Рут Рендъл
Шаферката (5)

5.

Тази част от Лондон Филип почти не познаваше. Кварталът бе в най-западния край на Уест Килбърн и на север от „Хероу Роуд“. Притъмняваше, а след дъжда улиците бяха съвсем пусти. Срещу огромната училищна сграда, датираща от началото на века, се намираше центърът за раздаване на храна на социално слабите. Беше просто кухня за супа. По стълбите се точеше дълга опашка от мъже и една старица, дошла с телена кошница на колела, в която се бе свило на кълбо някакво куче. Колата мина първо покрай църквата, после край гробището, чиито кръстове бяха по-нагъсто и от дърветата в някой непроходим лес, а след това зави по „Тарзъс стрийт“.

Само голите дървета, които току-що бяха напъпили и скоро щяха да се покрият със зеленина, скриваха и засенчваха пукнатините в паважа и порутените огради. Иначе мястото би могло да мине за най-обикновен бордей. Разпукващите се пъпки улавяха светлината от уличните лампи, сякаш бяха от златно фолио, и хвърляха причудливи, ъгловати сенки.

Къщата, в която живееше Сента, бе разположена върху терасовидна площ, цялата покрита с тъмнолилави плочки. Всички прозорци бяха правоъгълни и на еднакви разстояния, с изключение на фасадата, където бяха по-нагъсто. Стълбище от десетина стъпала водеше към входната врата. Тя бе от масивно дърво и някога, преди много, много години е била тъмнозелена на цвят, но сега бе така олющена и проядена, че приличаше на табло, в което някой бе забивал стрели. От стълбището можеше да се надникне над покритата с мазилка стена, която им служеше за параван. Там бе мястото, където се събираше боклукът — консервени кутии, хартия, портокалови обелки… И всичко това бе точно срещу прозореца на сутерена.

Сента отключи входната врата. Къщата бе голяма и над сутеренния етаж имаше още три, ала щом влязоха, без да знае как, Филип усети, че са сами. Това, разбира се, не означаваше, че къщата бе само на Сента. Двата велосипеда, опрени до стената, купчината писма, нахвърляни безредно върху очуканата махагонова маса, подсказваха, че сградата има и други обитатели. Тя го поведе по коридора, а след това надолу, по стълбите, към приземния етаж. Миризмата на тази къща бе нещо непознато за Филип. Той не би могъл да я определи по друг начин, освен че мирише на всякакви нечистотии, натрупани от доста време… Това бе мръсотия, която никога не бе почиствана, нито дори премествана от едно място на друго. Миришеше на трохи, насъбрали се от години, на парцали от стари и ненужни дрехи, на умрели насекоми, на засъхнала кал и екскременти, на отдавна разсипани течности, на животински косми и изпражнения, на прах, на сажди… Миришеше на развала.

Някога подземният етаж бе използван като напълно самостоятелен апартамент… Или поне така изглеждаше. Сега всичките му стаи, освен една, се използваха за складиране на най-различни предмети, които отчасти бяха причината за тази миризма. Стари мебели и щайги с празни шишета и буркани, купища стари вестници, сгънати на купчини, стари черно-кафяви одеяла, използвани някога като такива, но впоследствие проядени от молците и разпадащи се в момента, превръщайки се в сива, мъхеста маса. Тоалетната беше от старите модели — с казанче — и бе заедно с банята. Можеше да се отделя от нея чрез една стара и провиснала, мушамена завеса. Ваната беше на четири крачета във формата на птичи нокти. Имаше само един месингов кран за студена вода, позеленял от времето и омотан с мръсни парцали.

Само стаята на Сента беше обитавана. Намираше се в предната част на къщата. Прозорецът й се забелязваше отдалече. Почти цялото пространство вътре бе заето от едно голямо легло, широко близо два метра. Дюшекът беше изтърбушен, а отгоре бе застлан с лилава покривка и възглавници, които миришеха така, сякаш калъфите им отдавна не бяха подменяни. Имаше и едно огромно огледало, чиято рамка бе украсена с гипсови купидончета, плодове и цветя, от които тук-там бронзовото покритие се бе излющило, а някои клонки, стебла и цветчета бяха или нащърбени, или изобщо липсваха.

