Рут Рендъл
Шаферката (10)

10.

Тя не му отговори.

Филип знаеше, че Сента е получила писмото му. Тъй като не се доверяваше на пощенските служители, той лично го отнесе на „Тарзъс стрийт“, когато отиваше с колата на работа и собственоръчно го пусна през процепа във вратата. После надникна и видя как пликът лежи направо върху червените и черните теракотени плочки — зад вратата нямаше изтривалка за обувки. В къщата беше съвсем тихо, щорите на прозореца в сутерена бяха спуснати, а също и тези на другите два прозореца на горния етаж. Телефонът бе скрит зад купчина брошури, списания и най-различни пликове от писма.

Щом бе осенен от идеята да й пише, или по-скоро — щом написа онова, което трябваше, Филип не бе вече нещастен, а изпълнен с надежда. Това негово приповдигнато състояние на духа бе напълно безпочвено. Написването на едно писмо и собственоръчното му пускане нямаше да му върне Сента. Филип го знаеше. Знаеше, че е така, особено когато човек се опираше само на логиката. Но в емоционален план той бе решил проблемите си, бе сложил край на мъките си, беше я спечелил отново. В службата си беше отново весел и бе почти същият, както преди онази неделя… преди да й каже онези думи и преди тя да му обърне гръб.

А по какъв начин Сента щеше да се върне при него? За това Филип изобщо не бе помислил. Сигурно щеше да му се обади по телефона. Обаче тя никога не го бе търсила по телефона в миналото. Нито веднъж! Филип изобщо не си представяше как Сента би му писала писмо в отговор на неговото. Дали да не я посети, както правеше в миналото? Бяха изминали само две седмици и все пак беше минало. Четвъртък отмина, но Филип не ходи на „Тарзъс стрийт“. В петък й се обади от телефона в службата си. Отговори му механичният глас на Джакоповия телефонен секретар, Филип остави същото съобщение, както предния път. Молеше Сента да му се обади. Сега обаче добави, че трябва да го стори тази вечер и остави телефонния си номер. Колкото и странно да бе, хрумна му, че Сента може да не го знае. В нейната къща едва ли имаше телефонен указател.

Вечерта Кристин изведе Харди на разходка. Филип си остана вкъщи. Каза на майка си, че очаква художествения директор на компанията да му се обади от главния офис. Кристин вярваше на всяка негова дума. Дори на това, че фирма като „Роузбъри Лон“ имаше художествен директор, който би работил в петък вечер и би се съветвал с младши асистент, какъвто всъщност бе Филип. Докато майка му беше навън, той изживя най-тежкото нещо, което би могло да се случи на човек в емоционалния му живот: да чака отчаяно до телефона, молейки се да му се обади любимия образ, да дочака обаждането и накрая да се окаже, че е сестра му.

Фий искаше да знае дали Кристин ще може да й направи косата, ако дойдеха с Дерън за вечеря в неделя. Сестра му имаше особена слабост към изрусените кичури. Обикновено Филип не знаеше какви са ангажиментите на майка му, но малко преди това бе чул как Кристин казва на приятелката си по телефона, че вечерта в неделя ще излиза, защото в шест часа трябвало да направи косата на една от клиентките си, която била скована от артрит. Фий каза, че ще се обади по-късно, когато Кристин се върне. На това Филип отвърна с „добре“", макар че ако Сента не се обадеше дотогава, той щеше да се втурне като луд и да сграбчи телефонната слушалка, когато сестра му позвънеше отново, с надеждата, че ще е Сента.

Всъщност точно това се случи, защото Сента не се обади, обаче Фий позвъни. А Филип отново изживя надеждата, както и угасването й… Отново изживя отчаянието. До полунощ Сента не се обади и той си легна.

В събота следобед Филип отиде с колата до „Тарзъс стрийт“. Старецът в женската мушама бе намерил отнякъде дървена количка, или по-скоро каручка, и бе натрупал съкровищата си върху нея, подредени в цилиндрични пластмасови контейнери, прилични на декоративни възглавници и боядисани в ярки цветове: „Теско“" — червен контейнер, „Маркс и Спенсър“ — зелен, „Селфридж“ — жълт и синьо-бял контейнер за останките от аптеките „Бутс“. Старият просяк бе седнал най-отгоре, наглеждайки своите богатства, подобно на някой император, възкачил се в колесницата си. Ядеше някакъв мазен сандвич, а мръсните му пръсти оставяха в белия хляб черни следи.

