Рут Рендъл
Шаферката (9)

9.

Фий и Дерън си купиха апартамент с огромен заем за срок от четиридесет години. Дадоха им тази възможност само, защото бяха толкова млади. Филип седеше в техния малък и светъл хол с изглед към входа на новопостроения базар и се чудеше как сестра му и Дерън щяха да изтърпят такова нещо цели четиридесет години… Като четиридесет брънки от тежка верига на шията.

Апартаментът им беше в Уест Хендън, където имаше силна индийска община и повечето магазини за хранителни стоки продаваха леблебия, индийски подправки и нахут. Сградата беше почти нова, но по качество бе средно ниво. Ако бе разположена в друг квартал, те просто нямаше да могат да си го позволят и дори цял живот да изплащаха заема си, нямаше да могат да го изплатят. Дерън каза, че без друго първите няколко години щели да изплащат само лихвите. Жилището им се състоеше от хол, спалня и кухня, където Фий се разпореждаше като истинска домакиня. Тя приготвяше картофи огретен и от време на време проверяваше кулинарното си творение през стъклената вратичка на новата си микровълнова фурна. Апартаментът имаше и баня с душ и вана за сядане — точно, каквато Филип бе предложил на мисис Финигън. Дерън му призна, че цял месец не е взимал вана и се разсмя. Филип си го представи как повтаря тази своя шега пред колегите си, възхитен от собственото си остроумие.

— Не, сериозно! Свикнал съм да взимам само душ. Пет пари не давам за ваната. Знаеш ли, че индийците не се къпят във вани? Какво ти каза онзи човек в магазина, Фий… как му беше името… някакво тяхно име, индийско…

— Джалал! Името му е Джалал. Каза, че неговите хора ни се смеели, загдето се киснем в собствените си мръсотии.

— Като се замислиш — рече Дерън, — ние точно това правим… тоест, тези от нас, които имат вани.

Последва подробна статистическа информация за семействата в Англия, които имали бани с една и две вани или бани само с душ.

— Искаш ли да вземеш душ, докато си тук, Филип? — попита го накрая Дерън.

Филип не бе ходил на „Тарзъс стрийт“, откакто бе чул онзи глас, записан на автоматичния секретар. През нощта в четвъртък не можа да мигне. Беше сигурен, че Майк Джакопо е любовник на Сента. Те живееха заедно. Ето защо на касетата бе записано „ние“, вместо „аз“. Джакопо я бе изоставил и, за да му покаже, че не я е грижа, Сента бе използвала Филип, завеждайки го в онази тайна, подземна стая. А след три седмици… Джакопо се бе върнал и Сента бе устроила тази сцена на Филип, за да се отърве от него. В теорията му имаше известни празноти, но той се придържаше към нея, като от време на време леко я видоизменяше. Издържа така петък, събота и неделя до вечерта. Тогава внезапно му хрумна, че Джакопо може да е някой от останалите наематели. Той навярно живееше на приземния етаж. „Ние не означаваше непременно той и Сента. Би могло да бъде той и всеки друг.“

Сега, докато седеше заедно с Дерън и Фий, Филип се сети, че може да получи отговор на всичките си въпроси, като просто ги попиташе. Обаче продължеше ли да пита за Сента и зададеше ли само още един въпрос, те щяха да се досетят. „Истината е — помисли си той, — че не ме е грижа за Джакопо. Аз просто искам да си я върна… Искам да я видя и да говоря с нея!“

Дерън бъбреше за новия модел „Роувър“, за футбол, за футболната запалянковщина в Германия… Тримата изядоха огретена, после хапнаха от десерта и Дерън извади цветните диапозитиви. Бяха поне стотина. Нямаше как, Филип трябваше да ги разгледа. Снимките от сватбата бяха излезли вече — онези, направени от възрастния фотограф, който миришеше на тютюн. Изведнъж той се улови, че гледа Сента, облечена в шаферската си рокля. Нима само това заслужаваше?! Да я вижда на снимка с още четири други момичета?! Пък и сам той да гледа снимката в присъствието на още двама?! Дерън седеше до него, а Фий надничаше през рамото му. Филип чуваше оглушителните удари на сърцето си и се питаше дали сестра му и зет му също ги чуват.

