Рут Рендъл
Шаферката (21)

21.

Собственият му разум откри обяснението. Беше като кръстословица във вестник: поглеждаш отговора на последната страница, а когато го прочетеш, ти се струва толкова ясно и очевидно, че се чудиш как изобщо е било възможно да не се сетиш.

Полицаите сигурно са записвали и най-дребната подробност от неотдавнашното минало на Харолд Майерсън. Говорили са с всички негови познати и съседи и са отбелязвали всеки посетител в къщата. Интересът им е бил събуден от кражбата на Флора и описанието на крадеца, дадено от съседа на Майерсън. Един или може би повече очевидци бяха разказали как някакво дребно, младо момиче с дълга, сребърно руса коса е било забелязано близо до мястото, където е бил убит Майерсън в онази неделна утрин, а също и в метрото по-късно. Можеше ли да има някаква връзка между момичето и крадеца на статуята? Беше възможност едно на хиляда. Ала в полицията никога не пренебрегваха такива възможности.

Филип разбираше, че ако не бяха видели Флора в неговата собствена градина, те никога нямаше да го открият… и съответно никога не биха стигнали до Сента. Той ги беше завел при Сента. Беше ги завел чрез статуята, на която тя приличаше.

Всичко това минаваше през ума му, докато караше към „Тарзъс стрийт“. Филип не се бави много и не каза нищо на Рой. Странно как някогашният му копнеж по Сента се върна отново, когато чу как Морис я описа. Нямаше представа какво ще каже, нито пък какво ще направи, когато отидеше при нея, но знаеше, че трябва да отиде, да й каже и да й помогне по някакъв начин. Не можеше повече да се заблуждава, че след всичко това полицаите нямаше да я открият.

От забуленото в облаци небе закапа дъжд. Отначало бяха единични капки, едри и плоски като монети, а после се изсипа порой, както ставаше в тропиците. Не беше и обикновен порой, а струи, които сякаш със сила се изтръгваха от небето и яростно се спускаха надолу като водна стена или стоманена преграда, стоварваща се с трясък върху земята. Вместо да просветлее от дъжда, небето като че ли стана още по-тъмно и по пътя си Филип виждаше как в къщите и блоковете светват лампи. Всички караха на фарове. Неговите също бяха запалени и образуваха две неясни пътечки в мътния порой.

Джоули и една възрастна жена с кученце в пазарска количка седяха един до друг под стряхата на старата църква. Положило муцуна между лапите си, кучето приличаше на онези мили същества, които рисуваха върху поздравителните картички. Джоули му махна с ръка. Внезапно, по някаква необяснима причина Филип се сети, че днес бе денят, когато трябваше той и Сента да започнат работата си по апартамента. Бяха решили това през последния уикенд… онзи приказен, слънчев и щастлив уикенд, който сякаш бе преди хиляда години. Бяха си казали, че идния петък ще трябва да се качат в апартамента, за да видят какво има да се прави. Той трябваше да й помогне в нещо, което Сента не можеше да свърши сама.

Филип затвори телефона веднага. Не желаеше да отговаря на никакви други въпроси от страна на инспектор Морис. Просто постави слушалката на мястото й и гласът на инспектора изчезна. Сигурно веднага щеше да позвъни отново, но когато Люси или Рой му кажеха, че е излязъл, щеше да разбере… Щеше да узнае, че разговорът им не е бил прекъснат случайно, защото Филип бе затворил телефона умишлено. Щеше да знае вече, че Филип бе виновен — виновен като съучастник или изплашен и отчаян от това, че можеха да разкрият самоличността на приятелката му. А то щеше да стане твърде скоро. Веднага можеше да разбере коя е и къде живее. Щеше да е и много лесно. Трябваше само да попита Кристин… Или пък Фий… Те бяха толкова простодушни, че веднага щяха да му дадат адреса на Сента.

