Джонатан Баркър
И пета ще умре (45)

45.
Лариса

Ден трети, 10:06 ч.

Лариса упорито се взираше през стаята към покривалото пред фризера и купчината под него. Инструкторът беше казал, че там е последната. Лариса знаеше, че говори за друго момиче. Беше правил същото и преди. Беше прекалено подготвен, твърде систематичен, за да бъде това първият му път.

Тя стискаше парчето чаша в ръката си прекалено силно и вече успя да се пореже два пъти. Нищо сериозно, но стигаше да си пусне кръв. Обърса длан в джинсите си и си стисна ръката, докато налягането затвори раната и кървенето спре. След това пак хвана стъклото и се застави да не го стиска. С всяка отминаваща секунда обаче хватката й се стягаше и тя се вкопчваше в него, притискаше пръсти в острия като бръснач ръб на стъклото, докато не усети отново топлината на кръвта. Този път не се опита да спре потока. Вместо това се съсредоточи върху болката. Болката пробуждаше сетивата й, поставяше я нащрек, помагаше й да се концентрира в обстановката около себе си.

Тя провери всеки сантиметър от клетката.

Металната рамка беше завинтена за бетона и отгоре нямаше достатъчно свободно пространство да се покатери и да се прехвърли, само около два пръста процеп. Катинарите на вратата бяха много здрави, с щампован отпред надпис „Мастър“. Бяха обли, предназначени да се попречи на срязването им с ножици за ламарина, не че Лариса разполагаше с такъв инструмент. Ако имаше топлийка или кламер, би могла до опита да ги отвори, но и такова нещо не й се намираше.

Мобилният й телефон липсваше. Без съмнение похитителят беше взел айфона и го беше счупил. Дори тя знаеше, че полицията може да го проследи по сигнала.

От горния етаж се разнесе силен писък.

Гласът беше мъжки.

Лариса за малко да изпусне парчето стъкло, сега хлъзгаво в дланта й.

Инструкторът прозвуча така, сякаш изпитва силна болка.

Писъците продължиха около минута и заглъхнаха, преминаха от вой в приглушени ридания, после настъпи тишина.

Да не би някой да беше дошъл да я спаси?

Лариса затвори очи, опита се да се съсредоточи върху слуха си и да чуе какво точно се случва горе.

Къщата потъна отново в тишина, нищо, освен цъкането на нагревателя и от време на време изпукване на старата постройка.

— Помощ! Тук долу съм!

Собственият й вик й прозвуча слаб и тих на фона на стената от тишина.

Тя чу дръжката на вратата в горния край на стълбите. Първо се разтресе, после вратата се отвори, стори й се, че някой я отваря широко.

Светлина отгоре преля до долния край на стълбите и протегна ярки пръсти към подножието им, но там сенките от мазето ги отблъснаха.

Лариса стисна парчето стъкло, а кръвта се стичаше по ръката й и капеше на земята в краката й.

Стъпки по стъпалата.

Тя се напрегна.

При вида на инструктора, който заобиколи ъгъла и втренчи в нея сивите си очи, Лариса се застави да не отклонява поглед. Взираше се сурово в него, стиснала зъби. С пръсти избута парчето стъкло по-навътре в шепата си и го скри. Притисна ръка до панталона си, за да не види той кръвта. Щеше да го докопа в мига, когато отвори вратата. Щеше да се хвърли срещу него и да забие стъклото право в шията му и да го завърти, за да е сигурна в успеха.

Той носеше нещо в ръце. Когато се приближи, Лариса осъзна, че държи спретнато сгъната купчина дрехи. Остави я на пода близо до вратата.

— Имам дъщеря на твоята възраст. Това са дрехите й.

Лариса погледна към купчината. Черен клин, чорапи, бельо и червен пуловер. Пуловерът изглеждаше стар, износен, цветът беше избелял.

— Харесват ли ти?

Момичето не отговори.

— Ще си ги облечеш, когато приключим.

— Имаш дъщеря, така ли?

Лицето на инструктора остана безизразно.

— Ще й кажа, че ти харесват. Ще се радва да го чуе.

— Къде е тя? Знае ли, че съм тук? — Лариса отстъпи крачка назад. — Помощ! Баща ти е луда откачалка! Помощ!

Той сведе поглед към мястото, на което се бе намирала чашата мляко.