Той махна със сандвича си към Филип. Изглеждаше особено весел. Устните му се разтеглиха в широка, глуповата усмивка, откривайки зелени и проядени зъби.

— Я виж кʼво си купих с твоите пет лири, бащице! — извика просякът и ритна дървената си каручка. — Сега си имам мой транспорт. Пък и само туй мършаво конче стига да го тегли.

След такова словоизлияние Филип нямаше друг избор, освен да му даде монета от една лира. Все пак трябваше да получи нещо в замяна.

— Как се казваш? — попита той стареца.

Просякът не му отвърна направо.

— Викат ми Джоули.

— Винаги ли стоиш тук?

— Тук и на „Цезария“ — изфъфли старецът. — Ходя и до Илбърт.

— Виждал ли си едно момиче да излиза от тази къща?

— Детето със сивата коса ли?

На Филип се стори странно такова описание на Сента, но кимна утвърдително.

Старецът спря да дъвче и рече:

— Да не си някой бандит?

— Кой, аз?! Глупости!

— Едно ще ти кажа, бащице, тя е вътре сега. Дойде си преди десет минути.

Най-безсрамно просякът протегна длан. Филип не знаеше дали да му вярва или не, но все пак му даде още една монета. Плаха надежда запърха в гърдите му, че вратата навярно отново е оставена отключена. Обаче само след миг тази негова надежда стана на пух и прах. Когато погледна към нейния прозорец, Филип забеляза, че щорите са леко повдигнати. Той се прехвърли през ниската ограда на външното стълбище и клекна на пътеката, откъдето можеше да надникне в стаята й. След две седмици — като се изключат сънищата му (да, само сънищата!) — този единствен поглед разтуптя сърцето му, а кръвта зашумя в ушите му. В стаята нямаше никой. Върху плетения стол бяха метнати дрехите й — сивата рокля и чифт лилави чорапогащи. Сигурно току-що ги бе свалила, защото още пазеха формата на краката й. Леглото бе покрито с лилавата завивка и възглавниците.

Този път Филип не блъска със скобата по вратата. Старецът го гледаше и се усмихваше… с известно съчувствие може би. Филип му каза довиждане, макар силно да се съмняваше, че отново ще го види. Върна се вкъщи, като през цялото време си повтаряше, че трябва да го понесе, да гради живота си без нея, смело да върви напред без нея… Унило заизкачва стъпалата към стаята си. Когато влезе вътре, без да мисли много, той сложи стола пред вратата и извади Флора от гардероба. Лицето й, гъстите й ситни къдрици, загадъчната й усмивка и зареян поглед вече не му напомняха за Сента. Всичко това събуждаше в него съвсем ново и непознато чувство. Искаше му се да я удари с всичка сила, да я разбие на дребни парчета с някой чук, а после да ги стъпче с крака на прах. За човек, който мразеше насилието във всичките му форми, тези усещания бяха обезпокояващи и срамни. Той бързо върна Флора обратно в скривалището й. Сетне легна по корем върху леглото и за най-голяма своя изненада и срам започна болезнено да хлипа без сълзи. Плачеше, а очите му бяха сухи. Беше заровил лице във възглавницата си, за да не го чуе Кристин, ако случайно се качеше на горния етаж.

