Алекс Кош
Аз — поглъщач (15)

Глава 15

— Семеен? — изненадано попита Ника.

— Точно така — потвърдих доволно аз. — Останалото ще ти кажа на закуска. А сега всички напуснете стаята ми, моля, оставете ме поне душ да си взема на спокойствие и да дойда на себе си! Направо на хан обърнахте стаята ми! Хора, призраци, домашни духове…

— Призраци? — вдигна вежди сестра ми.

— После ще говорим — казах твърдо. — Сега тръгвайте, тръгвайте.

Да спиш в дрехи е доста съмнително удоволствие, но знаейки, че в стаята има камери, а наблизо лежи агресивно домашно духче, нямах никакво желание да се събличам. Разбира се, бях в домашния си спортен екип, внимателно подготвен от прислугата, а не в дрехите, оцелели след пътуването под земята. Но въпреки това, когато се събудих, пак имах чувството, че се събуждам намачкан като тениската на гърба ми и мечтаех само за горещ душ и обилна закуска. И също така откровено се ядосвах, че някой постоянно нахлува в стаята ми, дори и да беше моята сладка и красива по-голяма сестра.

Ника и професорът послушно си тръгнаха, но горкото домашно духче все така си лежеше на пода, гледайки ме не толкова с гневен, колкото с уморен поглед. Смятах, че напълно си е платил за това, че едва не ме уби, но все още не знаех какво да правя с него.

— Ти си зло — напомни ми той за всеки случай.

— Аха — съгласих се аз и с чиста съвест отидох в банята.

След душа все пак реших да пусна духчето, още повече че нямах намерение да оставам тук още една нощ. Прекалено неуютно ми беше: камери, хора, които нахлуват в стаята ми, без да питат, и ясното усещане, че тук съм просто гост.

— Свободен си — казах на домашното духче, изтривайки една от чертите на руните на пода. — Надявам се, че за в бъдеще няма да се опитваш да ме убиеш. Следващия път мога да постъпя много по-жестоко.

Но микростарчето съвсем неочаквано просто се изправи и остана да стои на мястото си.

— Върви си — повторих аз и дори махнах с ръка, за да предам по-добре смисъла на думите си, но той поклати глава в отговор.

— Какво означава това?

Домашното духче няколко пъти отвори уста, опитвайки се да каже нещо, но издаваше само неразбираеми звуци. Сякаш си припомняше какво е да говориш.

— Ти си зло. Не бива. Да обикаляш тук. Без надзор — успя да каже след известно време.

Интересно. Тоест не успя да ме убие и сега иска да ме следва из къщата, за да… какво? Да не ми позволи да открадна фамилното сребро? Или ще чака удобна възможност, за да довърши онова, което започна, когато за първи път се появих тук?

Много ми се искаше да разбера повече за плановете на съществото, но десет минути разпит не доведоха до нищо, освен до увеличаване на апетита ми. Домашното духче упорито повтаряше едни и същи думи, само понякога променяше реда им.

— Добре — не издържах аз. — Ти прави каквото искаш, а аз отивам да закуся.

След като отворих вратата на стаята, аз се обърнах и се уверих, че той упорито ме следва, макар че стана по-прозрачен, като се премести в горния слой на „обратната страна“.

„Е, нека си ходи — реших аз. — Ще ми е интересно да видя как ще реагира, когато освободя йокаите.“

Закуската във вече познатата ми приемна се проведе в тесен семеен кръг. За първи път виждах начело на масата самият Евгений Михайлов, Вероника седна от дясната му страна, а отляво, колкото и да е странно, се озова моята скромна персона. Семьонов смирено се настани на противоположната страна на масата, на максимално разстояние от нас. Според мен щеше да му е по-лесно да ни позвъни, отколкото да вика през цялата маса, толкова далеч седеше.

— А къде е домашното духче? — веднага попита Ника. — Оставил си го да лежи в стаята?

— Пуснах го — отвърнах лаконично и яростно се нахвърлих на закуската.

Горта се беше постарала за мен от сърце: ако пред Евгений Сергеевич и Вероника имаше само по няколко блюда, то цялото пространство пред мен беше буквално отрупано с чинии. Английска закуска от бъркани яйца, бекон и тостове с наденички, френска закуска с кроасани с пълнеж и палачинки креп, руска — състояща се от блестящи от масло палачинки със заквасена сметана, овесена каша, яйца и сандвичи. И това не беше дори половината от ястията, които виждах пред себе си, при това всички бяха приготвени по стандартите на най-добрите ресторанти. Затова не можах да се откъсна от закуската, докато не опитах съдържанието на всяка една чиния.