Филип спря колата пред къщата, възможно най-близо до външните стълби. Двете гуми попаднаха в току-що образувалата се от дъжда локва. Този порой беше огромен ревящ водопад, който като сива стена му преграждаше пътя към къщата. Спомни си за дъжда през онази първа нощ, в която се бяха любили след сватбеното тържество на Фий. Но тогава бе различно… Дъждът бе нищо в сравнение с яростната стихия сега. Къщата почти не се виждаше. Водната маса, изливаща се върху земята, образуваше полупрозрачна завеса, подобна на мъгла, ала все пак гневна и развихрена.

Филип отвори вратата на колата, бързо я затръшна след себе си и хукна с все сила към входа. За тези няколко секунди, докато стигне от колата до стряхата над външните стълби, той стана вир-вода. Отръска се, свали сакото си и влезе в къщата. Веднага разбра, че Рита и Джакопо ги няма. Винаги го усещаше, макар че не знаеше как. В къщата бе съвсем тъмно. Сигурно навсякъде бе тъмно поради мрака, предизвикан от бурята. Филип не би могъл да каже защо не запали лампата, но не я запали.

Из стълбището не се носеше миризмата от ароматизиращите й пръчици. Нямаше друг мирис, освен обичайния, с който човек свикваше, когато често идваше тук. Бързаше да бъде с нея, но сега, пред вратата й се спря. Трябваше да се стегне малко преди да я види. Филип пое дълбоко въздух, изпусна го бавно през ноздрите си, стисна очи, после пак ги отвори и влезе в стаята. Тя бе празна. Сента я нямаше.

Личеше обаче, че е излязла преди малко. В една чинийка върху ниската масичка гореше свещ. Беше нова — фитилът й бе още съвсем къс. Щорите бяха спуснати и в стаята бе тъмно като в рог. Сигурно не бе излязла навън… В този дъжд?! Филип повдигна щорите. Дъждът се стичаше по стъклата — тръпнещ, стенещ водопад.

Зелената й рокля, която бе сякаш изтъкана от дъжд — водни нишки, превърнали се в коприна — бе преметната върху плетения стол. Сребърните й обувки с високи токове бяха поставени една до друга под него. На леглото имаше няколко листа хартия, напечатани на пишеща машина и защипани в едно… навярно сценарият. Филип излезе от стаята и тръгна нагоре по стълбите. Когато стигна горната площадка, се поколеба. Сента често се качваше горе. За нея апартаментът беше нещо като родна стряха. Той изкачи и следващите стълби и се озова сред стаите, които някога бе разглеждал. Тогава Сента се къпеше в банята на Рита, защото се бе прибрала сутринта и му бе съобщила, че е убила Арнъм.

Стаите си бяха същите: онази, в която имаше чували с дрехи и вестници, и другата — спалнята на Рита и Джакопо, в която прозорецът бе покрит с кувертюрата за легло, закована за дървената рамка. На пода се мъдреше гумена постилка вместо килим. Филип отвори вратата на банята. Вътре нямаше никой, но като се върна на стълбищната площадка, чу как някаква дъска над главата му изскърца. „Днес трябваше да започнем да работим горе. Започнала е без мен. Решила е да поработи, преди да дойда аз. Всичко, което се случи между нас досега — всичко, което й казах, страховете, ужасът, омразата ми… Всичко е било напразно.“ Изведнъж той разбра, че през цялото време, докато бе карал насам, а после бе спрял колата и влязъл в къщата, Филип се бе страхувал от онова, което Сента би могла да направи — да се самоубие и той да я намери мъртва.

Отиде до първото стъпало от последното стълбище нагоре и там постепенно Филип почувства миризмата. Отгоре се носеше ужасна смрад! Той почувства, че с всяка секунда вонята ставаше все по-остра. Филип знаеше, че усещането му бе подобно на онова, в началото, когато за първи път стъпи в тази сграда, но усети и друго — имаше нещо, което не бе помирисвал досега. Миризмата бе нова за него и сигурно не бяха много хората, принудени да изтърпяват подобна смрад в наши дни. Дъската над главата му отново изскърца. Филип заизкачва стъпалата, опитвайки се да диша само през устата, за да изключи рецепторите си за обоняние.

