Джонатан Баркър
И пета ще умре (125)

125.
Пул

Ден четвърти, 20:08 ч.

Пул зави зад ъгъла и от дъното на уличката в него се втренчиха десетина чифта очи с враждебни погледи. Жена на около петдесет с цветни мъниста в сплъстената си посивяла коса отстъпи встрани и притисна гръб към стената на къщата зад себе си. С крак избута картонен кашон към себе си.

Пул вдигна значката си. Тя се обърна и кимна към дъното на уличката.

Беше около два метра широка и към десетина дълга, с големи кашони от двете страни, редуващи се със самодейни палатки, сътворени от всевъзможни материали — от чаршафи до чували за боклук, скрепени с тиксо. Навсякъде смърдеше на урина и развалена храна.

Жената кимна отново.

Пул проследи погледа й.

На около седем метра навътре, до едната стена, имаше стар хладилник.

Хората в уличката взеха да се отдръпват от него, разотиваха се във всевъзможни посоки. Трима претичаха покрай него и излязоха навън. Пул чу полицаите да ги сграбчват на тротоара.

Той тръгна към хладилника с ръка на дръжката на пистолета си. Когато се озова непосредствено до него, го ритна.

— Аз съм специален агент Франк Пул, работя за ФБР. Налага се да излезеш оттам!

От отвора в отсрещната страна на уреда се подаде ръка, после и втора.

Пул проследи измъкването на мъж около петдесетте, с мръсна синя риза и джинси.

— Не стреляйте!

Диренцо застана зад агента с извадено оръжие.

— Проклятие.

Бездомникът имаше наблюдателно устройство на глезена.

Пул изтича покрай Диренцо.

— Офисът на Уернър! Бързо!