи от Шики. — Но сега си съвсем добре, не усещам никакви следи от лудост.

В това време клоунът извади отнякъде малък триколесен велосипед и започна да обикаля около мечето, като правеше физиономии и беззвучно се смееше. И ако съществата от японския фолклор около мен изобщо не ме смущаваха, то този белолик психопат, когото само аз виждах, започна откровено да ме плаши. Докато го гледах, аз все повече се убеждавах, че това не е моя лична халюцинация. Очевидно пред мен правеше физиономии някакво нематериално същество или същност, разположено на по-дълбок слой на реалността от призраците, които обитателите на подземното градче все пак можеха да виждат. Но какви цели преследваше и колко опасно можеше да бъде?

— А може ли вие да сте се побъркали, а не аз? — недоволно попита мечката. — Аз лично нищо подобно не помня.

От огромната пещера, която наскоро бяхме напуснали, се чу силен трясък.

— Какво става там? — подозрително попита мечето.

— Всъщност затова те и освободихме. Изглежда, че създадената от теб защита е отслабнала, а трупоядите над нас са се размножили твърде много — обясни Месиел. — Започна да става опасно.

Шики плесна с лапички.

— Ама разбира се, трябва ви помощта ми! Не ви е хрумнало да ме освободите, защото сте се притеснили или ви е домъчняло за мен.

— Дори и да си с ума си, ти пак си гадняр — недоволно отбеляза китсуне. — Защо би ни домъчняло за теб? Или забрави как ме нагласи пред онези пазачи, които ме биха чак докато загубих пулс^[3].

Меченцето се ухили, карайки лисицата да се скрие зад тънкия гръб на Госу.

— Да-а, това беше забавно.

— Шики е лош — тихо прошепна Садако. — Той ми вземаше шапката.

Честно казано, не ме интересуваха особено разправиите между създанията. В светлината на заплахата от изтриване на паметта ми дори нямах нищо против да започнат да се бият и да се избият едно друго. Единственото, което ме смущаваше, беше липсата на увереност, че ще мога да се измъкна оттук сам. Въпреки че разбрах как действа способността, получена от трупоядите, да преминавам през стените все още си беше твърде страшно. И най-важното, просто не си представях как „плувам“ в стената нагоре.

— А този кой е? — зверчето най-накрая ми обърна внимание. — Човек? Тук? Това НЗ^[4] ли е? Защо още не сте го изяли? — тук той плесна с лапички. — А-а, довели сте го за мен, да се сдобрим. Ам-ам!

Аз се отдръпнах от мечката.

— Никакви ам-ам. Аз съм защитен!

По принцип бях готов да се гмурна под земята в случай на опасност и вече там да се уча как да контролирам придвижването си. Имаше и вариант да заплаша съществата с Макаров, но там реакцията можеше да се окаже твърде непредвидима. Можеха да ме убият веднага щом чуят за Господаря, от когото са се крили петдесет години под земята.

— Този човек е белязан от сестра ми — намеси се Месиел. — Затова не може да го убиеш. Само бихме искали малко да се коригира паметта му, за да забрави за това място, а след това ще го изведа навън.

— А каква е моята награда за това? — лукаво попита Шики.

— Няма да те затворим обратно в килията ти — отговори човекът-котарак, предизвиквайки тихо мърморене зад гърбовете ни. Изглежда предложението му не допадна много на останалите обитатели на подземното убежище. — Ако, разбира се, ни убедиш, че можеш да се контролираш.

Мечето изръмжа, изпъвайки напред лапичките си с остри нокти:

— А ще ви стигнат ли силиците? — и веднага се огледа сам. — А, да. Ясно. Добре, нека се опитаме да оправим малко мозъка му. Но там каквото се получи, отдавна не съм практикувал, нали знаете.

Зад нас отново се чу грохот, който сякаш временно спаси мозъка ми от поругаване, и то явно в много тежка форма.

— Поне захранвахте ли руните с енергия? — подозрително попита мечето. — Съдейки по звука, таванът там всеки момент ще рухне.

— Ъ-ъ… не, разбира се, ти не ни каза нищо за това — озадачено отговори Месиел.

Мечето пребледня. Козината на лицето му изведнъж от кафява стана бяла.

