Рут Рендъл
Шаферката (13)

13.

От стълбището се носеше миризма на развалени яйца, което означаваше, че Кристин рано-рано е започнала работния си ден със студено къдрене. Някъде Филип бе прочел, че кучетата имат милиони пъти по-добро обоняние от това на човека. Значи, ако той усещаше вонята по този начин, какво ли беше за горкия Харди?! Кутрето лежеше на стълбищната площадка и вяло размаха опашка, когато Филип мина покрай него, запътил се към банята. Щом го погледнеше, Филип се сещаше за кученцето на Арнъм, което Сента бе нарекла Абаносчо.

Беше уморен. Ако го оставеха, можеше да спи цял ден. СБЧП, както казваше баща му — Слава богу, че е петък! Черил бе влизала в банята преди него и бе използвала хавлиената му кърпа, както и собствената си. Мисълта му се насочи към онази вечер, в която я видя да отмъква някаква дреха от магазина на „Бордърс Грийн“. Той не бе направил нищо по въпроса. Не бе предприел никакви действия. Всичките му мисли се въртяха около Сента. Сента ангажираше изцяло съзнанието му и напълно го изтощаваше.

Предната вечер той дълго се колеба дали да отиде на „Тарзъс стрийт“ или не… Накрая отиде. Постави се на нейно място и си спомни как се бе чувствал, когато тя го заряза. Не можеше да понесе мъката и сълзите й. Нейната стая го потискаше и Филип я изведе навън. Възнамеряваше да я целува дълго, а после да я остави да си отиде вкъщи сама. Но тя се разплака, започна да го моли. Най-накрая Филип склони да я придружи и да слуша лекцията й. Сента пак говореше за Арес и Афродита, за това, че двамата принадлежат към някакъв елит, за могъществото, за незачитането на законите, сътворени от човека… Не се любиха.

Сега, когато бе сам, Филип се питаше какво ще прави. Трябваше да се отърве от тези натрапчиви мисли, от тези гвоздеи, на които се поклащаха грозни черепи: малко кученце, венецианска кама и дори спирка на метрото… Трябваше да се отърве от всичко това и да помисли за тяхното бъдеще… неговото и нейното. Имаха ли изобщо някакво съвместно бъдеще? Внезапно усети неприятно жегване — той не бе казал на никого от семейството си за Сента… нито дори на Кристин. И все пак нуждата да го сподели с близките си, преди Сента да опорочи връзката им с тези измислени убийства, беше доста настойчива. Тогава той копнееше всички да научат за тях. Мечтаеше любовта му да бъде оповестена пред другите, ангажираността му — призната от обществото.

Филип слезе долу. Цялата къща вонеше на някакъв серен препарат, който Кристин използваше, макар че вратата на кухнята бе затворена. В такава атмосфера човек не можеше дори да закуси нормално! Той отвори вратата и каза „здрасти“ на възрастната дама, чиято снежнобяла коса Кристин навиваше на сини пластмасови ролки.

— Зная, че миризмата е много неприятна, скъпи, но след десет минути вече няма да я има.

— Мен също — отвърна Филип.

Той откри буркана с кафето между огромните флакони с лак за коса и две туби гел за отпускане. Какво ли отпускаше с този гел?! Много къдрави коси ли? Но сред клиентите на Кристин нямаше негърки… Направи му впечатление (а как иначе?!), че гелът беше продукт на някаква компания, наречена „Абанос“. Възрастната жена, която бъбреше безспир, откакто бе влязъл Филип, сега разказваше някакъв анекдот за това как внучката й гостувала на някакво семейство във Франция, което не можело да каже нито дума. Нито бащата, нито майката! Да не говорим пък за бабата и дядото. А внучетата можели да разменят само една-две думи.

— Значи и те са били глухи, горкичките?! — възкликна Кристин.

— Не, не са били глухи! Кристин, никога не съм твърдяла подобно нещо! Просто не са могли да говорят…

Филип, който само преди половин час мислеше, че никога няма да се усмихне отново, сега едва не се задави от смях с горещото си нес кафе.