— Личи, че е играла на сцена — рече Дерън.

Филип почувства как сърцето му ускорява ритъма си и как ударите му стават още по-оглушителни.

— Така ли? — успя да каже той с пресипнал глас.

— Ами то се вижда. Когато завърши гимназия, постъпи в онзи колеж за драматично изкуство. Обича да се фука, нали? Гледайте само как е застанала!

Фий го покани на обяд в неделя. Щяла да приготви агнешко печено. Филип смяташе, че няма да може да го понесе. Каза й, че има много работа вкъщи, която напоследък бил поизоставил. На сутринта вече съжаляваше, че й бе отказал. Денят се точеше тягостно. Чувстваше се самотен, но не се обади на Фий. Изведе Харди на разходка до Хийт, мъчейки се да измисли някакъв начин за влизане в къщата, който да не изглежда като взлом. По-късно същата вечер, когато все още бе светло, той позвъни на „Тарзъс стрийт“, но отново чу механичния глас на Джакопо. Филип затвори телефона, без да каже дума, като отчаяно се мъчеше да запази трезвия си разсъдък. След около минута той отново набра номера и щом чу сигнала, каза:

— Обажда се Филип Уордмън. Моля, бихте ли предали на Сента да ми се обади — Сента Пелхъм, която живее в сутерена? Моля, съобщете й, че въпросът е спешен.

Кристин и Черил щяха да си дойдат в сряда. Филип не можеше да понесе мисълта да бъде с други хора, да разговаря с тях, още веднъж да слуша разкази за туристически забележителности… Той лежеше буден в тъмното, слушаше лекото почукване на дъждовните капки по стъклата на прозорците и си мислеше за това как честният разказ на Сента за нейните преживявания му се бе сторил фантазия…

През нощта дъждът се усили и на сутринта валеше като из ведро. Филип мина с колата през наводнените улици и пристигна в Чигуел, за да провери дали майсторите работят и дали всичко е наред с банята на мисис Рипъл.

Този път той дори не погледна към градината на Арнъм. Заради Сента бе загубил интерес към всичко и всички. Тя бе обсебила мислите му, беше се настанила в съзнанието му, лежеше на леглото му… Нали оттам се бе вмъкнала във вътрешния му свят?! Филип се движеше като бездушна марионетка. Беше като някой зомби.

Грубият глас на мисис Рипъл кънтеше… Тя се оплакваше за нещо, но за Филип това бяха просто звукове — неприятен, дразнещ шум. Мисис Рипъл негодуваше за това, че в мрамора на бидето й имаше едва забележима пукнатина, по-скоро съвсем лека драскотина. Обаче тя искаше цялостна подмяна на мрамора. Филип сви рамене и каза, че ще види какво може да направи. Единият от майсторите му намигна. Филип го видя и също му намигна.

Последния път, когато идва тук, Сента беше с него. Тя го бе целунала в колата близо до къщата на мисис Рипъл, а по-късно бяха излезли извън града и се любиха сред тревите, скрити от стволовете на дърветата. Трябваше да си я върне обратно. Беше отчаян. Още веднъж си помисли да разбие прозореца, да разкъса щорите, ако потрябва и да се провре през тях. В мислите си той се виждаше как разбива прозореца, влиза в стаята и вижда Сента, която го чака, клекнала в единия край на леглото и отразена в голямото огледало. Представяше си и друга картина: как нахълтва в стаята през разбити стъкла и трески и я намира празна.

