Джонатан Баркър
И пета ще умре (91)

91.
Портър

Ден трети, 22:26 ч.

Портър и Сара се върнаха до колата под наем в относително мълчание. Детективът караше, а адвокатката междувременно уреждаше резервациите за полетите по телефона.

Тя прикри микрофона с ръка.

— Следващият полет излита чак в четири сутринта. Това ни дава малко повече от пет часа. Да запазя ли места?

— Какво?

Тя повтори въпроса.

— Да, извинявай. В момента в главата ми е каша…

Портър се взираше през предното стъкло в пътя и белите ивици, които прелитаха покрай тях и изчезваха. По това време на нощта имаше съвсем малко коли. За това беше благодарен. Имаше чувството, че двамата със Сара разполагат с пътя само за себе си, а светлините на Грийнвил приближаваха в далечината.

— Може би трябва да потърсим хотел близо до летището, където да се изкъпем и преоблечем.

Сара приключи с резервациите и прекъсна обаждането.

— Става ли да ти напомня, че още не си ме почерпил вечеря? Като за първа среща тази беше наистина уникална, признавам ти го, но не съм сигурна, че съм готова да отида в хотел за почасово чук-и-чао, господин Портър.

Пакетът, който бяха открили в кутията за обяд при езерото, стоеше на средата на таблото, и надписът на плика За майка едва се виждаше на слабата светлина: гласът на Бишъп, неговите думи, които крещяха от тетрадката.

Вечеря.

Не бяха яли от Ню Орлиънс.

Стомахът на детектива изкурка.

Трийсет минути по-късно той седеше на едно от двойните легла в малка стая в Еърпорт Мотел 8 в Грийнвил. По масата до вратата бяха пръснати опаковки от Тако Бел. Сара беше под душа.

Пакетът му се струваше тежък, по-тежък, отколкото може би е редно, не непременно тежестта на хартия, а на нещо друго. Не можеше да определи какво. Нечий живот в капана на пакета навярно.

Или бръщолевенето на луд.

По същия начин бе възприемал и дневника при първия му прочит, но преди два часа стоеше на точно същото място, където се бяха разиграли събитията от него.

Семейство Картър.

Майка му.

Баща му.

Двамата мъже, които Портър после научи, че са били Кърби и Бригс.

Всички те.

Цялата история — истинска.

Пликът и тетрадката бяха овързани с парче черна връв. Не можеше да не се запита дали идва от същата ролка, използвана от Бишъп да връзва кутиите си.

Портър махна връвта, отвори адресирания „За майка“ плик и разгъна страниците вътре. Хартията хрущеше под пръстите му.

Колко време бяха прекарали тези листи на онова място?

Колко време това писмо чакаше майка, която така и не се беше появила?

Детективът разпозна почерка незабавно, по-млада версия на онзи от дневника.

Мамче. Знам, че винаги си искала да те наричам майко, но всъщност предпочитам просто да ти викам мамо. Толкова страшно ли е?

Мама.

Мама.

Мама.

Съжалявам, майко.

Толкова съжалявам! Съжалявам завинаги за стореното, което те накара да поискаш да ме изоставиш. Съжалявам много за всичко, което направих и което те е накарало да искаш да избягаш без мен.

Дали си тръгна, защото нямаше избор?

Дали си тръгна, защото онези хора дойдоха при къщата и трябваше да избягаш?

Това беше, нали?

Иначе не би ме оставили. Не по този начин.

Прекалено се забавих на връщане от езерото. Ако се бях върнал по-бързо, щеше да ми кажеш да скачам в колата скок-подскок, да натовариш багажа ми и всички да се махнем заедно. Щяхме да започнем нов живот заедно и да оставим този в огледалото за задно виждане, замъглен от праха зад онзи зелен плимут.

 

 

Не исках да пиша това писмо, но докторът ми каза, че трябва. Също така ми каза, че няма да го чете, но знам, че ще го направи. Татко ме научи да разпознавам лъжите, а д-р Джоузеф Огълсби не е много добър лъжец. Смята, че е, но не е, не, госпожо, ни най-малко. Мъртвите му малки очички се свиват винаги когато приказва измишльотини, трийсет и два пъти само за последния ни сеанс.

Здравей, докторе.

Трябва да се подстрижеш. Зализването на една страна не може да излъже никого. Изглеждаш глупаво.

Съжалявам.

Не трябва да говоря такива неща.

Татко ме е възпитавал другояче.

Веднъж ми каза, че е по-добре да обсипеш другия с комплименти и да го оставиш да плува в тях, докато не се удави. Тогава ще се държи здраво за теб, твой приятел завинаги.

Не и майка обаче, не и моята майка, не ти. Ако си осъзнала, че те обсипвам с прекалено много комплименти, сигурно щеше да ми кажеш да си ги взема обратно.

Вие двамата сте различни.

Бяхте различни.

Татко.

О, татко мой.

Не мога да пиша сега за това. Знам, че д-р Огълсби иска, но не мога, прекалено много боли. Боли почти толкова, както когато изкопах дупката при езерото под котката ми, когато намерих моя нож.

Знаех какво означава този нож.

Ти ме изостави, майко.

Колкото и да ми се ще да вярвам, че не си го направила нарочно, и колкото и да ми се иска да вярвам, че не си имала друг избор, освен да избягаш без мен, знам, че това не е вярно.

Знаех го в мига, когато видях онзи нож.

Защо ме мразиш, майко?

Защо мразеше толкова и татко?

След къщата, след пожара — знаеш ли за пожара? — та след него ме отведоха в Терапевтичния център в Камдън, в предградията на Чарлстън.

Там всички бяха много мили, дори д-р Огълсби с всичките му лъжи. Дадоха ми собствена стая. Тя има прозорец, който не се отваря. Не ми се полага летен ветрец, само равномерното пъшкане на климатика.

Д-р Огълсби ме помоли да си водя дневник.

Даде ми черно-бяла тетрадка и ми каза, че от нея става идеален дневник.

Отвърнах му, че само момичетата пишат в дневници, а той ми каза, че в такъв случай ще е журнал, трябва да си водя журнал, така правят момчетата.

Уверих го, че ще си помисля.

Умно момче съм. Знам, че иска просто да си записвам разни неща, за да може да ги чете, та по-добре да ме разбере.

Дали това ще е много лошо?

Да бъда разбран?

Не се притеснявай, майко, няма да му кажа твоите тайни.

Твоите тайни са в безопасност у мен.

Повечето.

Твой обичащ те син,

А. Б.

П. С. Кажи на г-жа Картър много поздрави от мен и на мъжа с дългата руса коса. Сигурен съм, че някой ден ще ви видя всички отново. До този ден ще си държа ножа под ръка и винаги наточен. Благодаря, че ми го върна.

— Нещо интересно?

Портър вдигна глава.

Сара стоеше на вратата на банята по бяла хавлия, в друга бе увила дългата си коса както само жените, изглежда, знаеха и умееха, а зад гърба й бълваше пара.

Портър се хвана, че зяпа загорелите й крака, и се застави да я погледне в лицето.

— Може би трябва да се облека.

— Не. Да. Давай, чувствай се като у дома си. Аз отивам да се пъхна под душа! — Детективът преглътна, лицето му гореше.

Тук не сме в гимназията. Я се вземи в ръце.

Той отклони очи, пусна писмото върху дневника и прекоси стаята, влезе в банята и затвори вратата след себе си.

Тя ухаеше на люляк.