Рут Рендъл
Шаферката (7)

7.

Той не посмя да я остави сама и стоя при нея цялата нощ. Изля и последните глътки вино от бутилката в едната от зелените чаши. Сента почти не говореше, само плачеше и се притискаше към него. Но Филип се изненада от лекотата, с която тя веднага заспа — веднага щом виното свърши и завивката бе дръпната отгоре й.

Той обаче не заспа така лесно. Лежеше буден и се вслушваше в шума от танцуващите нозе там, горе над него: едно, две, три… едно, две, три… Мелодията достигаше до него на вълни — валс „Тенеси“… Беше нещо от Лехар, като че ли… Филип рядко помнеше имена, но Кристин имаше много плочи.

В стаята винаги ставаше студено през нощта. Беше лято и навън бе топло, но тук вътре от стените изпълзяваше някаква мразовита влага… Стаята, разбира се, бе наполовина в земята. Не след дълго Филип стана, вдигна щорите и отвори малкото прозорче в горния край. Ароматизиращата пръчица бе изгоряла докрай и възкиселата смрад отново бе изпълнила пространството.

Лицата и телата им, сгушени едно в друго, очертанията им под лилавата памучна завивка — всичко това се виждаше по такъв начин в мътното огледало, че приличаше не толкова на отражение, колкото на платно, нарисувано с тъмни маслени бои от стар майстор. Над главата му стъпките не преставаха: едно, две, три… едно, две, три… пим-пам-пум, пим-пам-пум… Започваха от стената при прозореца и огледалото на Сента затреперваше. После се понасяха през стаята и стигаха до вратата… Сетне пак обратно до прозореца. Ритъмът на музиката най-после го потопи в дълбок сън.

На сутринта Филип трябваше да си отиде вкъщи, за да се погрижи за кучето. Нещата винаги изглеждаха толкова различни сутрин. През отворения прозорец в стаята бе нахлул свеж въздух. Долавяше се и лек полъх на зеленина от някой заден двор, който по изключение не бе запълнен с разглобени на части автомобили или пък с натрошени тухли и вар.

Филип приготви нес кафе, извади хляб, масло и портокали. Сента бе мрачна и притихнала. Очите й бяха подпухнали, челото — навъсено. Той се боеше, че там, където го бе ударила с юмрук, имаше синина. Старото замъглено огледало му показа, че окото му е кървясало и че около него наистина се образуваше синина. Китката му бе отекла — там, където Сента го бе ухапала. Следите от зъбите й бяха останали тъмночервени.

— Ще се върна след няколко часа.

— Сигурен ли си, че искаш да се върнеш?

— Разбира се, Сента. Знаеш, че искам. Виж, съжалявам за онова, което казах… че не ти вярвам. Беше нетактично и глупаво.

— Не беше нетактично. Това показва, че ти изобщо не ме разбираш и не се чувстваш едно цяло с мен. Търсих те цял живот и когато те намерих, разбрах, че това е моята карма. За тебе обаче не е. За теб аз просто съм интимна приятелка.

— Ще те убедя, че не си права, дори да ми трябва цял ден за това! Защо не дойдеш с мен? Така ще бъде по-добре. Нима ще стоим все в тази стая?! Ела с мен!

Тя не се съгласи. Докато се качваше по стълбите, Филип с яд си мислеше, че не тя, а той е нараненият. Веднъж, докато правеше пломба на един от кътниците му, неговият зъболекар му каза, че ухапването от човек е много по-опасно от това на животно. Ама че смешна мисъл! Нищо нямаше да му стане от нейното ухапване… Чудеше се само как да го скрие от другите, докато оздравее.

Харди получи обичайната си кратка разходка и заради гузната си съвест Филип му даде малко повече от кучешката консерва „Кеноумийт“, въпреки че за такива дребосъци като Харди, това не се препоръчваше.

Филип се изкъпа и сложи пластир върху раната си, но после го махна. Ако Сента го забележеше, щеше да си помисли, че се превзема и че иска нарочно да покаже на всички какво му е направила. Така или иначе, трябваше да сложи лепенка на окото си. Кой знае какво щеше да каже Рой на сутринта, но нямаше намерение да се тревожи за това сега.