На ниската масичка в ъгъла стърчеше недогоряла свещ, закрепена в малка чинийка сред купчина восък, а до нея се мъдреше празно шише от вино. Имаше и един плетен стол, покрит с овехтели и неизползвани дрехи и някакво растение, почти изсъхнало в бронзовата си саксия, пълна с прахоляк. На прозореца нямаше пердета, но външните капаци бяха затворени. През процепите в стаята струеше мръсна, сивкава светлина, но бе недостатъчна, за да се вижда добре. Сента запали лампата — беше електрическа крушка с ниска мощност и покрита с пергаментов абажур. Тази първа вечер, докато разглеждаше стаята, изумен и дори шокиран, Филип изведнъж изпита съмнение.

— С какво се занимаваш? — попита я той.

— Актьор съм.

— Искаш да кажеш — актриса.

— Не, не искам да кажа актриса, Филип! Нали не казваме докторица или професорка?!

Той мълчаливо се съгласи.

— Давали ли са те по телевизията? Участвала ли си в някое предаване?

Сента се разсмя, но мило и от сърце.

— Била съм в КАДИ^[1]. Сега чакам за подходяща роля, та да мога да започна кариерата си по възможно най-добрия начин. Иначе, ако започна с каквото и да е, ще бъде все едно да се подценявам, не мислиш ли?

— Не зная — отвърна той. — Нищо не разбирам от това.

— Но ще се научиш… от мен. Искам да имаш мнение за мене, Филип. Ще бъде много важно за моя свят… за нашия свят… онова, което мислим един за друг. Духовният обмен ще бъде същината на нашия съвместен живот.

Обаче същата тази вечер нямаше кой знае какъв духовен обмен. Много скоро двамата се пъхнаха в леглото. В легнало положение човек можеше да види от прозореца краката на минувачите, а това от своя страна означаваше, че ако се наведеше някой от тях, то той щеше да види какво става вътре. Филип стана, за да затвори по-плътно капаците, а Сента се засмя. Въпреки това, той ги затвори. Лампата с пергаментовия абажур на ресни хвърляше мъждива, кафеникава светлина, покривайки телата им с лъскав гланц и придавайки някаква особена тайнственост на техния любовен акт. Сента изглежда притежаваше неизчерпаема енергия и жар, а също и изобретателност, които използваше съвсем съвестно. Съсредоточавайки се цялостно и до пълна забрава, тя най-накрая избухваше в задъхан, гърлен смях. Филип вече обожаваше смеха й, обожаваше изключителния й глас — висок, но без да е писклив, обожаваше тона й — звънък, чист и хладен.

Той възнамеряваше да си тръгне към полунощ, но бе използван и яхван многократно, поглъщан, смукан, сграбчван и притеглян в утробата й и пускан навън съвсем за малко, при това с яд и неохота. Изследван от малките й като на дете, но силни пръстчета, изблизан от глава до пети от грапавото й като на коте езиче, най-накрая Филип бе прохленчил, въздъхнал и заспал на минутата. Последното нещо, което чу Сента да казва, преди да потъне в мъртвешки сън, беше:

— Аз не искам просто да те имам, Филип. Аз искам да съм в теб.

На следващата сутрин, неделя, събудил се малко след девет, той пристигна в Гленалън Клоус в десет часа и завари Кристин и Черил да се канят да звънят в полицията.

— Помислих си, че е направо ужасно да загубя едновременно дъщеря и син — каза майка му.

Не го попита къде е бил, но не от тактичност или дискретност, а защото след като вече беше при нея, Кристин не мислеше за това къде може да е бил и какво евентуално е правил.

Филип влезе във всекидневната и видя, че картичката я нямаше. Дали защото той й бе споменал или пък защото Фий й бе казала? На килимчето пред камината бе паднало малко, смачкано розово цветче. Навярно бе от венеца или букета на някоя от шаферките. Сигурно бе на Сента. „Колко смешно все пак, че мислиш за Сента по този романтичен и сантиментален начин — каза на ума си той. — Защо ти е нейно цвете, което да ти напомня за нея?!“ Филип се наведе, взе цветето и го помириса, но то нищо не му говореше. И защо ли трябваше да му говори?! Та той имаше Сента сега и отново щеше да я има довечера. Имаше истинската жена и нейната коса с цвят на старо сребро.