— Иска да каже, че не са говорели английски, майко. Хайде, стегни се малко!

Кристин се изкикоти. Изглеждаше толкова красива, когато се смееше и естествено Филип си спомни за Арнъм. Сега вече разбираше защо той бе харесал майка му. След като допи кафето си, Филип каза довиждане и излезе. Споменът за Арнъм отново го запрати в черната дупка на страховете и тревогите. Почти не забелязваше яркия слънчев ден и аромата от стотици цъфнали градини — такава сладостна отмора след вонята на сяра. Седна в колата, механично запали двигателя, включи на скорост и потегли. Отправи се към главния офис, където очакваше първото обаждане за деня, а това означаваше да се нареди в дългата върволица от коли, пъплеща надолу към Лондон.

Откъде можеше да знае човек, че познатите му не убиваха хора. Убийците бяха съвсем обикновени на вид… нали така? Съвсем обикновени, докато убиеха някого. Не всички убийци бяха гангстери или луди. Или, ако бяха, то те прикриваха лудостта и безразличието си към закона под маската на нормално поведение. В компания те бяха като всички останали.

Колко пъти бе чел във вестници и книги изявления на убийци за това как съпругите или приятелките им изобщо не подозират какво правят те, когато са далече от тях? Но Сента бе така мъничка, сладка и невинна като дете. Понякога, когато не му изнасяше лекция за могъществото и магията, тя говореше като седем-осем годишно дете и пъхваше ръчицата си в неговата широка длан. Филип си представяше как тя се приближава към някой мъж и тихичко хленчи от болка и страх… повдига лицето си към него, моли го да погледне окото й… Когато затвореше очи, той виждаше все тази картина. Виждаше я и върху снимките и статиите във вестниците. Спомни си как Сента влезе в стаята тогава с кепето и червената туника… А сега, като си мислеше за този миг, той внезапно се запита дали не бе видял кръв по туниката й… Май че на рамото й наистина имаше кърваво петно!

Мъжът отзивчиво се навеждаше, взираше се в окото й, навярно молеше Сента за разрешение да докосне лицето й… После обръщаше долния й клепач. Приближаваше се още повече, търсейки прашинката, а тя изваждаше стъклената кама от джоба на туниката си и с детските си ръце я забиваше право в сърцето му…

Беше ли извикал? Или само бе простенал и се бе свлякъл, подгъвайки колене… Сигурно за последен път я бе погледнал, ужасен и объркан, агонизиращ, с ням въпрос в очите… А след това се бе строполил на земята. Сетне беше дотичало кученцето му, малкият черен пинчер. Отначало той се бе втурнал към господаря си с лай, който скоро бе преминал в жален вой.

„Престани! Стига вече, Филип!“ — казваше си наум той всеки път, щом мислите му го отнасяха в тази посока. Човекът се казваше Харолд Майерсън. Беше на 58 години. Живееше по случайност в Чигуел, но това бе чисто съвпадение. Хиляди живееха в Чигуел. Невъзможно беше да отиде в полицията и да попита за Харолд Майерсън… за неговия точен адрес например. Във вестниците никога не съобщаваха такива факти. Щеше да е много подозрително, ако някой отидеше в полицията и зададеше такъв въпрос. Щяха да го питат защо иска да знае… щяха да запишат името му, а това в крайна сметка можеше да ги отведе при Сента.

„Значи вярваш, че тя го е убила? — шепнеше вътрешният му глас. — Вярваш, нали? Неспособен си да приемеш фактите. Кой ти каза, че убийците са непременно едри, силни и сурови хора? Може да са дребни и крехки. Деца също могат да извършват убийства… В някои от бойните изкуства извършителят използва собствената си слабост, за да елиминира физическата сила на жертвата: казва, че е ранен, моли за помощ…“

Имаше и още нещо, което не му бе хрумвало. Сега обаче Филип реши да поразсъждава върху него. Светофарът без друго светеше червено и всички коли чакаха. Ами ако Джерард Арнъм изобщо не се казваше така? Ами ако истинското му име бе Харолд Майерсън, но бе излъгал Кристин, за да може по-лесно да се отърве от нея?! Безскрупулните хора често го правеха. Арнъм бе постъпил безскрупулно, казвайки на майка му, че се налага да остане по-дълго в Америка, а след завръщането си я бе зарязал.