Запита се дали да не купи вино за Сента… Но пък ако не купеше нищо, така щяха да имат напълно основателна причина да излязат навън. Денят беше прекрасен, небето бе чисто, а слънцето вече припичаше. Мисълта да прекара целия ден в онази подземна стая го потисна. За първи път не чувстваше желание към Сента. Можеше да мисли за нея, без да изпитва необходимостта да прави любов с нея. Може би след събитията от предния ден това бе съвсем естествено.

Когато пристигна, Филип се спря за миг преди да изкачи външните стъпала и погледна към прозореца на стаята й. Сента отново бе спуснала щорите. Той влезе в къщата и заслиза по стълбището към сутерена. В стаята й този път не гореше ароматизираща пръчица. Тя отново бе в леглото и дълбоко спеше. Филип почувства разочарование и дори се ядоса. Ако знаеше, щеше да се забави повече, за да свърши някоя работа, оставена за неделния ден, да поиграе тенис с Джеф и Тед, както правеше понякога или да отиде да поплува в „Суис Котидж“. Можеше поне да си донесе неделния вестник.

Той седна на единствения стол в стаята и се загледа в Сента. Почувства прилив на нежност към нея и някак си му стана мъчно. Прииска му се да я докосне. Съблече се, легна до нея и я обгърна с ръка — така, както се бе сгушила.

Сента се събуди към един и половина. Облякоха се и отидоха до близкия бар. Тя бе спокойна и мълчалива, вглъбена в себе си и не обръщаше голямо внимание на онова, което Филип й говореше. Той все още не чувстваше желание към нея, но се радваше, че е в нейната компания. Все повече и повече се изненадваше, че на времето дори не я бе сметнал за хубава. Когато излязоха навън, нито една от жените по улицата не можеше да се мери с нея по хубост. Тя си бе сложила сребърната рокля с клюмналата сива роза отпред и сребърните обувки с невероятно високи и тънки токове. Изведнъж бе станала висока. Беше затъкнала косата си зад ушите, на които се полюшваха дълги обеци от кристални висулки като на полилей. Мъжете се обръщаха след нея, хвърляйки похотливи погледи към голите й бледи нозе, тънката й талия и едрите й гърди, ясно очертани под плътно прилепналата й рокля. Филип бе горд, че е с нея и кой знае защо — малко нервен.

 

 

На връщане Сента му заговори за странните окултни неща, които я интересуваха, за хармонията и многопластовите вибрационни честоти, за красотата на съзвучието във вселената, за съществуващите модели на дисхармония. Филип се вслушваше по-скоро в мелодията на гласа й, отколкото в думите, които изричаше. Сигурно в актьорското училище я бяха научили да говори с тази дикция и този сопранен тембър. Говорът й беше като песен. Тогава се сети, че не й вярва много за КАДИ. Колко трудно и сложно бе всичко, когато човек не знаеше на какво да вярва и на какво не!

Когато влязоха в къщата, го обхвана боязън за това как ли щяха да прекарат остатъка от деня. Можеше ли да се държи по съвсем обикновен начин с нея — просто да седи, да бъде с нея, да правят нещо… не непременно любов… да бъде заедно с нея — така, както бяха баща му и майка му? Тя сигурно щеше да поиска да се люби с него и той се уплаши, че няма да може. Отдъхна си, когато Сента седна на леглото и му посочи стария плетен стол. Искала да поговори с него… Имала да му каже нещо.

— Какво означавам аз за тебе, Филип?

— Всичко — отвърна просто и искрено той.

— Обичам те — рече Сента.

Толкова простичко и нежно му го каза, така по детски непринудено, че го заболя сърцето. Беше го помолила да не й го казва и му бе обещала тя също да не го прави. Така че сега Филип разбра — беше дошло времето да се каже истината. Той протегна ръце към нея, ала Сента поклати глава. Тя сякаш гледаше през него, взираше се някъде далече с очите на Флора. Докосна ръката му и леко прокара пръста си по раната върху китката му.

— Казах ти, че не бива да говорим за това, докато не сме сигурни. Е, аз съм сигурна сега. Обичам те. Ти си другата моя половина. Бях незавършена, преди да те открия. Съжалявам, че те нараних снощи. От мъка си загубих ума. Ударих те и те ухапах, защото така дадох отдушник на скръбта и нещастието си. Вникваш ли в смисъла на думите ми, Филип?

— Разбира се.

— А ти обичаш ли ме така, както аз те обичам?

Случаят бе някак тържествен. Трябваше да се покаже като силен и сериозен човек. Нарочно придавайки на гласа си известна доза решимост, Филип каза:

— Обичам те, Сента.