Едва в неделя по обяд надеждата го напусна окончателно. Фий беше дошла, за да може Кристин да изруси косата й след обяда. Черил си бе вкъщи и Филип я виждаше за първи път след нейното завръщане от Корнуол. Тя обаче не остана вкъщи за дълго. Като хапна или по-точно побутна с вилицата си оттук-оттам печеното пиле, притоплените картофи и пресния зелен фасул, много по-добре приготвени от друг път, Черил стана от масата и пет минути по-късно излезе. Преди това оставайки за малко насаме с Филип, тя го помоли да й заеме пет лири. Той й отказа, защото нямаше, добавяйки безцелно може би, че е много странно, гдето тя иска пари в неделя. Филип седеше до масата пред стъклената си купа, пълна с компот от праскови (всъщност само две половинки от праскова) и си мислеше: „Никога вече няма да видя Сента. Това беше… Всичко свърши. Край! Свърши се!“. Най-страшното нещо беше, че той изобщо не виждаше как ще може да изкара още една такава седмица. Щеше ли някога пак да дойде неделя? А той щеше ли да оживее дотогава? Щеше ли да издържи мъките на още една ужасна седмица?

Като приключиха със съдовете, Кристин и Фий завзеха кухнята. Кристин никога не взимаше пари на Фий и Черил за труда си, когато им правеше косите, но им позволяваше да си плащат препаратите, които тя използваше. В момента Кристин и Фий спореха за това каква част от днешните препарати Фий трябваше да заплати.

— Да, скъпа, но ти ни купи тази прекрасна шунка, ягодите и сметаната, а аз ти платих само за хляба — обясняваше Кристин.

— Ягодите са подарък, мамо. За мене е удоволствие и ти го знаеш.

— Затова пък да ти направя косата е удоволствие за мен, скъпа моя.

— Сетих се какво ще направим тогава! Кажи ми колко струва пепеляворусата боя… Ще искам и балсам, така че можеш да го включиш в цената, плюс малко оцветител… Като извадим цената на шунката, а тя е една лира и двадесет и два пенса, ще ти доплатя разликата.

Филип седеше във всекидневната със „Съндей Експрес“ в ръка и Харди, легнал в скута му. Беше се втренчил във вестника, но само се преструваше, че го чете. Не след дълго влезе Кристин, понесла консервната кутия, в която държеше дребните си пари.

— Знаеш ли, бих могла да се обзаложа, че преди да заминем, тук имаше поне седем лири и половина? А сега са само тридесет пенса!

— Не съм правил набези върху кутията ти.

— Как ми се иска да бях погледнала в нея още в сряда! Все си мисля… дали вчера следобед не ги е вдигнал някой, докато теб те нямаше, а аз бях на разходка с Харди. Тогава не заключих. Зная, че трябваше да заключа, но аз все си мисля, че живеем в доста почтен квартал. Нямаше ме вкъщи само десет минути, но нали разбираш… напълно достатъчно е за някой да влезе, да се огледа и да вземе, каквото намери. Сигурно е бил някой беден и отчаян човек… Разбирам ги такива несретници, но да пази Господ, както се казва…

Филип си помисли, че знае много добре коя е тази отчаяна несретница. Кражбата на парите бе станала преди обяд, а не вчера. Беше време, когато той би се разтревожил, би направил нещо или поне би съобщил на Кристин онова, което знаеше. Сега обаче Филип се интересуваше единствено от себе си. Все пак изпразни джобовете си и даде всичките си дребни пари на Кристин. За един кратък миг той се зачуди къде ли е Черил сега и в каква ли афера се е замесила с тези седем лири и половина… Какво ли толкова можеше да се купи с такава нищожна сума?! Нито хашиш, нито марихуана, нито пък хероин. Бутилка уиски? Да, това би могло… Или някакъв допинг? Не си представяше как Черил ще вземе да диша лепила.

Когато Фий стана от стола, косата й бе бухнала във формата на лъскав шлем на червеникави и кремави ивици. Дори Филип, който нищо не разбираше от фризури, знаеше, че Кристин прави косите на клиентките си според модата от времето на нейната ранна младост. Използваше дори термини от онова време — италиански стил, пчелен кошер… Като че ли тези имена бяха вечни и се знаеха от всички следващи поколения, а не само от онези, които са били млади през 1960-та година. Фий изглеждаше доволна. Дори да подозираше Черил в кражбата на парите, тя нищо не спомена пред Филип.

