Рут Рендъл
Шаферката (2)

2.

По пощата пристигна картичка с изображение на Белия дом. Бяха изминали десетина дни от посещението в Бъкхърст Хил и Арнъм беше във Вашингтон. Кристин не бе съвсем сигурна какво точно работеше Джерард. Това бе типично за нея. Ала Филип бързо откри, че той работи като менажер по износ на стоки в една английска компания. Сградата й бе близо до централния офис на „Роузбъри Лон“. Фий донесе пощата в събота сутринта. Тя забеляза името на подателя и марката, но от благоприличие не прочете съобщението. Подаде я на Кристин, която прочете думите първо наум. После ги повтори на глас.

— Дойдох от Ню Йорк, а следващата седмица ще бъда в Калифорния или „Брега“, както казват тук. Времето е много по-хубаво, отколкото у дома. Оставих Флора да се грижи за къщата! С любов. Джери.

Тя постави картичката върху полицата над камината между часовника и снимката на Черил, прегърнала Харди като още мъничко пале. По-късно, същия ден, Филип я свари отново да чете картичката, този път вече с очила. Сетне я обърна и се взря в изображението на Белия дом, сякаш се надяваше, че Арнъм е поставил някакъв специален знак там. Следващата седмица пристигна писмо, но нямаше щемпел на въздушна поща. Бяха няколко листа, пъхнати в плик с надпис „PAR AVION“. Кристин не го отвори пред тях, нито пък го прочете на глас.

— Мисля, че той се обади снощи по телефона — каза Фий на Филип. — Нали се сещаш? Когато телефонът иззвъня в… О, сигурно беше към единадесет и половина! Рекох си: „Кой ли звъни по това време?!“. Мама веднага скочи… Изглежда го очакваше. Обаче след това веднага се прибра в стаята си и не каза нито дума.

— Във Вашингтон тогава е било шест и половина вечерта. Тъкмо е бил приключил работата си и се е канел да излезе някъде навън.

— Не! Той сигурно вече е в Калифорния. Всичко съм изчислила! Тогава в Калифорния е било ранен следобед и тъкмо е бил привършил обяда си. Говориха с мама по телефона цяла вечност. Явно не го интересуваше колко струва…

Филип веднага си помисли, че Арнъм е минал разговора си с Лондон за сметка на фирмата. Фактът, че бе разговарял дълго с Кристин, му се виждаше много по-важен в момента.

— Дерън и аз сме определили сватбата ни да е през май — рече Фий. — Ако Арнъм и мама се сгодят по Коледа, ще можем да направим общо сватбено тържество. Не виждам защо ти да не вземеш тази къща, Фил. Мама няма да я иска. Веднага личи, че Арнъм е богат. Ти и Джени можете да вземете къщата. Предполагам, че един ден все ще се ожените, нали?

Филип само се усмихна. Идеята за къщата му се стори привлекателна. Не бе мислил за това преди. Не че би си избрал точно такъв дом, но все пак беше къща: място, където можеше да се живее. Той все повече и повече разбираше, че това е една съвсем реална възможност. Страховете му, че тяхното неочаквано нахлуване в дома на Арнъм бе охладило чувствата му към Кристин или бе го накарала да бъде по-въздържан, се оказаха неоснователни. Нямаше други картички, а и да бяха пристигнали нови писма, Филип не ги забеляза. Имаше обаче още един телефонен разговор и няколко дни по-късно Кристин му довери, че е разговаряла дълго с Арнъм.

— Трябва да остане там още малко. След това отива в Чикаго. Надявам се, че всичко ще свърши благополучно…

Кристин говореше със страхопочитание — така, сякаш Арнъм замисляше космическо пътешествие до Марс или пък така, като че ли бе настъпила сеч в деня на Свети Валентин.

Филип бе дискретен и не спомена нищо за къщата пред Джени. Успя да се сдържи дори, когато една вечер двамата се връщаха от кино и минаха по една непозната улица. Тогава Джени посочи един жилищен блок, в който няколко апартамента се даваха под наем.

