Рут Рендъл
Шаферката (11)

11.

Когато излезе с Черил, Филип не възнамеряваше да я проследява. Всъщност след срещата с Арнъм едва сега излизаше с нея. Пък и тогава бяха с Кристин и Фий. След смъртта на баща им Филип и Черил не бяха излизали сами.

Беше събота вечер и Филип се канеше да отиде на „Тарзъс стрийт“. Тъй като Кристин никога не задаваше въпроси, на него му бе много по-трудно да й съобщи, че няма да се върне тази вечер, отколкото ако тя непрекъснато го разпитваше. Все пак с небрежен тон той й каза, а Кристин, нищо не подозираща, се усмихна невинно и рече:

— Приятно прекарване, скъпи.

Скоро всичко щеше да се разбере. Щом се сгодяха със Сента, нямаше да има никакъв проблем да съобщи на майка си, че ще пренощува у годеницата си. Тъкмо влизаше в колата, когато по стълбите тичешком слезе Черил и го помоли да я закара донякъде.

— Но аз съм надолу по „Еджуеър Роуд“.

— Направи малко отклонение и ме закарай до „Голдърс Грийн“.

Отклонението беше гигантско, но все пак той се съгласи. Беше любопитен. Безпокоеше го мисълта, че и двамата имаха тайни един от друг. Щом завиха по „Локливън Гардънс“, Черил го помоли да й даде пари на заем.

— Само пет лири, Фил! После можеш направо да ме оставиш на „Еджуеър Роуд“.

— Никакви пари няма да ти дам, Черил! Никога вече!

Той помълча миг-два, но след като Черил нищо не каза, продължи:

— Е, как е хавата в „Голдърс Грийн“? Какво толкова има там?

— Имам приятел там, от когото ще заема петачка — отвърна невъзмутимо Черил.

— Какво става, Черил? Длъжен съм да те попитам! Зная, че си се забъркала в нещо. Връщаш се вкъщи само нощем, нямаш приятели, винаги си сама и непрекъснато търсиш пари на заем. Загазила си, нали?

— Това не те засяга.

В гласа й се прокрадна предишната нотка на кисело безразличие. Имаше нещо от рода на „изобщо не ми пука“, а то означаваше, че никакви въпроси не биха я смутили, щом можеше да ги парира с мълчание и без да признава каквото и да било.

— Но сигурно разбираш, че ме засяга, щом от мен искаш пари на заем.

— Обаче ти няма да ми дадеш, нали? Вече ми го каза, така че по-добре млъкни!

— Можеш поне да ми кажеш какво смяташ да правиш тази вечер.

— Добре, но първо ти ми кажи какво ще правиш! Само че няма нужда! Аз знам! Ще се виждаш с онази там… Стефани, нали?

Увереността й за неговите занимания бе в напълно погрешна посока. За част от секундата през главата му мина мисълта, че може би и той се лъжеше за нея. Навярно тя изобщо не се занимаваше с наркотици или алкохол… Щом Черил се бе заблудила за него, то той също би могъл да изпадне в заблуда спрямо нея. Филип дори не си направи труда да отрича твърдението й, но забеляза как сестра му ликуващо кимна с глава. Той спря при „Голдърс Грийн“ и я остави на автобусната спирка. Възнамеряваше да подкара по „Финчли Роуд“, но като видя Черил да тръгва към автомагистралата, внезапно промени намерението си и реши да я последва, за да види какво ще направи. Стори му се странно, че сестра му носи чадър.

Беше валяло и изглеждаше, че пак ще вали. Неколцината минувачи, които срещна, носеха чадъри, но за Черил това беше безпрецедентен случай. Какво ли щеше да пази от дъжда? Късата си, щръкнала коса? Дънките или мушаменото си яке? Беше такова събитие да види Черил с чадър, каквото би било, ако Кристин облечеше дънки. Паркира колата в една странична уличка. Когато отново излезе на главната магистрала, Филип помисли, че я е изгубил, но щом стигна до завоя, я забеляза. Черил беше доста напред и се движеше по широкия тротоар.

Когато светофарът за пешеходци светна зелено, тя прекоси „Финчли Роуд“ тичешком. Беше средата на лятото и поне още два часа щеше да бъде светло, ала денят бе малко мрачен от дъждовните облаци, скупчили се тук-там по небосклона. Когато магазините бяха отворени, тук бе доста оживено и шумно. Навсякъде имаше коли — по паркингите, по улиците и тротоарите, и автобусите едва се провираха между тях. Улицата беше търговска, без кина и кръчми, и сега нямаше никой друг, освен Черил, която вървеше близо до витрините. Не след дълго Филип забеляза, че всъщност улицата не е съвсем безлюдна, но с горчивина си помисли, че все пак не се виждат разумни и нормални хора. Трима пънкари стояха пред магазина за мотоциклетни принадлежности и се взираха във витрината. По тротоара срещу Черил приближаваше висок, слаб мъж с кожено яке, вързал косата си на опашка.