Колкото повече мислеше за такава възможност, толкова повече Филип й вярваше. В края на краищата той никога не бе анализирал подобна ситуация. Името Джерард Арнъм го нямаше в телефонния указател и бе чул само Кристин да го нарича така. Филип усети, че му прилошава. Изведнъж му се прииска да изскочи от колата, да я остави там, където си беше — по средата на „Еджуеър Роуд“ — и да избяга някъде. Да избяга, но къде? Нямаше къде да отиде и никога да не се връща. Нямаше такова място, където да може да се скрие и завинаги да се откъсне от Сента.

Арнъм можеше да е на петдесет и осем години. Някои хора изглеждаха млади за възрастта си. Той бе казал на Кристин, че е на петдесет и една, но това нищо не означаваше. Той я бе излъгал. Беше я излъгал, че ще й се обади, щом се върне от Америка… Мъж, висок метър и седемдесет би се сторил висок на дребничката Сента. Та той, Филип, беше към метър и деветдесет и стърчеше над нея почти с две глави! Ами кучето? Нали бе разсъждавал върху това и преди? Кучето беше на мисис Арнъм… тоест на мисис Майерсън. Абаносчо бе собственост на Крадли.

Рой отново бе в добро настроение. Дължеше се главно на факта, че Оливия Брет бе звъняла два пъти, питайки за Филип.

— И забележи, не те търсеше по име — рече Рой. — Онова ужасно сладко и апетитно момче, вика, с русите къдрици! Олеле мале! Де аз да имах тоз късмет?!

— Какво искаше?

— Мен ли питаш? На твоята възраст ти трябва да знаеш. Сигурно ще ти покаже какво иска, ако се отбиеш в Хайгейт по заник-слънце.

— Какво каза на теб, че иска? — попита Филип с едва сдържано раздразнение.

— Ами не го усуква много. Каза, че иска да наглеждаш работата, когато майсторите започнат. Не мен или някой друг ахмак, неприятен за очите, а точно теб иска душичката.

Много рядко Филип влизаше в някое шумно кафене или кръчма в центъра на Лондон. Обикновено обядваше в заведения от предградията, на път за някой клиент. Днес обаче, тъй като не бе закусвал, той усети, че е много гладен. Преди да тръгне за Кройдън, имаше нужда здраво да си хапне: два хамбургера или порция наденички с картофи. В Кройдън двете пръчки за окачване на хавлиените кърпи бяха дефектни и трябваше да се сменят. Щеше да вземе новите със себе си, и да ги сложи в багажника на колата.

В тази част на града имаше предимно офиси. Алеи и тесни улички се виеха между тях и водеха до паркинги и складове. Беше останала само една стара улица от миналото, напомняща за тераса от времето на крал Джордж с три малки магазинчета, сгушени в края й. Самите магазини не бяха старинни, а съвременни капани за онези туристи, които евентуално биха минали оттук, на път за спирката на метрото на „Бейкър стрийт“. Връщайки се от паркинга, упътил се към едно от кафенетата, в което смяташе, че няма да има много хора, Филип излезе от една странична алея и се озова на старата улица, която сякаш идваше незнайно откъде и отиваше в небитието.

Често бе минавал оттук преди, но никога не бе спирал пред магазините. Нямаше представа какво има във витрините им, но сега блясъкът на червено и синьо стъкло привлече погледа му и той се спря, за да разгледа пъстрото множество чаши, кани и вази, подредени по рафтовете.