Вратите на всички стаи бяха затворени. Не мислеше за нищо. Отдавна бе престанал да разсъждава върху това как някога със Сента крояха планове да живеят тук. Движенията му бяха повече инстинктивни. Дъждът не се чуваше вече. Отвори вратата на хола. Светлината бе слаба, но не беше тъмно, тъй като върху капандурите нямаше нито пердета, нито щори. Тук бе най-задната част на къщата и през тези обливани от дъжда прозорци се виждаше само небето — сурово и сиво като гранит. В стаята нямаше нищо друго освен едно старо кресло и шкаф. А на пода, между прозореца вляво и полуотворената врата на шкафа за дрехи се виждаше нещо, подобно на носилка или дървена решетка. Оказа се врата, върху която бе постлано сиво одеяло.

Там стоеше Сента. Бе облечена в същите дрехи, както тогава, когато бе ходила в Чигуел — червена туника от памучно кадифе, която щателно бе претърсвала за петна от кръв, дънки и маратонки. Косата си бе вързала на опашка с някаква кърпа на червени ивици. Тя му се усмихна и изведнъж напълно се промени — сякаш цялата се разтвори в усмивката си. Всичко бе усмивка — лицето й, тялото й… Сента се приближи към него, разтворила ръце за прегръдка.

— Знаех, че ще дойдеш. Усещах го. Мислех си: „Филип ще дойде при мен. Той не говореше сериозно онези неща, не би могъл“. Не е ли странно?! Изплаших се, но само за миг. После разбрах, че моята любов към теб е твърде силна, за да й се противопоставиш и да престанеш да ме обичаш.

„Да, така е… Така е!“ — помисли си Филип. Любовта му към нея се върна, стоварвайки се отгоре му като мощен водопад. Болката, състраданието и нежността, която чувстваше към нея, го изгаряха отвътре, в очите му напираха сълзи. Той я прегърна, а тя се притисна към него така, сякаш искаше да влезе в неговото тяло.

Този път Сента първа се освободи от прегръдката. Тя отстъпи назад и го погледна, наклонявайки леко глава. Необяснимо защо, Филип внезапно осъзна, че докато я бе прегръщал, изпълнен от все по-силна любов към нея, той не бе чувствал миризмата. Сега обаче тя го заля като гореща вълна. Беше смрад, която човек неволно свързваше с мухите. Сента протегна ръка, взе неговата в своята и промълви:

— Скъпи мой Филип, ти каза, че ще ми помогнеш в нещо, което трябва да направя… Е, което ние трябва да направим. Всъщност трябва да го направим и чак тогава да обсъдим какво ще предприемем, за да живеем тук.

Тя се усмихна. Усмивката й беше като на луда жена — демонична, куха, откъсната от реалния свят.

— Трябваше да го направя по-рано — продължаваше Сента. — Зная, че трябваше, но не съм толкова силна физически, че да успея сама.

В съзнанието му всяка мисъл изчезна. Той стоеше вцепенен и чувстваше… чувстваше болката и малката й, като на дете, гореща ръка в своята… Имаше да й каже хиляди неща, ужасни неща! Но вместо това, той смотолеви глуповато:

— Но аз мислех, че Джакопо…

— Те ще се върнат чак утре, а и не искам никой друг да знае. Трябва да свършим тази работа, преди да се върнат, Филип.

„Касапница… Месарски магазин, оставен отворен в продължение на няколко горещи дни“ — помисли си Филип. Магазин, пълен с гниещо месо, след като бе избухнала бомбата и всички бяха измрели от ядрената радиация. Сента открехна вратата на шкафа. Стори му се, че видя лице… Беше като лицето на Флора, надничащо от тъмните дълбини на гардероба в собствената му стая, кухо и безжизнено. И все пак не беше същото! Ни най-малко! Някога това нещо в шкафа, подпряно на голата стена вътре, е било младо момиче… То все още бе в своя зелен анцуг…

Филип нададе вик на ужас и с две ръце затисна устата си. Вътрешностите му се обърнаха и сякаш всичките му жизнени сокове се надигнаха в гърлото му. Подът се олюля под краката му. Не припадна, но и не можа да остане прав. С протегнати напред ръце, като плувец, порещ водните дълбини, той се свлече на колене върху носилката.