В стаята му влезе Черил и му подаде банкнота от пет лири. Филип усещаше всичко по съвсем различен начин в сравнение с вчера, а това бе само преди четиринадесет или петнадесет часа. Сега той бе съвсем различен човек и тревогите на Черил, ако такива съществуваха, му се струваха съвсем далечни. Те просто не бяха негова работа.

— Благодаря — каза й той, но толкова разсеяно, че сестра му се втренчи в него.

Искаше му се да й разкаже за Сента, но най-много искаше да може да разкаже всичко на Фий. Обаче тя бе на път за Сейнт Порт. Тъй или иначе, Сента без друго бе казала „не“.

— Не искам никой да знае за нас все още, Филип. Още не. Засега това ще бъде нашата свята тайна.

 

 

Това бе преди една седмица, през която той я виждаше всеки ден. Във вторник каза на Кристин, че ще прекара нощта другаде, а вероятно и следващата. Каза, че уж „Роузбъри Лон“ го ангажирали за някакъв строеж в Уинчестър и го били настанили в хотел. Сега за първи път Филип разбра колко е хубаво, че има майка като Кристин. Нейната наивност и отнесеност, които преди така го дразнеха, и дори по-лошо — плашеха го, че ще съсипят бъдещия й живот — тази явна незапознатост с конвенционалните отговори бе като дар от Бога.

Сента нямаше телефон. Имаше един апарат в коридора на къщата, поставен върху масата сред купищата писма и хартийки, но нямаше кой да вдигне слушалката му. Сигурно и други хора живееха там, ала Филип не ги виждаше, макар че една нощ се събуди от музика, която гърмеше точно над главата му. На горния етаж някой танцуваше валс.

След работа Филип тръгваше за Гленалън Клоус, където изяждаше вечерята, приготвена му от Кристин и извеждаше Харди на разходка. После подкарваше към Килбърн. Една сутрин Филип почувства истинско облекчение, когато Кристин му каза, че ще пренощува у една приятелка. Обаче щеше да му приготви вечерята. Питаше го дали ще има нещо против. С приятелката се бе запознала на сватбата на Фий. Толкова много и знаменателни неща се бяха случили на тази сватба!

Филип й каза да не приготвя нищо, защото в себе си бе решил да вечеря навън. От работа отиде направо у Сента и двамата вечеряха заедно в ресторант. Това беше промяна, която внесе някаква реалност в отношенията им. До този момент Филип винаги паркираше колата в улицата между осем и половина и девет часа вечерта. Малко се тревожеше, защото кварталът не беше от най-благонадеждните. Хукваше надолу по стълбите към приземния етаж, а сърцето му биеше до пръскане. Тук, при стълбището, възкиселата миризма на плесен и развала се чувстваше най-много, но в стаята на Сента не се усещаше толкова, защото тя винаги запалваше по някоя ароматизираща пръчица, от която обикновено замирисваше на тамян. Почти винаги го чакаше, седнала на стола до прозореца или направо на пода с кръстосани крака. Веднъж бе полегнала гола върху леглото, напомняйки му за една картичка, която някой бе изпратил на Фий от Франция — беше репродукция на известната „Олимпия“ от Мане.

Да отиде със Сента на ресторант беше ново изживяване за него. Той откри, че тя е вегетарианка и то по един доста странен начин. За щастие бе избрал да вечерят в индийски ресторант, защото Сента бе облякла някаква много странна и старинна рокля, която би могла да е останала от баба й. Беше сива със сребърни нишки, втъкани в плата. Нямаше колан, макар че би трябвало да има, а на гърдите й се мъдреше голяма смачкана роза от коприна. Косата й се спускаше по раменете, сякаш беше воал, купен заедно с роклята. Тя си бе сложила яркозелени сенки за очи и тъмнолилаво червило. Филип не бе съвсем сигурен дали харесва точно такъв вид облекло, но се вълнуваше и възбуждаше, когато я гледаше издокарана по този начин. В евтиния индийски ресторант, където от касетофона се разнасяше музика на цитра, по книжните тапети бяха изрисувани слонове и мъже с чалми, а светлината бе слаба и мъждива, тя приличаше на някаква загадъчна богиня или жрица. Обаче устните й… Колко ги загрозяваше това тъмно и мазно червило! Скриваше ги напълно… Той внимателно я помоли да го изтрие. Всъщност защо смяташе, че Сента няма да се съгласи? Тя изтри червилото си с парче тоалетна хартия и съвсем смирено каза:

— Ще направя всичко, каквото искаш. Всичко, което искаш, е правилно.