— Когато завършиш обучението си…

Сградата беше плоска и грозна, на около шестдесет години. Над входа имаше олющени от времето скулптурни елементи. Филип поклати глава и спомена нещо за високите наеми.

Джени го дръпна за ръката и каза:

— Да не би да е заради Ребека Нийв?

Филип я изгледа слисан. Повече от месец бе минал, откакто момичето бе изчезнало. Разни теории, понякога цели статии, се появяваха от време на време във вестниците, излагащи идеите на техните автори за това какво евентуално се бе случило с Ребека. Всъщност обаче нямаше нищо ново по случая, нито някакви неоспорими улики. Тя бе изчезнала така, сякаш бе станала невидима или пък се бе изпарила. В първия миг Филип дори не можа да свърже името с конкретно лице. Така решително бе изхвърлил тези омразни мисли от съзнанието си. После с неохота и неприязън си спомни за момичето.

— Ребека Нийв ли?!

— Тя е живяла там, нали? — попита Джени.

— Нямах представа.

Навярно бе произнесъл последните думи с известна студенина, защото веднага усети как Джени го погледна така, сякаш той криеше нещо. Неговата фобия беше достатъчно истинска и понякога се прехвърляше върху хора, които позволяваха на мисълта за насилието да ангажира съзнанието им. Филип не желаеше да изглежда надут или превзет. Тъй като Джени очакваше от него да вдигне глава, той най-сетне насочи поглед към грозния блок, огрян от лепкавата и мъртвешки жълтеникава светлина на немощните улични лампи. Всички прозорци откъм фасадата бяха затворени. Вратата на главния вход изведнъж се отвори, някаква жена излезе и бързо се вмъкна в колата си. Джени не можеше да каже точно кой е апартаментът на Ребека, но смяташе, че е този с най-горните два прозореца вдясно.

— Помислих, че по тази причина не го харесваш.

— Не ми харесва да живея чак тук — по̀ на север дори от Северния аутобан.

Филип си помисли колко щеше да се изненада Джени, ако й кажеше за къщата, в която можеха да живеят, без да плащат наем, ала нещо го задържаше. Някакво вътрешно чувство за благоразумие го възпря. Навярно само след няколко седмици щеше да е сигурен, но дотогава изненадата можеше да почака.

— Така или иначе, първо трябва да си намеря свястна работа — додаде той.

За последен път Филип научи, че Арнъм се е обаждал по телефона в края на ноември. Късно една нощ той чу, че Кристин говори с някого, наричайки го Джери. Очакваше, че веднага след този разговор Арнъм ще ги посети… или поне Фий го очакваше. Тя наблюдаваше майка си така, както една майка би следила дъщеря си за най-малката проява на оживление или промяна във външния й вид. Никога не биха я попитали. Кристин не ги разпитваше за техните лични неща. Фий казваше, че намира майка си разстроена и потисната, но според Филип тя си беше както всеки друг път.

Коледа мина и курсът на Филип завърши. Вече беше служител в „Роузбъри Лон“, макар и още новак. Отговаряше за изработването на архитектурните планове и една трета от заплатата си даваше на Кристин. Щом Фий напуснеше къщата, щеше да се наложи да дава и повече от една трета, но и с това изглежда трябваше да свикне. Кротко и без да вдига много шум Кристин започна да припечелва пари, като правеше фризурите на съседките си вкъщи. Филип знаеше, че ако баща му беше жив, той не би позволил Черил да работи като надзорничка в „Теско“. Не че тя остана дълго на тази служба. Успя да се задържи само три седмици, а после, вместо да си потърси нова работа, започна да получава помощи от бюрото за безработни с апатично примирение.