— Де да беше достатъчно само да го кажеш, Филип. Обаче не е. Трябва да докажеш любовта си към мен, а аз моята към теб. Мислих за това цялата сутрин, докато те нямаше. Лежах тук и мислих как всеки от нас трябва да направи нещо голямо, за да докаже любовта си.

— Много добре — рече Филип. — Аз ще го направя. Какво искаш от мен?

Тя мълчеше. Кристално зелените й очи, загледани до този миг в някакви незнайни хоризонти, се спряха върху него и срещнаха погледа му. Нямаше да е като с Джени… да се сгодят или нещо подобно. Сента не беше такава. Нито пък щеше да поиска от него да й купи нещо. Филип потръпна при мисълта, че Сента би могла да поиска от него да си среже вената, за да могат двамата да смесят кръвта си. Това вече беше нейният стил и Филип щеше да го направи, макар и да не му харесваше.

— Вярвам, че животът е едно голямо приключение — каза Сента. — Зная, че и за тебе е така, защото ти усещаш нещата по същия начин като мен. Животът е ужасен и красив, и трагичен, но повечето хора го правят обикновен. Когато ти и аз правим любов, ние достигаме до един момент на изострено съзнание — миг, в който всичко изглежда ясно и красиво, а чувствата ни са така мощни и наситени, та сякаш изпитваме всичко за първи път, по един съвършен начин. Ами така трябва да бъде винаги, трябва да се научим как да го правим… не с вино или наркотици, а като живеем, използвайки максимално нашето съзнание и като непрестанно караме всяка фибра от нашето тяло да чувства живота.

Филип кимна. Сента бе говорила за това и на връщане от бара. Най-ужасното нещо обаче беше, че на него му се доспа. Бе ял много на обяд и бе изпил половин литър бира. В момента най-много му се искаше да се сгуши с нея на леглото, докато и двамата заспят. Признанието й, че го обича, го направи извънредно щастлив, но с това желанието му за сън се усили и той усети нещо като лек прилив на похот… Но тази работа можеше да почака, докато се наспяха, а телата им отпочинеха. Тогава щяха да бъдат топли и отпуснати и… Филип посегна към ръката й.

Тя се дръпна и предупредително вдигна показалеца си.

— Някой е казал следното: за да можеш да твърдиш, че си изживял всичко докрай, трябва да си извършил четири неща. Знаеш ли кои са те? Сега ще ти ги кажа: да засадиш дърво, да напишеш стихотворение, да правиш любов с някого от собствения си пол и да убиеш някого.

— Първите две… хм, дори първите три… сякаш нямат много общо с последното.

— Не се присмивай, Филип. Ти твърде много иронизираш. Има неща, с които човек не бива да се подиграва.

— Но аз говорех сериозно! Смятам, че няма да направя нито едно от нещата, които спомена, обаче надявам се това да не означава, че не съм живял изобщо.

Филип я гледаше, любувайки се на очите й — големи и ясни — и устата й, която никога нямаше да му омръзне…

— Когато съм с тебе, Сента, аз наистина чувствам, че живея.

Това бе покана за любов, но Сента не й обърна внимание. Много тихо и с някакъв дълбок трагизъм в гласа тя каза:

— Аз ще ти докажа, че те обичам, като убия някого заради тебе, а ти трябва да убиеш някого за мен.

 

 

Откакто се бяха върнали, едва сега Филип усети колко е мръсен въздухът в стаята и колко лошо мирише леглото, колко претъпкан е чувалът с мръсното бельо… Той стана, за да дръпне щорите и да отвори прозореца. Опря се на рамката, дълбоко пое от свежия въздух, нахлуващ от „Тарзъс стрийт“, и подхвърли през рамо:

— О, да! Кого си набелязала?

— Не е нужно да е някой специален. Всъщност по-добре да не е. Някой скитащ по улиците нощем. Ето, тази там става.

Сента посочи навън през отворения прозорец към една от фигурите, настанили се на улицата. Беше старица, която се прехранваше с боклуците от сметищата, опряла гръб в перилата, ограждащи сутерена.

— Някой като тази жена… Който и да е. Това не е важно — продължаваше Сента. — Важното е да го направим. Извършването на такова ужасно деяние поставя човека извън рамките на обикновеното общество.

— Ясно.