„Тарзъс стрийт“ бе грозна, когато я огряваше слънцето и отвратителна, когато валеше дъжд. Една от вечните боклукчийски торби се бе разкъсала и навсякъде по улицата и тротоара се валяха предимно хартии. Бяха като ярки петна върху платното на някой художник сюрреалист. Мокра от дъжда опаковка от бисквити бе полепнала върху един от електрическите стълбове, подобно на общинска обява. Нанизани върху острите шипове на перилата се мъдреха разкъсаните страници на някакъв евтин роман. Подгизнал от водата вестник се въргаляше редом с кибритени кутии и картонени опаковки от сокове. Филип излезе от колата, минавайки през огромна локва, в която плуваше кофичка от кисело мляко. Фасадата на къщата беше непроменена, с изключение на счупеното сандъче за цветя. То се бе препълнило и водата се стичаше по тъмнокафявите тухли. Щорите на двата прозореца — нейния и този на горния етаж — си оставаха все тъй спуснати.

Той стоеше под дъжда и гледаше къщата. Какво ли друго му оставаше?! Забеляза в сградата някои подробности, на които в началото изобщо не бе обърнал внимание. В левия ъгъл на най-горния прозорец вляво имаше лепенка на организацията „Грийнпийс“. Върху боядисаната рамка на щорите на един от прозорците на мецанина беше написано нещо с молив, а до него се мъдреше рисунка, измайсторена също с молив. Ала разстоянието бе голямо и не можеше да се различи нито надписът, нито рисунката. Зад стъклата на прозореца по средата на последния етаж се виждаше зелено шише, поставено върху перваза, малко встрани. Продължаваше да вали, а небето бе също така сиво, както и плочите на покрива. Забеляза, че от островърхия навес над главния вход една тухла липсваше.

Филип се изкачи по външните стълби (на второто стъпало се мъдреше кучешко говно) и заблъска по вратата. След миг-два се наведе и надникна през процепа за писма. Този път видя телефона, коридора, водещ към сутерена, и още нещо — нещо ново… До телефона на масата имаше две писма.

Когато се върна вкъщи, Филип се преоблече, окачи костюма си да съхне, подсуши косата си с хавлиена кърпа и си спомни как онзи първи ден Сента бе поискала хавлия по същата причина. Изпържи си бекон с яйца, но когато ги изсипа в чиния и ги постави върху масата редом с хляба и маслото, изведнъж загуби апетит. Телефонът иззвъня и сърцето му подскочи. Усети го чак в гърлото си. Ала щом вдигна слушалката, не можа да издаде никакъв глас. Беше по-скоро някакво прегракнало хриптене.

— Добре ли си? Звучиш особено.

— Нищо ми няма.

— Обаждам се, за да те питам дали да донеса нещо в сряда за мама. Нали разбираш? Малко шунка или нещо друго…

Въпросът, който Филип копнееше и умираше да зададе, бе изместен от съвсем друг, и при това много по-маловажен.

— Сента учила ли е в КАДИ? Нали това е съкращението на Кралска академия за драматично изкуство?

— Какво?!

Той повтори въпроса си. Усещаше, че му прилошава.

— Не знам! Откъде бих могла да зная?!

— Попитай Дерън. Моля те!

— Защо искаш да знаеш?

— Фий, просто го попитай!

Той чу как сестра му повтори неговия въпрос пред Дерън. Гласът й бе изпълнен със злостен сарказъм. Двамата сякаш започнаха да се карат за нещо. Нима Фий трябваше да се омъжи за ученическата си любов, за да разбере, че той просто бе трудно схватлив?! Не след дълго тя се върна на телефона.

— Дерън каза, че веднъж е ходил там с брат си, за да гледа някаква постановка, в която Сента участвала. Не приличало много на театрална сграда, нали разбираш? Било по-скоро като голяма къща… някъде в западната част… Ийлинг, Ектън или нещо такова.

— КАДИ е до Британския музей в Блумсбъри. Сигурен ли е, че не е било там?

— Той казва, че е сигурен за Ийлинг. Какво ти е, Фил? Какво ти става? Защо все за Сента питаш?

— Няма такова нещо!

— Дерън пита дали искаш да ти продиктува номера й. Каква ирония на съдбата?! Та той го знаеше по-добре от собствения си телефонен номер, от рождената си дата, от адреса си…

— Отговорът ми на този въпрос е „не“. Но на това, което попита в началото, казвам „да“. Купи един хляб и ако можеш, донеси нещо за вечеря, Фий.