Във всекидневната на къщата в Гленалън Клоус (в миналото на нейно място имаше две отделни стаи с розови тапети и очевидно съвсем малки, защото дори сега общата дължина на всекидневната не надвишаваше шест метра) пощенската картичка с изображението на Белия дом все още беше върху полицата над камината. Всички коледни картички бяха прибрани, с изключение на изпратената от Арнъм. На Филип му се искаше да я смъкне от камината и да я изхвърли, ала имаше тревожното усещане, че Кристин особено много държи на нея. Веднъж, хвърляйки кос поглед към картичката, той забеляза на ярката слънчева светлина, че тя бе покрита с отпечатъци от пръстите на майка му.

— Навярно още не се е върнал — каза Фий.

— Човек не може да бъде в командировка цели четири месеца!

Най-неочаквано Черил се обади.

— Мама се опита да се свърже с него по телефона, обаче номерът не отговаря. Тя сама ми призна, че телефонът му нещо не е наред.

— Нали щеше да се мести? — рече Филип замислен. — Той ни го каза. Не си ли спомняте? Преместил се е, без да й съобщи.

В службата си, когато не посещаваше настоящи и бъдещи клиенти, Фил работеше или в изложбената зала на „Бромптън Роуд“, или в главния офис, близо до „Бейкър стрийт“. На паркинга, при колата си, или обядвайки в някой евтин ресторант, той често си мислеше, че може случайно да срещне Арнъм. За кратко време дори се надяваше това да стане — все пак, като го видеше, Арнъм може би щеше да се сети за Кристин. Обаче после загуби надежда и започна да се бои да не го срещне — щеше да бъде много сконфузващо…

— Мама изведнъж остаря, нали? — каза му веднъж Фий.

Кристин бе излязла да разходи Харди. На масата пред Фий лежаха купища сватбени покани, а Фий адресираше пликовете.

— Изглежда много по-стара отпреди… Не мислиш ли? — добави тя.

Филип просто кимна, без да знае какво да каже. И все пак само преди шест месеца той би се заклел, че майка им изглеждаше по-млада от всякога — много по-млада, отколкото когато и да било след смъртта на баща им. Филип осъзнаваше, че Кристин беше от онези жени, които можеха да бъдат хубави само на младини. Такава беше и самата Фий. Розово-бялата кожа, свежа и гладка като кадифе на младини, бързо повяхваше. Също като розовите венчелистчета, които ставаха кафяви по краищата, щом изсъхнеха. Яркосините очи загубваха много скоро своя блясък в сравнение с кафявите. Златисторусата коса се превръщаше в сламена или пепелява… Особено ако цветът й не се поддържаше с перхидрол, какъвто Кристин пазеше за косите на своите клиентки. Фий помълча малко, после каза почти без връзка с предишния разговор:

— Вие май скъсахте с Джени, нали? Искам да кажа, че щях да я поканя да ми бъде шаферка, но няма да стане, щом сте се разделили…

— Ами така изглежда — рече Филип. — Да, разделихме се. Може да се каже, че всичко свърши.

Не му се искаше да навлиза в подробности. Чувстваше, че това бе нещо съвсем лично. На никого не дължеше обяснение. Не беше правил официално изявление, каквито се правят при сериозни връзки. Не се бе оженил и дори не бе сгоден за Джени. Всъщност тя дори не бе настоявала за брак. Не беше в стила й. Но двамата бяха ходили повече от година и тя естествено искаше Филип да се премести при нея или по-скоро да намерят място, където да живеят заедно… като блока на Ребека Нийв, който видяха онази вечер. Той бе принуден да откаже, защото не можеше да напусне Кристин. По-скоро не можеше да си позволи да я напусне.

— И ти си като мама… — въздъхна Фий. — Добре че ние с Дерън сме като скала.

Този израз доста прилягаше на бъдещия й съпруг. Лицето на Дерън беше красиво и въпреки това бе като издялано от камък. Филип не си задаваше въпроса защо сестра му държи да се омъжи точно за него. Избягваше да мисли по този въпрос. Може би Фий искаше да избяга от отговорностите на живота на Гленалън Клоус.