Повечето бяха от венецианско стъкло. Най-отпред имаше чифт стъклени обеци, гердани от стъклени мъниста, стъклени статуетки на животни, галопиращи кончета, изправени на задните си крака кученца и котки с издължени вратове. Ала едно-едничко нещо го накара да затаи дъх… Не вярваше на очите си! Може би подсъзнателно точно този предмет бе привлякъл погледа му… и той бе стъклената кама.

Беше изложена в лявата част на витрината и бе пъхната за безопасност или от благоразумие, или защото законът забраняваше, в калъф от стъклоподобна пластмаса. Стъклото, от което бе направена камата, беше прозрачно и леко матирано. Острието бе дълго двадесет и шест сантиметра, а дръжката бе широка около осем сантиметра. Филип я гледаше втренчено… отначало с недоверие, а после щом я позна, изведнъж му прилоша. Как бе възможно само преди пет дни да научи, че има стъклени ками и, след като толкова пъти през това време Сента му бе говорила за тях, едва сега да ги види във витрината на магазина?!

Беше също като с думите: никога не си чувал дадена дума и един прекрасен ден някой ти я казва, а ти веднага я прочиташ в някоя книга! Такива неща нямаха разумно обяснение. Не ставаше въпрос за онези случаи, в които човек бе виждал дадена дума много пъти (или пък подсъзнателно бе знаел за стъклената кама години наред), а после изведнъж някакъв емоционален момент привличаше вниманието му върху нея. Действаше нещо необяснимо, някаква тайнствена сила, непозната на човека. Сента би го обяснила по този начин, но кой би могъл да й каже, че не е права?! За Филип по-лошо беше не толкова съвпадението, колкото фактът, че стъклените ками съществуваха. Сента не го бе излъгала. Не бе излъгала и за майка си, която бе исландка и бе умряла при раждането й, нито пък бе излъгала за училището по актьорско майсторство. Всъщност беше ли я хващал в явна лъжа?

Ами ако лъжите на Сента бяха просто плод на въображението му?!

Тази мисъл бе твърде ужасяваща, за да остане за дълго в съзнанието му… Филип влезе в магазина. Посрещна го някакво момиче, което с лек акцент (навярно италиански) го попита какво желае.

— Стъклената кама във витрината… Откъде е? — попита той.

— Муранска е. Венецианско стъкло. Всички стъклени фигури са от венецианско стъкло, направени по модел Мурано.

Същото име бе използвала и Сента. Той се бе постарал да го запомни.

— Не е ли опасна?

Филип нямаше намерение да обвинява някого, но момичето веднага зае отбранителна позиция.

— Човек не може да се нарани с нея. Тя е съвсем… как се казва… тъпа. Стъклото е съвсем гладко… Ето, нека ви покажа.

В едно от чекмеджетата момичето държеше десетина ками в кадифени кутии. Той с усилие докосна една от тях. По горната му устна избиха капчици пот. Филип опипа острието. Беше съвсем обло, а на върха имаше топче или нещо като стъклено мехурче.

— Че за какво му е на човек нож, който не реже?! — рече сякаш на себе си той.

Момичето сви рамене. Нищо не каза, но го гледаше все по подозрително. Филип не попита за цената, а просто върна камата в кутията и излезе от магазина. Отговорът на въпроса му беше съвсем прост — стъклото можеше да се подостри, както се остреше метал. Вече му се струваше, че добре разбира навика на Сента да смесва истината с фантазията. Сигурно бе купила камите, но не във Венеция, а тук в Лондон.

Почти без да мисли, той зави и излезе от старата улица. Тук нямаше автобуси, нито магазини. Виждаха се гърбовете на няколко административни сгради. Внезапно пред него изникна стена, висока четири етажа и почти без прозорци. Беше служебен паркинг с табела на входа, на която пишеше, че паркингът е запазен само за служители, работещи в сградата.

Към него идваше някаква кола. Тъй като беше черен ягуар, тя веднага привлече вниманието на Филип и успя да го отвлече от болезнените му мисли. Озадачен и заинтригуван, той видя как колата влезе в едно от свободните места на паркинга и спря. Вратата се отвори и шофьорът излезе навън.

Беше Джерард Арнъм.