— Разкажи ми за себе си. Не зная нищо за тебе, Сента, освен че си актриса — извинявай, актьор — и че си братовчедка на Дерън. Макар че ми е трудно да повярвам…

Тя се усмихна, а после се разсмя на глас. Сента можеше да бъде много сериозна по начин, който доста би затруднил Филип, ако се опита да го имитира. Но тя също много лесно и волно се разсмиваше, както никой друг от познатите му. Той разбираше, че Сента навярно не искаше да се свързва много тясно с рода Колиър, една тайфа от ухилени веселяци — мъжете, побъркани по спорта, а жените — по бингото.

— Майка ми била родена в Исландия — рече Сента. — Баща ми бил флотски офицер, нали разбираш, и се запознал с нея, когато акостирали в Рейкявик.

— Какво означава това „била“? Майка ти е още жива, нали?

Тя му бе казала, че родителите й живеят разделени и че всеки си има партньор.

— Нали ми каза, че майка ти си има приятел, когото не одобряваш особено?

— Майка ми е умряла при раждането ми.

Той я изгледа, втрещен. Стори му се много странно. Никога не бе чувал жена да умира при раждане. Това го имаше само в старите книги!

— Станало е в Рейкявик. Там съм се родила. Баща ми е бил в открито море.

Тя го изгледа подозрително и недоволно попита:

— Защо ме гледаш така? Какво си мислиш? Били са женени, ако това се питаш!

— Сента, нямах предвид…

— Довел ме тук и скоро след това се оженил за Рита. Тя е жената, която наричам своя майка. Името на истинската ми майка е Рейдън. Рейдън Кнутсдатер. Означава „дъщерята на Канут“. Не смяташ ли, че е странно? Не „синът“, а „дъщерята на Канут“. Това е една много стара родова традиция.

Същата вечер Сента му разказа и за това как бе спечелила стипендия в театралния колеж и как бе станала най-добрата студентка на своя випуск. През ваканцията си във втори курс бе заминала за Мароко и бе живяла в Медина на Маракеш. Тъй като там било трудно за западнячките, тя трябвало да се облича като мохамеданка: с дълги до земята черни роби и фереджета, които откривали само очите и челото й. През другите свои ваканции Сента бе ходила с приятели в Мексико Сити и бе преживяла едно от земетресенията там. Беше ходила и в Индия. Филип чувстваше, че няма какво толкова да й разкаже за себе си. При него нямаше такива забележителни и екзотични изживявания. Смъртта на баща му, грижите за майка му, тревогите около Черил… Всичко това бе жалко и смешно!

Все пак, като се върнаха в нейната стая, пийвайки от виното, което купиха по пътя, Филип се реши да й разкаже за Кристин, Джерард Арнъм и Флора. Обясни й най-подробно какво се бе случило, след като бе видял мраморното момиче от прозореца на спалнята на мисис Рипъл. Сента се разсмя, когато Филип й разказа как бе откраднал статуята и как бе забелязан от съседа на Арнъм. Тя дори го попита къде е било това, как се казва улицата и тъй нататък, но въпреки всичко Филип имаше усещането, че Сента не слуша внимателно неговия разказ — така, както той бе слушал нейния. Полегнала върху леглото, тя като че ли изцяло бе отдадена на своето отражение в огледалото — единствената реликва от една отдавна забравена, елегантна гостна. Обрамчено с позлатени херувимчета с по някой липсващ крак или ръка и стръковете цветя без листа, огледалото я отразяваше неясно, сякаш Сента бе потопена в млечно зеленикава вода, а бялото й като мрамор тяло бе прорязано от пукнатините в стъклото.

