Джонатан Баркър
И пета ще умре (64)

64.
Мъжът с черната плетена шапка

Ден трети, 14:05 ч.

Мъжът с черната плетена шапка вкара двамата си посетители вътре и им предложи да си свалят палтата. Момчето съблече своето и му го подаде. Момичето отказа. Дори не се разкопча.

Мъжът им се усмихна и на двамата.

— Тъкмо щях да си варя горещ шоколад. Защо не ми направите компания? В студен ден няма по-хубаво нещо от чаша горещ шоколад. Нека се настаним в кухнята и ще ми разкажете всичко по темата, която обсъждахме.

Без да чака отговор, той им обърна гръб и се упъти по късия коридор към кухнята. Момчето го последва, момичето тръгна след тях. Именно нейните стъпки слушаше той, колебанието, преди да направи всяка. Ботушите й имаха твърди подметки.

В кухнята той дръпна два стола покрай масата.

— Моля, настанете се удобно. Ще отнеме само минута.

— Много мило от ваша страна — обади се момчето.

С ъгълчето на окото си мъжът с черната плетена шапка го наблюдаваше как дръпна единия стол още по-назад, за да седне момичето. Тя го изгледа странно и седна. От устните й се откъсна тиха благодарност.

— Ще се радвам да науча имената ни! — Мъжът взе дълбок меден чайник от шкафа над печката, наля вътре малко мляко и го сложи на газовия котлон. Синьото пламъче близна дъното му.

— Аз съм Уесли Харцлър, а това е приятелката ми Кейти Куигли — представи ги момчето, като нареди на масата няколко брошури, преди да скръсти ръце.

Бяха „Наблюдателна кула“ и „Събуди се!“.

— От Свидетелите на Йехова ли сте?

— Запознати ли сте с тях? — попита момичето. И тя бе сложила ръце на масата, но все още носеше дебели ръкавици и пръстите й не спираха да трепкат нервно.

Имаше сладък глас. Като звън на кристална камбанка.

Мъжът взе голяма дървена лъжица от чекмеджето от лявата си страна и започна да разбърква млякото.

— Запознат съм с божието слово в много негови форми. Налага се да призная обаче, че когато Свидетелите наминават, обикновено са много по-възрастни от вас двамата.

— Ние сме на шестнайсет, господине. Възраст, напълно достатъчна за разнасяне на словото — заяви момчето.

— Уесли, нали така се казваше?

— Да, господине.

— Напълно съм съгласен с теб. Толкова много може да се научи от днешната младеж, а тъй често оставате пренебрегнати.

Мъжът взе три чаши, намери кутията с какаото на прах, която държеше над печката, и сипа по една голяма лъжица в трите чаши. Когато млякото започна да се надига, раздели го на три равни части и добави капка ванилия.

— Майка ми правеше какаото така, с ванилия, и макар да са минали доста години, още се придържам към този навик. Ванилията добавя щипка загадъчност, намек за нещо специално… — той сложи чаши пред всеки от гостите си и се върна на масата с третата в ръка. Седна и се усмихна на децата.

— Предполагам, разнасянето на словото е трудна работа в днешния свит. Толкова хора са загубили вяра. Навярно е разочароващо.

— Към каква религия се придържате вие, господин… — Кейти Куигли си свали ръкавиците и се вкопчи в чашата си. Мъжът забеляза, че не отпи от напитката.

— Може да ми казвате Пол^[1] — той й се усмихна и отпи от какаото си.

— Като апостол Павел — отбеляза Уесли, преди да отпие на свой ред от чашата си.

— Също като апостола — мъжът обърса уста с ръкава на ризата си. — Предполагам, че по религиозните въпроси съм все още в процес на търсене. Взел съм по нещо оттук и по нещо оттам. Стигнал съм до извода, че откритието може да е също тъй просветляващо като Евангелието.

— Църквата ни е на около километър оттук. Защо не се присъедините към нас? Имаме открити срещи всяка събота, от осем вечерта нататък, и продължават само около час. Сигурен съм, че всички с радост ще изслушат представите ви… — Уесли отпи отново от какаото си. Капка шоколад остана в ъгълчето на устата му. — Много е вкусно!

Седналата до него Кейти подскочи и го изгледа с присвити очи.

Дали не я беше ритнал под масата?

Уесли продължи:

— След събранията обикновено сервират кекс и освежаващи напитки. Може да ни споделите рецептата си за горещ шоколад!

— Струва ми се, че си прекарвате отлично!

Кейти поднесе чашата към устните си. Мъжът проследи как души димящата напитка. Отпи малка, колеблива глътка.

— Ммм, страхотно! — и върна чашата на масата пред себе си, като я завъртя няколко пъти, преди да отпусне ръце в скута си.

— Радвам се, че ви допада.

— Имаш ли семейство, Пол? — попита Кейти.

— Имам дъщеря на твоята възраст. И тя е малко срамежлива понякога.

— О, аз не съм срамежлива.

— Така ли?

Кейти поклати глава и отново пробва горещия шоколад. Мъжът не беше сигурен дали наистина пие или просто поднася чашата към устните си в опит да изглежда, все едно се наслаждава.