— И така, какво беше това за семейно скривалище? — нетърпеливо попита сестра ми, още щом се облегнах за миг на стола, за да си поема дъх.

— Да, и аз съм любопитен — присъедини се към нея Евгений Михайлов. — Какво е това скривалище в дома ми, за което ти знаеш, а аз не знам.

Нямах какво да крия, затова накратко разказах за срещата с неговия велик, но определено мъртъв дядо.

— Значи той е само призрак? — разочаровано уточни Евгений Сергеевич. — Това сигурно ли е?

— Аз, разбира се, съм сигурен в това, но не мога да дам стопроцентова гаранция. За начало си струва да проверим дали е казал истината за тайника.

— Тогава какво още стоим тук?! — скочи Ника. — Да вървим да търсим съкровища!

По принцип вече се бях наял, така че нямаше смисъл да отлагам търсенето. Освен това и самият аз нямах търпение да разбера какво има в тайника на напомпания старец-призрак.

— Добре, да вървим — съгласих се и също станах от масата.

— А кога ще призовем йокаите? — плахо попита професор Семьонов.

— Ще слезем в лабораторията, когато приключим работата тук — отвърна Евгений Сергеевич. — Води.

Лесно е да се каже — води. Аз този дом съм го обикалял само веднъж, когато икономът Хан ме разведе, освен това той ми показа само общите части. Затова нямах представа къде се намира спалнята на главата на семейството.

— В моята спалня? — учуди се Михайлов-старши. — Това става все по-интересно.

Спалнята на Евгений Сергеевич се намираше на последния етаж и изглеждаше също толкова минималистично, колкото и кабинетът му. Нищо излишно: легло, нощно шкафче, телевизор на стената, две врати: едната водеща към банята, другата — към гардеробната. Според призрака тайникът се намираше именно в гардеробната. Най-смешното беше, че веднага щом влязох вътре, видях очертанията на скрита в стената кутия. Не знам защо, може би защото беше скрита в „обратната страна“, която аз виждах много добре.

И тук домашното духче реши да се прояви и да застане между мен и тайника.

— О, хайде да минем без това — намръщих се аз. — Така или иначе ще взема това, което е вътре.

— Ти си зло. Не бива — измърмори микростарчето, заплашвайки ме с юмруче.

— С кого говориш? — попита Ника зад мен.

— Домашното духче пази тайника — обясних аз.

— Кажи му, че господарят на дома ти позволява да отвориш този тайник — обади се Евгений Сергеевич, гледайки в пространството пред мен. — И да не е посмял повече да те нападне. Той е длъжен да се съобразява с желанията на главата на рода, чийто дом защитава.

Не разчитах особено на разума на микростарчето, но той неочаквано се вслуша в думите на Михайлов-старши и отстъпи встрани.

— А така може ли? — изненадах се аз. — Той наистина ви послуша.

— Хайде, отваряй вече тайника! — нетърпеливо прошепна в ухото ми Ника. — Къде е?!

Накарах медальона си да стане видим, клекнах и докоснах тайника с него. Чу се тихо щракване и кутията се отвори.

— Какво има вътре? Какво?! — надвисна над мен Ника.

Отворих кутията и погледнах вътре. Дори не знаех какво очаквах да видя там, нямах време да го обмислям, но със сигурност не беше купчината документи пред погледа ми. Никакви магически артефакти, никакви пари, никакви ключове за сейфове, изобщо нищо интересно.

— И това е всичко?! — почти в един глас възкликнахме ние с Ника.

— Я да видя — помоли Михайлов-старши.

Послушно му подадох документите.

— Така… това е документация за проекта „Купол“ — каза той след известно време. — Някакви технически подробности, резултати от тестове, не разбирам много от това. Да ги покажем на Семьонов, може той да каже нещо по-конкретно.

Все още невярващ, че в тайника няма нищо друго освен документи, аз разглобих цялата кутия. Уви, в тайника нямаше друг тайник.