— Как така?! Обясних на Данки какво трябва да се направи…

— Да, и после му откъсна главата — напомни човекът-котарак. — След което те заключихме тук. Може би първо трябва да се погрижиш за защитата, докато не е рухнала окончателно?!

Шики смешно заситни с лапички и изтича покрай нас към изхода от коридора. Всички същества се притиснаха към стената, опитвайки се да бъдат възможно най-далече от него, и едва когато мечето изчезна зад ъгъла, те предпазливо го последваха. Първи всъщност на своя триколесен велосипед беше видимият само за мен клоун.

— Наистина ли го контролираш? — тихо прошепна китсуне на Месиел, докато крачеше до него.

— Той е съвсем наред, моята намеса не е необходима — увери я „котаракът“. — Не усещам никаква следа от лудост.

Направих крачка след тях и внезапно загубих равновесие, падайки на едно коляно. Причината беше, че връзките на обувките ми някак се оказаха вързани. Мислех, че това се случва само в анимационни филми или глупави комедии.

— Това е Шики — обръщайки се, обясни Месиел. — Неговите шегички. Всички тануки са известни с любовта си към номерата, но нашият Шики е най-лошият от тях.

За късмет или най-вероятно просто от злоба, връзките се превърнаха в един стегнат възел и просто трябваше да ги скъсам. За щастие имах достатъчно силици.

— Ето защо не го харесват — изсумтя китсуне и ме погледна ядосано. — А ти върви до мен и дори не си помисляй да бягаш. Ако го направиш, и изпод земята ще те измъкна, в най-буквалния смисъл на думата.

Само вдигнах рамене в отговор. Достатъчно е да издържа, докато Ника и другите се появят. Сигурен съм, че сестра ми ще извика Джеймс и армията, ако се наложи, но ще ме спаси. А и Князев и колегите му, като се заемат сериозно, ще убият всички трупояди и ще слязат тук.

„И какво е това тануки? — размишлявах аз, докато следвах съществата. — Май така се казваше верига заведения за бързо хранене, а тук — някакво същество. Явно също от Япония, както и другите, но от моя свят знам само за лисицата-върколак и Садако.“

Влизайки в главната пещера, аз се убедих, че руните отслабват буквално пред очите ми. Някои части от тях вече напълно бяха престанали да светят с енергия, но главното беше, че от каменния свод периодично се появяваха безоките муцуни и ноктестите лапи на трупоядите. Засега не можеха изцяло да проникнат вътре, но вече правеха опити да преминат. Случващото се изглеждаше много страховито и някак противоестествено: широкият таван на пещерата, с размерите на футболно игрище, и по цялата му повърхност като риби от вода надничат сиви твари.

Мечката изтича до Мако, момичето със змийския врат, и заповяда:

— Бързо ме вдигни горе.

Той се качи на главата й и само за няколко мига тя приближи Шики до руните, въпреки че височината на тавана беше повече от петнадесет метра. Изглежда, че законът за запазване на масата изобщо не действаше при врата на тази жена, той дори не изтъня, докато се удължаваше, и при това Мако не губеше равновесие. Мечката докосна руните и известно време стоя така, сякаш се вслушва в нещо, докато в един момент пред него не се появи муцуната на трупояд и не се опита да го захапе. Едно едва различимо движение и главата вече падаше надолу, буквално откъсната от малката лапичка на Шики. После мечката се спусна към нас, като в последния момент някак си успя да завърже на възел врата на жената-змия.

— Така повече ти отива — нагло заяви той.

Мако мълчаливо и укорително погледна Шики. Подобно на моите връзки, шията й се оказа завързана не на обикновен възел и аз направо не можех да си представя как ще се измъкне от това и най-важното — как изобщо малката мечка успя да го направи.

— Е, как е там? — нетърпеливо попита Месиел.

Ние стояхме на същата главна улица между къщите, където паднах от горната пещера. Съществата продължаваха да избягват Шики, стараейки се да стоят възможно най-далеч от него, и сега разбирах защо. Но това все още изглеждаше доста забавно, защото мечката беше висока колкото моя стар приятел Хухлик и човекът-костенурка би могъл с един удар на юмрука си да я смаже.