— Тогава трябва да поканя Сента — рече Фий. — Братовчедка е на Дерън. Майка му каза, че трябва на всяка цена да я поканя за шаферка, иначе щяла да се обиди. Освен нея, шаферки ще бъдат Черил, Дженис и една друга братовчедка на Дерън — Стефани. Нямам търпение да те запозная с нея! Тя е точно твой тип.

Филип не смяташе, че има някакъв определен тип. Беше имал всякакви приятелки — високи и ниски, тъмнокоси и руси. Той намираше, че е доста трудно да се проследят всички разклонения на рода на Дерън. И майка му, и баща му бяха женени втори път, като от всеки брак имаха деца — природени и доведени. В сравнение с тях родът Уордмън изглеждаше някак оскъден и изолиран. Филип отново хвърли поглед към картичката върху полицата над камината. Без всъщност да я прочете повторно той изведнъж се сети за онова изречение, в което Арнъм съобщаваше, че е оставил Флора да се грижи за къщата. Започна да си го повтаря наум, докато най-накрая то загуби всякакъв смисъл. Започна също по-осезателно да забелязва и празното място в градината, където преди бе стояла Флора.

Един ден, по време на обедната си почивка, той откри сградата на компанията, в която работеше Арнъм — там беше главният им офис. Филип мина покрай главния вход, на път за работата си, връщайки се от закусвалнята, където бе похапнал както винаги със сандвич и чаша кафе. По някаква необяснима причина бе почти сигурен, че ще срещне Арнъм, защото навярно и той се връщаше от обяд по това време. Но макар и да не го видя, Филип все пак бе близо до истината, защото съзря колата му. Ягуарът бе спрял точно на мястото, определено за служебен паркинг на компанията, намираща се в съседство с него. Ако го бяха попитали, Филип не би могъл да каже какъв е номерът на колата, но като го видя сега, разбра, че е неговият.

Майка му беше в кухнята и фризираше косата на една клиентка. Това беше за него едно от най-омразните неща: да се върне вкъщи и да намери кухнята обърната на фризьорски салон. Още не влязъл вътре, и усети, че майка му работи. Навсякъде се носеше остра миризма на шампоан, а когато се случеше някоя жена да иска студено къдрене, се носеше дори още по-противна смрад. Тогава вонеше на развалени яйца. Филип се караше с Кристин и я питаше защо не използва банята и какво не й е наред. Банята си беше наред, разбира се, но трябваше да се затопля, а това бяха допълнителни разходи. В кухнята печката без друго гореше по цял ден.

Докато си закачваше якето, Филип чу как клиентката извика:

— Ох, Кристин! Поряза ми ухото!

Майка му не беше добра фризьорка и все й се случваха такива произшествия. Понякога Филип имаше кошмарни видения, когато си представяше как някоя клиентка съди майка му за изгорената си коса или олисяло теме, или за срязаното си ухо, както стана сега. За щастие не се бе случвало да я съдят. При майка му бе извънредно евтино. Цените на нейните услуги бяха най-ниски в сравнение с всички други фризьорски салони по „Хай Роуд“. Нали затова идваха тук домакините от Гладстон Парк, продавачките и секретарките на половин работен ден, които също като нея свирепо пестяха всяко пени и търсеха нови начини за икономисване на пари. И как няма, когато всичко бе толкова скъпо?! Топла вода, ток (печката трябваше да се включва, въпреки че семейството им невинаги имаше нужда), всичките оцветители, гелове, лакове, спрейове! Филип бе започнал да се съмнява в ползата от дейността на майка си. Дали нямаше да е по-добре, ако си бе останала без ангажименти, както се изразяваше самата тя?

Даваше им най-много пет минути. За това време майка му трябваше да разбере, че той си е вече вкъщи. Фий беше излязла някъде. Навярно бе у Дерън. А Черил беше в банята и слушаше транзистора си. След малко се чу и шуртене на вода. Филип отвори вратата на кухнята и се прокашля. Надяваше се да го чуят, но къде ти?! Майка му бе включила ръчния сешоар. Погледът му веднага попадна върху напоеното с кръв парче памук, залепнало за долната част на ухото на клиентката.