Сента нищо не забеляза. Значението на всичко това не достигна до нея. Тя просто надничаше в шкафа, сякаш в него имаше някакъв досаден и ненужен предмет, който по някакъв начин трябваше да бъде изваден оттам и изхвърлен. Сигурно всичките й други сетива, освен зрението, бяха напълно блокирали. Филип видя как Сента пъхна ръката си в шкафа и извади нещо оттам — кухненски нож с почерняло от стара кръв острие. Тя лъжеше само за дребните неща, за подробностите…

— С кола си, нали, Филип? Мисля, че върху дъската ще можем да пренесем това нещо долу, в моята стая, а като се стъмни ще…

— Млъкни, за бога! Престани! — кресна й Филип.

Сента бавно извърна към него воднистите си, бледи очи.

— Какво има?

Онова, което последва, бе най-големият подвиг в живота му досега. Той се надигна от носилката, изправи се и с крак затвори вратата на шкафа. Обгърна Сента с ръце и я избута навън от стаята, затваряйки вратата след себе си. Тази беше само втората врата. Ноздрите му, цялата му глава отвътре и мозъкът му сякаш бяха проникнати от миризмата. Колко ли много врати трябваше да затръшне още, за да избяга от нея?! Той я повлече със себе си — първо до площадката, после надолу по стълбите, докато двамата заедно не се строполиха върху стъпалата. Филип затисна с ръце раменете й, а с длани обхвана лицето й и го издигна към своето. Устните им почти се допряха.

— Чуй ме, Сента! Издадох те на полицията. Нямах такова намерение, но така стана. Те ще дойдат тук, и то скоро.

Разтворила устните си, Сента го изгледа с широко отворени очи. Филип очакваше, че тя ще се нахвърли върху него с юмруци, ще го рита и хапе, но се излъга. Сента бе неподвижна и безжизнена. Тя сякаш увисна в ръцете му.

— Ще те измъкна оттук — рече й той. — Ще се опитам! — Не беше мислил за това, но все пак каза: — Затова ще използваме колата ми. Ще те отведа някъде.

— Не искам никъде да ходя — рече Сента. — Къде да отида?! Не искам никъде да ходя без теб!

Тя се изправи. Изправи се и той. После двамата слязоха долу. Миризмата беше вече друга. Също както преди миришеше на плесен и вкиснато. „Сигурно изминаха часове, откакто говорих с Морис“ — помисли си Филип. Сента отвори вратата на подземната си стая. Свещта бе догоряла в чинийката, оставяйки купчинка восък. Филип вдигна щорите и видя, че дъждът бе спрял. От двете страни на улицата, покрай тротоара се стичаше вода. Изпод колелата на минаващите автомобили се вдигаха пръски. Той се обърна към Сента и видя, че за нея само едно нещо имаше смисъл.

— Обичаш ли ме още, Филип?

— Да — отвърна той.

Дали бе лъжа или истина, вече не знаеше…

— И няма да ме изоставиш?

— Няма да те изоставя, Сента.

Филип приседна на леглото до нея и извърна лицето си, за да не вижда отражението му в огледалото — съсипано, изплашено, наранено лице. Сента допълзя по дюшека до него и той я взе в прегръдките си. Тя се сгуши в обятията му и прилепи устните си до шията му. Филип я притисна плътно към себе си. Чуваше как колите профучават по наводнената улица и как една от тях спря точно пред къщата. „За какво се сеща човек, за какво мисли в миг на ужас?!“ — питаше се мълком Филип. Когато открадна статуята, си бе помислил, че едва ли ще изпратят полицейска кола за такава дреболия.

Ала за това тук щяха! За това щяха!