Рут Рендъл
Шаферката (4)

4.

Петте момичета стояха до дръпнатите завеси на големия френски прозорец във всекидневната на Кристин и позираха. Тези завеси бяха от предишната й къща и затова падаха тежко. Бяха от плътен плюш, с подплата и ресни и напълно затъмняваха стаята. Лъчите на майското слънце бяха успели да се проврат единствено през тесния процеп в десния край на прозореца, образувайки ярка, тънка ивица, но дори тя изчезна, когато фотографът закрепи завесата за рамката на прозореца с помощта на скоч лепенки.

Филип се чувстваше малко неудобно в официалното си сако и панталони на райета, взети на заем от фирмата „Мос Брос“. Той подаде глава през вратата, след това влезе и застана в срещуположния край на стаята. От прожекторите вътре бе станало много горещо. Фотографът бе застаряващ мъж, а дрехите му воняха на цигари. В първия миг видът на момичетата порази Филип. Той бе уверен в собствения си добър вкус. Имаше око за стил, цветове и комбинации. Ако нямаше, сигурно не би заемал сегашната си длъжност, нито пък би я искал. Кой бе дал такъв лош съвет на Фий?! Тя бе облечена в синкавобял сатен, корав и лъщящ като парче арктически лед! Но може би изборът си бе неин… Нима не виждаше, че тази патрицианска рокля с висока яка с дълги и тесни ръкави и тясна, разкроена пола бе предназначена за висока, тънка и плоскогърда жена?!

Шапката й беше от тези, които са носили известните актриси през четиридесетте години на века. Филип ги бе виждал по телевизията — шапки бомбета, предпочитани от яздещи дами, възседнали странично някой расов жребец. Само че шапката на Фий беше бяла и с неподходящо дълъг воал. Цветята пък бяха калии. Като за погребение!

Филип си спомни венеца, поставен върху ковчега на баща му. Колкото до шаферките… Те бяха направо за посмешище! Нямаше други думи за тях. Да беше ги видял в някое списание, Филип щеше да си умре от смях. Фотографът тъкмо им нареждаше да не гледат в апарата, а замечтано да отправят очи към Фий.

Всяка една бе облечена в нещо като туника с различен цвят: розова, кораловочервена, лимоненожълта и прасковена. Имаха огромни, бухнали ръкави от някаква мрежеста материя на оранжеви петна. Изпод туниките се подаваха къси, бухнали поли от същата петниста и мрежеста материя като на ръкавите. Върху главите си шаферките носеха венчета от оранжеви и розови пъпки. Бяха гротескни! Хм, гротескни бяха, да, мислеше си Филип. „Гротескни, освен една“ — каза на себе си той и изведнъж се сепна. Черил, Стефани и някогашната съученичка на Фий, Дженис, изглеждаха смехотворни и нелепи, обаче другата… Тя бе различна. Тя беше… Филип се взря в нея и внезапно усети, че не му достигат думи.

Сигурно това бе Сента. Тя като че ли нямаше връзка със семейството си, както и с когото и да било друг. Не беше заради ръста или фигурата й, защото наистина бе по-ниска от другите и много тънка и крехка. Кожата й беше бяла, ала не такава, за каквато обикновено говореха хората: много светла, бледа или млечнобяла. Нейната бе седефена, като вътрешността на морска мида, а устните й бяха с цвят на перла. Не се виждаше цветът на очите й, но косата й, която бе много дълга, права и гладка и стигаше почти до кръста й, бе сребърна. Не руса, пепелива или нещо подобно… Просто с цвят на старо сребро — тук-там имаше по-тъмни кичури.

Но може би най-забележителното и най-вълнуващото нещо в нея беше приликата й с Флора. Лицето й имаше същия съвършен овал и очертания: правия въздълъг нос, образуващ с челото й права линия, раздалечените безстрастни очи, късата горна устна, прелестната й уста — нито много сочна, нито пък с тесни устни. Ако сребристата й коса бе събрана с панделка отзад на тила, тя щеше да бъде точно копие на Флора.

Сента се държеше спокойно и уверено. Докато другите момичета нервничеха и непрекъснато пипаха косите, букетите или презрамките на сутиените си между отделните снимки, Сента стоеше неподвижна като статуя. Беше кротка и безстрастна също като мраморното момиче, което преди няколко дни Филип бе успял да вмъкне тайно в къщата на горния етаж, точно когато Кристин подстригваше в кухнята една от клиентките си. Само фигурата на Сента не беше като на Флора. Костите й бяха съвсем тънки и крехки. Човек би могъл да обхване с длани талията й.