— Предполагам, че мисис Мурхед ще иска чаша чай — рече Кристин.

Това, заедно със захарта и парчето кекс, подяждаше четирите лири и половина, които майка му взимаше за измиване, подстригване и сресване. Филип мразеше този род мисли. Чувстваше се жалък и низвергнат. Беше същият като майка си. Ако не внимаваше, щеше да стигне до крайност и да предложи чашка шери на тази гадна жена от собствените им запаси. И той би пийнал, но засега трябваше да се задоволи с чай.

— Добре ли мина денят ти, скъпи? Какво прави днес?

Кристин имаше рядката дарба да казва най-неподходящите неща, и то винаги с най-добри намерения.

— За стари жени като нас е особено удоволствие да поговорим с мъж, нали, мисис Мурхед? Колко приятно разнообразие!

Филип забеляза как изрусената и силно гримирана жена, която все още се мислеше за млада, се изпъна на стола и сви недоволно устни. Той побърза да им разкаже за къщата, която бе посетил днес, за предстоящата реконструкция на спалнята в баня, за новите цветове…

Водата в чайника кипна и засъска. Филип сложи още едно пакетче чай, макар да знаеше, че такова разточителство ще разстрои Кристин.

— Къде се намира тази къща, Филип? В някой хубав квартал, нали, скъпи?

— О, в Чигуел — отвърна той.

— Значи ще има още една баня? Така ли, скъпи?

Той кимна, подаде чая на клиентката, а чашата на Кристин постави върху кухненския плот между лака за коса и една консерва с фасул.

— Би трябвало и ние да имаме мъничко късмет, нали, мисис Мурхед? Но за съжаление това надминава и най-смелите ми мечти…

Клиентката отново се дръпна и зажумя, тъй като майка му задържа малко повече сешоара до главата й.

— Все пак трябва да сме доволни и от това, което имаме. А пък Филип ми е обещал някой ден тук да направи още една баня… Ама наистина луксозна баня, много над това, което сме свикнали да виждаме в нашия квартал.

Мисис Мурхед живееше навярно през няколко улици от тяхната къща. Изглеждаше агресивна, но вероятно това бе вродено качество. Филип поговори с тях за бани, за уличното задръстване, за това, че времето бе топло, сякаш беше пролет… Мисис Мурхед си тръгна, като каза съвсем без нужда нещо от рода на това, че не оставя бакшиш, защото на истинските майстори никога не се оставяло бакшиш. Кристин започна да подрежда кухнята и напъха мокрите хавлиени кърпи в пералнята. Филип реши, че в печката се пекат картофи. Сърцето му се сви от грозно предчувствие. За вечеря майка им сигурно бе стъкмила любимия си „специалитет“ — картофи на фурна, запечени с фасул яхния от консерва.

Черил влезе в кухнята, облечена за излизане. Тя помириса въздуха и потрепери.

— Не ми се яде.

— Ти да не страдаш от анорексия? — попита Кристин разтревожена.

Тя се взря в дъщеря си, както правеше винаги — изпъваше врат и приближаваше лицето си на сантиметри от това на другия човек. Смяташе, че на такова разстояние скритите симптоми на дадената болест изведнъж ще се проявят.

— Той ще ти купи ли нещо за ядене? — продължаваше настойчиво да пита Кристин.

— Кой е този „той“?! Излизам с тайфата. Отиваме да играем боулинг.

