Рут Рендъл
Шаферката (6)

6.

Под майското дърво с отдавна опадалите цветове, което сега си бе най-обикновено зелено дърво, стоеше статуята на Купидон с обичайните лък и стрели. Филип не можеше да я разгледа, защото бинокълът все още го нямаше… както и всичко останало в стаята. Мисис Рипъл бе изпълнила изискванията на „Роузбъри Лон“ и бе махнала готварските книги, камината, излишната дървения и балатума. Сега стаята бе просто черупка.

Купидонът се стори доста забавен на Филип. Той знаеше, че това е богът на любовта и се чудеше дали Арнъм го бе избрал по тази причина или просто, защото статуята му бе харесала. Преди месец Филип щеше да бъде оскърбен и раздразнен от този заместител на Флора, но през изминалите седмици той доста се бе променил. Дори не си спомняше защо я бе откраднал. Осъзна, че вече не мрази Арнъм. Просто бе станал безразличен, дори приятелски настроен към него. Гневът му се бе изпарил. Та той най-спокойно можеше да му каже „здрасти“, ако го види, и да го попита как е!

Мисията на Филип тази събота, която по правило се смяташе за почивен ден, беше да дойде тук, за да разгледа къщата и да провери дали стаята бе готова, както стопанката бе заявила по телефона. Човек никога не можеше да вярва на клиентите си! Майсторите на „Роузбъри Лон“ щяха да дойдат в понеделник.

Филип затвори вратата след себе си и слезе долу. Мисис Рипъл го чакаше при най-долното стъпало.

— Не съм в състояние да им приготвям чай.

— Няма нищо, мисис Рипъл. Те не го и очакват.

Всъщност щяха да очакват, но какъв смисъл имаше да спори? Не беше нужно също да я подготвя, че ще си има неприятности, защото майсторите щяха да отсъстват по половин час в единадесет и в три часа, за да изпият по един чай в близкото барче.

— Ще видите колко са сговорчиви. Освен това ще бъдете особено доволна от начина, по който почистват след приключване на работата си.

— Няма да търпя да ми пушат или да слушат транзистори!

— Разбира се, че няма — отвърна Филип.

Най-сетне мисис Рипъл можеше сама да го съобщи на работниците. Ясно беше кой ще спечели битката.

Тя затръшна с все сила вратата след него. Нищо чудно, че таванът се бе напукал. Филип тръгна по пътеката към колата, в която седеше Сента и го чакаше.

Сега за първи път тя бе излязла с него след вечерята в индийския ресторант, макар че Филип прекарваше с нея всяка вечер от седмицата, с изключение на една, когато оставаше вкъщи с Кристин. Сента казваше, че нямало смисъл да се хранят навън. Личеше, че за нея храната не е от особено значение, макар да обича шоколадови бонбони и вино. Тя нито веднъж не му сготви нещо. Филип често си спомняше забележката на Фий, че Сента не можела сама да си ушие роклята, когато той още не я познаваше. Филип бе попитал сестра си защо Сента не може сама да си ушие роклята, а Фий му бе отговорила, че ако я бил познавал, нямало да пита. Е, сега вече я познаваше и наистина нямаше нужда да пита. Същото правило важеше за готвенето, както и за всеки род домакинска дейност. Повечето сутрини Сента се излежаваше и ставаше едва късно следобед. Когато не беше с него, животът й бе пълна загадка. Дори да си беше у дома в няколкото случая, когато той й позвъни, тя не вдигна слушалката, макар Филип да почака доста време, за да може Сента да се качи до телефона на горния етаж.

Съвместният им живот на отшелници беше чудесен. Половината нощ прекарваха в леглото й, а това бе най-прекрасното усещане в живота му до този момент. Въпреки всичко обаче той чувстваше, че някак си не е редно, не е реално. Би трябвало да са заедно не само за секс, а също и за да поговорят, да споделят мислите и чувствата си… Като я покани да дойде с него до Чигуел, за да направи проверката си в къщата на мисис Рипъл, а после да обядват някъде навън и да се разходят с колата, Филип очакваше, че Сента ще откаже, ала бе приятно изненадан, когато тя каза „да“. Още повече се зарадва на думите й, повтарящи собствените му мисли, че двамата трябва да са по-често заедно — през свободното си време и всяка минута, в която не са на работа.