 

 

Много скоро на Филип му хрумна, че ако тя не можеше да се съсредоточи върху неговия разказ, то бе заради силното й желание към него. Той я желаеше по същия начин, но не бе свикнал с това. В миналото, когато биваше с някое момиче, обладан от силна нужда, тя или казваше, че е уморена, или „сега точно нямам желание“, или биваше в месечното си неразположение, или просто бе нацупена заради нещо, което той бе изтърсил. Сексуалните импулси на Сента бяха точно толкова силни, колкото и неговите. И слава богу! За разлика от момичетата в миналото му тя постигаше удовлетворението си лесно и бързо — също като него. Изобщо не беше необходимо да й обръща допълнително внимание, за да може и тя да задоволи нуждата си. Неговите нужди бяха нейни, а нейните — негови.

Последната вечер на отминаващата седмица — нощта преди завръщането на Фий и Дерън от сватбеното им пътешествие — Филип за първи път осъзна, че вече познава Сента. Тази вечер беше като истинска бомба в живота му и той от сърце се зарадва.

Тъкмо се бяха любили, бяха се откъснали един от друг и лежаха по гръб. Филип бе отмалял и щастлив. Само един съвсем дребен факт помрачаваше насладата му и непрестанно го гризеше отвътре: как да повдигне въпроса за сменяне на чаршафите? Как би могъл да го стори, без да я обиди и без да изглежда така, сякаш е недоволен от нея?! Беше такава глупава дреболия! И все пак миризмата на мръсните чаршафи го потискаше…

Сента също лежеше по гръб, а сребърната й коса бе разпиляна по възглавницата. Някои кичури беше сплела на тънички плитки. Космите й долу бяха неестествено яркочервени. Филип ги виждаше двойно — веднъж върху мраморнобялото й тяло, веднъж отразени в огледалото, което бе окачено под ъгъл. Горната му част се отделяше на около тридесет сантиметра от стената. Почти без да мисли Филип импулсивно взе ръката й в своята и я отпусна върху яркото, къдраво триъгълниче, като каза весело и небрежно:

— Защо си боядисваш космите отдолу?

Сента скочи на крака, отблъсквайки грубо ръката му от себе си. Тъй като бе напълно отпуснат, а и не очакваше такова рязко движение, Филип бе изненадан от удара на собствената си длан по гърдите. Лицето на Сента бе изкривено от гняв. Беше толкова разярена, че трепереше. Тя стисна ръце в юмруци и се наведе над него, заставайки на колене.

— За какво боядисване ми приказваш?! Мамка ти, Филип Уордмън! Що за нагъл тип си да ми говориш така?!

Миг-два той не можа да повярва на ушите си. Не можеше да повярва, че нейният чист, мелодичен глас изговаря такива грозни думи. Изправи се, за да хване ръцете й, ала вместо това бързо се дръпна встрани, за да отбегне удара й.

— Сента, Сента! Какво става с тебе?!

— С тебе става, а не с мен! Как смееш да ми говориш, че си боядисвам космите долу?!

Филип бе почти с тридесет сантиметра по-висок от нея и поне два пъти по-силен. Този път той успя да хване ръцете й и да я усмири. Тя дишаше на пресекулки и се мъчеше да се изтръгне от обятията му. Лицето й бе сгърчено от усилията, а Филип се смееше…

— Добре де, не е ли вярно? Та ти си руса! Не е възможно да имаш такива косми долу.

— Боядисвам космите на главата си, глупако! — почти изплю отговора си Сента.

Филип се разсмя и разхлаби прегръдката си. Все пак, очаквайки нов удар, той покри с длани лицето си, мислейки трескаво: „Ами сега, ами сега?!“. Ала Сента нежно махна ръцете му, повдигна леко лицето му и обхвана с топлите си устни неговите, целувайки го по-сладко и по-дълго от всякога. В същото време тя непрестанно го галеше по скулите и гърдите. Сетне взе ръката му, която малко преди това го бе ударила по гърдите, и я положи точно върху онова нежно кътче от тялото си, станало причина за кавгата им — огненочервеното триъгълниче и прозрачно бялата кожа на бедрата й.

Половин час по-късно Сента стана от леглото и каза:

— Ама тези чаршафи наистина понамирисват. Я седни за малко на стола, та да ги сменя.

