Джонатан Баркър
И пета ще умре (111)

111.

Дневникът

Отново е нощ.

Без дъжд.

Когато сестра Джилман ми донесе вечерята, попитах за момичето през две врати, но тя не искаше да ми каже нищо за нея, дори името й. Надявах се да го узная. Вместо това просто остави подноса ми на леглото и се усмихна. Каза:

— Трябва да се храниш.

Не исках да ям. Исках да науча името на момичето. Исках да говоря с нея. Исках да се приближа достатъчно, за да усетя топлината на кожата й и дъха й.

Бях я чул да плаче. Исках да знам дали умее и да се смее.

Не ядох.

Не забелязах кога сестра Джилман е излязла от стаята ми.

Храната ми изстина, както си стоеше на ръба на леглото ми.

Не исках да говоря с полицията.

Не исках да се срещам с окръжния прокурор, за когото докторът спомена.

И съвсем определено не исках да ме прехвърлят на мястото, за което говореше той.

Беше време да си ходя.

Татко би желал да изобретя начин. Съставих план.

Нощем имаше само един пазач и две сестри. Докторите си отиваха, а всички други спяха по стаите си.

Щях да си отида през нощта.

Щях да почакам момичето да заплаче.

Не исках тя да плаче.

Не исках повече да плаче, но знаех, че ще го направи, и когато го стореше, поне едната сестра щеше да отвори вратата й и да влезе в стаята й да я утешава. Когато се уверях, че е в стаята, щях да отворя ключалката си, да прекося коридора и да се намъкна в нейната стая и аз.

Щях да накарам сестрата да пищи.

Надявах се тази, която заваря в стаята на момичето, да не е сестра Джилман, а някоя от другите. Харесвах сестра Джилман. Но дори и да беше тя, пак щях да я накарам да пищи. Татко ме е учил как. Щях да я накарам да пищи достатъчно силно да доведе другата сестра и охраната в стаята на момичето. Щях да ги вкарам всички в онази стая на две врати от моята и…

Да спрем дотук за момент и да направим пауза.

Искам да съм ясен.

Не желаех да наранявам никого.

Не трябваше да има пострадали.

Последното, което ми се искаше, беше да нараня друг човек.

Но щях да го направя.

Тъмничарите ми трябваше да си стоят в онази стая, а аз — да си отида.

Това беше единственият приемлив вариант.

Надявам се, че няма да нараня никого.

Не искам момичето да ме види как наранявам хора.

Ще ги заключа в онази стая, след това ще ида в кабинета на доктора да си взема ножа. Знам, че е рисковано, но смятам, че е приемлив риск.

След това си отивам.

Ще взема записите от охранителната камера с мен. Видеото вероятно е на бюрото на охраната.

Ако съм вече с нож, ако се наложи да нараня някого в онази стая, в стаята на момичето, ако потрябва да го направя, преди да успея да се измъкна и да ги заключа вътре, може би ще трябва да се върна и да довърша нараняването им. Така би искал да постъпя татко. Майка би казала, че трябва да нараня и момичето. Налага се да довърша нараняването, след това да взема записа и да си отида. Татко и майка биха се съгласили с това.

Не исках да наранявам момичето, но се налагаше.

 

 

Нощното бягство поставяше проблем — и то сериозен — който не бях сигурен как ще преодолея. Много ми се искаше да се сбогувам с д-р Огълсби.