— Но ти изобщо не работиш, Сента — каза й той с шеговит тон.

— Вчера ходих на пробни снимки за една много хубава роля в игрален филм. Не можах да я получа. Дадоха я на Миранда Ричардсън, но режисьорът доста ме хареса и каза, че съм забележителна.

— Миранда Ричардсън!

Филип бе смаян. Фактът, че името на Сента бе произнесено заедно с това на Миранда Ричардсън, говореше много за нейните актьорски способности. Той бе поразпитал за КАДИ, когато Сента спомена, че е посещавала лекции там. Беше наистина училище по актьорско майсторство и означаваше все едно да си учил в Оксфорд.

Но оттогава Филип започна да се съмнява. Беше ужасно да се съмнява човек, особено ако изпитваше такива чувства, каквито той хранеше към Сента. Въпреки всичко обаче в най-скришното кътче на съзнанието му се таеше съмнението. Недоверието му се появи един ден, когато тя му каза, че всеки следобед ходи в някакъв спортен център на „Флоръл стрийт“, за да се поддържа във форма. Там играела гимнастика и балет и се срещала с много артисти и танцьори. Един следобед Сента му каза, че с двама свои приятели пила чай у Уейн Слийп.

Филип не й повярва напълно. Просто тя украсяваше истината и това бе всичко. Навярно бе минала през „Ковънт Гардън“ и бе видяла Уейн Слийп на отсрещния тротоар и може би веднъж бе отишла в някой спортен център, за да поиграе аеробика. Имаше такива хора… За тях истината бе твърде грозна и сурова и затова им бе нужно да я разкрасяват. Не беше точно лъжа… Никой не би го нарекъл така. Сигурно Сента разказваше за него на приятелите си, които и да бяха те. Ала Филип би заложил живота си, че тя не казваше за истинското му положение на младши сътрудник в компания, занимаваща се с преустройство на бани и кухни. Нито пък споменаваше, че той живее с майка си в Крикълууд. Пред другите Сента навярно го представяше като специалист по вътрешна архитектура от Хемпстед.

Тази мисъл го накара да се усмихне, когато влезе в колата. Тя се обърна към него и го попита какво му се е сторило толкова смешно.

— Просто се чувствам щастлив. Чудесно е да излизаме двамата с теб, както сега.

Вместо отговор тя се сгуши в него и притисна меките си и топли, розови устни в неговите. Филип се запита дали мисис Рипъл не ги гледа от прозореца.

— Скоро ще сме заедно завинаги, Филип — рече Сента. — Сигурна съм. Вярвам, че това е нашата скрита карма.

Само преди няколко дни тя му бе направила хороскоп, а тази сутрин му бе казала, че неговото число е осем, след като бе направила някакви изчисления с името му.

Сента заговори за нумерологията, разказвайки му как неговото число изпращало вибрациите си към планетата Сатурн. Осем означавало мъдрост, натрупване на знания чрез собствен опит, стабилност, търпение, чувство за отговорност…

Филип зави по улицата, на която живееше Арнъм и посочи къщата му на Сента. Тя не й обърна особено внимание, но го изгледа с недоволство. Филип се почувства виновен. Думите й бяха справедливи — той не я слушаше много внимателно.

— Вие хората с число осем често се показвате студени и безчувствени към онези, които обичате и на които би трябвало да вярвате — каза Сента.

— Студени?! Безчувствени?! — възкликна Филип. — Ти се шегуваш! Шегуваш се, нали, Сента?

— Така е, защото се боите да не ви помислят за слаби. Последното нещо на света, което вие хората с число осем бихте искали да ви се случи, е някой да ви сметне за слаби.

Обядваха в една гостилница и забравиха за онова, което Сента наричаше „тайните кодове на вселената“. След обяда паркираха колата в една малка и тясна уличка в Есекс, където почти не се мяркаха туристи, а Сента го поведе между дърветата и двамата правиха любов върху тревата.