В този миг фотографът извика на всички да гледат в апарата и да се усмихнат за последен път. Момичето се извърна към Филип и се усмихна. За него това бе ужасен удар, защото всъщност тя не се усмихваше. Беше насилена усмивка или по-скоро гримаса — сякаш се подиграваше и пращаше по дяволите целия ритуал! Но не, не можеше да бъде! Как бе възможно нарочно да се хили така грозно?! Дори да бе истина, изглежда само Филип бе забелязал. Фотографът отново извика:

— Чудесно! Задръжте така, момичета! Тази вече наистина е последната!

Снимката бе направена и без съмнение щеше да се нареди в сватбения албум на Фий. Сега оставаше само тя да позира за „два изключителни портрета на прелестната булка“, както се изрази фотографът. Сестра му тъкмо седна, оставяйки Стефани да раздипли шлейфа й, когато вратата рязко се отвори и в стаята се втурна Харди.

— О, трябва да се снимам и с него! — възкликна Фий. — Вижте го само колко е сладък! Няма нищо, че ще го прегърна… Нали току-що го изкъпаха с шампоан?

Две от шаферките седнаха на дивана, който бе бутнат до стената, но бледоликата Сента с невероятната си коса в цвят „металик“, покрила сега раменете й, се поколеба миг-два и се запъти към Филип. Вървеше така, сякаш беше много по-висока — с изпънат гръб и вдигната глава, ала все пак стъпваше грациозно. Преди да го заговори той спря поглед върху устата й и си помисли, че тази е най-прелестната уста на момиче, която някога бе виждал. Какъв ли можеше да е гласът?!

Устните й се разтвориха и тя проговори:

— Какво особено куче… с оранжеви петна! Прилича на миниатюрен далматинец.

— В съответствие с роклите на шаферките е — рече бавно Филип, забелязвайки този факт за първи път, и се усмихна.

— Нарочно ли сте го боядисали?

Тя бе толкова сериозна, че Филип не можа да се сдържи и се разсмя.

— Всъщност майка ми, без да иска го поля с химикал, докато боядисваше косата на някаква клиентка. После го изкъпа, обаче боята не можа да се измие.

— Аз пък си помислих, че е някаква рядка порода.

Филип очакваше гласът й да е плътен, но той бе тънък. Произнасяше гласните със закръглени устни и съвсем чисто. Тонът й беше безизразен — като че ли не се бе научила да говори от сблъсъка с ежедневието, а бе обучавана специално в говор. Филип забеляза ръцете й, стиснали някакъв смешен букет от оранжеви лалета и розови карамфили. Дланите й бяха малки, а пръстите й с равно подрязани нокти като на дете. Тя го гледаше напълно спокойно. Очите й бяха почти безцветни и бистри като дълбока вода, в която две капки боя бяха образували ивици вихри, размътвайки тъмнозелените дълбини.

— Вие сте Филип, братът на Фий?

— Точно така — отвърна Филип, поколеба се за миг, после добави: — Натъкмил съм се в тези одежди, защото аз ще трябва да предам булката.

— Сента Пелхъм — произнесе тя внимателно името си, изговаряйки отчетливо всеки звук, сякаш някой го записваше.

— Никога не съм чувал такова име. Звучи така, сякаш е чуждестранно.

Гласът й изведнъж стана студен.

— Сента е момичето от „Летящият холандец“.

Филип не бе сигурен какво или кой бе „Летящият холандец“ (мюзикъл ли беше или опера?) и затова много се зарадва, когато чу Кристин да го вика, разтревожена.

— Филип! Филип, къде си?

— Извинете ме.

Тя не каза нищо. Филип не бе свикнал да общува с хора, които го гледаха право в очите, без да се усмихват. Той затвори вратата на всекидневната след себе си и намери Кристин в кухнята, уплашена и изтерзана от тревоги, но по-красива от всякога. Внезапната й хубост го смути и изведнъж му се прииска да зажуми и никога повече да не отвори очи. Майка му беше облечена в синьо, разбира се — цвета, който най-много й отиваше. На главата си бе сложила малка, кръгла, копринена шапчица в цветовете на пауново перо, тюркоазено и бледолилаво.