Черил бе измършавяла и изнервена. Тънката й руса коса, боядисана тук-там в зелено, стърчеше на всички страни като телена четка. Дънките й бяха плътно прилепнали по краката, а отгоре носеше обемисто кожено яке. Ако не беше неговата сестра, ако не я познаваше и я срещнеше на улицата, би я взел за най-обикновена уличница. Изглеждаше ужасно! Лицето й лъщеше, намазано с някакъв гел, устните й бяха почти черни, а ноктите — съвсем. Сякаш бяха израстъци от черна лакирана кожа. Сигурно Черил взимаше нещо, но Филип не искаше да мисли за това. Той почти се разтрепери при мисълта, че може да е някакъв силен наркотик. Откъде взимаше пари, за да си го купи?! Нали беше безработна?! Филип я гледаше как стои до масичката на Кристин и разглежда различните флакони и шишета с новите помади за „ваянето“ на фризури. Черил потопи черния нокът на показалеца си в една от помадите и го помириса. Интересуваше се единствено от козметика или, както тя обичаше да казва, „такъмите за разкрасяване“, но не пожела да се запише в курса по козметика, както я посъветва Фий. През рамото си Черил бе преметнала черна протрита кожена чанта. Веднъж, преди около седмица или две, Филип бе видял чантата й отворена, захвърлена върху леглото. От нея се подаваха десетки банкноти от по десет и двадесет лири. На следващия ден Филип се насили да попита сестра си откъде са тези пари, а тя нито се развика, нито пък започна да се оправдава. Просто отвори чантичката си и му показа, че е празна. В портмонето й имаше само половин лира на дребни монети. Затръшването на външната врата го изтръгна от спомена му. Черил вече беше излязла.

Той си наля още чай и занесе чашата си във всекидневната. Никога не бе обръщал внимание на мебелите тук, но днес като че ли за първи път ги забеляза. Причината за това бяха отново спомените му от миналото и шокът от повторната среща със света на Арнъм. Мебелите тук бяха твърде хубави за стаята, в която бяха поставени… Е, с изключение на телевизора, разбира се. Кристин бе принудена да продаде къщата и повечето неща, които притежаваше, но не и мебелите от всекидневната — дивана и креслата, тапицирани с истинска кожа, масата и столовете от махагон и още три-четири неща, купени от магазин за уникати. В тази стая всичко изглеждаше някак нелепо — прекалено голямо и в странно противоречие с камината от тухли, подобни на бисквити, модел тридесетте години на века. Предметите контрастираха с евтините талашитени врати и розовите аплици по стените. Свит на кълбо в едно от креслата, където не му беше мястото, спеше Харди.

Когато зърна колата на Арнъм, Филип най-сетне разбра онова, което толкова време отбягваше — човекът си беше вкъщи. Навярно се бе върнал още преди няколко месеца, беше се преместил и не бе оставил на Кристин новия си телефон. Беше я зарязал… или „изоставил“, както би казал някой на годините на Кристин. Денят бе станал по-дълъг и макар да бе привечер, Филип виждаше през големия прозорец шадравана и малката каменна площадка, където бе стояла Флора. Застанал до прозореца, той си спомни с каква жар Кристин бе настоявала да подари Флора на Арнъм.

Майка му влезе в стаята, понесла чиниите с картофите и фасула. Върху табличката бе сложила и чаши с вода, които бе препълнила и водата се разливаше. Филип скочи и взе подноса от майка си. Тя много се стараеше, само че в нищо не беше добра, освен в сърдечните неща. (Колко срамно, че я обвиняваше!) Биваше я да обича някой мъж и да прави така, че децата й да се чувстват щастливи и сигурни. Тези нейни функции й бяха дадени по рождение. Но иначе всичко, което вършеше, струваше скъпо. Много отиваше на вятъра. Беше от онези хора, които имаха много повече разходи, когато печелеха, отколкото ако просто си стояха вкъщи и не вършеха нищо.

Двамата се загледаха в телевизора и за момента това отклоняваше необходимостта от разговор. Беше едва седем часа. Филип гледаше екрана, без да вижда танцьорката в лъскава рокля с пера, която подскачаше наляво-надясно. Той забеляза, че Кристин крепеше чинията на едното си коляно, а на другото прелистваше списание за булчински рокли и от време на време въздишаше мечтателно, загледана във фрапантните фотографии на млади момичета, облечени в коприна и кринолин. Дори Фий не бе пожелала такъв тоалет. Беше се задоволила с булчинска рокля ушита у дома и съвсем скромен бюфет на крак. Разходите щяха да бъдат разделени между всички и въпреки това… А майка му тук въздишаше по рокли, струващи хиляди лири и мечтаеше за вечеря в скъп ресторант и дискотека.