 

 

Филип се питаше дали я обича, дали е влюбен в нея. Онзи първи път тя го бе помолила да не й казва, че я обича, да не й говори за това. Щяха винаги да бъдат заедно, да станат едно цяло — бяха се намерили един друг. Но беше ли влюбен той? Знаеше ли какво наистина означава този израз, използван толкова често, че бе станал банален и изтъркан?

Желание, похот дори, ако щете, страст, абсолютната и неизменна нужда да я обладава отново и отново… Да, Филип изпитваше всичко това и непрекъснато мислеше за нея. По време на дългите си пътувания, когато обикаляше къщите, определени за реконструиране от „Роузбъри Лон“, Сента бе неизменно в мислите му, изпълваше съзнанието му, когато той бе с Рой или когато бе вкъщи с Кристин и Черил и дори, когато бе в собственото си легло, макар прибирайки се от Килбърн, а то бе в малките часове, да бе толкова изтощен, че мигновено потъваше в дълбок сън. Понякога в мислите си Филип й говореше. Казваше й желанията и страховете си, което не смееше да стори пред жената от плът и кръв. Въпреки че мълчеше, докато той говореше, истинската Сента сякаш не го слушаше. А когато от нея се очакваше да отговори, тя обикновено му казваше нещо за мистичното значение на плюсовете и минусите или изричаше някое чудато твърдение, което потвърждавало факта, че двамата с Филип били сродни души и можели да общуват без думи.

Но как би могъл да бъде нейната друга половина, сродната на нея душа, ако не бе сигурен дали я обича?!

 

 

В края на юни Кристин и Черил заминаха заедно на почивка. Филип много се зарадва. Когато скъса с Джени, той анулира заявката си за туристическа екскурзия до Гърция, на която трябваше да отиде заедно с нея. За щастие тогава не се записа да почива с майка си и сестра си. Сега щеше да бъде сам със Сента цели две седмици.

В известен смисъл беше неприятно, че се налагаше да остане в Гленалън Клоус, но трябваше все пак някой да се грижи за Харди. Ала пред себе си Филип признаваше, че макар всяка вечер да пътуваше до „Тарзъс стрийт“, това му харесваше, защото Сента бе там. Той копнееше за нейната стая, а от възбуда и вълнение чак дъхът му секваше. Всъщност още не бе свикнал с тази къща и едва ли щеше да може да я приеме. Нечистотиите и миризмата все още го притесняваха, а и самата сграда бе някак зловеща. Не се мяркаха други хора, не се чуваше никакъв звук, освен от време на време онази музика на горния етаж и шумът от стъпките на танцуващи двойки. Би трябвало да се тревожи за това, че Сента живееше тук. Ако наистина беше умен и с чувство за отговорност, каквито би трябвало да са всички хора с кармично число осем, Филип би се страхувал, че приятелката му живее в тази част на Лондон, в такава западнала къща. Нощем по „Тарзъс стрийт“ се разхождаха пияници, по ъглите дебнеха хулигани, а бездомниците лежаха направо на улицата или клечаха пред входовете на къщите. Защо това не го безпокоеше? Дали защото (боже, каква мисъл!) Сента сякаш бе създадена за такова място и се чувстваше така добре в този квартал, както и останалите му обитатели?

Веднъж, на път за жилището й, Филип зави по „Тарзъс стрийт“ и видя особено на вид момиче, което вървеше точно срещу него. Носеше се плавно по улицата в черна, дълга до земята рокля, а около главата си бе увила шал на червени ивици. Приличаше на африканка. Щом той излезе от колата, момичето го докосна по ръката и му се усмихна, като го погледна право в очите. Секунда по-късно Филип осъзна, че това е Сента. Само за миг (един ужасен миг!) той бе помислил, че тази жена е проститутка, която му се предлага.