И ги смени… От тъмнолилави на смарагдовозелени. Напъха мръсните в найлоновия чувал, с който щеше да ги занесе на пране. А Филип си мислеше: „Ставаме по-близки. Тя ми чете мислите и това ми харесва. Обичам я такава, каквато е — дребна, обаче иначе е огън и жупел!“. Но малко след полунощ, оставяйки я заспала и сгушена под юргана пъхнат в чистия зелен калъф, слизайки по стълбите с тяхната вечна воня, Филип изведнъж осъзна, че всъщност не й бе повярвал за боядисването на косата. Сента навярно си измисляше. Разбира се, сигурно се изрусяваше или слагаше нещо отгоре й, за да изглежда сребърна — това ясно личеше. Обаче нито една червенокоса жена не би си боядисала косата в цвят „металик“. Глупаво беше!

Внезапно усети бодване отвътре. Бе от страх. Плашеше го фактът, че тя би могла да го лъже. Все пак беше съвсем дребна лъжа — нещо, което изобщо не беше важно. Навярно нито едно момиче не би го възприело като лъжа. Филип си спомни как Джени веднъж му каза, че тенът й е естествен, а всъщност тя редовно се подлагаше на кварцови облъчвания.

Джени… Отдавна не се бе сещал за нея. Не бе я виждал, нито чувал, откакто се скараха през януари. Тя искаше двамата да се сгодят. Беше започнала да му говори за това още миналия октомври през ваканцията, когато отидоха в Майорка. „Не мога да се женя сега — беше й казал той. — Още сума години няма да мога да помисля дори за женитба! Къде ще живеем?! Тук, с майка ми?!“ А тя му бе отвърнала: „Ако бяхме сгодени, щях да чувствам, че означавам нещо за тебе, че сме заедно, че сме двойка“. После, разбира се, излезе наяве и истинската причина: „Мисля, че не бива да спя с теб, ако всичко това е временно. Не е редно, щом връзката ни не е сериозна“.

Джени непрекъснато му го натякваше, карайки го да й обещае нещо, което той не бе в състояние да направи, а и не желаеше. Раздялата му с нея се оказа много по-трудна, отколкото Филип бе очаквал, но сега му се виждаше най-мъдрото нещо, което бе направил в живота си. Колко странно бе, че я сравняваше със Сента или по-скоро каква огромна разлика имаше! Той подкара към дома си и изведнъж се разсмя при мисълта за това как Сента би пожелала от него да ходят сериозно, за да се сгодят. Нейната представа за постоянна връзка беше нещо, което Джени с дребнавото си мозъче на градска мишка никога не бе и сънувала дори: пълно посвещение, цялостно отдаване един на друг, съвършен и неповторим съюз на две човешки същества, поемащи заедно пътя си в живота.

 

 

Завръщането на Фий и съпруга й накара Филип да осъзнае удивителния факт, че познаваше Сента едва от две седмици. Фий и Дерън бяха отсъствали само четиринадесет дни, а когато ги видя за последен път, Сента бе за него напълно непозната — просто едно момиче в смешна рокля на оранжеви петна, гледащо го от другия край на стаята по много странен начин, който той, глупакът, не можа добре да разбере.

От тогава до сега всичко, което изживя с нея, противно на схващането му, сочеше, че Дерън като неин братовчед, бе навярно много по-интересна и интелигентна личност, отколкото Филип бе предполагал в началото. Сигурно не беше прав за Дерън. Може би беше съвсем естествено човек да мисли, че нито един мъж не е достатъчно добър за съпруг на сестра му. Обаче сега, когато вече беше в компанията на своя зет, Филип разбра, че все пак не се бе излъгал в първоначалната си преценка за Дерън. Пълен и вече с шкембе, макар и само на двадесет и четири години, той седеше и втренчено зяпаше в екрана на телевизора. Даваха някакъв сериал и за Дерън бе сякаш жизнено необходимо да го гледа, дори и да се намираше в чужда къща. Той се бе наложил и бе гледал сериала през двете недели от сватбеното им пътешествие. Фий гордо разказваше за това, сякаш говореше за храненето на своето бебе.