— Колата, която ще кара мен и лелите ти, вече е тук, а също и тази за булката!

— Добре, добре. Всички са готови.

„По-хубава е от жената на Арнъм — помисли си Филип, — по-женствена, по-сладка, по-нежна.“ Тази мисъл го изненада. Лелите му заслизаха по стълбите: едната с шапка, подобна на гъба, другата с шапка в крещящо ярки цветове… Стъпваха вдървено, обули тънки найлонови чорапи и окичени с всички възможни пръстени, гривни и огърлици, които бяха успели да намерят в кутиите си за бижута. Наоколо се носеха облаци от парфюм „Туийд“, примесен с малко „Фиджи“.

— Нали няма да забравиш да заключиш Харди горе в кухнята, преди да излезеш? — рече Кристин. — Иначе ще се изпишка върху белия килим. Знаеш какво прави, когато е развълнуван…

Филип остана насаме с Фий. Защо не беше поне малко романтична или красива?! Нищо в нейния вид не събуждаше братските му чувства и вълнения. Нямаше нито буца в гърлото, нито мили детски спомени. Лицето й бе сгърчено и сякаш повехнало от хиляди съмнения и тревоги. Тя застана пред огледалото, видя (или си въобрази, че видя) петънца от спиралата под долните мигли на лявото си око и затърка с нокътя на показалеца си, чиито кожички бе изгризала от нерви още преди да дойде фотографът.

— Не забравяй да сложиш венчалния си пръстен на другата ръка.

Фий нервно го изхлузи и рече:

— Изглеждам ужасно, нали?

— Хубава си.

— Ако бракът ни не потръгне, ще се разведем. Повечето хора се развеждат.

„С такива мисли в главата аз не бих се женил“ — помисли си Филип, но нищо не каза. Струваше му се, че бе започнал да крие всичко от сестра си: възгледите, мислите, чувствата си… Тя не знаеше, че Флора е горе в гардероба му, нито пък че Филип бе видял Черил да плаче на излизане от някакъв магазин на „Еджуеър Роуд“. Скоро Фий щеше да си има друг, с когото да споделя най-съкровените си мисли. А той кого щеше да има?

Сестра му отстъпи от огледалото и се обърна назад, за да си вземе букета от калии, който лежеше върху масата. Ала вместо наистина да го вземе, Фий изведнъж се спря и се хвърли в ръцете на брат си. Цялото й тяло трепереше сякаш от електрически ток.

— Хайде, стига! Недей сега — каза Филип и много внимателно я взе в прегръдките си, за да не смачка твърдата като айсберг коприна. После леко я залюля и добави: — Успокой се. Познаваш го от години. Точно за тебе е. Та той е истинската ти, ученическа любов!

Какво ли друго можеше да каже?

Навън се чу шум от кола. Спирачките изскърцаха. Някой отвори и затвори вратата. По пътеката към входа отекнаха стъпки.

— Знаеш ли за какво мисля през цялото време? — каза Фий, като се отдръпна от него и приглади роклята си. — Все си мисля, че ако онзи гаден Арнъм бе постъпил честно с мама, можехме да вдигнем двойна сватба.

 

 

Той произнесе речта си, но докато изговаряше познатите, изтъркани фрази, възхваляващи Фий и Дерън, усещаше върху себе си погледа на Сента Пелхъм. Очите й го следяха някак хладно и замислено. Всеки път щом погледнеше към нея, а то се случваше често, Филип разбираше, че тя не сваля очи от него. Питаше се защо ли го прави… Боеше се, че може би изглежда смешен или грозен в сивото сако, бялата риза и сребристата вратовръзка. Така ли беше наистина? Струваше му се, че въпреки страховете сакото му стои добре. Знаеше (и още как!), че е хубав и че момичетата го харесват. За щастие генът на ниския ръст и пълнотата, откъдето и да идваше в семейството, не беше засегнал него и Черил. Филип по-скоро приличаше на Пол Макартни на младини. Върху обложката на един стар албум на „Бийтълс“ той бе видял собственото си усмихнато лице.