След като Фий си отиде, Кристин започна да прибира в работното си куфарче всички необходими неща за фризурата на скованата от артрит дама. Докато подреждаше нещата си, тя непрекъснато говореше, разказвайки на Филип как нейната собствена майка трябвало да навива косата си на електрическа маша, за да изпича къдриците си и как стояла по цял ден прикована към този любопитен домашен уред. Никак не му се искаше майка му да излиза. Не желаеше да остава насаме със собствените си мисли. Беше някакъв абсурд! Чувстваше се така, като че ли бе съвсем малко момче — в детството си никак не обичаше майка му да излиза, макар че вкъщи винаги имаше човек, който да го наглежда.

И все пак само преди месец Филип бе въздъхнал с облекчение, когато майка му бе казала, че излиза. Преди по-малко от година той копнееше Кристин да се омъжи за Арнъм. Внезапно Филип каза нещо, което дори майка му при своите редки и съвсем неочаквани прояви на такт никога не изричаше.

— Кога ще се върнеш? — попита я той.

Кристин го изгледа слисана. Разбираемо беше.

— Не зная, Фил. Ще ми трябват поне три часа. Искам да направя много хубава фризура на клетата женица.

Филип не каза нито дума повече. Тръгна към стаята си и точно когато влизаше звънецът на външната врата иззвъня. Кристин отвори почти незабавно, сякаш тъкмо се бе канела да излезе. Чу я да казва:

— О, здравей, скъпа! Как си? Дошла си да видиш Черил ли?

Сигурно й отговориха нещо, ала нито една дума не достигна до слуха му. И тъй като нищо не чу и не видя, откъде ли разбра?! Как усети, че трябва да се върне до горната площадка на стълбището?! Дъхът му секна, а ръцете му се вкопчиха една в друга.

Майка му рече:

— Черил излезе, но сигурно скоро ще се върне. Аз също трябва да излизам и… О, божичко! Закъснявам! Защо не влезеш да почакаш Черил?

Филип заслиза по стълбите. Сента бе влязла вече и стоеше в антрето с поглед, отправен нагоре. Двамата мълчаха, вперили очи един в друг, забравили за всичко друго на света. Дори да си бе помислила, че поведението им е странно, Кристин не се издаде. Тя излезе и затвори вратата след себе си. Все още, без да каже дума, Филип се приближи към Сента, тя пристъпи напред, а после изведнъж се хвърли в обятията му.

Той я държеше в прегръдките си, вдъхваше аромата й, вкусваше меките й, плътни, сочни и солени устни, чувстваше допира на тежките й, заоблени гърди и за миг му се стори, че ще припадне от щастие. Ала след секунда Филип усети прилив на сила и мощен екстаз, вдигна я от земята и я понесе нагоре по стълбите. Някъде по средата обаче Сента се изтръгна от обятията му, стъпи на земята и първа се затича към стаята му.

 

 

Те лежаха в спалнята му, както онзи първи път. Никога преди любовният им акт не бе така опияняващ и безкрайно насищащ… Нито първия, нито който и да било друг път от блаженото време, прекарано в сутерена. Сега, легнал до Сента и обгърнал с ръка раменете й, Филип преливаше от нежност към нея. Всякакъв упрек би бил немислим. Онези ужасни пътувания до „Тарзъс стрийт“, блъскането по вратата, надничането през прозорците, опитите му да й се обади… Всичко това заприлича на лош сън: от онези, които са съвсем ярки и истински, когато човек ги сънува и които за няколко минути тревожат съзнанието му след събуждане, но по-късно бързо се забравят.

— Обичам те, Сента — каза й той. — Обичам те! О, наистина те обичам!

Сента извърна глава към него и му се усмихна. Сетне прокара млечнобелия нокът на показалеца си по лицето му, докато стигна до ъгълчето на устните му.

— Обичам те, Филип.

— Прекрасно е, че дойде! Най-прекрасното нещо, което някога си правила!

— То бе единственото, което можех да направя.

— Знаеш ли, срещнах се с Рита и Майк Джакопо…

Сента не изглеждаше смутена.

— Те ми дадоха писмото ти — рече тя и се сгуши в него така, както често обичаше да прави. Притискаше се в него с цялото си тяло, за да може да го усеща колкото е възможно по-плътно. Беше почти като полов акт, а също и един от начините й да се слее с него. — Нищо не съм им казала. Пък и защо да им казвам?! Те не са ми никакви. А и без това заминаха.