Гърбът на старицата приличаше на боклукчийска торба, оставена на хората от чистотата, за да я приберат. Не беше за вярване, че в тези дрипи се криеше човешко същество, което имаше чувства и можеше да изпитва радост и болка. Филип бавно се извърна от прозореца, но не седна. Облегна се на изпочупената и нащърбена рамка на огледалото. Лицето на Сента бе напрегнато и съсредоточено, но въпреки това нищо не изразяваше. Филип си помисли, че тя говори като някой, който произнася реплики от някаква пиеса, и то доста бездарно.

— Аз ще знам какво си направил за мен и ти ще знаеш онова, което съм сторила за теб, но никой друг няма да знае. Ние ще споделим помежду си тези ужасни тайни. Трябва да сме сигурни, че всеки от нас означава за другия много повече, отколкото целия свят… Ако ти можеш да направиш това за мен и аз — за теб…

— Сента — започна Филип, като се мъчеше да запази спокойствие, — аз съм сигурен, че ти не говориш сериозно. Всички тези неща са твои фантазии. Вероятно си мислиш, че ще успееш да ме заблудиш, но грешиш.

Лицето й изведнъж трепна и тя откъсна поглед от далечните хоризонти, като се взря в очите му. Гласът й все още бе хладен и безучастен, но в него се почувства и враждебност.

— Какви неща?

— О, няма смисъл! Аз знам и ти също!

— Не знам. Какви неща?

Не му се искаше да говори за това, че му беше нужно потвърждение или нещо подобно, но просто така се случи и Филип каза:

— Ами, щом искаш да чуеш… Цялата тази история за майка ти, за всичките ти пътувания по света, за това, че уж си се явявала на прослушване заедно с Миранда Ричардсън. Зная, че това са просто бълнувания, фантазии… Не исках да го споменавам, но какво мога да направя, когато ми говориш за убийства, та да сме докажели един на друг, че се обичаме?!

Докато говореше, Филип непрекъснато си вдъхваше кураж, за да се подготви срещу реакцията й. Очакваше, че тя ще се нахвърли върху него, както предната вечер. Обаче Сента бе спокойна и неподвижна като статуя. Бе сложила ръце в скута си и ги гледаше някак вцепенено. Сетне вдигна очи към него и каза:

— Значи, Филип, ти не вярваш на това, което казвам?

— Как да ти вярвам, когато ми приказваш такива неща?! На някои твои истории вярвам, но…

— Добре. На какво не вярваш?

Той всъщност не й отговори.

— Виж, Сента, нямам нищо против твоите фантазии. С много хора се случва да фантазират. Така правят живота си по-интересен. Не съм против фантазиите ти и когато става въпрос за семейството ти, за актьорската ти кариера, но да се убиват хора… Толкова е грозно и безсмислено! Пък освен това е и губене на време. Сега е почивен ден. Неделя е. Бихме могли да се забавляваме някъде навън. Чудесен ден е, а ние седим тук, в тази… ами, честно казано, отвратителна дупка, докато ти ми обясняваш как трябва да убия онази нещастница, седнала отвън, на улицата.

Изведнъж Сента се превърна в олицетворение на музата на трагедията — мрачна и сериозна. Изглеждаше така, сякаш му съобщаваше някаква ужасна новина, отнасяща се до семейството му или до смъртта на любими хора.

— Аз съм абсолютно, напълно, съвсем сериозна — рече тя.

Филип почувства как лицето му се стегна, подобно на маска. Той се взря в нея и навъси чело, мъчейки се да я разбере.

— Не може да бъде!

— Ти сериозно ли говориш, като казваш, че ме обичаш и че би направил всичко за мен?

— Ами да, но в границите на разумното — отвърна намусено Филип.

— В границите на разумното! Направо ми се повръща! Не виждаш ли, че онова, което е между нас, не може да бъде разумно? То е извън разума!

— Значи ти наистина го вярваш — промълви с горчивина Филип. — Или поне така си мислиш, което е същото при сегашното ти състояние.

— Аз съм готова да убия някого, за да докажа любовта си към теб и ти трябва да направиш същото.

— Ти си луда, Сента. Точно така — луда си.

Гласът й прозвуча сякаш от много далече. Бе студен като камък.

— Само да си посмял да ми го кажеш още веднъж…

— Няма… аз само се пошегувах. О, за бога, Сента! Хайде да говорим за друго, моля те! Нека да направим нещо… Не можем ли да забравим всичко това? Та аз дори не си спомням как стигнахме дотук!