Кристин го погледна и тогава на Филип му хрумна, че през своите двадесет и две години той не бе виждал майка си ядосана. А усетеше ли Кристин, че някой друг скоро ще се ядоса, лицето й добиваше онова особено изражение, което имаше сега. В очите й се четеше уплаха, устните й леко се разтваряха — загатване за усмивка и надежда за прошка.

— Има ли смисъл да държиш онази картичка на полицата? — попита я той. Беше косвен начин да я попита за нещо, за което поначало не желаеше нищо да научава, а и без друго вече знаеше отговора.

Лицето на Кристин поруменя и тя извърна очи от него.

— Можеш да я свалиш, ако искаш.

Обаче точно в този момент влезе Фий. Иначе той щеше да продължи наивно да вярва, че има някаква надежда. Сестра му влезе подобно на ураган, като първо тресна външната врата, а след това вратата на всекидневната. Тя изгледа чиниите им, после увеличи звука на телевизора докрай, а накрая го изключи. Отпусна се върху най-близкото кресло и овеси ръце върху страничните облегалки.

— Вечеряла ли си, скъпа? — попита Кристин.

Ако Фий беше казала, че не е, Кристин щеше да се затрудни да й приготви дори сандвич. Но Фий, както винаги, поклати глава и рече ядосано:

— Не разбирам защо хората никога нищо не свършват както трябва! Защо не изпълняват онова, което обещават?! Можете ли да си представите?! Стефани още не е започнала да шие собствената си рокля! А сега изведнъж трябва да започне роклята на Сента…

— Защо Сента не си я направи сама? — попита Филип, макар да не се интересуваше много от това какво правят шаферките на сестра му.

— Ако познаваше Сента, нямаше да питаш. Не мога да си представя как тя ще седне да шие!

— Тя ли е онази братовчедка на Дерън?

Фий кимна раздразнено. Явно намираше въпроса за глупав. Но после изведнъж се усмихна, навъси чело и го погледна съучастнически. Внезапно Филип осъзна колко противна му е мисълта, че тя вече нямаше да живее при тях. До сватбата й оставаха само три седмици. Фий щеше да си замине и никога повече нямаше да се върне. От Черил нямаше никаква полза. Тя никога не си бе у дома. Сам щеше да се нагърби с отговорността за Кристин. А каква беше гаранцията, че това положение някога щеше да се промени, за да получи и той свободата си?

Продължаваше да вижда колата на Арнъм, паркирана до обраслата с бръшлян стена. Навярно също като Кристин, Филип бе вярвал, че Арнъм все пак е още в Америка… или може би болен… Болен от месеци в някоя болница, загубил контакт с външния свят. Или дори мъртъв…

Филип скочи на крака и обяви, че ще изведе Харди на разходка, но малко по-далече от обичайната обиколка. Защо и Фий да не дойде с него? Би било толкова хубаво. Все пак вечерта бе мека и приятна. Доста топла за април…

* * *

Вървяха по улиците между квадратните дворчета, с току-що покарала трева и напъпили дървета, оградени със зидове. Мрежата от тесни улички се простираше на един-два километра в двете посоки, а след това се сливаше с големия аутобан. При едно от кръстовищата Харди започна с интерес да разглежда някакъв телеграфен стълб, душейки енергично наоколо. Сетне знаменателно вдигна крак срещу него. Докато го чакаше, Филип заговори за Арнъм. Разказа на Фий, че е видял колата му и че според него Арнъм е зарязал Кристин. Той просто бе станал безразличен към майка им. Най-неочаквано Фий каза:

— Но той трябва да върне Флора!

— Флора ли?!

— Ами не мислиш ли, че би трябвало? Както се връща годежен пръстен при разваляне на годежа или както се връщат писма…

Фий много обичаше романтиката в художествената литература. Според Филип тя щеше да й е много необходима. Щом се омъжваше за Дерън…

— Статуята е ценна — продължаваше Фий. — Не е някаква грозна гипсова отливка. Ако не иска повече да вижда мама, трябва да изпрати Флора обратно.

