Рут Рендъл
Шаферката (19)

19.

Тя седеше на масата в кафенето срещу него. Беше й обещал пет лири, за да я накара да дойде с него и да поговорят. Ала Филип все още отлагаше началото на разговора. Чудеше се кога за последен път Черил е мила косата си… а също и тялото си, впрочем. Под ноктите й се бе насъбрала чернилка. Върху мършавия среден пръст на ръката й проблясваше евтин сребърен пръстен. Филип си представи как тази ръка безкрай дърпа ръчката на някоя игрална машина също така механично, както фабричните работници редят частите върху конвейерната лента, ала не и с тяхното безразличие. Лицето й бе набраздено, както можеше да бъде само лицето на млад човек — с дълбоки резки и бръчки, които го правеха да изглежда не старо, а много, много изтерзано.

Откри я в един увеселителен парк в Тотенхам Корт Роуд, претърсвайки всички подобни заведения по „Оксфорд стрийт“. Там видя как сестра му загуби и последното си пени и по навик се обърна към мъжа до нея, за да иска назаем. Филип видя как мъжът й отказа, без дори да я погледне, и как тя прие отказа му. Беше се вторачил в редиците черешки, или каквото бе там, с такова внимание, та изглеждаше така, като че ли му изпробват зрението. Той няколко пъти поклати отрицателно глава и накрая махна със свободната си ръка по посока на Черил, сякаш искаше да й каже: „Изчезвай“. Алените и златисти светлини, постоянни и мигащи, прожекторите и шарените крушки, осветяващи и най-тъмните кътчета в това заведение, го правеха да изглежда като някаква сценична преизподня.

Трудно можеше да измъкне нещо от нея — тя бе така явно безразлична към всичко, след като той вече знаеше за тази нейна пристрастеност. Изобщо не я интересуваше какво още ще научи брат й или какво си мислеше. Черил заговори с неохота и отегчение. Сръбна от кафето и побутна чашата си встрани, потръпвайки като от погнуса.

— Той умря. Нищо не можеше да ме доближи до него повече от това. То ме караше да се чувствам като него. Предполагам, че точно така може да се каже. Навярно то е в кръвта ми… наследила съм го.

— Такива неща не се унаследяват.

— Откъде знаеш? Да не си доктор?

— Откога го правиш? Откакто той умря ли?

Черил кимна като направи грозна, отегчена физиономия. Всъщност обаче бе неспокойна. Взе лъжичката и започна нервно да почуква в ръба на чинийката.

— Кое те накара да започнеш? — попита я Филип.

— Минавах покрай едно такова заведение и си мислех за татко. На никого от вас не му бе така мъчно, когато той умря, както на мен. Нито дори на мама. И като минах оттам, се сетих за татко… Сетих се за онази нощ, в която се връщахме от почивка… Бяхме на кораба, а татко играеше на машината с черешките и всеки път, когато печелеше, ми даваше парите, като ми позволяваше и аз да опитам. На кораба нямаше много хора, а вие се хранехте някъде. Бяхме само двамата с татко. Беше нощ, звездите блестяха… Не зная дори откъде помня, че е имало звезди, защото не бяхме на палубата. Беше сякаш някаква магия… Татко непрекъснато печелеше, а парите непрестанно валяха. Мислех си за това и тогава ми хрумна да вляза и да опитам… Защо не?

— И така се пристрасти? — рече Филип.

— Не съм се пристрастила! Това не е наркотик!

За първи път Черил се оживи и на лицето й се изписа възмущение.

— Онзи мъж там… и той току-що ми каза, че съм пристрастена. „Ти си наркоманка“, вика, като че ли си инжектирам нещо… Никога не съм правила такова нещо! Никога не съм употребявала наркотик! Та аз дори не пуша!!! Какво им става на тия хора?! Щом харесаш нещо и веднага ти казват, че си вманиачен!

— Ти крадеш заради това, нали? Навикът ти е такъв, че се налага да крадеш, за да го поддържаш.

— Харесва ми, Фил. Не разбираш ли? Харесва ми повече от всичко друго на света! Наречи го хоби, ако щеш. Същото е, както Дерън е увлечен от спорта. Него не го наричате наркоман, нали? Това се казва интерес, какъвто и ти имаш, предполагам. Хората играят билярд и моникс, нали? И… и голф играят, и карти, и разни други игри, но не ги наричате маниаци!

— Не е същото. Ти няма да можеш да спреш — каза спокойно и уверено Филип.

— Но аз не искам да спирам! Защо да искам? Всичко щеше да е наред и нямаше да имам никакви проблеми, ако имах пари. Проблемът ми е, че нямам пари, а не машините.

Черил остави лъжичката, протегна ръка през масата и обърна дланта си нагоре.

