Джонатан Баркър
И пета ще умре (75)

75.
Портър

Ден трети, 20:07 ч.

Джипиесът звънна, каза им да направят десен завой и Сара намали скоростта, следвайки табелата към Симпсънвил.

Портър върна поглед върху прозореца.

— След първия миг с надвесената над мен Хедър видях и партньора си. Тъкмо ставаше от стола в ъгъла на стаята. Капитанът ми дойде след около час. В началото беше странно. Разпознавах партньора си. Не осъзнавах, че нещо не е наред. Спомнях си как преследвам дилъра, както и изстрела, всичко до последния момент. Хедър ме попита как ми е името. Веднага отговорих, че съм любовта на живота й, а тя ме попита за името на настоящия президент, което й казах. След това ме попита за предишния, но вместо него открих празнота. Няма друг начин да се опише, все едно някой беше взел гумичка и го беше изтрил. Виждах ясно лицето му, но името липсваше. След това започнаха прегледите, бяха адски много.

— Някаква амнезия, така ли?

— Флуидна избирателна ретроградна амнезия, така я нарекоха. Подвижността ми не беше пострадала, за мой късмет. Повечето ми спомени бяха непокътнати — детството, юношеството, дори скорошни събития, всичко си беше там, но имаше и големи бели петна, цели месеци и години липсваха… — той поспря за момент и потропа с пръсти по прозоречното стъкло. — Хедър ме караше да правя едно упражнение, да записвам важните моменти в живота си в хронологичен ред и да ги датирам, доколкото ми е по силите. Правехме го всеки ден, започвахме с празен лист хартия и нанасях всичко, което си спомнях. През първите няколко дни при всеки опит удължавахме списъка. Имаше прогрес. След около седмица това приключи. Не бях загубил нищо повече, но празните места се държаха здраво. Докторите ме уверяваха, че спомените ще се върнат с времето. Някои наистина се върнаха, но и до ден-днешен ми липсват периоди.

— И през цялото време Хедър е била с теб?

Портър кимна.

— Отказваше да излезе с мен на официална среща, докато не ме изпишат от болницата и не възобновя нормалния си живот поне за месец. И двамата усещахме искрата, знаехме, че има нещо помежду ни, но очевидно е често срещано явление пациенти да се влюбват в сестрите си по време на дълъг престой в болница, ето защо тя се боеше, че чувствата ми се градят на тази основа. Знаех, че има нещо повече, но думата ми в конкретния случай нямаше особено голяма стойност. Продължавахме да се виждаме всеки ден, за да попълваме списъка — тя така му викаше, попълването на списъка — но не си позволяваше да излезе на официална среща с мен. Когато най-накрая ме върнаха на работа, около три месеца след влизането ми в болницата, Хедър се съгласи да излезем — вечеря и кино. Гледахме „Принцесата булка“. Оженихме се след четири месеца.

— Не те ли безпокоят липсващите периоди?

Портър сви рамене.

— Най-добрите ми спомени са с Хедър. Помня цялото ни време заедно. Друго не ми трябва.

— Ами полицията? Трудно ли беше да се върнеш на активна служба?

— Да, там беше доста тежко. Не го очаквах. Като изключим проблемите с паметта, бях добре, физически нямах затруднения — няколко писмени и физически изпита, после интервю и ето ме отново на служба. С нов партньор обаче. Предишният се беше прехвърлил за постоянно в отдел „Наркотици“. Изстрелът ми отне и още нещо, поне в определен смисъл. Чарлстън беше съсипан. Градът ми се струваше по-тъмен, по-мръсен. Изпитвах притеснения всеки път, когато се озовавах близо до уличката, в която се случи стрелбата. Започнах да се съмнявам, че тази тревожност може да ме докара до нараняване, да ми отвлече вниманието в погрешен момент. Двамата с Хедър го обсъждахме доста и решихме да се преместя в Чикаго, за ново начало на ново място. Така се прехвърлих там и когато се отвори място в отдел „Убийства“ го приех. Дявол да го вземе, беше толкова отдавна, тогава бях просто хлапак.

— Никога ли не си имал деца?

— Обмисляхме го, говорихме безброй пъти, но моментът все не ни се струваше подходящ. Хедър беше изгряваща звезда на „Чикаго Дженеръл“, а аз се справях добре в полицията. Човек си казва, че догодина ще е по-добра за целта, малко ще забавим скоростта, ще си оправим финансите, така че го отлагаш и отлагаш. И преди да се усетиш, вече е твърде късно. Не съжалявам обаче, че нямаме деца. Не съм сигурен, че бих променил и един миг от живота ни.

— Дори онзи изстрел в главата?

— Дори изстрела в главата. Хей, спри тук… — Портър посочи малка бензиностанция „Стоп-ен-Гоу“ отдясно.

— Защо? Резервоарът е пълен.

— За припаси.

Сара намали, отклони колата от тесния двулентов път и влезе на насипания с чакъл паркинг. Пред магазинчето беше паркиран очукан форд пикап. С изключение на него бензиностанцията изглеждаше изоставена. Адвокатката спря до пикапа и изключи колата от скорост. Вдигна дневника.

— Давай. Има няколко раздела, които искам да погледна повторно.

— Сега се връщам! — Паркър разкопча колана и слезе от колата.

Когато бутна вратата, вътре се обади електронно звънче и продавачът зад тезгяха вдигна глава и го погледна за момент, преди да се върне към броя си на „Аутотрейдър“.