Когато му каза довиждане, сестра му вече се смееше.

Филип седна и потъна в размишления. За него това бе ново… това, че някой можеше едновременно да си измисля и да казва истината… Защото в крайна сметка точно така излизаше. Сента му бе казала истината за някои неща, а за други бе украсила фактите. Там, където истината й допадаше, тя му я бе съобщила такава, каквато е, а там, където не бе така наситена с драматизъм, тя си бе фантазирала. А той самият не го ли правеше? Не го ли правеше всеки един от нас? И в цялата тази схема къде бе мястото на нейната молба той да докаже любовта си към нея? Фантазия ли беше или действителна молба за истински действия?

Не след дълго Филип набра номера й. Този път автоматът не беше включен и телефонът звънеше, но никой не отговаряше.

 

 

Беше късна нощ. Небето бе забулено в облаци и не се виждаха нито луна, нито звезди. Бе сякаш обвито в мъгла, а в далечината се мяркаха червените опушени покриви на къщите. Студеният и влажен въздух сякаш проникваше в костите. На ъгъла на „Тарзъс стрийт“ и „Цезария Роуд“ стояха трима мъже на възраст колкото Филип. Единият беше цветнокож, а другите бели и безлични. Единият от белите носеше три халки на дясното си ухо. Филип ги забеляза, защото блеснаха на светлината от фаровете. Мъжете се обърнаха, изгледаха колата, изгледаха и него, когато излезе навън, но нищо не направиха.

Старият просяк бе изчезнал. Филип не го бе виждал, откакто времето се влоши. Улицата беше все тъй потънала в боклуци — смачкани хартии, картонени кутии, пликчета от сокове с все още стърчащи от тях сламки… Зеленикавата светлина от лампите се отразяваше в мокрия, лепкав паваж, перилата и лъскавите гюруци на смълчаните автомобили. По „Самария стрийт“" се зададе бездомно куче, което подтичваше, забързано към някаква незнайна цел. Навярно то бе оставило и купчината изпражнения върху едно от стъпалата на външното стълбище. Псето зави зад следващия ъгъл и се загуби от погледа му. От листата на дърветата все още се отцеждаха дъждовни капки.

Внезапно Филип почувства нещо странно: като че ли някакъв инстинкт или вътрешен глас го питаше какво прави тук… Нима търсеше страстна любов и партньорка за цял живот в този отвратителен квартал?! Защото коя жена с възможност за избор би избрала да живее в най-забутания северозападен край на Лондон, в такава воняща дупка?! Тази неприятна мисъл се изгуби така внезапно, както се и появи. За пореден път Филип уморено огледа фасадата на къщата и през пролуките на затворените щори върху средния прозорец на мецанина той забеляза сноп светлина.

Взе стъпалата на два скока. Входната врата беше отворена, тоест не беше заключена. Не можеше да повярва на очите си! Някъде отвътре се носеше валсова музика — същата, която бе слушал толкова нощи подред, докато лежеше буден до Сента: „Синият Дунав“. Внезапно музиката утихна, после се чу ръкопляскане. Филип отвори вратата и влезе. Отново прозвуча музика. Идваше от стаята вляво с щорите на прозорците. Този път беше тангото „Ревност“. При всичките си идвания Филип почти не бе забелязал вратите по коридора, не бе и помислял, че зад вратите има стаи… Гледаше само час по-скоро да отиде при Сента. Тази стая сигурно бе точно над нейната.

Навярно бе вдигнал шум, макар и несъзнателно… Или някой бе чул накъсаното му дишане, или пък някоя дъска бе проскърцала под краката му, но вратата вляво изведнъж се отвори и на прага застана мъж, който му кресна:

— Какво, майната ти, правиш тук?!