— Заминаха ли?!

— Участват в състезания по класически танци. Така се запознали. Стигнали са до второ място — отвърна тя и тихичко се изкикоти.

Филип също се засмя.

— Ах, Сента, Сента! Просто искам непрекъснато да повтарям името ти. Сента, Сента… Толкова е странно… Сякаш никога не сме се разделяли и в същото време аз едва сега осъзнавам, че си се върнала при мен, че те искам и ми се ще да се смея и да викам от щастие.

Тя му отговори, допряла устни в рамото му:

— Извинявай, Филип. Можеш ли да ми простиш?

— Няма нищо за прощаване.

Тя сложи глава на гърдите му. Поглеждайки надолу, Филип видя темето й — червените корени на косите й бяха вече изрусени. Внезапно студена игла бодна сърцето му и щастието му сякаш помръкна при тази толкова нежелана и противна мисъл: Сента се бе чувствала добре и без него. Ежедневието й не се бе променило — беше си изрусила косата, беше ходила на някакво парти…

Тя повдигна глава и го погледна.

— Няма да говорим за това какво ще направим един за друг сега. Нека не си проваляме нощта. Ще говорим за всичко това утре.

 

 

Фантазирането не бе в характера на Филип. Нито веднъж, докато се любеше с някое момиче, той не си бе представял някоя по-красива и по-съблазнителна жена. Нито пък мечтаеше за полуголи жени, излегнали се в най-фантастични, порнографски пози. Никога не се бе виждал като преуспяващ, богат и могъщ бизнесмен, притежаващ скъпа къща и огромен, мощен автомобил. Нито пък се виждаше като многознаещ пътешественик, банкер или магнат. В мечтите си той никога не бе достигал дори до поста на заместник-директор в „Роузбъри Лон“, като образец за бързо преуспяване. Филип притежаваше здраво практично чувство за съществуващата действителност.

Да измисли нещо ново, нещо, което би задоволило Сента, защото в крайна сметка до това се свеждаше всичко, би било ужасно трудна задача за него. През първата седмица от тяхното сдобряване тази необходимост висеше над главата му като Дамоклев меч. Той усещаше тъмната й сянка и напрежението, което пораждаше в него, помрачаваше дори най-щастливите му мигове. Например, когато беше на „Тарзъс стрийт“ със Сента и тънеше в блаженството на любовната нега и пълния покой и безгрижие, изпълващи сърцето и тялото му, тази грозна заплаха неотклонно стоеше до него и се взираше в очите му. Да, взираше се! Беше като живо същество, което изникваше неканено в съзнанието му, стоеше със скръстени ръце и го заплашваше.

Делото трябваше да се извърши, макар и само на думи. Не можеше да се отлага повече! Трябваше най-сетне да се погледнат нещата в очите и да се изготви подробен сценарий… С един или с двама актьори: той и жертвата му. Сента неведнъж му го бе напомняла.

— Имаме нужда от доказателство за нашата любов, Филип. Не е достатъчно само това, че сме страдали, когато сме били разделени. Такива неща се случват с всички… с обикновените хора.

Сента все повтаряше, че той и тя не са обикновени хора, а божества.

— Трябва да си докажем един на друг, че сме готови да пренебрегнем обикновените човешки закони… Дори нещо повече, да ги сведем до нула, да покажем, че те просто нямат никакво значение за нас.

През дните на раздялата Сента бе решила, че Филип и тя са превъплъщение на някаква прочута любовна двойка от миналото. Точната самоличност на тези исторически личности още не й бе известна или, както тя се изразяваше: истината за това още не се бе разкрила пред нея. Междувременно, също през дните на раздялата, Сента се бе явила на прослушване и бе получила роля в някаква второкласна театрална постановка. Беше второстепенна роля с не повече от двадесет реплики, но пък не чак толкова второстепенна, защото жената, която Сента играеше, в края на пиесата се оказваше тайната агентка, търсена от целия актьорски състав в продължение на петнадесет сюрреалистични сцени.

