Джонатан Баркър
И пета ще умре (2)

2.
Портър

Ден първи, 23:24 ч.

— Да се кача ли с теб?

Бяха паркирали пред блока на Портър на Уабаш авеню. Наш си играеше с газта, за да не угасне Кони. Нощта беше станала зверски студена.

Портър поклати глава.

— Прибирай се и поспи малко. Предстои ни тежка сутрин.

С помощта на верижни триони криминалистите бяха отрязали леда около момичето в рамките на големия квадрат, след това внимателно го натрошиха на удобни парчета, които после натовариха в кофи и прекараха обратно до криминалната лаборатория за анализ. Трупът на жертвата потегли към моргата за разпознаване. Портър се обади на Том Айзли, който се съгласи да дойде рано и да му се обади веднага щом имат позитивна идентификация. Когато Портър и Наш си тръгнаха, униформеният патрул още претърсваше района, но към този момент не бяха открили нищо. Клеър се съгласи да остане и да прегледа записите на единствената охранителна камера, разположена на входа на парка. Не беше особено сигурна какво да гледа, а Портър нямаше по-подробни указания, освен да следи за нещо необичайно в течение на миналите три седмици, особено след работно време. Самият парк затваряше по здрач, а след това, като изключим няколкото лампи в най-често посещаваните райони, той потъваше в мрак. При езерото нямаше постоянно осветление. Всеки, който пристигнеше или си тръгнеше след залез, щеше да се забележи.

— Относно преди това, по пътя към езерото… — започна Портър.

Наш го прекъсна.

— Няма нужда да се обясняваш. Всичко е наред.

Детективът махна с ръка във въздуха.

— Не успявам да спя добре напоследък. Не и след смъртта на Хедър. Всеки път, когато вляза в апартамента ни, той ми се струва ужасно празен. Очаквам я да се появи от някоя от другите стаи или през предната врата, помъкнала камара покупки, а това не се случва. Не искам да се обръщам и да виждам нейната половина от леглото празна. Не мога да се заставя да го изхвърля. Същото се отнася и за дрехите й. Преди седмица за малко да опаковам всичко за дарения. Сложих първата блуза в кашона и трябваше да спра. Разместването на вещите й изпълни стаята с нейния аромат и беше като че ли тя се е върнала, макар и само за малко. Знам, че трябва да продължа без нея, но не съм сигурен дали мога. Поне не все още.

Наш се пресегна и стисна приятеля си за рамото.

— Ще можеш. Когато му дойде времето, ще можеш. Никой не те припира. Просто да знаеш, че всички сме насреща. Ако ти потрябва случайно нещо… — Наш се захвана да човърка волана и взе да скубе дупката в облицовката му от изкуствена кожа. — Може да е от полза да се преместиш. Намери си ново жилище, започни отначало.

Портър поклати глава.

— Не мога да го направя. Заедно избрахме този апартамент. Там е домът ми.

— Може да идеш на почивка тогава? — предложи Наш. — Имаш предостатъчно натрупани отпуски.

— Може и да го направя… — Портър се взря във фасадата на блока.

Нямаше да се мести. Не и в скоро време.

Вратата на шевито изскърца, когато той дръпна дръжката и слезе.

— Мили боже, колко е студено!

— Време е да извадиш вълнените гащи и уискито!

Портър потропа на покрива на колата два пъти.

— Ако вложиш малко време в това чудо, може да стане голяма сладурана.

Наш му се ухили в отговор.

— Среща в командния център в седем?

— Аха, в седем става.

След това отпраши.

Портър проследи изчезването на колата по улицата и чак после влезе в малкото фоайе на блока, като внимателно избягваше купчинките замръзнало кучешко ако на стълбите. Подмина пощенските кутии и се качи по стълбите. Не ползваше вече асансьори, не и ако имаше избор.

На влизане в апартамента в носа го блъсна неприятната миризма на дузина развалени остатъци от храна. Най-лошият виновник — купчината кутии от пица на кухненската маса, изпълваше въздуха с дъх на гранясало сирене и стари чушки.

Портър метна палтото си на облегалката на един стол, влезе в спалнята и светна лампата.

Леглото беше избутано в отсрещния ъгъл, заедно с двете нощни шкафчета.

Стената, до която се бе намирало преди, сега беше изпълнена със стотици снимки и бележки, лепящи листчета и вестникарски изрезки. Тук-там бяха свързани с тънка връв. Когато тя се свърши, детективът започна да чертае линии с черен маркер.

Тук беше всичко, което той имаше за Убиеца „Четирите маймуни“, или Ансън Бишъп, или Пол Уотсън — и тримата бяха един и същи човек. Събираше подробности и за миналите престъпления на Бишъп, но основно се беше съсредоточил върху това, къде може да е отишъл той след бягството си.

На пода в ъгъла на стаята беше сложен лаптоп с яркосветещ екран. Портър го вдигна и се загледа в екрана. Използваше Гугъл алъртс^[1] (изненадващо прост за някой, комуто липсват и най-основни компютърни познания) да му отбелязва всяко споменаване, статия и поява на Бишъп, Уотсън или У4М по интернет и да сваля резултатите в личната му електронна поща. Понякога отнемаше часове, но той преравяше всяко едно съобщение и споменатите в тях местоположения нанасяше на голямата световна карта, закачена на стената между другите му бележки. Не беше единствена. Имаше дузина подробни карти, всички на големи градове.

Данни, трупани четири месеца.

Картите бяха набодени с разноцветни кабарчета — червеното маркираше появата му, синьото — място, за което журналист е написал статия, а жълтото — дома на всеки, изчезнал или убит по начин, сходен с почерка на У4М. Пълно беше с негови имитатори. Макар че множество кабарчета бяха центрирани в Чикаго, други стигаха чак до Бразилия и Москва.

Портър вдигна едно жълто и намери на картата на Чикаго езерото в Джаксън Парк.

— Ела Рейнолдс, в неизвестност от 22 януари 2015 г., вероятно намерена на 12 февруари 2015 г. — промърмори под нос. Нямаше причина да вярва, че виновникът е У4М, но това кабарче щеше да остане на място, докато се увери в противното.

Клепачите му тежаха от недоспиване.

Имаше страхотно главоболие.

Седна в средата на пода и започна да преравя гугъл алъртите от днес, общо 159 на брой.

Когато телефонът му звънна два часа по-късно, детективът помисли дали да не пренебрегне обаждането, но след това се отказа. Никой не звънеше в един и половина сутринта без причина.

— Портър.

Защо гласът му винаги звучеше по-силно посред нощ?

В началото последва тишина. След това:

— Детектив? Обажда се Софи Родригес от „Издирвани деца“. Взех номера ви от Клеър Нортън.

— Какво мога да направя за вас, мис Родригес?

Мълчание. След малко:

— Имаме още едно изчезнало момиче. Вие с партньора си трябва да дойдете тук.