Кристин и Черил щяха да пътуват за Корнуол. Напоследък Филип не се бе сещал за сестра си. Страхотно чувство за отговорност притежаваше, няма що! Сега обаче се чудеше как ли Черил щеше да се справи с този свой навик, докато си почиваха с Кристин в Нюкий. Алкохол или наркотици… Е, те се намираха навсякъде, мислеше си Филип. Спомняйки си епизода от миналото със Сента, облечена като африканка в онази мръсна улица, той се зачуди дали страховете му все пак не бяха напълно основателни. Сестра му сигурно печелеше пари за своята пагубна привичка чрез проституция. Със свито сърце Филип си спомни петте лири, които Черил му върна, удържайки съвсем точно думата си — на следващата сутрин, след като ги бе заела.

Филип ги закара до „Падингтън Стейшън“. Кристин носеше памучна рокля на дребни цветчета и бяла жилетка, която сама си бе изплела през дългите зимни вечери. От разстояние недостатъците в плетката не личаха. Той й каза, че изглежда доста „приятно“ (нарочно използва нейната любима дума), но си беше самата истина. Контрастът между нея и Черил, облечена в дънки, тениска с Мики Маус отпред и черно кожено яке, будеше смях. Сестра му вече не изглеждаше млада, не приличаше на момиче, нито дори на човешко същество. Кожата на лицето й изглеждаше отпусната и груба, очите й гледаха нагло. Беше остригала косата си до кожа.

— Много ниска подстрижка — рече Кристин.

— Не знам какво е ниска подстрижка. Това е прическа „лачена глава“.

— Е, щом ти харесва, значи сигурно е приятна — отвърна Кристин. Това бе най-острата забележка, на която бе способна.

Филип ги остави близо до рампата за багаж, извади куфарите им и, тъй като нямаше къде да паркира, подкара обратно към Крикълууд, чудейки се какво ли можеше да излезе от сестра му. Тя не бе научена на нищо, нямаше работа, нито пък имаше шанс да намери. Беше ужасяващо невежа, нямаше интимен приятел, нито пък какъвто и да било друг приятел и изглеждаше пристрастена към някакъв навик, чиято природа Филип се боеше да научи. Но както много често се случваше напоследък, тези мисли бяха изместени от представата за Сента. Веднага щом изведеше Харди на разходка, щеше да се отправи към Килбърн, за да прекара остатъка от деня с нея. Искаше му се да успее да я убеди да дойде с него в Гленалън Клоус и да остане през нощта.

За първи път Филип разходи Харди, както подобаваше. Горкото куче напълно го заслужаваше. Напоследък все му се налагаше да направи по една бърза обиколка из квартала и толкова. Филип заведе Харди до Хампстед Хийт и го разходи из горичката между Испанската пътека и Долината на здравето, отправяйки се към Хайгейт. Юни беше хладен, сух и облачен месец. Яркозеленият цвят на тревата и по-тъмният нюанс на листата на дърветата успокояваха очите и някак странно налагаха покой. Кучето подтичваше пред него, като от време на време спираше и възбудено душеше с муцуната си около заешките дупки. Филип мислеше за Сента, за нейното бяло като мрамор тяло, възголемите й гърди и връхчетата им, които не бяха нито кафяви, нито розови, а съвсем блед нюанс на розова перла. Ами онова медно розово пухче в долната част на корема й… Беше като китка огнени цветя.

В представите му Сента притежаваше очите на езическата богиня Флора. Мислеше за гласа й и за думите, които изричаше. Сега Филип се сещаше с умиление за дребните, невинни лъжи, които тя му казваше: че си боядисвала косата например че уж се явила на пробни снимки за онзи филм, че се била срещнала с Уейн Слийп… Ами онази история за майка й, която уж била от Исландия и умряла по време на раждането й? И това сигурно бе измислица. Та нали веднъж Фий бе споменала, че майката на Сента си има млад любовник?! Умряла при раждане… Друг път!

Истината беше, че Сента обичаше да фантазира. Нямаше нищо лошо в това. Някои от историите, които си бе измислила, целяха да го впечатлят, а това извънредно много го ласкаеше. Фактът, че момиче като Сента искаше да му направи впечатление, беше огромен комплимент. Някъде бе чел, че хората, чийто живот е празен, и за който действителността е нетърпима, обичат да фантазират. Когато мислеше по този начин за нея, в него се надигаше желание да я пази и сърцето му се стопляше от обич и нежност. Щом се замислеше за нея така, Филип не изпитваше никакво съмнение, че я обича.