— Какво толкова има в тези документи, че прадядо ми ги е пазил на тайно място? — недоволно попита Ника, разочарована не по-малко от мен от съдържанието на тайника. — Проект „Купол“, това не е ли защитата на Островите от демони? И той работи вече толкова години. С него не може да се случи нищо лошо.

— Аз самият не знам много за „Купола“ — призна Евгений Сергеевич. — Но дядо ми активно е участвал в създаването му, така че няма нищо чудно в това, че документацията се е озовала тук. Може би в нея няма нищо специално, просто някакви документи от работата.

Знаех си, че старецът с нищо реално няма да помогне. На него явно му харесва да ме води за носа, както направи, когато се появих за първи път в този свят, и продължава да го прави и сега. В резултат на втората среща с него се обърках още повече. Вярно ли е това, което каза за моя свят, наистина ли всички Острови са в опасност? Как може да се видят еманациите на смъртта? Мисля, че смъртта на хората може да бъде предсказана от банши, така че ако успея да намеря такова същество и го погълна, то бих могъл да получа способността му, без да губя излишно време. Ще трябва да попитам Миси… ах, да, нея вече я няма… По дяволите, в крайна сметка ханьото беше единствената, която винаги беше насреща и отговаряше на всичките ми въпроси, от Джеймс е трудно да получа не само отговори, а дори просто вдигане на телефона. Все пак тя много ще ми липсва…

— Какво увеси нос? — сръга ме с лакът Ника.

Вече бяхме напуснали стаята на Михайлов-старши и вървяхме към асансьора, който води към подземното царство на Семьонов. Домашното духче упорито ни следваше, буквално усещах погледа му да се впива в… до гърба ми едва ли щеше да достигне с неговия ръст, така че максимумът, до който можеше да стигне, беше коляното ми.

Михайлов-старши продължаваше да чете намерените в тайника документи, а на Ника явно й стана скучно и искаше да поговори. Прекалено много енергия имаше в нея, за разлика от мен. Уж всички казват, че имам много силна душа, море от душевна енергия, но физически постоянно се чувствах изтощен и уморен. Само ако можех по някакъв начин да се науча да превръщам душевната енергия във физически сили.

— Ами мисля си дали е вярно, че в моя свят е започнал катаклизъм. Този ваш прародител говори толкова уверено, че е трудно да не му повярваш, а после се оказва, че пропуска някои неща, а за други съвсем откровено заблуждава.

— Доколкото разбрах, той е обещал да отиде в твоя свят, ако ни отървеш от знака на смъртта, надвиснал над нас? — уточни Ника.

Аз кимнах.

— Значи първа точка е да разбереш как може да се види този знак на смъртта, като попиташ Джеймс Харнет или Макаров. А втора точка е да намериш и да разкараш заплахата.

— Само това? — подсмихнах се нервно аз.

Момичето сви рамене.

— Доколкото разбрах, за теб ще работят два йокая с договори за един месец. Освен това ще получиш съкровища от тайник. Според мен имаш повече от достатъчно ресурси за справяне с този проблем.

Тук нямаше какво да възразя.

Спряхме пред асансьора и натиснахме бутона за повикване.

— Аз мога да почувствам еманациите на смъртта при определени условия — неочаквано се раздаде гласът на иконома Хан.

Трепнах и го погледнах изненадано. Да не би през цялото време да е бил до нас?!

— Така ли? — попита Михайлов-старши, вдигайки поглед от документите. — Защо не съм чувал за това преди?

— Това се случва рядко — с безизразно лице отговори азиатецът. — Само когато достигнат максимална плътност, тоест около минута и половина преди смъртта на човека.

— И как изглеждат? — попитах заинтригувано.

— Като тъмна мъгла, образуваща се над главата. Много плътна, почти осезаема.

Е, плътността на мъглата очевидно зависи от близостта до смъртта, затова и Хан вижда само максимално плътната мъгла.

Влязохме в асансьора и тръгнахме надолу.

— Между другото, Джен също може да предвиди опасност за хората около нея — спомних си аз. — Но вероятно тази способност действа по различен начин.

— Е, да проучим този въпрос, вероятно има възможност да фиксираме по някакъв начин тези еманации на смъртта — насърчи ме сестра ми. — Възможно е дори Семьонов да може да помогне някак с това.

— Ти днес заминаваш за Академията и ще учиш предмети, по които изоставаш от останалите в групата — напомни й Евгений Сергеевич. — А ако Роман има нужда от помощ, аз ще намеря подходящите хора.