Всичко това малко притесняваше Филип и той го посрещаше с неохота. В този период от развитието на тяхната връзка на него просто му се искаше да се опива от щастието на любовта и от факта, че са отново заедно… можеше евентуално да се направят известни планове и за женитба. Всъщност доста дълго време Филип изобщо не бе сигурен дали иска да се ожени за Сента, но бе уверен, че на света няма друга жена, за която би искал да се ожени. Вместо това сега той се чувстваше твърде сконфузен и объркан, когато Сента го молеше да си спомни какъв е бил в предишния си живот: Александър Велики, Марк Антоний или пък Данте… На всичко отгоре трябваше да разбере дали ролята й в тази пиеса е истинска или просто нова фантазия.

Измислица беше — Филип беше почти сигурен. Фактът, че му бе казала истината за миналото си не означаваше непременно достоверност във всичко. Той вече бе успял да се убеди в това. Нейната най-голяма фантазия сега бе делото, което Филип трябваше да извърши. Ден след ден той бе принуден да съобразява всеки свой ход с нея. Колкото повече се съобразяваше, толкова повече мислеше за тази работа и толкова повече тя му опротивяваше. Да убиеш някого си беше направо пъклено дело! Най-чудовищното нещо, което човек можеше да извърши! Та нали точно затова Сента настояваше да го извършат. Дори нещо повече… Ако Филип започнеше да твърди, че е извършил делото, а всъщност не беше, то той щеше да се почувства зле и някак омърсен. Не бе сигурен какво точно имаше предвид с последното, но чувството беше налице.

Дали един напълно нормален мъж би казал на любимата си, че е убил някого? Би ли твърдял, че е убиец, когато в действителност е съвсем невинен? Филип знаеше, че трябва да я разубеди, да я накара да види глупостта на такава фантазия. Та само мисълта за нея действаше зле и на двамата! Ако се обичаха истински, както мислеше той, то двамата би трябвало да могат да говорят за всичко и да си го обясняват. Филип смяташе, че грешката бе не само негова, но и нейна. Бе сигурен, че не е бог, но когато възразяваше, Сента просто му казваше, че той не би могъл да знае и че след време истината щяла да му се открие.

— Ние сме Арес и Афродита — казваше му тя. — Тези стари богове не са умрели с идването на християнството. Те просто са се скрили и от време на време се прераждат чрез някои специално избрани индивиди. Ти и аз сме от тези избрани индивиди, Филип. Снощи имах съновидение и истината ми се откри: ние с теб бяхме стъпили върху земното кълбо, огрени от ослепителна светлина. И двамата бяхме облечени в бели роби.

Филип нямаше много точна представа за Арес и Афродита, но бе сигурен, че те съществуват само в умовете на хората. А най-вече може би в умовете на жени като Сента… Тя му разказваше, че тази двойка богове, наричани още Марс и Венера (това вече му се струваше по-познато), са убили безброй много простосмъртни и изобщо не се замисляли да поразят със смърт онзи, който ги обидел или им попречел по някакъв начин със своето съществуване. Филип изобщо не можеше да се сети за някой, който да го е обидил, а още по-малко пък да му бе попречил със съществуването си. Навремето, не много отдавна, Джерард Арнъм би попаднал в тази категория, но сега бе просто абсурдно да иска да го нарани.

В понеделник, една седмица след като Сента се бе върнала при него, Филип реши, че каквито и да са последиците за неговите собствени морални устои, той не би могъл да отлага повече този толкова важен ход. Извършването на делото щеше да сложи край на всичките му проблеми. Сента щеше да види, че любовта му към нея е доказана, щеше и тя на свой ред да извърши някаква подобна акция, за да докаже и тя любовта си към него, и след като загърбеха всичко това, двамата щяха да се отдадат на радостите, с които ги даряваше връзката им. Любовта им щеше най-сетне да достигне кулминационната си точка — двамата щяха да заживеят заедно, да се сгодят, дори да се оженят… Внезапно го осени блестяща мисъл. Тя дойде в съзнанието му съвсем неканена: реалността на тяхната любов щеше скоро да избави Сента от необходимостта да си измисли небивалици!