— Тя не слиза тук долу. Мазето не й харесва.

С ъгълчето на окото си Лариса зърна бояджийското платнище. Отклони очи. Не биваше да го гледа. Не трябваше да пада духом.

Похитителят й се взираше в мястото на чашата за мляко, а после забеляза и локвата мляко в дъното на клетката й, отчасти попита с одеялото.

— Около половината момичета чупят стъклото и се опитват да ме наранят. Другата половина не го правят. Той ми каза, че ти си боец. Боец ще рече, че си силна. Силата е добър признак… — Инструкторът побутна купчината дрехи с обувка. — Ще ги облечеш, когато сме готови. Тогава ще си хубава. Ще се чувстваш красавица. Това е любимият й пуловер. Отпред има пони, виждаш ли?

Той разгъна пуловера и го вдигна.

— Когато приключим с какво? — въпросът й се изплъзна, преди Лариса да осъзнае, че е заговорила, и й се прииска да си вземе думите обратно. Не желаеше да чува отговора.

Инструкторът продължи да държи пуловера, без изобщо да й обърне внимание. Гледаше понито отпред, усмихна се, после внимателно сгъна дрехата и я постави върху купчината.

— Трябва да се съблечеш.

Лариса полека поклати глава и стисна стъклото още по-здраво. Отстъпи в дъното на клетката.

— Не. Няма да стане.

Мъжът съвсем леко отвори уста, сякаш дишаше през нея, а не през носа си. Плъзна език напред, облиза напуканите си устни и пак го прибра. Извади от задния си джоб електрошок, вдигна малкото устройство и натисна спусъка. Между двете връхчета затанцува светкавица.

— Ще оставиш на цимента парчето стъкло, което държиш, и ще се съблечеш, за да започнем. Тогава ще видиш. А прозреш ли веднъж, всичко ще бъде наред.

Лариса за малко да се подхлъзне на останките от млякото. Порязването в ръката й се отвори по-дълбоко при стягането на хватката. На пода закапа кръв.

Инструкторът се ококори.

— Не се самонаранявай! Хвърли стъклото!

Той извади връзка ключове от джоба си и започна да се мъчи с катинарите.

Лариса поднесе парчето стъкло към шията си и го притисна към плътта.

— Спри, иначе ще се порежа. Ще си прережа гърлото. Бог да ми е на помощ, ще го направя! — Тя се постара да говори спокойно и стегнато, да звучи, сякаш контролира ситуацията, но вместо това инструкциите се изсипаха пискливи, задавени от напиращите сълзи.

Отстъпи още по-навътре в клетката, подхлъзна се на завивката и се блъсна в задната стена. Със свободната си ръка се опита да намери опора, но вместо това попадна на останките от стъклата, малките парчета се врязаха в дланта й на дузина места.

Инструкторът беше успял да свали първия катинар и работеше върху втория.

Дъхът на Лариса заседна в гърлото й. Не успяваше да си поеме достатъчно въздух. Втренчи се в този мъж, в това чудовище! Вторият катинар щракна. Той го изскубна от вратата и го захвърли настрани, влезе в клетката и тръгна към пленничката си. Настъпи ръката й, онази със стъклото в нея, прикова я към бетона и същевременно замахна с електрошока.

С другата си ръка Лариса напипа шепа стъкла на бетона — малки диаманти стъкло — награби колкото можа повече и без да се замисли дори, ги натъпка в устата си и преглътна. Пет, десет, двайсет, не знаете колко са. Мислеше си, че ще боли, докато слизат надолу в гърлото й, но нямаше нищо подобно — беше като да преглътнеш капсула или кубчета лед.

Инструкторът се пребори да й вземе голямото парче стъкло. Захвърли самоделното й оръжие през вратата на клетката, а при удара в цимента то се разби на няколко отломки. Докато отлепи другата ръка на Лариса от устата й, беше твърде късно. Тя преглътна. Той я блъсна назад в стената, захвърли я като ненужна парцалена кукла, а от гърлото му изригна писък, по-силен от всичко, което тя би могла да издаде. Пищя близо цяла минута, преди най-накрая да излезе заднешком от клетката и да сложи катинарите на място.

— Какво направи? — изръмжа.

Лариса усети съвсем лека болка в стомаха си, нищо повече от убождане с топлийка.