Достигането до такива трезви и мъдри заключения го караше да се чувства приятно извисен. Сигурно имаше нещо вярно в нумерологията, защото именно той беше един от онези, които придобиваха знания чрез собствен опит и помъдряваха. Филип смяташе, че не може вечно да се подчинява на фантазиите й, но при сегашното положение той не бе нито заблуден, нито пък напълно лишен от илюзии. А това бе хубаво. Ако трябваше да бъде откровен, Сента не го лъжеше. Не такова беше намерението й. Просто искаше да изглежда пред него още по-блестяща и вълнуваща, отколкото бе в действителност. „Но не е възможно Сента да бъде по-вълнуваща“ — помисли си Филип. А що се отнасяше до блясъка… За него бе най-добре, когато си я представяше като малко, сладко и обичливо момиченце, каквото тя наистина беше дълбоко в себе си и страстната любовница, която все пак си беше най-обикновена жена с обичайните съмнения и тревоги.

На път за „Тарзъс стрийт“ Филип напазарува. Купи китайски специалитети за вкъщи от един ресторант. Ако тя не искаше да ги яде, той щеше да го стори. Купи също бисквити и плодове, две бутилки вино и една голяма кутия шоколадови бонбони „Терис Мунлайт“. Сента му струваше много по-малко отколкото Джени, защото твърде рядко излизаха навън. По тази причина Филип бе често разточителен за нещата, които й носеше вкъщи.

Пред входа на къщата й някакъв старец, облечен в подобна на женска мушама дреха, вързана с въженце през кръста, ровеше из натрупаните на улицата боклукчийски чували. Въпреки табелите по електрическите стълбове, гласящи, че замърсяването на улиците представлява опасност за околната среда, хората тук, в този забутан квартал, изхвърляха боклуците си, натъпкани в найлонови чували, направо зад счупените перила покрай тротоарите и така се образуваха купчини от воняща смрад. Старецът измъкна половинка хляб, увит в целофан, и отново пъхна ръка в чувала, търсейки навярно някое парче „Рокфор“ или остатъци от хашиш. Филип забеляза как просякът измъкна някакви тъмночервени и лепкави пилешки кости. Скъпите специалитети, които носеше, го накараха да се почувства още по-гузен пред стареца, отколкото ако го бе срещнал с празни ръце. Той бръкна в джоба си, напипа монета от една лира, извади я и му я подаде.

— Благодарско, бащице! Господ да те поживи…

Притежанието на монетата съвсем не го смути и той продължи старателно да тършува из купчината чували, пълни със смет. Дали не трябваше да му даде пет лири? Филип се затича нагоре по външните стъпала и влезе в къщата. Както обикновено, вътре бе мръсно и цареше пълна тишина. Предната нощ бе валяло като из ведро и ясно се виждаше, че някой бе минал с мокри обувки по теракотените плочки, а грайферните му подметки бяха оставили следи в прахта, стигащи чак до стълбището.

Миризмата на горящата в стаята й ароматизираща пръчица този път бе по-силна. Усещаше се още от стълбите, водещи към сутерена, където се смесваше с вечната, възкисела воня, лъхаща от тъмните дълбини на тази къща. Тя го очакваше в стаята си. Понякога, както сега, Сента обличаше японско кимоно на избелели сини и розови цветя. На гърба бе избродирана розова птица с дълга и извита опашка. Косата й бе вдигната нагоре и закрепена със сребърно гребенче. Тя протегна ръце и го притегли в своите спокойни и меки чувствени обятия, за които цялото време на света нямаше да стигне. Леко и нежно Сента го целуна по устните, а сетне целувката й стана страстна, дълбока, поглъщаща…

