Джонатан Баркър
И пета ще умре (19)

19.
Лили

Ден втори, 11:36 ч.

Лили се гушеше в ъгъла на клетката си, плътно увита в дебелата завивка. Беше се облякла, но не можеше да се стопли. Нито да спре да трепери, въпреки че беше застанала до решетката при котлето. Не спираше да се взира в тъмното стълбище в ъгъла на мазето и да се вслушва за пукането на стария гредоред, докато похитителят й обикаляше горе.

По мрежата на няколко сантиметра от крака й се прокрадна паяк и тя се отдръпна, за да се свие още по-навътре в ъгъла.

При всяка стъпка на непознатия отгоре от гредите падаше по малко прах — рядка пелена на слабата светлина. Лили се опита да си представи, че е на сигурно място в стаята си у дома, но илюзията пропадаше всеки път, когато мъжът горе крещеше.

А той направо си дереше гърлото.

Думите му бяха нечленоразделни — просто задавени изблици бръщолевене, понякога ги следваше плач, друг път — болезнен вой. Винаги обаче нарушаваха тишината на къщата и витаеха във въздуха, понякога се задържаха в онези малки облачета прахоляк, който се спускаше надолу.

Изблиците започваха без предизвестие.

Бащата на Лили веднъж си удари показалеца с чук, докато се опитваше да й помогне да построи къщичка за птици за училище, и нададе подобен вой, но не продължи с него — усети се, осъзна, че дъщеря му го гледа, и си прехапа езика. Писъкът рязко секна, загина нейде в гърлото му, докато лицето му почервеняваше.

Крясъците на мъжа горе не прекъсваха така внезапно. Той мълчеше много време, без движения или шум. След това гласът му изпълваше къщата с остротата на нож, кризата му се проточваше, а писъците преминаваха в ридания.

Лили не знаеше какво предизвиква тези писъци. Не искаше и да знае. Предпочиташе той да си държи горе това, което ги предизвикваше, каквото и да беше.

През последния един час беше слизал долу само веднъж. Изпразни кофата, която беше оставил за нуждите на момичето, и я изми в мивката, преди да я върне в клетката й. След това огледа все още пълната чаша мляко с плуващата в нея муха, взе я и я отнесе горе, без да изрече нито дума. Изглеждаше болезнено блед. Когато Лили срещна погледа му, не издържа и се извърна, очите й не искаха да се спират върху него — това сякаш го принуди да се забави още малко. Ако не го гледаше, той се чувстваше по-удобно да я гледа, дори да я зяпа. Кой знае какви мисли му минаваха през главата.

Когато пак се върнеше, Лили възнамеряваше да го гледа в очите и да не се извръща, може би да спомене и раната му. Надяваше се това да го накара да си отиде по-бързо.

Лили познаваше куп момчета с подобно мислене.

Самоуверените нямаха проблем да я изгарят с поглед. Тя им демонстрираше, че е наясно с втренчването им. Срамежливите обаче — те гледаха, но щом тя доловеше погледа им върху себе си и се обърнеше на свой ред, те се извръщаха и се заемаха с нещо друго, преструваха се, че изобщо я няма. Приятелката й Гейби смяташе, че това е вид игра, винаги предизвикваше срамежливите и ги караше да се чувстват адски притеснени всеки път, когато ги хванеше.

В класа им имаше едно момче — Закари Мейвил — който беше прословут със срамежливостта си. Гейби му стана партньор в час по естествени науки миналата седмица и просто за да се закача с него, разкопча две копчета на блузата си, така че сутиенът й да се показва, когато се навеждаше над работната им маса. Закари почервеняваше всеки път; зяпаше, но се стараеше да не го хванат, и Гейби успя да изкара целия час, без да се издаде нито веднъж. Лили обаче не можа. Не спираше да се смее и за малко да не изпълни задачата. Трябваше да…

Чуха се стъпки от горния етаж. Мъжът се появи.

Беше се преоблякъл. Сега носеше черни джинси, тъмночервен пуловер и същата черна плетена шапка от предишния път. Когато стигна подножието на стълбите, седна и този път се втренчи в момичето.

Броени минути преди това Лили си беше казала, че ще отвърне на погледа му, че ще го гледа настойчиво, нетрепващо, решително. Ще му раздруса нервите. Не го стори обаче. Вместо това отклони очи. Съсредоточи поглед върху бетонния под и следеше мъжа с ъгълчето на очите си.

Похитителят седя на място дълго време, поне двайсет минути, дъхът му излизаше на къси, хрипливи вдишвания. Когато най-накрая заговори, гласът му беше тих.

— Съжалявам, ако съм те притеснил. Понякога боли.

Лили искаше да го попита какво има предвид, но не го стори. Вместо това запази мълчание.

— Понякога — продължи той, — имам чувството, че някой бърка с пръсти в очите ми и ги стиска с цялата си сила, недостатъчно да се пръснат, но почти. Имам лекарства, но от тях ми се объркват мислите, не мога да се фокусирам, а точно сега това е наложително. Трябва да съм с бистра глава.

Лили искаше да го разпита за това, да открие какво му има, но не сподели тези мисли. Не искаше да говори с похитителя си.

Той посегна, почеса се през шапката и се изправи.

— Време е да повторим.