— Нали каза, че ще ми дадеш пет лири?

Филип извади банкнотата от портфейла си и й я подаде. Беше ужасно, защото не искаше да прави сцена от това. Не му се щеше нито да я подава бързо и трескаво като храна на умиращ от глад човек, нито пък нарочно да се бави, както правят някои хора, дразнейки апетита на някое куче с кокал, който в последния миг грабват изпод муцуната му. Но щом извади небрежно банкнотата, така сякаш просто се канеше да плати сметката, Черил я грабна от ръката му, сетне пое дълбоко въздух и стисна устни. Тя не прибра банкнотата, а здраво я стисна в ръката си. Нямаше да я задържи дълго, за да си заслужава да я прибира някъде.

 

 

Когато Черил си тръгна, изгубвайки се сред святкащите машини с най-невероятни имена, Филип се върна в колата си, паркирана в една от страничните улички. Минаваше десет и половина и бе съвсем тъмно. Разговорът с Черил бе изместил собствените му тревоги. Съзнанието му бе докрай ангажирано с отчаяната самозащита на сестра му. Той смяташе, че тя отново ще бъде принудена да краде. Навярно вече го правеше… Щяха да я хванат и да я вкарат в затвора. Познатият себичен инстинкт за самосъхранение му нашепваше, че това навярно е най-хубавото, което би могло да й се случи. В затвора евентуално биха могли да я излекуват, да й помогнат. Но братът в него знаеше, че така сестра му щеше завинаги да бъде загубена за него. „Трябва да направя нещо — мислеше той. — Трябва!“

Филип виждаше, че не може повече да отлага завръщането си при Сента. Нямаше как да го отлага повече. Тя сигурно беше вече уплашена, разтревожена и се чудеше какво ли му се е случило. Докато караше към „Тарзъс стрийт“, Филип мислено търсеше начин, по който да й каже, че трябва да се разделят. Ако полицаите бяха открили нещо, той щеше да се принуди да остане с нея, но колкото и странно да бе, те не знаеха нищо. Сигурно нито един очевидец не се бе явил, никой нищо не бе казал за младо момиче с кръв по червената туника или пък за младо момиче пътуващо сам-самичко с железницата в неделната утрин. „Може би защото тя няма никаква връзка с Майерсън“ — помисли си Филип. Беше убийство на непознат човек, извършено от непознато лице — най-трудно за откриване, защото нямаше причина, нямаше мотив…

„А аз в такъв случай съучастник ли съм? Прикривам ли всъщност убийството?“ Каква полза щеше да има, ако убиецът на Майерсън бъдеше заловен и съден? Щеше ли това да върне клетия Майерсън? Една от причините за арестуването и задържането на убийците бе да не им се даде възможност да убиват отново. Филип вече знаеше, че Сента е убивала и преди. Тя му бе казала, макар и по заобиколен начин, но все пак му бе казала, че и преди е използвала стъклена кама.

Той бавно затътри крака надолу по стълбите. Изгаси светлината и тихо влезе в тъмната стая. Цареше пълна тишина, но щом приближи леглото, чу как Сента въздъхна в съня си. Дишането и непробудният й сън му подсказаха, че Сента бе взела още една от сънотворните таблетки на Рита. Иначе щеше да се събуди при идването му. Филип се съблече и легна до нея. Струваше му се, че това е единственото нещо, което може да направи. Дълго остана буден, взирайки се в бледата й скула, притисната в кафявата възглавница. Сребристите кичури улавяха и най-бледата светлина и странно грееха в мрака. Сента лежеше настрани, свила в юмруци мъничките си ръце, и притиснала ги към брадичката си. Известно време Филип лежа отделно от нея, а после внимателно и сякаш свенливо, като че ли се боеше, че Сента ще го отблъсне, той протегна ръка, обхвана талията й и я притегли към себе си.

 

 

Двамата бяха в стаята й, а навън бе ранна утрин. Беше малко след седем часа, но бе съвсем светло. Ярките слънчеви лъчи обилно струяха в мръсната и очукана стая през стъклата, покрити с дебел слой прах. Филип бе направил кафе. В една от бутилките бе останало малко мляко, ала от топлината то се бе вкиснало. Сента бе увила един шал около кръста си и друг около раменете си. Корените на косата й отново червенееха. Тя все още бе в нещо като транс от сънотворните хапчета. Гледаше унесено и движенията й бяха забавени, но Филип видя, че Сента е усетила промяната в него. Беше някак смирена и уплашена. Той седна в долния край на леглото, а тя в горния, като се облегна на възглавниците. Ала само след миг Сента запълзя по кафявите ромбове на юргана към него, протегна плахо ръка и взе дланта му в своята. Филип понечи да се дръпне, но не го направи. Остави дланта си в нейната и усети как гърлото му болезнено се сви.