Празненството скоро щеше да свърши. Щяха да останат до шест часа в църквата „Света Мария“, където миришеше на туристически чай и църковни книги. Гостите, чичовците, лелите, братовчедите, приятелите от училище, колегите — бивши и настоящи — щяха да си тръгнат веднага, щом Фий и Дерън си заминеха. Кристин говореше с някакъв доста симпатичен господин на средна възраст, навярно някой от безбройните братовчеди на Дерън. Черил, която за първи път от толкова време се държеше нормално, ядеше парче от сватбената торта и хихикаше весело, застанала до двама младежи, чиито дълги коси изглеждаха несъвместими с официалните им костюми. Стефани подаде парче от тортата и на Филип. Той го пое, вдигна поглед и срещна очите на Сента, двойницата на Флора. Стори му се, че бяха потъмнели. Странно, но зеленината, плуваща в дълбините им, бе станала някак по-наситена. По някое време тя бе свалила венчето от главата си и сега косата й, гладка и лъскава като коприна, обрамчваше заобленото й и съблазнително лице. Когато срещна погледа му, очите й се разшириха и тя леко отвори уста, като нарочно и полека прокара езика си по долната и горната си устна. Бяха прелестни, бледорозови устни, а езикът й беше червен. Филип рязко извърна глава, уверен, че Сента му се присмива.

Фий и Дерън се върнаха облечени така, както никога досега. И двамата носеха костюми: той тъмносив, а тя бял. На сватбеното им пътешествие, тази нощ в хотела, а утре в Гърнзи, нямаше начин някой да ги вземе за нещо друго, освен за младоженци, тръгнали да празнуват медения си месец. Тази бе първата сватба, на която Филип присъстваше от времето на детството си и се оказа неподготвен за спада в настроението, който почувства още с влизането в колата. Младоженците тръгнаха сред дъжд от конфети, качиха се в автомобила си, целия украсен с плакати, с надписи, с тенекиена кутия, вързана отзад, и изведнъж цялата еуфория се изпари. Хората се разотиваха. Настъпващата вечер раззина празна уста. Кристин щеше да остане с една от сестрите си. Филип трябваше да закара всички шаферки обратно в Гленалън Клоус, където бяха всекидневните им дрехи.

Всички, освен Сента. Най-безцеремонно тя му съобщи чрез Дженис, че ще се върне сама — щели да я закарат. „Ще се наложи“ — помисли си Филип леко докачен, защото след ясната утрин и слънчевия следобед бе започнало силно да вали. Дъждът допълнително помрачи настроението му, а къщата му се стори по-пуста от всякога. Трите момичета отидоха в стаята, която преди беше на Фий и Черил, а сега само на Черил. Филип пък отключи кухнята и пусна Харди навън. Преоблече се в дънки и пуловер и, тъй като дъждът бе видимо намалял, излезе с кучето за една кратка обиколка из квартала. На връщане срещна Стефани и Дженис, които тъкмо излизаха.

Сега беше моментът да поговори с Черил. Тя сигурно бе все още горе. Но не беше изкачил и наполовина стълбите, когато долови музика, идваща от стаята й. В крайна сметка реши да влезе в своята. Помисли си, че ще е по-добре да изчака десетина минути. Стаята му беше малка, твърде малка, за да съдържа повече от едно тясно легло, шкаф за дрехи, бюро и стол с висока облегалка. Макар да работеше във фирма, специализирана в обзавеждането на такива малки пространства с вградени мебели и всякакви други приспособления за пестене на място, Филип никога не бе изпитвал желание да направи някакви промени в стаята си. Нежеланието му отчасти се дължеше на това, че не искаше да подобрява Гленалън Клоус. Ще стане по-хубаво и току-виж Кристин, а следователно и той, ще се изкушат да заживеят тук завинаги. От друга страна обаче, ако Кристин бе станала мисис Арнъм и се бе изнесла в Чигуел, а тази къща бе само на Филип, тогава щеше да е съвсем друга история. Щеше да я направи по-хубава, разбира се… И още как!

Той отвори шкафа и извади оттам Флора. Беше все още в синия найлонов чувал с процепа, през който се виждаше лицето й. Филип развърза възела, изхлузи торбата през главата на статуята и я постави в ъгъла до прозореца. Колко странно, че самото й присъствие тук изведнъж подобряваше атмосферата. Бялата й мраморна кожа, сякаш излъчваше меко сияние сред сивия, дъждовен сумрак в стаята. Дали нямаше някакъв начин да изтрие зеленото петно, което така загрозяваше шията и гърдите й?! Очите й гледаха някъде зад него, оживени от пламъка на някаква древна, езическа мъдрост.