Двамата се бяха върнали предния ден и бяха дошли на чай, макар че в Гленалън Клоус нямаше навик да се спазва традицията за чая в пет часа. Кристин бе приготвила един от своите кулинарни специалитети, тоест салам, нарязан на тънки парчета и спагети от консерва. След това тя щеше да направи прическа на дъщеря си и се радваше като дете на предстоящото събитие, защото Фий поне веднъж се бе съгласила. Филип си помисли, че майка му изглежда доста добре. Без съмнение след сватбата тя бе станала сякаш по-хубава, по-млада и някак по-щастлива. Едва ли беше от това, че си бе отдъхнала от грижите по сватбеното тържество и защото Фий се бе задомила. Та Кристин сама бе намекнала, че Фий на своята възраст би могла да почака малко и да не бърза да се омъжва. Това, разбира се, бе само намек. Вероятно промяната в майка му се дължеше на новата приятелка, която си бе намерила — жена на нейната възраст, с която Кристин можеше да общува. Беше си сложила розово червило, и то доста добре, без да го размазва по краищата. Бе придала на косата си златист блясък с някакъв оцветител, който до този момент пазеше само за клиентките си.

Майка му и сестра му изчезнаха в кухнята. Филип чу как Кристин прави комплимент на Фий заради морскосиния й моряшки джемпър. Било толкова чудно все пак, че Фий си била купила матроски ансамбъл, модел „Гърнзи“, не другаде, а точно в Гърнзи. Сестра му започна търпеливо да обяснява, че името на джемпъра идвало от островите Гърнзи, също както името на жарсето произлизало от едноименните острови. Майка му започна удивено да възклицава.

 

 

Както винаги Черил я нямаше вкъщи. Филип остана насаме със зет си. Когато не гледаше телевизия, Дерън бе невероятно приказлив. Говореше за спорт, за новия модел „Фиат“, за задръстванията по пътищата и бе изключително многословен, разказвайки за местата, които бе посетил по време на сватбеното си пътешествие. Скалите в Гърнзи били най-високите, които някога бил виждал, и сигурно най-високите в целите Британски острови. Просто не можел да си представи каква е точната им височина! А теченията в Ламанша били много опасни… Колко плувци били загинали трагично! Филип бе ходил на екскурзии в чужбина и веднага разбра, че Дерън би бил от онези туристи, които винаги питаха екскурзовода откога датира тази или онази сграда, колко дълбоки са тази река или онова езеро, колко висока е тази или онази планина, колко тухли са били необходими за построяването на тази или онази катедрала и колко души са взели участие в изписването на този или онзи свод.

Бяха наизвадени снимки, макар че, слава богу, сред тях нямаше диапозитиви. Филип копнееше да поговори с Дерън за Сента. Сега е моментът, мислеше си той, докато жените бяха в кухнята. Разбира се, беше дал дума на Сента да не разкрива пред никого тяхната връзка и не смяташе да наруши обещанието си. Нещо повече дори, щеше да му бъде още по-приятно да говори за нея, като в същото време скрива факта, че тя не му е само обикновена позната. Но до този момент Дерън не му бе предоставил такава възможност, тъй като продължаваше да говори безспир, завладян от любимите си теми на разговор. Филип реши да изчака удобен случай. Той вече бе изпитал сладостта от самото произнасяне на името Сента, споменавайки го с небрежен тон пред Черил и майка си и сред познати.

— Сента ли?! Онова момиче със сребърната коса, което бе шаферка на Фий? Сигурен съм, че е излязла много добре на снимките.

Понякога правеше и по-дръзки изявления, като например:

— Никой не би допуснал, че онова момиче Сента, което бе шаферка на Фий, може да бъде роднина на Дерън, нали?

Баща й беше брат на майката на Дерън. Направо не беше за вярване… Нито чертите, нито цветът на кожата, нито косите или пък очите им имаха нещо сходно. Бяха съвършено различни по фигура и биха могли да са от различни раси. Косата на Дерън бе жълта, гъста и доста твърда, като четина. Очите му бяха сини, лицето мъжествено и красиво. Страните му бяха румени. След време щеше да има гуша, а носът му да заприлича на огромна ягода. Дерън не беше сложен човек. Все едно че бе карта „вале“.

Той започна да прибира снимките в жълтия плик. Настъпи кратко мълчание и Филип използва случая, за да каже:

— Не съм виждал братовчедка ти Сента от сватбата.