За собствения му слух гласът му прозвуча така, сякаш бе силно настинал.

— Сента — рече Филип, — ти с втората стъклена кама ли го уби?

Въпросът бе толкова зловещ, самите думи, тяхното звучене, както и фактът, че съвсем сериозно бе задал такъв въпрос на жената, която би трябвало да обича и да говори с нея за женитба… Всичко това бе така зловещо, че той затвори очи и притисна с пръсти слепоочията си.

Сента закима с глава. Той знаеше какво става в ума й. За въпросите му, за неговите действия и за опасността тя нехаеше. Интересуваше я само едно: Филип да продължава да я обича.

Опитвайки се да овладее гласа си, той каза хладно:

— Тогава ти не разбираш, че полицията ще те открие. Цяло чудо е, че още не са го направили. Стъклените ками са връзката между двете убийства. След време те ще стигнат до тази връзка. Сигурно има някакви данни за това в компютърната им система. Защо още не са стигнали до тебе?

Тя го погледна и се усмихна. Държеше го здраво за ръката, следователно можеше да се усмихне.

— Искам да ме ревнуваш, Филип. Зная, че не е хубаво от моя страна, но ми е приятно, когато ме ревнуваш.

Тълкуванията й на въпросите му го накараха да види нещо ново: бавно и сигурно Сента загубваше нормалния си разсъдък. Слабата й връзка с реалността ставаше все по-слаба и несигурна.

— Аз не те ревнувам — отвърна й той, като се насили да запази спокойствието си. — Зная, че онзи Мартин не е означавал много за теб. Тревожа се за теб, Сента! Тревожа се за онова, което ще се случи!

— Обичам те — отвърна тя, взе ръката му между двете си длани и започна болезнено да я стиска. — Обичам те повече от себе си! Така че защо трябва да ме е грижа какво ще стане с мен?

Беше странно и ужасяващо, но Филип знаеше, че е вярно. Тя наистина го обичаше точно така и лицето й му го казваше. Думите бяха излишни. Той я придърпа към себе си в безличната и прашна, изпълнена със слънчеви петна стая. Притисна ръце към гърба й, а бузата си в нейната. Рецепторите му бяха безчувствени. Тялото му бе напрегнато от желанието му да се махне час по-скоро. Тя се сгуши в него. Времето минаваше — дълги, безкрайни мигове… Сториха му се часове. Най-накрая той каза:

— Трябва да тръгвам, Сента.

Тя се вкопчи в него.

— Нямам повече отпуска. Трябва да отида на работа.

Не й каза, че първо ще отиде при Фий и Дерън. Искаше да ги види, преди да са тръгнали за работа. Трябваше някак да се освободи от Сента, и то така, че да не я тревожи. Целуна я, за да я успокои. Покрита с шаловете, Сента се сви, подобно на ембрион, върху кафявия юрган. За да затъмни напълно стаята, Филип дръпна щорите почти до долу и излезе, без да се обръща назад.

 

 

Сутрин, по време на закуска зет му представляваше доста по-различна и по-приятна гледка, отколкото в късните следобедни часове, когато се просваше пред телевизора. Току-що избръснат, той отново бе хубавият младоженец, а бръчицата на челото му го правеше някак по-мъдър, докато съсредоточено изучаваше страниците, не на кой да е вестник, а точно на „Файненшъл Таймс“. Фий, винаги бърза и чевръста, се показа със сешоар в едната ръка и чиния с препечен сандвич в другата. Тя се смая, когато видя брат си, убедена, че той идва да й съобщи нещо лошо за майка им. Филип я успокои, като й каза, че всичко е наред и веднага се запита наум какво ли впрочем означаваше тази фраза.

Той се улови, че всъщност отлага разговора за истинската причина на посещението си. „Сигурно и другите хора често го правят“ — помисли си Филип. Първо навярно говореха за по-малките грижи и проблеми. Все пак фактът, че поставяше Черил в тази категория, го накара да се почувства виновен. Фий го изгледа невярващо. После смутено запали цигара. Държеше се така, сякаш дискутираха нещо съвсем обикновено, а не пристрастеността на Черил.

— Машините с черешките ли? — рече Дерън. — Едноръките бандити?! Ами аз често играя на тях, но никой не ме нарича маниак.

— Ти не си пристрастен към тях. Ти се владееш и можеш да спреш, а Черил не може.

Филип виждаше, че с тези двамата доникъде няма да стигне. Те отлично биха разбрали опасността от алкохолизма, например. Това ясно му показа колко много се е отдалечила от него сестра му и колко много се е доближила до Дерън. Навярно бе неизбежно и необходимо, за да трае бракът им. Най-после дойде моментът, в който той не можеше повече да отлага. Дерън стана от масата и посегна към ключовете за колата си.