Арнъм и жена му веднага щяха да забележат липсата й — още щом погледнеха в градината. Съседът навярно им бе разказал вече за това как бе видял някакъв крадец да излиза от къщата, носещ вързоп, загърнат в син найлонов чувал, и двамата са се досетили каква е работата. Но Филип не мислеше, че семейство Арнъм ще свържат кражбата на Флора с него. Ако Арнъм изобщо го помнеше, той го помнеше такъв, какъвто беше тогава — доскорошен студент и новоприет курсист в курсовете на „Роузбъри Лон“, а то бе съвсем различна картина от описанието, което би дал съседът: човек в костюм и с късо подстригана коса. Арнъм може дори да е почувствал облекчение от изчезването на Флора, макар че сам сигурно не би се решил да я върне, навярно поради някакво суеверие.

Филип тъкмо се чудеше дали да се залови да изтрие зеленото петно с някаква почистваща течност или да поговори с Черил, когато я чу да го вика от площадката на стълбището. Те никога не чукаха по вратите на стаите си, но пък и нямаха навика да влизат неканени.

— Фил, тук ли си?

Филип преметна сакото и панталона, взети на заем от фирмата „Мос Брос“, върху облегалката на високия стол и го бутна пред Флора, за да я скрие. Като отвори вратата на стаята, навън нямаше никого, но миг след това се появи Черил, която излезе от своята стая, облечена в обичайната си униформа и с каубойска шапка в ръка. Косата й, навита тази сутрин и вчесана на свободно падащи букли, както прилягаше на една шаферка, сега изглеждаше напълно неуместна със силния й грим и зелената звезда, която бе нарисувала върху едната си скула.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита го тя.

Неизбежният му отговор бе:

— Зависи от услугата.

— Ще ми заемеш ли пет лири?

— Черил, трябва да ти кажа, че те видях в сряда на „Еджуеър Роуд“. Беше около шест и половина вечерта. Ти плачеше и като че ли залиташе.

Черил го изгледа сърдито и се нацупи.

— Не можах да спра, защото се бях напъхал в колоната, но ти вървеше така, сякаш беше пияна. Напоследък си мисля дали не взимаш наркотици, но тогава приличаше повече на пияна.

— Аз не пия алкохол — каза Черил. — Никога нищо ли не забелязваш в хората?! Не видя ли, че даже не се докоснах до онази пенеста помия на сватбата?! Една чаша вино е в състояние да ме извади от строя.

Черил сложи ръката си върху неговата и рече умолително:

— Ще ми дадеш ли на заем пет лири? Утре ти ги връщам.

— Не е въпросът в парите — отвърна Филип, макар че до известна степен беше. Той имаше съвсем малко джобни пари. — Не е там проблемът. Но какво имаш предвид, като казваш, че ще ми ги върнеш утре? Утре е неделя. Откъде ще намериш пари в неделя?

Тя го гледаше втренчено, настойчиво и с някаква отчаяна решителност.

— Черил, как ще ми върнеш парите? Откъде ги взимаш?!

— Говориш като полицай — рече тя. — Точно както би ме разпитвало някое ченге.

— Мисля, че имам известно право да те питам — рече с горчивина Филип.

— Нямаш! Навърших осемнадесет и съм точно толкова самостоятелна, колкото си и ти. Имам право да гласувам!

— Това няма нищо общо със сегашното положение.

— Моля те! — рече жално Черил. — Моля те, просто ми дай пет лири! Ще ги имаш утре!

— Мога да почакам и до сряда, когато си взимаш социалните помощи.

Филип се върна в стаята, бръкна в джоба на панталоните си от „Мос Брос“, извади портфейла си и взе оттам последната банкнота от пет лири, която имаше. Останаха му само три лири на монети и няколко пенса.

Черил грабна банкнотата от ръката му. Щом я взе, тя я притисна към ревера на коженото си яке, усмихна се измъчено и промълви:

— Много ти благодаря, Фил.