Сента стана и се приближи към него. За най-голям свой срам Филип покри с длани лицето си, за да се предпази от евентуален удар.

— Няма да те нараня — рече му тя с презрение.

С малките си като на дете ръце Сента махна дланите му и го погледна право в лицето. Тънките й токчета я правеха доста по-висока и тя трябваше съвсем леко да вдигне очи.

— Отказваш ли да го направиш, Филип? Отказваш ли?!

— Разбира се! Ти може би не знаеш, всъщност още не ме познаваш, но аз мразя самата мисъл за извършване на убийство или каквото и да било насилие. Това не само ми е противно! То ме отегчава! Не мога да гледам филмите на ужаса, които дават по телевизията, пък и не искам. Не ме интересуват! А ти ми казваш, че трябва да убия някого! Що за престъпен тип си мислиш, че съм?!

— Мислех, че си другата половина на нашите слети в едно души.

— О, престани с тези глупости! Такава помия е! Всичките гадости за карма, съдби и други подобни тъпотии! Време ти е да пораснеш вече и да заживееш в действителността! Говориш за живот… Нима мислиш, че живееш, като лежиш по цял ден, свряна в тази мръсна кочина, и като непрекъснато си измисляш разни неща, за да се покажеш пред хората? До гуша ми дойде! Слушах за пътешествията ти до Мексико и Индия и до къде ли не, за майка ти от Исландия, за „Летящият холандец“… А сега ми разправяш, че трябва да убия някаква си скапана скитница, за да ти докажа, че те обичам!

Сента изсъска като разярена котка и с две ръце го удари толкова силно, че Филип залитна. Ако не се беше хванал за позлатената рамка, щеше да падне. За миг огромното огледало така се разтресе, че за малко да се разбие в главата му. Веригата, която го крепеше за стената, издрънча, но когато Филип го хвана с две ръце шумът утихна и огледалото си остана на мястото. Щом се обърна назад, видя как Сента се хвърли по очи върху леглото и цялото й тяло се разтърси от конвулсии. Той леко я докосна. Тогава тя се надигна, седна и започна да крещи. Бяха ужасни викове, като че ли механични… От гърдите й се изтръгваха пронизителни и накъсани писъци, а устните й бяха грозно разтеглени. Приличаше на озъбена тигрица.

Филип постъпи така, както бе чул, че се прави в такива случаи и както пишеше в книгите — удари я през лицето. В миг Сента млъкна, побледня като платно, задави се, задъха се и притисна длани към бузите си. Цялата трепереше. Изминаха няколко секунди и тя прошепна през пръстите си:

— Донеси ми малко вода.

Гласът й бе немощен и слаб, като на болен човек. Изведнъж Филип се уплаши за нея. Той излезе от стаята и тръгна надолу по коридора, минавайки покрай вратите на другите стаи. Най-накрая стигна до порутената баня, която бе редом с тоалетната. Тук над ваната, от покритата със зелена плесен стена, стърчеше един-единствен кран, увит в мръсни парцали. Филип напълни една голяма порцеланова чаша с вода, изпи я, после я напълни отново. Водата имаше вкус на метал. Сетне той се върна при нея. Сента седеше върху леглото, увита в лилавата покривка така, сякаш беше студен зимен ден. А навън, отвъд уличните перила все още се виждаше гърбът на старицата, наметната с някакъв кафяво-зелен елек. Тя сякаш не бе чула виковете на Сента. Сигурно толкова много неща бе чула в живота си, та бе станала напълно безучастна към всичко.

Филип поднесе чашата към устните на Сента и й помогна да изпие водата. Държеше се с нея така, като че ли наистина бе болна. После нежно я обгърна с ръка през врата. Усети как тялото й трепери, а кожата на шията й гореше като в треска. Сента послушно изпи водата до последната капка. Сетне отметна назад глава, отскубвайки се от пръстите му, които я галеха. Отдръпна се от него и взе чашата от ръцете му. Действията й бяха съвсем спокойни и безропотни. Точно по тази причина онова, което последва, бе истински шок за Филип. Той изобщо не го очакваше. Сента запокити чашата в другия край на стаята. Тя се удари в стената и се разби на парчета.

— Махай се! — изкрещя Сента. — Изчезвай! Ти съсипа живота ми! Мразя те! Не искам да те виждам повече!