— Кейти е даже много приказлива, щом веднъж опознае събеседника си — включи се Уесли.

— Къде е дъщеря ти? Вкъщи ли е? — Кейти плъзна поглед по малката кухия.

— Почива си горе. Не се чувства добре в последно време.

— А госпожа Пол къде е?

Мъжът с черната плетена шапка сведе очи.

— Боя се, че я изгубих при раждането на дъщеря ни. Имаше… усложнения.

— Неведоми са божиите…

Той махна с ръка към момичето.

— Добре съм запознат със загадъчните му пътища.

— Има изпитания. Той те изпитва. Изпитва вярата ти — уточни Уесли.

— Напълно е възможно това да е истина, но не прави подобни случки по-безболезнени. Вие двамата губили ли сте човек, който ви е близък? Най-скъпият на света за вас?

Уесли и Кейти се спогледаха и поклатиха глави.

— И двамата сте толкова млади. Да се надяваме, че няма да се случи да преживеете подобни неща още много дълго време. Да се надяваме, че господ няма причини да се обърне и към двама ви. А ако го стори, дано го хванете в хубав ден.

— Всеки ден е хубав, щом бог го дарява — каза Уесли.

— Да… сигурно е така.

— Ще доведеш ли дъщеря си в Кингдъм Хол? — попита Кейти.

Мъжът й се усмихна.

— Сигурен съм, че много ще й хареса да посети църквата ви.

Уесли си допи горещия шоколад и малко театрално тропна празната чаша на масата.

— Е, Пол. Мисля, че е време да тръгваме. Имаме мнозина други за посещение днес… — той плъзна една от брошурките по масата. — Адресът на залата е написан отзад. Както казах, изобщо не е далеч оттук. Ще се радваме да ви видим. Двамата с дъщеря ви.

Мъжът с черната плетена шапка допи горещия си шоколад и почеса раната на главата си. Под нея отново бе започнало лекото пулсиране.

— Кажи ми, Уесли, какво според Свидетелите на Йехова се случва с душата след смъртта?

Уесли се беше надигнал от мястото си. Погледна към Кейти и седна обратно.

— Ами, ние смятаме, че душата умира заедно с тялото като наказание за греховете, извършени от Адам и Ева.

— И какво, няма рай? Нито ад?

— О, има рай, но господ е поканил в него само душите на 144000 човеци да се присъединят да властват заедно с Христа и да помогнат за създаването на рай на земята.

— А какво става тогава с всички нас, останалите?

Кейти скръсти ръце.

— Според Битие 3:19 бог е казал: Ще се върнете в земята, защото от нея сте взети. Защото сте пръст и в пръстта ще се върнете.

— Значи, няма надежда… — мъжът обхвана с жест стаята. — Всичко това и не сме нищо повече от пръст. И всички, които обичаме, са само храна за червеите и дърветата… — той чу гнева да се надига в гласа му и го стъпка безмилостно. — Предполагам, че в такъв случай трябва да се стараем да сме сред праведниците, та да можем да се надяваме да попаднем сред тези сто четиридесет и четирите хиляди.

Уесли побутна брошурката по-близо до него.

— Присъединете се към нас, разпространявайте словото и това ви дава най-голяма надежда. Никога не е твърде късно.

Мъжът с черната плетена шапка се вкопчи в празната си чаша.

— О, не съм сигурен. За някои от нас навярно вече е късно.

С рязък замах вдигна чашата и я стовари в слепоочието на Уесли. Порцеланът се пукна при удара и малката извита дръжка остана да виси на показалеца му за момент, преди да падне на масата. Момчето се катурна настрани и падна на пода заедно със стола си.

В първия момент Кейти не разбра какво е станало току-що, ококорена зяпаше падналия до себе си спътник. Взираше се в него като очарован от телевизионно предаване зрител, умът й не желаеше да възприеме видяното.

Мъжът с черната плетена шапка използва този миг на колебание да скочи и да я сграбчи за яката.

Кейти блъсна ръката му, откопчи се от хватката му и плисна срещу него остатъка от горещия си шоколад, преди да се обърне и да хукне по коридора към входната врата.

Течността изгаряше очите му и меката плът под тях. Но на мъжа не му пукаше. Не го усети изобщо. Прескочи стола и се втурна след момичето.

— Кейти? Скъпа? Никой ли не ти е казал колко е грубо да ставаш от масата, без да искаш разрешение?

Тя стигна до входната врата и задърпа бравата в стремежа си да излезе.

Ключът беше в джоба на мъжа.

Момичето заблъска по вратата и с двата си юмрука. Запищя. Мъжът с плетената шапка почти не я чуваше. Писъците й бяха приглушени, като под вода. Тя се извърна и опря гръб във вратата.

— Моля ви…

Мъжът посегна към раната си. Свали ръка с пръсти, покрити с прясна кръв. Представяше си я как се процежда през ново разкопаната пръст в някакво забравено гробище.

— Моля ви, недейте…

Главата й много здраво издумка, когато той я блъсна в твърдото дърво, а пръстите му оставиха кървави мазки по челото й.