Той не можа нищо да й каже. Влезе обратно в стаята си и седна на леглото. Чу стъпките й надолу по стълбите, очаквайки обичайното затръшване на вратата. Вместо това обаче долови гласа на Черил. Тя говореше с някого, но и дума не се разбираше. Навярно майка им се бе върнала за нещо. Тя все забравяше това или онова — пари, ключове, палто, удобни обувки…

Вратата се затръшна, но не така агресивно, както друг път и къщата не бе разтърсена като при земетресение. Филип изпразни джобовете на дрехите, взети под наем, окачи ги на закачалката и ги намести в гардероба. Дъждът отново се бе усилил и сега биеше по стъклата на прозорците под напора на вятъра. Някой почука на вратата на стаята му.

Но никой вкъщи не го правеше! „Ами ако е полицията?! Представи си, че са изпратили ченгетата, загдето отмъкна Флора…“ — каза си наум Филип. По гърба си усети студени тръпки, обаче нито покри статуята, нито пък я пъхна в шкафа. Просто отвори вратата.

Беше Сента Пелхъм. Съвсем бе забравил, че тя също трябваше да дойде дотук.

Беше вир-вода и все още в шаферската си рокля. Косата й бе така наквасена, че от нея се стичаха малки ручейчета, а мрежестите пола и ръкави, които преди бяха бухнали и корави, сега висяха като венчелистчетата на подгизнало от водата цвете. Яркочервеният сатен прилепваше плътно по тънкия й и някак крехък гръден кош и по едрите й и заоблени гърди — твърде тежки за едно толкова тъничко момиче. От студа връхчетата на гърдите й бяха твърди и щръкнали.

— Има ли някъде хавлиена кърпа?

— В банята — отвърна й той.

Като че ли не знаеше! Та нали сама се бе облякла тук в тази смешна рокля?!

— Най-накрая стана така, че нямаше кой да ме докара — рече тя, останала без дъх. — Трябваше да ходя пеша.

Макар че сигурно бе тичала.

— Само по тази рокля?!

Смехът на Сента бе гърлен и хрипкав. Изглеждаше много неспокойна. Тя влезе в банята и излезе оттам с две хавлиени кърпи — едната бе преметнала през раменете си, а с другата енергично подсушаваше косата си. Филип очакваше, че Сента ще влезе в стаята на Черил, но вместо това тя влезе в неговата стая и затвори вратата след себе си.

— Тук някъде имаше сешоар.

Сента поклати глава, кърпата падна и тогава тя силно разтърси косата си. Блестящите кичури се разпиляха на всички страни и Сента прокара пръсти през тях.

Филип не успя да разбере какво става. Не можа веднага да осъзнае факта, че тя захвърляше обувките си, смъкваше светлите си, изпръскани с кал чорапи. Най-сетне тънкото като тръстика момиче застана пред него и изхлузи роклята през главата си. Стоеше и го гледаше, отпуснала ръце покрай тялото си.

Стаята бе прекалено тясна за двама души и можеше да ги разделя най-много метър. В настоящия момент разстоянието между тях бе дори по-малко. Голото момиче стоеше на една ръка пред него, със странното си тънко тяло и едри, заоблени гърди. Кожата й бе бяла като мрамор, а в долната част на плоския й корем се виждаше малко мъхнато триъгълниче, но не сребристо или русо, а огненочервено. Каквито и съмнения да имаше Филип само преди половин минута, всичките се изпариха. Той вече знаеше какво ще се случи и какво искаше Сента. Тя се взираше настойчиво в него с онзи загадъчен поглед, който толкова често Филип бе забелязвал по време на сватбеното тържество. Той пристъпи към нея и обхвана с длани раменете й. Странно, но очакваше, че ще са студени като мрамор, обаче бяха топли, дори горещи. Кожата й бе копринено нежна и суха.

Филип бавно я притегли в обятията си, попивайки с копнеж аромата на влажното й, заоблено и тънко тяло, притиснато в неговото. Тя извърна глава, търсейки устните му, а мокрите й кичури го плеснаха леко по дланите. Филип потрепери от студенината им. Сента ту нещо му шепнеше, ту трепетно го докосваше с език. Ръцете й трескаво започнаха да разкопчават ризата му.

— В леглото… Студено ми е. Студено ми е!

Ала тя бе гореща, сякаш се бе изтегнала на някой тропически бряг, припичайки се на слънце. От нея се излъчваше такава топлина, че студените чаршафи веднага се стоплиха. Филип дръпна дунапреновата покривка, загръщайки и нея, и себе си.