Филип сякаш окаменя, слисан както от вида на жената в стаята, така и от грубия тон на мъжа. И двамата бяха във вечерно облекло. Напомняха му за филмите от тридесетте години с Фред Астер и Джинджър Роджърс, които даваха от време на време по телевизията. Но после Филип забеляза, че всъщност бяха съвсем различни. Жената беше около петдесетгодишна, с гъста и дълга грива от посребрели коси, загрубяло и прорязано от бръчки, но все пак хубаво лице и загладено, гъвкаво тяло, по което плътно прилепваше овехтяла рокля от червена коприна. Китка от изкуствени мръсночервени и розови цветя красяха деколтето на роклята и потрепваха при всяко вдишване на жената. Кавалерът й бе елегантен, макар че бе небръснат и невчесан. Лицето му бе бледо и изпито, косата — светлоруса. Беше само с няколко години по-голям от Филип, който с мъка продума:

— Извинете… Търся Сента — Сента Пелхъм. Тя живее долу. Външната врата беше отключена.

— Господи! Сигурно пак я е оставила отворена! Винаги е адски небрежна… — рече жената.

Мъжът отиде до касетофона и намали звука.

— Сента отиде на някакво събиране — каза той. — А ти все пак кой си?

— Филип Уордмън. Приятел съм на Сента.

Неизвестно защо, жената се засмя.

— Значи ти си оставил съобщение на нашия телефонен секретар?

Тогава този мъж бе Майк Джакопо!

— А вие… вие тук ли… живеете? — заекна Филип.

Отговори му жената.

— Аз съм Рита Пелхъм и къщата е моя. Известно време бяхме на север… Заради състезанията.

Филип нямаше представа за какво точно му говореше тя, но разбра, че тази жена бе майката на Сента, а Джакопо — младият любовник, за когото бе говорила Фий. Толкова се смути, че не можа да каже нито дума повече. Само едно нещо имаше значение и то беше, че Сента бе излязла, за да отиде на някакво събиране.

Джакопо отново усили звука и пак се разнесе мелодията на тангото. Те се притиснаха плътно един в друг с опънати десни ръце и изправени глави. Рита се изви назад, прихваната от Джакопо, а косата й докосна пода. Джакопо добре владееше стъпките на тангото. Когато двамата минаха покрай вратата, той я затвори с крак. Съвсем бяха забравили за Филип. Той излезе, като завъртя секретната брава и затвори външната врата след себе си.

„Тарзъс стрийт“ бе напълно безлюдна. Цветнокожият и двамата бели мъже си бяха отишли… заедно с радиото от колата му, която Филип бе оставил отключена, и шлифера му от задната седалка.

 

 

Едва когато се прибра и си легна, му хрумна, че би могъл да остане на „Тарзъс стрийт“ в колата си и да я чака, докато тя се върнеше… цяла нощ дори, ако това бе нужно! Не бе помислил за това по-рано, тъй като кражбата на радиото от колата му и на скъпо струващия му шлифер, който Филип все още изплащаше с кредитната си карта, го бяха разстроили извънредно много. Може би трябваше да помоли Рита да го пусне да пренощува в стаята на Сента… Не, не! Те не биха се съгласили!

Фактът, че къщата бе на Рита, някак си променяше нещата. Това означаваше, че също като него, Сента живееше при майка си… Е, не беше съвсем същото, но все пак положението й беше подобно на неговото. Погледната от този ъгъл, ситуацията не му се виждаше чак толкова ужасна. Сента живееше при майка си и не беше виновна за нечистотията, боклуците и вонята.

Филип заспа и я сънува. В съня си той бе в нейната стая или по-скоро в огледалото и оттам наблюдаваше всичко: леглото, затрупано от тъмнолилавите възглавници и юргана; плетения стол с дрехите й, преметнати върху него; щорите, спуснати до долу; вратата, която водеше към коридорите и миризмите от отровна смрад. Вратата бе затворена и подпряна със стол. Филип седеше в огледалото така, като че ли бе в някакво езеро със зеленикава вода, в която плуваха малки животинки и подобни на пипала водорасли. От другата страна на огледалото пълзеше охлюв, оставяйки след себе си влажна, слузеста диря. Сента влезе в стаята, като блъсна силно вратата и преобърна стола. Тя приближи огледалото и се взря в неговата зеленикава прозрачност, но не видя Филип. Не го видя дори, когато лицата им се допряха, разделени само от студеното и влажно стъкло…