Всичко това се стори на Филип пълен абсурд. Искаше му се най-вече Кристин да не бе прибързвала толкова да поднася на Арнъм такъв неподходящ подарък.

Двамата пресякоха улицата. Харди послушно вървеше редом с тях. Щом стигнаха отсрещния тротоар, той затича напред, вирнал наперено опашка, размахвайки я дружелюбно. Филип мислеше за това колко е странно, че двама души могат да видят едно и също нещо по съвсем различен начин, макар да бяха брат и сестра. Той смяташе за обиден факта, че Арнъм бе подхранвал любовта на Кристин, а после я бе изоставил. Фий пък го изненада, че и тя е на същото мнение. А най-накрая съвсем го зашемети.

— Мама смяташе, че той ще се ожени за нея. Сума време все това си мислеше — каза Фий. — И знаеш ли защо? Сигурно не знаеш, но си наясно колко особена е тя и как понякога се държи. Също като дете, Ще споделя с теб. Тя ми се довери тогава, но ми спомена изрично, че не бива да ти казвам.

— Какво да ми кажеш?

— Няма да ме издадеш пред нея, нали? Имам предвид това, че тя се довери на мен, защото съм й дъщеря… Със синовете е по-различно. Изтърси ми го най-неочаквано. Беше като гръм от ясно небе… — Фий извърна очи към него. В тях се четеше тъга. — И този факт я е карал да се чувства сигурна, че Арнъм ще се ожени за нея. Искам да кажа… всяка друга жена изобщо не би се чувствала така или дори би мислила тъкмо обратното… Но не и мама! Знаеш каква е!

Филип не желаеше да слуша повече. Той почувства как лицето му пламва и вдигна студената си длан, за да охлади кожата си. Дори да бе усетила нещо, Фий не даде вид, че забелязва.

— Онзи път, когато той дойде у нас и тя му сготви вечеря… А може би беше нещо, купено от ресторанта… Както и да е. Ние бяхме някъде навън. Е, тогава той… те… са правили секс, любили са се или както там се казва… В нейната спалня. Представяш ли си, ако някой от нас се бе върнал?! Щеше да бъде адски сконфузващо!

Филип пъхна ръце в джобовете си и продължи да крачи напред, забил поглед в земята.

— По-добре да не ми беше казвала. Защо го е споделила с теб?

Собственото му вълнение го стресна. Чувстваше се така, сякаш ревнува или пък е много ядосан.

Фий го хвана под ръка. Той обаче не притисна ръката й в отговор. Физическият допир го разстрои. Кучето продължаваше да подтичва пред тях. Смрачаваше се. Беше мигът, в който за кратко време всичко добиваше съвсем ясни очертания, но сякаш излъчваше някаква неземна и леденостудена светлина.

— Всъщност не зная защо ми се довери. Мисля, че е заради Сента. Нейната майка е с десет години по-възрастна от нашата. Дерън ми каза, че майката на Сента си е хванала нов любовник, който още няма дори трийсет! Съобщих на мама за това и тя тогава ми го изтърси. „Имах връзка с Джерард. Е… само веднъж“, каза ми тя. Знаеш как погрешно използва някои изрази. Имали връзка онази вечер, когато той донесъл вино и казал, че Флора много му харесва.

Филип мълчеше. Фий повдигна рамене. Той усети движението, но не я погледна. Без да си кажат нещо те едновременно се обърнаха и тръгнаха обратно. Фий извика Харди и закачи повода за нашийника му. Не след дълго тя заговори за сватбата си, за приготовленията в църквата, за графика, по който колите щяха да пристигнат. Филип се чувстваше объркан, ядосан и ужасно разстроен, без да можеше да си го обясни.

Тази вечер нямаше да може да погледне Кристин в очите.

Когато влязоха, той веднага се качи в стаята си.