Те лежаха, здраво притиснати един в друг, сгушени в малкото тясно легло. Дъждът започна отново да бие по прозорците с все сила. Сента започна любовния акт с него алчно и настървено. Впиваше пръсти във врата и раменете му. Плъзгаше се все по-надолу и по-надолу, като го целуваше и докосваше с език, издавайки странни, задъхани вопли на удоволствие. Тя се надигна над него, а юрганът образува дъга. Косите и езикът й го докосваха последователно, а устните й го омагьосваха. Бяха нежни и ласкави.

— Не! — възкликна прегракнало Филип. И после пак: — Не!

Беше твърде много за него и го докарваше до състояние, в което чувстваше, че ще се пръсне. В главата си под спуснатите клепачи виждаше червени, огнени кръгове. Той изстена и с един мощен тласък я смъкна плътно върху себе си. Проникна в нея, проникна в бялото й тяло, което сега бе влажно от пот, и което тръпнещо се хвърляше към неговото в някакъв примитивен ритъм. Тя го обхвана изцяло и затаи дъх. След това се отпусна леко и издиша, а после отново пое въздух и, сграбчвайки го плътно, изчака освобождаването му, както и собственото си с тих и внезапен вик на наслада.

 

 

Сребърните й коси покриваха раменете му, също както лъскавите струи дъжд, които плющяха по прозорците. Филип изпитваше дълбоко и пълно удовлетворение. Сякаш дълго бе търсил нещо и най-сетне го бе намерил, само че много по-хубаво, отколкото бе очаквал. Искаше му се да й го каже някак, ала всичко, което му идваше наум, беше „благодаря, благодаря, благодаря…“. Усещаше обаче, че няма да е редно да го изрече на глас. Вместо това обхвана лицето й с длан, извърна го към себе си и я целуна по устните много дълго и нежно.

Сента не бе продумала, откакто каза, че й е студено и че трябва да се пъхнат в леглото, но сега вдигна глава и я опря в ръката, която я обгръщаше. Взе дясната му длан в своята лява и преплете пръстите си с неговите. А после каза с чистия си звънък глас:

— Филип…

Произнесе името му механично — така, сякаш се вслушваше във всеки звук и като че ли го поставяше на някакво изпитание, за да провери дали й харесва или не.

— Филип.

Той й се усмихна. Очите й бяха близо до неговите, а устните й — още по-близо, но без да го докосват. Филип виждаше и най-дребния детайл във всяка нежна и мека извивка на лицето й, всяко сладко и заоблено ъгълче.

— Кажи името ми.

— Сента. Хубаво е името ти, Сента.

— Чуй ме, Филип. Когато те видях тази сутрин, веднага разбрах, че ти си човекът за мен. Единственият!

Тя говореше тържествено, повдигнала се леко на лакът. Гледаше го право в очите, сякаш искаше да надникне в сърцето му.

— Видях те в другия край на стаята и веднага разбрах, че ти си отреден за мен завинаги!

Филип бе смаян. Не това бе очаквал от нея.

— Търсих те толкова дълго време — продължаваше Сента, — но ето че те намерих. Прекрасно е!

Нейната разпаленост започна леко да го притеснява. Единственият начин, по който би могъл да се справи с такова неудобно положение, бе като говори повърхностно, дори малко несериозно.

— Не може пък да е чак толкова дълго време. На колко години си, Сента? На не повече от двадесет, нали?

— На двадесет и четири съм! Видя ли сега?! Всичко ще ти разкажа и нищо няма да скрия от тебе. Можеш всичко да ме питаш.

Филип не изпитваше особена нужда да я пита за каквото и да било, а само да я държи в обятията си, да я чувства до себе си и да изпитва тази неотразима наслада.

— Търся те, откакто навърших шестнадесет години. Разбираш ли? Винаги съм знаела, че на света има само един мъж за мене и бях сигурна, че щом го видя, веднага ще разбера.

Тя докосна с устни рамото му, извърна леко глава и го целуна точно под ключицата — там, където изпъкваше и трептеше мускулът му.

— Вярвам, че душите съществуват по двойки, Филип. Нима не го чувстваш?! Когато те видях в другия край на стаята, аз бях уверена, че ти си моят двойник, другата половина на моята душа. Ето защо първото нещо, което ти казах, първата дума беше твоето име.