Само да знаех кого да търся. Може би за мен наистина ще е най-лесно да намеря подходящо същество, да го погълна и да получа необходимите способности. Възможно е нещо подобно да се направи и с човек, но аз никога няма да стигна дотам. Не искам да се превръщам в Шанг Цунг^[1] от известната компютърна игра, въпреки че прочутото му „Your soul is mine!“^[2] винаги изглеждаше много помпозно.

Лабораторията практически не се беше променила от последното ми посещение тук, с изключение на това, че Семьонов вече беше успял да нареди на отделна маса стъклени капсули с яйцата на трупоядите вътре. Всяка капсула беше отрупана с различни сензори, а от тях излизаше сноп кабели, които водеха към един компютър отстрани. Самият Семьонов ни посрещна на входа на главната зала на лабораторията, но вместо дългоочакваните йокаи получи от Михайлов документите от тайника. Първоначално изненадан, той бързо разбра за какво става дума вътре и се задълбочи в четенето, моментално забравяйки за нас.

— Е, ще ги пускаме ли? — попитах аз.

Главната зала, в която обикновено се срещах със Семьонов, представляваше доста голямо помещение, примерно триста квадратни метра, с висок таван и сравнително малко оборудване. Доколкото разбрах, професорът обичаше свободното пространство, въпреки че си беше направил лабораторията под земята.

— Още няколко минути — спря ме Евгений Михайлов. — Първо ще извикам охраната.

— Това задължително ли е? — веднага станах предпазлив аз. — Може би не го обясних правилно, но йокаите не могат…

— Това е единственият начин — уверено отговори той. — На съществата не може да се вярва, те са различни от хората.

Тук не бих се съгласил с него, тъй като съществата са принудени да изпълняват условията на договора, а според нашия договор в рамките на едно денонощие след запечатването си те не могат да ми навредят с абсолютно нищо. А как по принцип да заставя хора да бъдат толкова честни даже не можех да си представя. Дори аз в момента не спазвах думата си, че ще освободя йокаите някъде на безопасно място извън чертите на града, а го правех тук, в лабораторията на Семьонов, заобиколен от охрана. Усещах, че ще са много недоволни. От друга страна, йокаите през цялото време заплашваха да ме погълнат, убият или да ме оставят да живея под земята против волята ми, така че да се презастраховам допълнително не изглеждаше най-лошия вариант.

Икономът Хан замина някъде с поръчение от Михайлов-старши, а в залата влязоха няколко охранителя със смътно познати лица. Двама от тях определено ме бяха посрещнали в първия ми ден в този свят.

— Може да започваш — даде ми зелена светлина Евгений Сергеевич.

Семьонов, който доскоро мечтаеше да види йокаите, сега много неохотно се откъсна от документите от тайника.

— Чакайте, ще включа записващото оборудване… — каза той, натискайки няколко клавиша на лаптопа. — Готово, вече можем да започваме!

Ако с гофутата всичко беше просто, достатъчно беше само да ги разкъсам, то със сигурност нямах намерение да разкъсвам стомаха си. Затова трябваше да наруша модела по друг начин — въоръжен със скалпел, аз го наситих с душевна енергия и прокарах линия през цялата руна. Ох, надявам се, че в болницата ще успеят да ме отърват от следите от руни, не ми се искаше до края на живота си да парадирам с белези по корема.

Само миг по-късно точно пред мен се появиха китсуне, танукито, жената-змия — Мако, Месиел, Садако и едроглавия старец Госу.

— … да ни изпързаляш — завърши китсуне изречението си, прекъснато от запечатването още в подземието, огледа се изненадано и изруга: — Уау! Къде сме?!

Мако веднага сграбчи Садако и я скри зад гърба си. Останалите йокаи също се напрегнаха, но за щастие не нападнаха никого.

— Спокойно — казах бързо, преди да се е случило нещо непоправимо. — Ние сме на безопасно място, в къщата на моето семейство. Тук ще бъдете в пълна безопасност.

Шестимата йокаи се огледаха, обръщайки специално внимание на военните, стоящи на равни разстояния от нас с готови оръжия.

— Това не е точно това, което аз влагам в думата „безопасност“ — коментира видяното Месиел, протегна нагоре ръка и в нея почти мигновено се появи мечът му, макар да бях сигурен, че Ника не го е взела със себе си в лабораторията.