Джонатан Баркър
И пета ще умре (49)

49.
Портър

Ден трети, 10:42 ч.

Сара Уернър последва Портър в коридора навън. Пазачът затвори вратата зад тях и заключи Джейн Доу в стаята за консултации.

Адвокатката сърдито се обърна към Портър:

— Какво беше онова, което й даде?

— Дневник, който Бишъп ни остави, с цел да бъде намерен на местопрестъплението преди няколко месеца. Вътре са описани конкретни събития от детството му. Ако тя наистина е майка му, ще разпознае тези събития.

Сара се намръщи.

— Казваш, ще разпознае и събития, но аз чувам ще съпостави и престъпленията. Каза ми, че ако ти позволя да я видиш, няма да правиш нищо, което може да доведе до допълнителни обвинения.

— В най-добрия случай информацията в тази тетрадка е маловажна.

— Как си го прекарал изобщо покрай охраната?

— Затъкнат в ластика на гащетата ми.

Уернър присви очи.

— Само да имаш предвид, че като неин адвокат можех да й го дам аз. Нямаше нужда да се вкарва контрабанда…

— Хубаво е да го знам. Не обичам да нося книжа в гащите си.

— … и като неин адвокат ще съм благодарна да ме предупредиш, преди да споделиш и нещо друго с клиентката ми.

— Ще го имам предвид. Колко време ще я оставят там вътре?

— Докато угасят лампите, ако им кажа да направят така — отвърна Уернър. — Защо?

— Можем ли да я наблюдаваме?

Адвокатката се втренчи в детектива. Портър знаеше, че е разстроена. И имаше пълното право. Но не мислеше, че е чак толкова разтревожена. Ставаше дума по-скоро за йерархията в групата и нуждата да го сложи на мястото му.

Портър й отвърна с най-добрата си каменна физиономия.

Тя цъкна с език, сякаш е премислила нещата, сетне поклати глава и се извърна към вратата от лявата им страна.

— Ела.

Малката стая за наблюдение представляваше на практика тясно коридорче. Ако се съди по вратите, сходни помещения имаше разположени до всяка от стаите за консултации. На стената отляво се намираше голямо еднопосочно огледало, което гледаше към съседната стая. Имаше също и малко бюро с компютърен монитор. На него разположената в ъгъла камера показваше отблизо Джейн Доу, седнала на масата.

До бюрото имаше само един стол. Портър го предложи на адвокатката, но тя отказа и предпочете да остане права.

Джейн Доу не беше помръднала. Гледаше право в тях, разтворила малката тетрадка на масата пред себе си. Почукваше с пръсти по корицата. Беше се втренчила в огледалната стена, а Портър имаше чувството, че ги вижда през нея.

Минаха пет минути, после десет. Детективът вече беше готов да се върне при затворничката, но тя въздъхна, отвори корицата с пръст и се зачете. Той също се отпусна и се наведе над бюрото. Уернър стоеше до него и потропваше с плика по бедрото си.

— Участвала ли е и в други сбивания?

Адвокатката спря да маха с плика, отиде до бюрото и седна на ръба му.

— Този затвор е ужасен, един от най-ужасните, в които съм попадала. Текучеството на кадри е високо — над петдесет процента само миналата година — и още не ми се е случило два пъти да попадна на един и същ надзирател. Имам чувството, че идват за по една смяна и напускат. Повечето затворници познават затвора по-добре от настоящата охрана. Много от тях са доживотни, без абсолютно нищо за губене и с готовност за заточване на всяка попаднала им повърхност.

— Като нова съкилийничка, която отказва да говори?

— Като нова затворничка, която отказва да играе по правилата. На двора тя се уединява. Ако някой се опита да говори с нея, отдалечава се. Ако пращаш подобни сигнали на място, управлявано от строга йерархия, несъмнено ще влезеш в очите на някого… — Сара вдигна плика. — С това тук тя обявява ловния сезон за открит. Притеснявам се, че другите затворнички ще надушат кръв и може да се обединят срещу нея. Готови са да подкрепят всяка възможна кауза само за да разпръснат скуката.

— Можеш ли да я пратиш в изолатора?

Адвокатката изсумтя.

— Ами да, стига да има място. Насилието е достигнало рекордни висоти и затворниците считат изолатора за единственото възможно убежище. Положението е толкова зле, че федералните обмислят дали да не изземат управлението на затвора от градските власти на Ню Орлиънс и от службата на шерифа. Кой знае дали и това ще помогне. Според публикувания миналия месец доклад за изминалите дванайсет месеца е имало над двеста престъпления между затворниците, четирийсет и четири случая на злоупотреба със сила от страна на персонала, три доклада за сексуално насилие — кой знае колко други случаи остават необявени. Имало е шестнайсет опита за самоубийство, двайсет и девет затворници са влезли в болница с травми, твърде тежки за местния лазарет. Ето обаче истинското лице — когато федералните публикуваха откритията си, казаха, че тези цифри са сериозно подценени.

— Как така?

— В лазарета се води дневник — имам предвид, пише се на ръка. Само директорът има достъп до него. Там са изброени сто и петдесет нападения само от миналия януари насам. Сто и деветнайсет от тях изобщо не са докладвани в шерифската служба на окръг Орлиънс. Счупени кости, шевове… травматични наранявания, всичките заметени под пословичния килим. Затворниците би трябвало да са настанени според класификационна система — рискови фактори като умствено здраве, минали прояви на насилие и вътре, и вън. Надзирателите очевидно не вземат предвид нищо от изброеното. Не бих се изненадала някои от тях да си падат по насилието. Чувала съм слухове за залагания на черно и нарочно поставяне на проблемни затворници заедно, за да се започне бой. Вътрешните разследвания са направо смешни, просто бележки между персонала и управата, директора. Нищо конкретно не влиза по досиетата.

Адвокатката явно се беше усетила, че Портър я зяпа. Сведе поглед към краката си.

— Съжалявам, малко съм пристрастна, както изглежда. Виждала съм множество относително добри хора да влизат тук през годините и да излизат не така добри.

Портър се усмихна.

— Хубаво е да знаеш, че някой влага чувства в работата си. Това не е изолиран случай. Имаме същите проблеми и в Чикаго. Понякога единствената ясна разлика между затворник и надзирател е от коя страна на решетките се случва да застанат в конкретния ден.

Уернър се изправи и се обърна отново към еднопосочното огледало.

— Засега не знам какво да мисля за нея.

Джейн Доу прелисти поредната страница на дневника, а през високоговорителите в стаята за наблюдение се разнесе тихото подрънкване на веригата й.

— Помоли пазача да й свали оковите — предложи Портър. — Нека да се разположи удобно.