— Кой е Мартин Хънт? — каза Филип.

— Какво?!

— Мартин Хънт, Фий. Сигурен съм, че от вас с Дерън съм го чувал.

Тя се намръщи и вирна нос, възмутена — сякаш не й се вярваше, че Филип е забравил.

— Много добре знаеш кой е!!! Какво става с твоята памет напоследък?!

— Да не е… да не е умрял?

— Откъде да знам?! Едва ли… Та той е млад! Само на двадесет и четири или двадесет и пет години. Защо да е умрял?

— Кой е той, Фий?

— Не зная — отвърна тя. — Аз познавах Ребека. Бях в едно училище с Ребека Нийв. А Мартин беше приятелят й. Това е, което знам… от телевизията и от вестниците.

Трябваше му време, за да смели фактите, да разбере значението на думите й, да си направи изводи. По-късно се питаше дали Фий не бе забелязала пребледняването му. Филип почувства как кръвта се дръпна от лицето му и как по гърба му полазиха тръпки. Усети и някаква слабост, като пред припадък. Той се хвана здраво за облегалката на един от столовете. Дерън се приближи до Фий, каза й, че тръгва и я целуна.

Фий влезе в кухнята и след малко се върна с ролка домакинска хартия, в която избърса ръцете си.

— Защо искаше да знаеш за Мартин Хънт?

Филип излъга. Сента добре го беше научила и сега той лъжеше почти без да чувства угризения.

— Някой ми каза, че е умрял при катастрофа — рече той.

Фий не се заинтересува.

— Не ми се вярва. Щяхме да чуем.

Тя отново изчезна и се върна, облякла памучен жакет.

— Трябва да вървя на работа, Фил. Ти идваш ли? О, щях да забравя! Мама ми се обади по телефона и ми каза, че Флора се върнала. Всъщност не знам какво точно имаше предвид. Тоест, тя каза, че Флора се е върнала — така сякаш е дошла сама, по своя собствена воля или нещо подобно…

Двамата слязоха долу и изведнъж се озоваха на улицата, огряна от яркото слънце. Този път Филип нямаше нужда да лъже.

— Аз я намерих… Случайно. Помислих си, че мама ще иска да си я върне и… и я взех.

— Защо не си й казал?! Тя си мисли, че е някакво чудо, че Флора сама е влязла и се е качила на бетонната площадка.

— Е, сигурно не го мисли сериозно — отвърна разсеяно Филип.

— Както и да е, аз ще й обясня.

Преди да се разделят, Фий го изгледа с любопитство.

— Наистина ли би целия този път, толкова рано сутринта само за да ме питаш за онзи човек, когото дори не познаваш?

 

 

Филип преповтаряше наум обяснението си за Кристин. Това отвличаше мислите му от по-неотложните проблеми, помагаше му да не мисли за трудностите, пред които трябваше да се изправи. Щеше да каже на майка си как доста дълго време е знаел, че Арнъм вече не притежава Флора, защото я е продал. Той, Филип, бе пуснал обява във вестника, че я търси, най-накрая я беше намерил и я бе донесъл като изненада за Кристин. Но възможността да поднесе по подобаващ начин този свой фойерверк на изобретателността му бе отнета.

Черил се бе заключила в стаята си. Кристин се завтече към Филип с побеляло от ужас лице. Той не можа да влезе, не можа дори да извади ключа от ключалката, когато майка му се хвърли в прегръдките му. Филип обгърна раменете й с ръце и се опита да говори спокойно.

— Какво има? Какво се е случило?

— О, Фил! Полицията беше тук! Доведоха Черил и претърсиха цялата къща!

— Какво искаш да кажеш?!

Филип я накара да седне. Кристин се тресеше цялата, а той здраво стискаше ръката й.

— Хванали я да краде в един магазин! — издума Кристин, останала без дъх. — Само някакъв парфюм, но тя… но тя… — Кристин замълча, пое дълбоко въздух и продължи: — Тя имала и други неща в чантата си. Завели я в участъка, написали й обвинителен акт или там каквото се прави, и я доведоха вкъщи. Дойде една полицайка с чин сержант и един млад мъж, цивилен.

Внезапно Кристин избухна в истеричен, задавен смях.

— Двамата изглеждаха толкова абсурдни и смешни сред цялата тази… цялата тази ужасия!

— Какво ще стане с нея? — попита Филип безпомощно.

— Утре сутринта трябва да отиде в съда — отвърна Кристин спокойно и почти хладно, ала внезапно отново захлипа, нададе нещастен, жален вик и затисна с длан устата си.