— Вътре в камъка има трупояди, които натоварват руните и се борят срещу защитното поле, опитвайки се да стигнат до тук — Шики плесна с малките си, но явно много силни лапички. — Всичко е прекалено занемарено и много руни са пострадали. Трябва не само да се презаредят, но и някои части да се преначертаят, а в сегашното си състояние не мога да се справя с това.

— Какво ще правим тогава?! — възкликна Мако.

— Да бягаме? — тихо предложи човекът-костенурка.

— Да бе! Няма да позволя домът ни да бъде разрушен! — възмути се китсуне. — Всички ние сме силни йокаи и с лекота ще разкъсаме всички тези сиви твари!

— Според моите усещания те са хиляди — каза Шики. — Просто ще ни смачкат.

— И какво предлагаш? — напрегнато попита Месиел, като приближи до жената-змия и се опита да й помогне да се справи с врата си.

— Съгласен съм с Капа, трябва да бягаме, при това възможно най-скоро — уверено каза танукито. — Или… — той ме погледна косо. — Мога да попълня малко силите си, като изям този човек. Така ще мога да наситя руните с енергия и те ще издържат още една-две седмици.

Китсуне веднага махна с ръка.

— Тогава яж по-бързо, какво се бавиш!

— Никой никого няма да яде — сряза я Месиел. — Наистина ли няма други варианти?

Шики сви рамене.

— Тук няма други специалисти по руни освен мен. А аз сега съм слаб като новородено.

Всички същества веднага ме погледнаха.

— Всъщност има — отговори Месиел. — Този човек е медиум и използва листа с руни срещу нас. Нали така?

Кимнах в знак на съгласие.

— Всъщност изучавам онмьойдо, но руните на тавана не са ми познати.

— Хм… това не ти е нужно — каза мечето, гледайки ме с интерес. — Ще ти покажа какво и как да поправиш, ако имаш способност за онмьойдо, това ще е достатъчно. Просто трябва да нанесеш боята и да я наситиш със сила. Ще успееш ли?

В лапичките на танукито от нищото се появиха кофа с черна боя и четка с почти неговия размер.

— Да допуснем — погледнах към Месиел, който упорито продължаваше да разплита врата на Мако. — Но защо ми е да го правя?

— За да не ти отхапя главата! — веднага се намеси китсуне.

Това изобщо не ме уплаши.

— И тогава върху главите ви ще се посипят стотици трупояди и най-вероятно ще ви погълнат всички.

Човекът-котарак кимна разбиращо.

— Какво искаш за помощта?

В този момент проклетият клоун за пореден път реши да ми се подиграе точно пред очите ми, аз не издържах и се опитах да го отблъсна, при което, естествено, ръката ми мина през него. Но моментът авторитетно да озвуча на глас исканията си явно беше пропуснат — всички същества ме гледаха като луд.

— Никакво изтриване на паметта, ще ме изкарате оттук, а аз няма да кажа на никого за вас… — тук отново не успях да замълча: — По собствена воля. Вече получих това, за което дойдох, другото не ме интересува.

— Не! — веднага се намеси Мако. — На хората не може да се вярва!

— Госу? — Месиел погледна въпросително голямата глава.

— Човекът не може да лъже — напомни старецът. — Това означава, че сега той искрено мисли така и по своя инициатива няма да говори за нас. Като цяло, върху него е знакът на сестра ти, така че ако ни предаде, ти ще можеш да го намериш, нали?

— Разбира се, че ще мога.

Хм, това си е неприятна новина. Въпреки че нямах намерение да ги измамя, нямаше нищо хубаво в това, че двама души могат да ме намерят с помощта на непонятен мистичен маяк. А и все още се надявах, че „знакът“ на Мъгливата котка не е поставен по класическия котешки начин.

— Добре, разбрахме се — кимна ми Месиел. — Но само при условие, че Шики потвърди пълното възстановяване на руните.

Е, така да бъде. Не знам колко енергия с вложила първоначално в руните на тавана тази мечка, но силата на моята душа е доста голяма. Мисля, че ще се справя, стига този дребосък да не тръгне да си прави глупави шегички и не ме прецака в процеса на работа. Също така доста ме притесняваше историята за неговата лудост. Какво ще стане, ако изведнъж полудее, когато е до мен?