За първи път от толкова време денят му не беше много натоварен. На път за службата си Филип купи няколко сутрешни вестника. Връщайки се от посещението си в Уембли, където се ремонтираха няколко апартамента, той купи и един от вечерните вестници. Сутрешната преса му се стори безинтересна. След почти цяла година журналистите отново се връщаха на случая с изчезналата Ребека Нийв. Трупът й така и не беше открит. А сега баща й и сестра й се бяха заели да основат фондация на нейно име. Двамата призоваваха всички да направят дарения. Парите на фондацията щяха да се използват за изграждането на център, който да обучава жените на самозащита и бойни изкуства. На снимката във вестника се виждаше Ребека, облечена в зеления си тренировъчен анцуг, както е била в деня на изчезването. Щяха да използват стилизирана рисунка на тази фотография за изработване на емблемата на фондацията.

Вечерният вестник „Ивнинг Стандарт“ продължаваше историята за Ребека, като съобщаваше и за още две момичета, изчезнали през изминалата година. В същия вестник Филип намери и онова, което търсеше. Седнал в колата си, паркирана пред базара „Брент Крос“, където си бе поръчал по телефона вино, ягоди и шоколадови бонбони за Сента, той попадна на следния параграф:

„На строителната площадка в Кензъл Райс, в северозападен Лондон е бил открит трупът на мъж. Тялото е идентифицирано като Джон Сидни Крусифър, шестдесет и две годишен. Бил е скитник без постоянен адрес. Полицията разглежда случая като убийство.“

Самата Сента го бе предложила! Бе казала, че може да е всеки срещнат, посочвайки бездомната парцалива старица на улицата, с гръб опрян в перилата. Единствената трудност бе, че полицаите навярно щяха да открият убиеца и неговото име щеше да се появи във вестниците. Не му се искаше да мисли, че на Сента ще й е безразлично дали ще изпратят в затвора някой друг на мястото на Филип, някой, който не е извършил никакво убийство. Ала какъв глупак беше само! Какво означаваше това да й е безразлично?! Ами че нали всичко бе една фантазия за нея?! Сента може би никога нямаше да признае гласно неговата невинност, но все пак знаеше, че той всъщност никого не е убивал. Та тя знаеше вече! Сигурно й бе известно, че това негово действие щеше да бъде просто един от ходовете в играта. Така или иначе, Сента не четеше вестници. Филип никога не я бе виждал да разлиства, нито дори да посяга към вестник.

Този Джон Крусифър щеше да свърши работа. Не беше необходимо да се безпокои за подробностите, дори ако случаят се окажеше извънредно важен и цялата нация заговореше за него. Сента не се интересуваше от истината. Тя не желаеше сивата светлина на ежедневието. Искаше сънища, фантазии… Е, сега поне щеше да ги има. Внезапно, както седеше в колата на паркинга пред базара, Филип почувства срам от предстоящия разговор със Сента, когато щеше да й разкаже всичко това, и да види удовлетворението й. Той щеше да я излъже, а тя да приеме лъжата му за истина… Но и двамата щяха да го знаят.

 

 

Работата обаче се оказа още по-лоша, отколкото бе очаквал.

Първо Филип се прибра вкъщи, за да вечеря и отиде на „Тарзъс стрийт“ към седем и половина. За пореден път този ден той преповтори цялата версия, която бе подготвил за Сента. С ножицата за подстригване на Кристин бе изрязал онзи параграф от „Ивнинг Стандарт“ и сега бе в джоба му, както и монетата от една лира за скитника Джоули.

Той все още проявяваше суеверие спрямо просяка. Беше сякаш избран да бъде пазител не само на Сента, но и на тяхната любов. Дори нещо повече — Филип трябваше да го умилостивява с дарове, за да може старият Джоули да бди над връзката му със Сента. Ако не му осигуреше монетите, злото можеше да надигне глава и да навреди на него и на нея. Снощи много предпазливо Филип бе намекнал за стареца, опитвайки се да прибави малко свои фантазии към нейните. Тя пък му бе разказала за таксата, която се плащала на някакъв лодкар^[1] и за храната, давана на кучето^[2], пазещо вратите към подземния свят. Всичко това бе непонятно за Филип, но той бе радостен, загдето Сента е щастлива.