Оригинално боядисаните щори все още се крепяха на рамката на прозореца. Тя ги бе спуснала до долу. Немощната светлина на юнския ден не стигаше дотук. Лампата гореше, абажурът бе наклонен така, че снопът жълти лъчи осветяваше леглото, което бе така разхвърляно, сякаш Сента току-що бе станала от него. До пръчицата от сандалово дърво мъждукаше и свещ, която почти догаряше сред разтопения в чинийката восък. Цялата стая се отразяваше в огледалото — потънала в прах и мръснолилави, сребристи и златисти оттенъци. Можеше да е полунощ или което и да е време. Тътенът от уличното движение ясно се чуваше, а понякога потракваха и колелата на бебешка количка или велосипед.

Филип отвори едната бутилка вино. Сента не искаше да яде — не ядеше месо. Седна с кръстосани крака върху леглото и от кутията с шоколадовите бонбони започна да си избира онези, които най-много обичаше. Виното пиеше от зелена, матирана, стъклена чаша. Филип не обичаше вино. Не харесваше нито вкуса му, нито ефекта, който то оказваше върху него — главата му се замайваше, в устата му загорчаваше. Не понасяше никакъв алкохол, освен бирата. Но Сента искаше той да пие заедно с нея. Щеше да се чувства неудобно да пие сама. С цветните чаши обаче работата се оказа лесна. Не се виждаше дали вътре има вино или вода. Щом нямаше как да избегне пиенето, Филип реши да си налее малко, ала веднага можеше да се отърве от виното, като го излееше в саксията с единственото стайно растение, което Сента притежаваше — някакъв много устойчив сорт аспидистра^[1]. Това растение, издържащо на тъмнина, суша и пълна занемареност, бе започнало да разцъфтява, откакто бе подложено на специалната си винена диета.

Сента се съгласи да вечерят навън, но както винаги с нежелание. Беше десет часа, когато се върнаха на „Тарзъс стрийт“. Бяха оставили колата и отишли пеша до малкия италиански ресторант, намиращ се на Фърнхед Роуд. Сега отново вървяха пеша по улицата, обхванали се един друг с ръце през кръста. На път за вкъщи Сента изведнъж стана доста любвеобилна. Спираше, прегръщаше го и го целуваше. Филип чувстваше как желанието й стремително нараства — като пронизващи лъчи, като мощни, трепетни вибрации. В миналото често бе виждал двойки да се прегръщат и целуват по улиците, явно забравили за всичко друго наоколо, погълнати един от друг, целуващи се, милващи се, отдали се един на друг и откъснали се напълно от околния свят. Той никога не се бе държал така до този момент и дори, като някой стар моралист, се бе възмущавал от такова поведение. Ала сега Филип откри, че разпалено участва точно в такъв акт, наслаждавайки се и ликувайки при удоволствието, което изпитваше от целувките на улицата под светлината на уличните лампи, обгърнат от мрака и притиснат до стената в тъмното преддверие.

Когато влязоха в стаята, Сента вече не можеше да се сдържа. Тя бе алчна и лакома за него и за любовта му. По горната й устна бяха избили капчици пот. Челото и мраморната й кожа лъщяха като в треска. И все пак, когато се пъхнаха в леглото, тя бе много по-сладка, нежна и щедра, отколкото когато и да било, отдавайки му се изцяло, вместо да го обладае, давайки му всичко от себе си, вместо да взима. Всяко нейно движение сякаш имаше за цел да му доставя наслада — ръцете, устните, езикът й работеха само за него. Сента задържа кулминационния си момент дотогава, докато той не се освободи. Бавен и мощен прилив на радост го заля. Беше нещо като малки вълни, които все повече и повече нарастваха, превръщаха се в грамадни водни стълбове и се стоварваха с все сила отгоре му, както и върху цялата стая. Подът потрепери, огледалото издрънча… От гърдите му се изтръгна страстен и радостен вопъл, който се, превърна в ликуващ вик… а Сента го обхващаше все по-плътно и по-плътно и се притискаше към него във все по-забързан ритъм, като най-накрая изсмука от него и своето собствено удовлетворение.