Дерън вдигна очи и миг-два го гледа, без да каже нещо, сякаш бе слисан. Изведнъж Филип бе обхванат от паника и кой знае защо му хрумна, че Дерън просто ще отвърне: „Аз нямам такава братовчедка!“ или дори „Кой?! Ааа, ти сигурно имаш предвид Джейн… Тя винаги е твърдяла, че просто я наричат моя братовчедка“.

Обаче изражението върху лицето на Дерън не бе смайване. Просто, както винаги, той бавно схващаше. По устните му бавно плъзна хитра усмивка.

— Значи я харесваш, а, Филип?

— Не я познавам — отвърна Филип. — Виждал съм я само веднъж.

И тогава той разбра, че бе изрекъл първата си лъжа заради Сента. Учуди се защо ли го прави, но смело продължи:

— Тя ти е първа братовчедка, нали?

Това бе твърде сложно за Дерън и той смотолеви глуповато:

— Първа ли, втора ли… Де да знам. Знам само, че майка ми й се пада леля, а баща й ми е вуйчо. Това по моите сметки показва, че сме братовчеди. Нали така? Хайде, Филип, признай, че ти харесва — додаде накрая Дерън, връщайки се към по-близка за него тема.

Той просто очакваше утвърдителна усмивка и Филип без много труд успя да я изобрази върху лицето си.

— Много е особена тая Сента — рече Дерън, като му намигна. — Само да видиш къде живее! Истинска кочина е! Фий не пожела дори да стъпи там, когато правеха роклите и другите неща… И беше напълно права! А Сента можеше да има чудесен дом при вуйчо Том във Финчли… Тя нещо откача. Просто трябва да се прегледа.

Макар да знаеше, че се издава с всяка своя дума, Филип все пак не можа да се сдържи и попита:

— В такъв случай Фий не я познава много добре, нали?

— Не се тревожи, приятелю. Аз я познавам. Ще те заведа при нея, ако искаш.

Дерън не говори повече за Сента, а отново се впусна да разказва с жар за височините в Гърнзи, дълбочините, теглата, мерките и амплитудите в температурата. Филип го остави да говори известно време, без да го прекъсва, но после се извини, като каза, че има среща. Сента го очакваше в девет часа. Преди да излезе, той се качи горе, за да провери нещо в стаята си. Беше му хрумнало, че Фий би могла да надникне там след неговото излизане. Нямаше причина да го стори, щом никога преди не го бе правила, ала внезапно Филип бе споходен от лошо предчувствие или просто най-обикновено безпокойство. Мраморното момиче стоеше открито и неподвижно в ъгъла между прозореца и шкафа за дрехи.

Беше девет часа без десет минути, ала все още не бе съвсем тъмно. Сумракът караше повърхността на статуята да свети сякаш отвътре, като перла и все пак по човешки жива. Беше като живата Сента. Не бе така самоуверена, но нейният звезден поглед, зареян някъде към далечни хоризонти, бе същият като на Сента. Ами тези плътни и сочни устни в отлична хармония с правия и изящен нос? Дори косата си Сента връзваше на опашка по същия начин, когато излизаха навън, а около главата й се виеха ситни къдри, образували се от тъничките плитчици, на които я сплиташе през деня. Внезапно Филип бе обладан от силното, но все пак нелепо желание да целуне тази мраморна уста, да притисне своите устни към нейните, тъй сочни и меки на вид.

Той разбираше, че незабавно трябва да потисне този свой импулс. Отново уви статуята, но не със студения найлонов чувал, а с един стар вълнен пуловер и я пъхна в гардероба.

Разговорът за Сента и това да чуе някой друг да говори за нея (тук Филип се бе почувствал като предател, но наистина се бе съмнявал и изпитвал страх), да вкусва мелодичното й име върху устните си, да го чува произнасяно с небрежен тон от някой друг… Всичко това някак го възпламени, изпълвайки го с нов и мощен заряд. Желаеше час по-скоро да бъде с нея, задъхваше се от нетърпение, докато чакаше в колата и ругаеше, когато трябваше да спре на червен или жълт светофар. Щом стигна, той хукна по стълбите към подземния етаж. Цялото му тяло бе сковано от болка и копнеж по нея. С трескави, треперещи пръсти Филип пъхна ключа в ключалката, отвори вратата и до него достигна миризмата на горяща ароматизираща пръчица. Тогава пристъпи и влезе в прашната, зловонна и тайнствена обител.