— Добре — въздъхнах аз, вземайки боята и четката от Шики. — Как ще се кача горе?

Разбира се, трябваше да капна малко от кръвта си в боята, за да не се засрамя пред йокаите. Все пак още не контролирах силата си достатъчно добре, за да съм сигурен, че ще я вложа в руните, без да използвам кръв.

— Мако? — Месиел погледна въпросително жената със змийската шия.

Горката жена най-накрая се беше развързала, но все още изглеждаше леко замаяна.

— Той, разбира се, е мършав, но въпреки това си е тежичък — отговори тя след кратка пауза и погледна към Шики. — Освен това нямам доверие и на двамата и няма да им позволя да ми се качват на врата.

В крайна сметка Госу реши проблема, като издигна мен и Шики до тавана с помощта на левитация. Вярно, доколкото разбрах, силата му не беше толкова голяма и не можеше да ни задържи в това положение дълго време. Но пет минути бяха достатъчни за мен и мечката да намерим слаби места в първата руна и да ги коригираме с помощта на боя и моята сила. Ако не ме притесняваха постоянно изскачащите от камъка трупояди, всичко щеше да е много по-просто, но танукито ги разкъсваше, преди да успеят да ми навредят, при това го правеше с видимо удоволствие. Освен това мечето съвсем спокойно изгълта месото от една от откъснатите ръце.

— Какво — изръмжа той в отговор на ококорения ми поглед. — Не съм ял нищо от петдесет години! Радвай се, че това не е твоята ръка.

С това беше трудно да се спори, затова се постарах да не гледам храната му и продължих да рисувам части от руната, влагайки сила в тях.

— Човеко, който и да те е учил, справил се е доста добре — неохотно призна Шики, наблюдавайки с каква лекота нанасям руни върху тавана. — Може би е добре, че не те изядох.

Макар и да не разбирах какво точно правят руните, познанията ми бяха достатъчни, за да видя липсващите щрихи. След като направихме дузина издигания, ние поправихме почти всички руни, но аз наистина изразходвах много енергия. От една страна, не ми беше за първи път, но от друга, по цвят кожата ми стана почти като на сивите трупояди.

Виждайки състоянието ми по време на едно от спусканията, Месиел дори нареди на китсуне да ми донесе тонизиращ чай.

— Не мога, аз съм с лапи — жената веднага показа пухкавите си бели лапи. Това беше странно, защото само преди минута определено видях човешките й пръсти. — Нека Мако да донесе.

Всъщност аз и не бих приел от лисицата никакви напитки, в това отношение жената-змия ми вдъхваше много повече доверие. Въпреки че не ме харесваше, но усещах, че Мако не е способна на подлост. И наистина отварата, която донесе, ми помогна да се почувствам много по-добре.

— Доста си слабичък — коментира външния ми вид китсуне.

— Хей, лисицо, за човек той съвсем не е лош — неочаквано я сряза Шики. — Рисувах тези руни цял месец и ги изпълвах с енергия, ако не си забравила, а тук толкова много работа трябва да се свърши веднага.

Китсуне се отдръпна и припряно измърмори:

— Извинявай.

Допих чая и продължихме да работим. Колкото и да е странно, при разговор танукито се държеше съвсем адекватно и спокойно отговаряше на въпросите ми. А всичките си шеги правеше някак автоматично, без дори да забелязва или като се преструваше, че няма нищо общо с това. Като клептоман, който рефлексивно краде моливи в магазина. Но за няколкото часа работа Шики успя да направи номер на всички около себе си: открадна шапката на Садако, подпали опашката на китсуне и артистично разпръсна откъснатите части от трупоядите по цялото село. Капа и Садако хукнаха да обикалят и да ги събират на една купчина.

Докато висях под тавана и довършвах поредната руна, аз се осмелих да се обърна към Шики с въпрос, който ме измъчваше от дълго време:

— Сега малко ще се отклоня от основната тема, но… знаеш ли нещо за същество, което прилича на клоун с бял грим?

— Клоун? — повтори мечето. — Какъв клоун?

— Ами, един такъв страшен, висок е почти колкото мен. Видях го тук, във вашата пещера. По-точно, виждам го дори сега, тича там долу.