Тази вечер Джоули го нямаше. Не се виждаше нито той, нито каручката му с пъстроцветните кутии. На Филип се стори, че това е лоша поличба. Внезапно му се прииска да отложи посещението си при Сента за друг път и тогава да й разкаже версията си. Но кога ли пък щеше да има такава възможност? Можеха да минат цели седмици… Трябваше да го направи! Стига с тези убийствени и съкрушителни мисли! Край на разсъжденията! Просто ще действа!

С необичайно равнодушен тон той й заяви, че е направил онова, което тя бе поискала от него. Лицето на Сента се оживи. Очите й, зелени като морска вълна и прозирни като бистра вода, заискриха. Тя го хвана за китките. Филип усети, че няма да може спокойно да изрече думите, затова й подаде изрезката.

— Какво е това?

Филип й отвърна така, сякаш за първи път проговаряше на чужд език, вслушвайки се внимателно в думите.

— Тук пише какво съм извършил.

— Аххх!

Беше дълбока въздишка на доволство. Тя прочете изрезката два-три пъти. Усмивката й ставаше все по-широка.

— Кога го направи?

Филип се надяваше, че няма да са нужни много подробности.

— Снощи.

— След като си тръгна?

— Да.

Всичко това му напомняше за една любителска постановка на „Макбет“ на училищна сцена.

— Послушал си ме значи — рече тя. — И какво стана? Тръгна си оттук и пое към „Хероу Роуд“, така ли? Просто си имал късмет и си попаднал на него, нали?

Филип бе завладян от чувството на отвращение… но не заради самата тема. Беше усещане на физическа погнуса — също както човек се отдръпваше от кучешки изпражнения на стълбите или от личинките на муха.

— Нека просто да приемем факта, че съм го направил — едва успя да каже той със свито гърло.

— Как го направи?

Ако можеше да избегне това, би го сторил на всяка цена. Филип не искаше да знае и да вижда, че Сента е развълнувана, че изпитва нещо подобно на сексуална възбуда и някакъв болезнено похотлив интерес към случилото се. Тя навлажни полуотворените си устни. Дишането й бе учестено и накъсано от вълнение. Както го бе хванала за китките, Сента го придърпа към себе си.

— Как го уби?

— Не желая да говоря за това, Сента! Не мога! Не ме питай… Не мога!

Филип потрепери така, като че ли наистина бе извършил някакво ужасно насилие, като че ли бе намушкал някого с нож, бе видял кръвта, бе чул агонизиращия писък на жертвата, която накрая безпомощно се бе оставила на смъртта. Той мразеше всичко това. Мразеше и хорската възбуда, когато се говореше за подобни неща.

Сента хвана ръцете му и ги обърна с дланите нагоре.

— Зная, ти си го удушил, нали?

Беше по-лошо и от ножа, и от кръвта. Филип усети как ръцете му потрепериха в нейните. Той кимна и рече:

— Удуших го, да!

— Тъмно ли беше?

— Разбира се! Беше един часа през нощта. Не ме питай повече!

Филип видя, че Сента не разбира защо той не иска да й разкаже подробностите, да й опише каква е била нощта: пустата улица, безпомощната жертва, която му се беше доверила, а той коварно се бе възползвал от случая… Лицето й трепна, както винаги, когато беше разочарована от нещо. Цялото й оживление угасна. Чувството й за доволство я напусна… А очите й сякаш се взряха някъде навътре в нейното собствено съзнание. С малките си като на дете ръце Сента хвана два кичура от гъстата си сребърна коса и ги прехвърли през раменете си. Очите й отново се насочиха навън и се озариха от светлина.

— Направи го заради мен, нали?

— Ти знаеш. Така се бяхме уговорили.

Мощен трепет разтърси цялото й тяло от глава до пети. Би могло да е истина или преструвка. „Все пак тя е актриса“ — помисли си Филип. Това й бе необходимо и той трябваше да свикне с него. Сента положи глава върху гърдите му, сякаш за да се вслуша в ударите на сърцето му и прошепна:

— Сега аз ще направя същото за теб.