На сутринта той разходи Харди из целия квартал, като стигна чак до „Кинтейл Уей“ и „Локливън Гардънс“. На връщане срещна пощальона, който му връчи картичка и писмо. Картичката беше от Кристин, макар че двете с Черил трябваше да пристигнат днес, а писмото бе от една от сестрите на Кристин. Този път пощенската картичка представяше улица в Нюкий, а посланието на Кристин гласеше: „Навярно ще се върнем преди картичката да пристигне и затова няма да ти пиша подробности. Кръстчето отбелязва къде се намира нашата стая, макар Черил да казва, че не е вярно, защото сме на третия етаж. Много любов. Мама“.

Филип постави писмото за Кристин върху полицата над камината. Те рядко получаваха писма. Ако някой роднина искаше да се осведоми за тях, просто се обаждаше по телефона. Но защо пък той да не пише на Сента?! Можеше да адресира плика на служебната пишеща машина и тя нямаше да разбере от кого е писмото. Вчера не би и помислил за такова нещо, но изведнъж всичко се бе променило. Рита и Джакопо бяха там, а те сигурно получаваха писма. До телефона бе видял два плика, когато надникна през процепа на вратата. Ако пристигнеше писмо за Сента един от двамата щеше да й го предаде и тя щеше поне да го отвори. А щом разбереше, че е от него, щеше ли да го изхвърли?

Тъй като в колата му вече нямаше радио, Филип бе напълно отдаден на мислите си, докато караше към главния офис в Уест Енд. Чудеше се какво точно да й пише, за да не й позволи да захвърли писмото…

Той почти нямаше лична кореспонденция. Не си спомняше кога за последен път бе изпращал такова писмо, да не говорим пък за любовно! А това писмо трябваше да е любовно. Обикновено, когато използваше перото или, както най-често се случваше, когато диктуваше на машинописката в отдела, Люси, резултатът биваше от рода на: „Уважаема мисис Финигън, с настоящото потвърждаваме, че получихме чека ви с първата вноска на стойност хиляда лири за извършената работа, съгласно договора. Ако имате някакви въпроси, моля, потърсете ме в изложбената зала по всяко време…“. Все пак можеше да пише и любовни писма. Беше сигурен, че може. От препълненото му с копнеж сърце вече бликаха готови фрази и изрази. Филип бе готов да се извинява и да моли за прошка. Нямаше нищо против да го стори. Изобщо не му се струваше унизително. Ала тя го бе помолила да докаже любовта си към нея…

Рой, все още в добро разположение на духа, го хвана да адресира плика на пишещата машина на Люси.

— Ха така! Значи пишеш любовните си писма в работно време?! — рече шеговито той.

Странно колко близо до истината стигаха хората понякога, при това съвсем непреднамерено! Филип измъкна плика от машината. Без съмнение Рой смяташе, че той наистина пише писмо на мисис Рипъл, защото каза:

— Новата поръчка мрамор за тази стара кранта бе одобрена. Можеш ли да й съобщиш, че материалът ще бъде при нея утре по обяд?

Филип опита да се свърже с мисис Рипъл чрез телефона върху бюрото на Люси. Няколкото му опита бяха безуспешни, защото линията бе заета. Докато чакаше, той прегледа „Дейли Мейл“, вестникът, който Люси си бе купила. Прочете съобщението за ИРА; за някакво куче, спасило господаря си от удавяне в Гранд Юниън Канал; за убийството на някаква жена в Саутхол… Филип отново вдигна слушалката и набра номера на мисис Рипъл.

— Ало? Кой там?

Гласът й прозвуча рязко. Като че ли произнесе една-единствена дума, а не цели три. Филип й предаде съобщението на Рой.

— Е, най-сетне! — рече тя. — Само че мене няма да ме има. Аз излизам.