В магазина имаше само пет реда рафтове и Портър обиколи всичките. Избра две фенерчета, пакет батерийки, кутия торбички с цип, кутия латексови ръкавици, евтин дигитален фотоапарат и голям плик чипс. Отнесе всичко отпред и го остави на тезгяха.

Касиерът изглеждаше на не повече от шестнайсет-седемнайсет години. На розовата брадичка имаше голяма пъпка и носът му беше прекалено голям за тясното лице. Остави списанието, кимна на Портър и започна да сканира покупките му. Наложи се да мине четири пъти кутията с ръкавици, преди да я регистрира. Детективът беше любопитен дали момчето въобще знае как се вкарват стоките ръчно.

— Двайсет и три и четирийсет и осем — каза то и погледна пак покупките. — Проктоложки кабинет ли ще отваряте?

— Не ми се получи с мозъчната хирургия, та реших да пробвам в друга област.

Портър му даде една двайсетачка и една петачка и прибра всичко сам, докато касиерът броеше рестото му.

— Приятна вечер, докторе!

— Аха.

Вече в колата, той извади чипса, а останалото захвърли на пода. Докато се връщаше на пътя, Сара държеше дневника облегнат на волана и си отбелязваше с показалец докъде е стигнала.

— Успя да изчетеш цялото чудо, без да обелиш и дума за нея. Какво мислиш?

Адвокатката изпухтя.

— Не съм сигурна какво да мисля. Донякъде ми е жал за детето. След това се сещам за хората, които е наранил, и животите, които е съсипал, и си напомням, че той е чудовище. След това мисля за майка му. Тя каза: Нещата не са се случвали по този начин. Какво имаше предвид с това? Нищо от написаното? Част от него? Току-що прелетяхме хиляда и двеста километра, защото един престъпник е написал адреса си в това тефтерче.

Портър не каза нито дума.

Тя захвърли дневника в скута му.

— Дай ми от този чипс!

Детективът отвори плика и й го подаде.

Сара си грабна една шепичка и я пусна в устата си.

— Ако клиентката ми наистина е направила дори половината от нещата, описани в този дневник? — Тя поклати глава и облиза пръсти. — Не мога да представлявам такъв човек. Абсурд.

Джипиесът се обади и ги посъветва да завият наляво по Дженкинс Бридж Роуд след триста метра. Сара включи мигача.

Портър си мислеше, че след напускането на града е станало тъмно. Тук обаче беше още по-зле. Никъде не се виждаха къщи или коли, нищо, освен шосето и ниви.

Спътничката му взе завоя и макар че Дженкинс Бридж Роуд беше павирана, оказа се неравна. Тя завъртя наляво да избегне огромна яма насред шосето и веднага след това надясно, за да не пропадне в друга. Покрай пътя природата бе започнала да си възвръща завзетата от нея земя. Плевели и филизи прояждаха асфалта отгоре и го осейваха с неравности и пукнатини.

— Шибано никъде в Египет^[1] — изръмжа Сара под нос и натисна спирачките.

— Какво?

— В Египет на майната си!

— Нямам идея какво значи това.

— Значи, че сме в средата на абсолютното нищо, а мен ме делят само три минути от това да подложа на съмнение много от последните си избори в живота.

Джипиесът я инструктира да завие наляво след трийсет метра. Тя включи дългите светлини.

— Виждаш ли кръстопът? Понеже аз не виждам. Почти нищо не виждам.

Портър посочи напред.

— Ето го. Точно зад голямата канара.

Адвокатката зави наляво и колата заподскача по платното от чакъл и трева.

— Ако ме убиеш тук и захвърлиш трупа ми в плитък гроб, може ли поне да намериш добър дом за рибката ми?

— Рибки ли имаш?

— Една рибка. Казва се Монро. Отличен слушател е и не ме съди много строго.

Нивите отстъпиха място на дървета — дрян, дъб, вечнозелени — които се извисяваха над колата, а клоните им се пресягаха над тесния път и се усукваха като дузини преплетени кокалести пръсти.

— Крайната ви цел отстои на трийсет метра — заяви джипиесът. — Пада се отдясно.

Сара се намръщи.

— Не виждам нищо, а ти? Смяташ ли, че Джейн Доу е излъгала?

— Не знам какво да мисля.

Джипиесът изпя всеела мелодийка и съобщи:

— Пристигнахте.

Портър се взираше през предното стъкло. Пред тях пътят изчезваше, погълнат от избуялите диви храсти и дървета. Наоколо не се виждаше нищо, освен гъсти гори.

Разкопча си колана, отвори вратата и излезе в студената нощ.

Сара угаси колата и също слезе.

Подметките на Портър хрущяха по чакъла, докато върнеше към банкета. Енергията се оттече от тялото му, раменете му се превиха.

— Аз съм идиот — промърмори той. — Трябваше да се сетя.

Сара заобиколи колата и застана до него, за да сложи ръка на рамото му.

— Ти си добро ченге. Проследи уликата. Просто невинаги вършат работа.

Нещо зашумоля в храстите от лявата им страна. Портър се обърна и видя втренчени в тях блестящи очи. Примигнаха и изчезнаха в шубраците.

— Какво е това?

— Според мен е енот.

Детективът направи няколко крачки наляво.

— Не животното…

Посегна и стисна дебела лоза, прорасла върху…

— Това пощенска кутия ли е?

Той задърпа превелите и филизите, освободи изкривения кол и монтираната отгоре му напукана бяла кутия.

Втренчи поглед в избелялото име, надраскано отстрани с черна боя, едва видимо на слабата светлина.

Бишъп.