Шики ме погледна с много странен поглед.

— В нашата общност никога не е имало клоуни.

— А ако хипотетично предположим, че с вас живее същество, което вие не можете да видите? Това изобщо възможно ли е? — попитах аз и подробно разказах как изглежда и как се държи клоунът.

— Звучи като някаква глупост — отвърна Шики и се разплу в широка усмивка. — Но ми харесва! Сега ще слезем и ще се опитаме да разберем какво е това! Тъкмо възстановихме всички руни, отговорни за защитата.

Погледнах нагоре, право в устата на поредната безока муцуна.

— А защо тогава трупоядите все още надничат от тавана?

— Защото остана да подхраним основната руна, която обединява всички онези, които подхранвахме досега — отговори Шики, подскочи и отнесе главата на трупояда от раменете. — Но това ще го направя после, след като видя този твой клоун.

Приключвайки с руната, ние дадохме знак на Госу, за да ни върне на земята. Там Шики започна да рисува с лапички сложна пентаграма направо във въздуха. Постепенно тя започна да се разширява, придобивайки формата на огромна полупрозрачна, сякаш призрачна, леща с диаметър около метър. И тя цялата се движеше едновременно с погледа на танукито.

— Хайде, казвай, къде е клоунът сега? — обърна се към мен Шики.

— О, стига с този клоун — възмути се китсуне, щом го чу. — Защо слушаш човека?!

Шики така я погледна, че лисицата сграбчи опърлената си опашка и се скри зад Месиел.

— Той сам ни каза, че не може да лъже — напомни Госу. — Въпреки че е възможно човекът просто да има проблеми с главата и да вижда нещо, което го няма.

Аз само мълчаливо посочих към клоуна, но когато Шики обърна „лещата“, хитрата твар чевръсто смени местоположението си и се скри зад най-близката къща. Така той ту се появяваше, ту изчезваше няколко пъти, докато танукито не се умори да поддържа „лещата“.

— А може това все пак да е халюцинация, а? — предпазливо попита Госу.

Китсуне насмешливо изфуча, съгласявайки се с него, но на глас не каза нищо. Все пак имаше някакъв инстинкт за самосъхранение и не посмя да продължи да дразни Шики с коментарите си.

— Може би първо трябва да завършите възстановяването на защитата? — навъсено попита Месиел. — И след това да продължите да търсите вашия клоун?

— Добре — неохотно се съгласи Шики. — Хайде, човеко, остава последния щрих.

Управляващата руна се оказа не на тавана, а на една от стените на пещерата. Шики ми обясни какво трябва да се нарисува, като уточни, че финалната руна ще я направи сам. През цялото време, докато работехме, проклетият клоун продължаваше да се навърта около нас, открито да ни се подиграва и да ми пречи да рисувам, но аз успях да направя всичко както трябва.

— Отлично — похвали ме Шики, като взе четката. — Остана да активирам защитата. Пригответе се, сега ще има дъжд от части на трупояди, когато защитното поле ги пререже. Би трябвало да е страхотна гледка!

Аз отстъпих няколко крачки назад, за да виждам по-добре залата на пещерата. И наистина ми беше интересно как в крайна сметка ще изглежда активирането на защитата. Останалите същества по принцип си стояха далеч от Шики, нямайки желание да приближат, и също гледаха към тавана.

Клоунът, който през цялото това време се мотаеше около нас, изведнъж направи нещо странно: приближавайки до Шики, той направи няколко движения, сякаш е водолаз, който се кани да скочи във водата, и след това се „гмурна“ в танукито. Смалявайки се в движение до размера на буболечка, той влетя в ухото на Шики. И преди да успея да направя каквото и да е, танукито замахна с лапа и аз бях отхвърлен на около пет метра от стената.

— Какво?! — възкликна Месиел. — Шики?!

А танукито, очевидно обсебен от проклетия клоун, размаха четката и нарисува огромен кръст върху руните за управление на защитното поле. Чу се звучно „пук“ и от тавана, все едно е десант на спец частите, се посипаха сиви трупояди. Върху подземното градче буквално заваля дъжд от тела, само че, за разлика от очакванията на Шики, тези бяха цели, здрави и готови да погълнат всичко по пътя си.