Филип й каза, че отново ще й се обади. Беше го осенила страхотна, грандиозна идея! Истински шедьовър! Така го порази, че той взе да го усуква и да мънка, неспособен да намери точните думи.

— Какво рече?! — избоботи мисис Рипъл.

Филип се стегна и отвърна:

— Трябва да се посъветвам с колегата си, мисис Рипъл. С ваше позволение ще ви се обадя след пет минути.

И сякаш за да не надникне някой в мислите му, Филип затвори вратата. Той отново взе вестника и прочете за втори път съобщението за убийството на жената в Саутхол. Защо ли не се бе сетил за този изход преди?! Беше толкова лесно… Просто следващият ход в играта. Защото за Сента всичко това бе игра. Но игра, в която и той трябваше да участва. Мисълта да си имат своя тайна дори го привличаше, макар да не знаеше каква точно е стратегията на партньорката му. Това правеше играта още по-вълнуваща.

Тя бе фантазьорка, която казваше и истината за своето житие-битие. Филип все още не можеше да го приеме, но знаеше, че тази е най-точната преценка за Сента. Той бе открил още една черта в нейния характер. Сента би искала нейният любовник — а може би съпруг? — да има същия полуизмислен свят като нейния. През краткия период на тяхното общуване Филип бе успял навярно да я разочарова с това, че не умееше да разкаже нищо интересно от миналото си. Най-важното беше Сента да знае, че той си измисля и дори да го очаква. Та нали самата тя го правеше?! Такъв беше стилът й на живот. Внезапно Филип се видя като извънредно глупав и нечувствителен. Защото се бе показал като един твърде дебелокож глупак и не бе откликнал на поканата й, една съвсем обикновена и невинна покана за обща мечта, той бе причинил на нея и на себе си цялата тази мъка, както и десетте най-ужасни дни в своя живот.

Вратата се отвори и в офиса влезе Люси. Тя вдигна телефонната слушалка, като я задържа на една ръка разстояние, за да се предпази от гръмотевичния глас на мисис Рипъл.

 

 

Филип съчиняваше писмото на масата в хола, където бе прекъсван на няколко пъти. Първо Харди искаше разходката си. Филип го разходи до „Кинтейл Уей“, върна се и започна отново: „Скъпа Сента…“.

Обръщението му се видя студено. Замени го с „Мила Сента“ и макар никого в живота си да не бе наричал мил или мила, така му хареса много повече. „Мила Сента, липсваш ми ужасно. Преди не съм знаел какво е да ти липсва някой. Моля те, нека вече никога да не се разделяме така!“ Искаше му се да спомене и сексуалната страна на тяхната връзка, начина, по който бяха правили любов, но някаква дълбока, вътрешна стеснителност го възпря. Беше чудесно откровение — открито и волно — но думите го смущаваха.

Чу се прищракване на ключ. Сигурно беше Кристин, макар и да бе още рано за нея. Беше забравил, че и Фий ще дойде, за да донесе хляб и шунка. Носеше също и датски курабийки, цяла кошница с ягоди и кутия сметана.

— На кого пишеш?

Филип бе покрил листа със списание, което му служеше за подложка, но едното ъгълче се подаваше. Никой нямаше да повярва на истината и затова Филип я съобщи напълно невъзмутимо и спокойно.

— На Сента Пелхъм, разбира се.

— Хубаво е да си пишете. Дано да имаш късмет… А, добре, че стана дума за нея! Онази шаферска рокля, която тя така любезно беше захвърлила… Взех я от химическото чистене и е направо супер! Кажи на мама, че заедно с роклята прибрах и зимното й палто. Ще го окача в гардероба й.

Филип почака да чуе затръшването на външната врата.

„Мила Сента, опитвах се да те видя. Не помня колко пъти идвах до жилището ти! Разбира се, сега зная защо не искаше да ме пуснеш, нито да ме видиш. Но моля те, не го прави никога повече! Ужасно боли!