Филип си помисли, че всъщност първото нещо, което Сента каза, беше нещо за Харди, че е доста странно куче… Обаче какво значение имаше в крайна сметка? Тя бе в леглото му, люби се с него по най-възхитителния начин, какъвто никога не бе опитвал с друго момиче, и със сигурност се канеше да го направи още веднъж.

— Завинаги — прошепна Сента и по лицето й плъзна тайнствена усмивка. Филип се зарадва на усмивката й, защото не му се искаше да приеме, че тя взима всичко на сериозно. — Филип, не искам да ми казваш, че ме обичаш. Още не. И аз няма да ти го казвам, макар че те обичам. Тези думи са толкова изтъркани. Всички ги използват. Те просто не са за нас. Онова, което става между нас и което предстои, е твърде дълбоко за такива думи, чувствата ни са твърде силни.

Тя скри лице във вдлъбнатината под рамото му и бавно прокара пръста си надолу по тялото му, като отново бързо го възбуди.

— Да остана ли при теб цялата нощ, Филип?

Ненавиждаше мисълта, че трябва да й откаже. Тази нощ Кристин нямаше да влезе в стаята му, но на сутринта щеше да го стори, както правеше винаги, понесла чаша чай, наводнил вече чинийката, и сребърната захарница с мокра лъжичка, бутната в захарта. Навярно нямаше да го кори, нито дори да спомене, че го е заварила с момиче в леглото, но сигурно щеше да се почувства ужасно неудобно. Щеше само широко да отвори очи и да покрие с длан устните си, но той не би могъл да го понесе. Струваше му се прекалено.

— Повече от всичко на света бих искал да останеш, но мисля, че няма да може.

Филип още не я познаваше добре и очакваше, че тя веднага ще му направи сцена, ще се ядоса или разплаче… Но Сента го изненада с лъчезарната си усмивка. Тя обгърна лицето му с дланите си и леко, и нежно го целуна по устните. Скочи от леглото, разтърси косите си, прокара пръсти през тях и каза:

— Няма значение. Ще отидем у дома.

— Ти имаш самостоятелно жилище?!

— Естествено. Сега то е и твое, Филип. Разбираш, нали? То е и твое.

Сента се забави в стаята на Черил само за миг. Преоблече се в дрехите, с които навярно бе дошла сутринта — дълга и разкроена черна пола, дълъг и широк пуловер от някаква сребриста материя, подобна на косите й. Облеклото й скриваше така цялостно формите й, както шалварите и фереджето скриваха телата на мохамеданките. Стройните й крака и тънки глезени бяха обути в черни чорапи, а нозете й в ниски, черни, лачени пантофки. Когато се върна в стаята му, Сента забеляза Флора и възкликна:

— Тя прилича на мен!

Филип си спомни мига, когато видя Флора в градината на Арнъм, и как си помисли тогава, че ако някога срещне такова момиче, ще се влюби в него. Той гледаше ту статуята, ту Сента. Едва сега напълно осъзна приликата. Много често, когато някой си мисли, че даден човек прилича на друг или на някое лице от картина, в момента на съпоставянето приликата изчезва. В този случай обаче нищо подобно не стана. Двете момичета бяха като близначки — едната от мрамор, а другата от плът и кръв. Филип потрепери — като че ли пред очите му бе извършено някакво тайнство.

— Да, прилича на теб — рече той някак тържествено. — Някой ден ще ти разкажа за нея.

— Непременно! Искам да зная всичко за тебе, Филип… Всичко! Не бива да имаме тайни един от друг. Облечи се и ела с мен. Боя се да не срещнем други хора… О, майка ти или сестра ти… Не знам. Просто не желая да виждам никой друг. Мисля, че нашата първа нощ трябва да бъде свята… А ти?

Дъждът престана сякаш специално заради тях, когато двамата излязоха от къщата и се озоваха сред наводнената улица. Показа се и огненият диск на залязващото слънце, което обагри локвите и вадите и те заблестяха като позлатени. Преди да пристъпи навън, Сента се поколеба за миг, сякаш излизането от къщата означаваше за нея скок в неизвестността. Донякъде си беше точно така, защото улицата се бе превърнала в една плитка река. Щом влезе в колата, тя си пое дълбоко дъх, а после въздъхна като че ли от блаженство или просто, защото бе щастлива. Филип седна до нея и двамата се целунаха.