Джонатан Баркър
И пета ще умре (46)

46.
Наш

Ден трети, 10:07 ч.

— Защо, по дяволите, още са тук?

Наш намали скоростта и паркира шевито на около две пресечки от къщата на Дейвис. Отсреща бяха паркирани два новинарски буса. Единият беше опънал голямата си антена към небето. Нямаше следа от репортери или оператори. Най-вероятно си седяха по превозните средства и се криеха от студа.

— Трябва да се приближим — заяви седналият до Наш Клоз, буквално залепил нос за екрана на лаптопа си. — Не виждам уай-фая им оттук.

Наш не беше сигурен дали има смисъл. Когато Клозовски се включи в уай-фая при дома на Рейнолдс, откриха, че логовете на рутера са били изтрити. След изпращането на некролозите извършителят беше изчистил всички записи.

— По дяволите — Наш изкара колата на улицата, подмина бусовете и паркира пред първия.

Клоз се засмя.

— Какво му е смешното?

— Кръстили са си мрежата „Разузнавателна точка на ФБР“. Всеки, който прихваща местните сигнали, ще си помисли, че ФБР е спряло някъде наблизо.

— Това май не плаши особено медиите.

— Повечето хора използват фамилията си или името на улицата, което е малко тъпо. Защо да казваш на лошите момчета кой уай-фай на кого принадлежи? Все едно да си пишеш адреса на ключодържателя…

Наш огледа новинарския бус, паркиран зад тях. Задната врата се отвори в момента на спирането им.

— Имаме около трийсет секунди, преди акулите да ни връхлетят.

— Това ще се окаже проблем.

— Защо?

— Разполагам с марката и модел на рутера им, но, изглежда, са променили паролата, когато са сменили името на мрежата. Пуснал съм атака „груба-сила“^[1] за паролата — обясни Клоз.

— Колко ще трае?

— Минута, може би две.

Операторът слезе от буса и издърпа качулката на якето над главата си, за да се прикрие от снега. Бръкна вътре за камерата си и я намести на рамо.

Наш погледна към къщата.

Всички щори бяха спуснати. Не се виждаше дали вътре има хора. От новинарския бус слезе жена, облечена в тънко палто, което правеше комплимент на фигурата й, но надали я защитаваше особено от студа.

Лизет Лаудън от Канал 7.

Тя каза нещо на оператора и се обърна към колата на Наш, стискаше в една ръка микрофона, а с другата си оправяше прическата.

И покрай втория бус настъпи раздвижване. Наш не позна репортера, който тръгна към колата му, но след него изскочи и го последва и оператор.

— Проклятие.

Клоз не отлепваше очи от екрана.

На прозореца се почука.

Лизет Лаудън.

Тя направи универсалния жест да свали стъклото. Наш й помаха.

— Сега е подходящият момент да свършваш.

— Почти успях.

Вторият репортер мина покрай нея, излая заповед на своя оператор и посочи пространството пред колата на Наш, точно на пътя им. Операторът разгъна триножник и тръгна натам.

— По дяволите, не — изръмжа детективът. Даде шевролета на скорост и потегли рязко. Операторът отскочи, а бронята за малко да закачи триножника.

— Вътре съм — заяви Клоз. — Внимавай, не излизай от обхвата.

Наш даде на заден и спря на един пръст разстояние от новинарите. Когато снимачният екип отново тръгна към предницата на шевито, пак превключи на първа и засили колата напред. Този път удари триножника, а операторът се подхлъзна на леда и падна в снега с камерата до себе си.

Ново почукване по стъклото.

Лаудън им крещеше.

Наш се усмихна и й помаха отново. Червената светлинка на камерата зад нея светна.

— Сега ще е идеалният момент да приключим — каза детективът, ухилен през стиснати зъби.

— Изтеглих го — обяви Клоз. — Давай!

Наш натисна газта. Шевито се залюля и забуксува, докато задните колела се въртяха в опит да намерят опора. Във всички посоки се разлетя сняг и обсипа репортерите и оборудването им. Колата изкашля в лицата им облак бял дим и се изстреля напред.