Мислих много за онова, което ме помоли да направя. През цялото време мисля за теб. Не се сещам за никого и за нищо друго и естествено мислих и за твоите думи — да извърша онова нещо, за да ти докажа, че те обичам. Аз лично смятам, че доказателството е преживяното от мен досега от деня, в който те оставих, а ти си взе ключовете…“

Може би трябваше да задраска последното изречение. Звучеше като упрек или хленчене. Боботенето на някаква кола навън го сепна. Сигурно беше Кристин. Филип отново покри писмото със списанието, отиде до външната врата и я отвори. Майка му беше сама, без Черил. Кожата й бе загоряла от слънцето, страните й бяха румени, а косата изрусяла. Изглеждаше млада и красива. Костюмът, който бе облякла, беше нов за Филип — ленен джемпър в естествен цвят. Беше много по-семпла и изискана дреха от всичките й предишни облекла. Харди се спусна покрай него и с радостно джафкане се хвърли върху Кристин.

Тя взе Харди, изкачи външните стълби, приближи се към Филип и го целуна.

— Каза ми да взема такси. Така и направих. Беше толкова хубаво, но ми струваше повече от пет лири! Казах обаче на шофьора, че не е честно. Този апарат или таксиметър, или както там се нарича, работи дори когато таксито е спряло и чака да премине задръстването. Тогава апаратът не трябва да се върти! Но шофьорът само се засмя.

— Какво е станало с Черил?

— Странен въпрос ми задаваш. Ами… качи се в таксито заедно с мен и се вози около десет минути. Завихме по една голяма улица с много и все хубави магазини и изведнъж тя каза на шофьора да спре, защото искала да слезе. Рече „довиждане“ и изчезна. Видя ми се много странно наистина, тъй като всички магазини бяха затворени.

„Еджуеър Роуд“ — помисли си Филип, а на глас каза:

— Е, как прекара в Корнуол?

— Спокойно беше — отвърна Кристин. — Много спокойно.

Винаги така казваше, дори когато я питаха как е прекарала Коледа.

— Бях повечето време сама — додаде тя, но това не беше оплакване — просто съобщаваше факта. — Черил искаше да излиза самостоятелно. Така де! Нали разбираш? Младо момиче е! Не й трябва някаква лелка да се мъкне след нея. Я как ми се зарадва Харди! Много добре изглежда, миличкият! Хубаво си се грижил за него.

Кристин се взря с разбиране в преливащите от любов очи на Харди, сетне вдигна поглед към лицето на Филип и рече:

— Не мога да кажа същото за теб, Фил. Виждаш ми се блед и измъчен.

— Нищо ми няма.

Заради дезертьорството на Черил Филип трябваше да прави компания на Кристин, вместо да продължи с писмото. Не можеше да се качи горе и да зареже майка си, когато това бе първата й вечер у дома. Връщайки се мислено назад към десетте най-ужасни дни от своя живот, Филип си каза: „Колко време пропилях! Колко много време!“. А можеха да бъдат заедно всяка нощ, всяка нощ! Само ако не се бе показал такъв глупак…

Чак след десет и половина вечерта той отново се захвана с писмото. Кристин искаше да си легне рано. Тя прегледа бележника си и видя, че за утре в девет часа сутринта имаше клиентка за подстригване, измиване и сресване със сешоар. Филип седна на леглото, сложи върху коленете си един стар училищен атлас, отгоре — списанието, а върху него — листа.

„Мила Сента, липсваш ми ужасно…“

Той започна да чете написаното. Не беше кой знае колко доволен, но знаеше, че по-добре не би могъл да го съчини.

„Не мога да си представя защо вдигнах такава врява, когато ти предложи да докажем любовта си един към друг. Знаеш, че ще направя всичко за теб. Ще го направя, разбира се! Бих го направил и сто пъти за теб! Бих го направил само за да те видя отново! Обичам те. Сигурно вече го знаеш, но аз ще ти го повтарям, защото то е всичко, което искам да знаеш. И ще ти го докажа! Обичам те. Обичам те с цялото си сърце. Сега и завинаги. Филип.“