Филип лежеше и мислеше: „Следващия път аз ще й дам това, което тя ми даде сега… Ще го направя заради блаженството, което ме накара да изпитам“.

Откъде можеше да знае, че само след миг-два с едно съвсем незначително свое действие и една зле подбрана дума, той щеше завинаги да заличи тази възможност?

 

 

Косата й бе разпиляна по възглавницата и сякаш изпускаше сребърни искри към лицето му. Кичурите й блестяха като дълги, остри парчета крехко стъкло. Руменината по бузите й бе избледняла и лицето й отново бе бяло… Чисто, без нито една бръчица. Кожата й бе гладка като вътрешността на някое восъчно — перлено цвете. Широко отворените й очи бяха като кристали, изпъстрени със зелени нишки, виещи се като водорасли. Той прокара длани през косата й и взе между пръстите си няколко кичура. Веднага усети колко остри и здрави бяха те.

Бе завъртял лампата с абажура така, че да осветява лицата и очите им, пълни със страст, но сега светлината падаше точно върху темето на Сента. Филип се взря в сребърния, лъскав кичур, който държеше в ръцете си, и на часа възкликна без изобщо да се замисля:

— Корените на косата ти са червени!

— Разбира се. Казах ти, че я изрусявам. Е, ходя на фризьор, за да ми я изрусят.

Гласът й не бе сърдит, но издаваше леко раздразнение.

— Ще отида пак да я изруся. Трябваше да го направя още миналата седмица — добави тя.

— Значи ти наистина я изрусяваш и този сребърен цвят е изкуствен?!

— Казах ти, Филип! Не помниш ли, че ти казах?

Той се засмя. Беше щастлив, отпуснат, безгрижен… Засмя се и поклати глава.

— Не ти повярвах. Честно да ти призная, изобщо не ти повярвах тогава…

Онова, което се случи в следващия миг, бе съвсем неочаквано.

Сента скочи и застана на колене и длани върху леглото. Приличаше на див звяр. Устните й бяха разтеглени в грозна гримаса, оголвайки зъбите й. Косата й висеше. Липсваше само вълчата опашка… Изведнъж очите й станаха кръгли, в тях се появи студен блясък и тя просъска нещо през стиснатите си зъби. Филип се надигна леко и се дръпна назад.

— За бога, какво ти става?!

Гласът, който му отвърна, бе непознат за него — нисък, гърлен и груб, треперещ от ярост.

— Нямаш доверие в мен! Не ми вярваш!

— Сента…

— Не ми се доверяваш! Как можем да бъдем едно цяло тогава?! Как можем да се слеем и да бъдем една душа щом ти не ми вярваш, щом нямаш никакво доверие в мен?!

Гласът й внезапно се усили и зазвуча протяжно. Беше като вой на сирена.

— Аз ти дадох своята душа, поверих ти най-съкровените неща на сърцето си, оголих се цялата и ти показах всичко в мен, а ти… ти просто се изплю отгоре ми и осра всичко! Ти ме съсипа!

И тогава тя се нахвърли отгоре му, стиснала ръце в юмруци. Искаше й се да издере лицето и очите му… Филип бе мъж, и при това с тридесетина сантиметра по-висок от нея, тежеше два пъти повече от нея. Но въпреки всичко доста усилия бяха нужни, за да я усмири. Сента непрестанно се извиваше в стегнатата му прегръдка, мяташе се, хвърляше се насам-натам, съскаше, хапеше… Филип почувства острите й зъби да се врязват в ръката му. Рукна кръв. Той бе изненадан от силата й. Бе жилава и гъвкава като кабел, по който минаваше електрически ток. И по същия начин, когато токът прекъсна, тя изведнъж утихна.

Съпротивата на Сента отслабна и тя се свлече така, сякаш умираше… като животно с прекършен врат. Утихвайки, тя все още потръпваше. С това дойдоха и сълзите. От гърдите й с вой се изтръгваха страховити хлипове. Сента се давеше, поемаше шумно въздух като астматичка и отново започваше да плаче, хлипайки сърцераздирателно. Филип я държеше в прегръдките си, съкрушен и нещастен.