За миг Филип помисли, че тя ще се спре да поговори с него. Щом мъжът я наближи, Черил се дръпна от витрините. Филип успя да се скрие във входа на една от административните сгради, намираща се близо до витрината с тримата пънкари отпред. От време на време се питаше с горчивина дали сестра му не проституира. Тази мисъл му бе изключително неприятна и ужасно го отблъскваше. Така би могъл да си обясни парите, които понякога Черил носеше в чантичката си, но не и периодичната й нужда от заеми. Сега обаче видя, че се е заблуждавал… поне в този случай. Черил мина покрай мъжа с коженото яке и дори не го удостои с поглед. Сетне застана неподвижно и се озърна. Без съмнение тя се оглеждаше, за да види дали не я наблюдават.

Него обаче сестра му не можа да забележи. Филип бе уверен. Тя се втренчи в пънкарите, които се бяха дръпнали от витрината, и от другия тротоар гледаха към нея, но с безразличие и апатия. И Филип разбра! Още преди Черил да бе извършила онова, което надмина всичките му очаквания, той разбра! Сестра му не се интересуваше дали пънкарите ще я видят или не. Те и тя бяха сродни души: не само не съблюдаваха законите, но по някаква негласна уговорка активно се бореха срещу тях. Бяха последните хора на земята, които биха я издали. Да я издадат… Но за какво?!

Доволна, че никой не я гледа, Черил се вмъкна във входа на един от магазините. Беше бутик за дрехи с врати от масивно стъкло. Филип я видя как клекна пред вратата и пъхна нещо през процепа на голямата кутия за писма от сребрист метал. Нима щеше да влезе вътре с взлом?! В гърдите на Филип се надигна вик, но той го заглуши, като покри с длан устата си.

Невъзможно беше от това разстояние и на тази светлина да види какво точно правеше сестра му. Различаваше само гърба и главата й и това, че тя се опитваше да промуши нещо през кутията. Улицата продължаваше да е безлюдна, макар че мина някаква кола в посока на автогарата. Филип усещаше тишината като пулсиращ тътен. Той идваше от вечния грохот на уличното движение в далечината. Внезапно Черил дръпна рязко дясната си ръка и отстъпи назад. Тя все още бе клекнала. Сетне скочи на крака и измъкна нещо през кутията. Чак тогава Филип видя всичко… Разбра всичко.

С чадъра, който използваше като кука, Черил бе дръпнала някаква дреха от най-близкия рафт вътре в магазина. Навярно бе пуловер, блуза или пола. Той не можеше да каже. Черил не му даде възможност да види какво е, защото бързо го уви и го пъхна отпред, в якето си. Филип сякаш онемя от видяното. Сърцето му изведнъж изстина… ала в същото време бе странно възбуден и развълнуван. Не че искаше Черил пак да го направи, но му се щеше да наблюдава същото действие отново и отново…

За миг дори Филип помисли, че точно това ще се случи, тъй като сестра му се приближи към следващия магазин, разположен малко по-надолу по улицата, застана пред витрината и залепи нос в стъклото. Но после Черил го изненада още веднъж с внезапната си и бърза реакция: тя рязко се обърна и хукна да бяга. Тичаше не в посоката, в която Филип очакваше, а обратно — към „Финчли Роуд“. Сетне прекоси магистралата и изчезна в една от страничните улички, близо до моста. Филип понечи да я последва, но бързо се разколеба и се върна в колата.

Значи това било?! Това било всичко?! Някаква смахната пристрастеност към отмъкването на скъпи дрехи от магазините? Беше чел някъде, че клептоманията е глупост и че в действителност не съществувала… Но все пак какво правеше сестра му с нещата, които задигаше?

 

 

Когато за първи път му хрумна да каже на Сента за това, Филип почти веднага се отказа от намерението си. Но докато караше през северен Лондон и надолу по „Уест Енд Лейн“, той отново се сети за случилото се и отново се запита дали да каже на Сента. Та нали тяхната връзка беше именно такава?! Трябваше да се доверяват един на друг и да споделят съмненията и страховете си. Щом завинаги щяха да са заедно, неразделни за цял живот, те трябваше да се откриват един пред друг, за да смъкват бремето от гърба си.

На път за „Тарзъс стрийт“, той подкара по „Цезария Гроув“, минавайки покрай мрачната църква от дялан камък, под чиято западна стряха Джоули често нощуваше. Ала терасата под стряхата беше безлюдна, портите от ковано желязо бяха овързани с верига и заключени с катинар. Като дете Филип се страхуваше да минава покрай такива сурови и мрачни сгради, приличащи на средновековни постройки. Той или ги заобикаляше, или минаваше на бегом с извърнат встрани поглед. Спомените в съзнанието му все още бяха живи, но бяха спомени за страха, а не самият страх. Сред черните стволове на дърветата и жилавия листак на короните им се виждаха десетина надгробни плочи… не повече. По някаква причина Филип бе намалил скоростта, сякаш искаше да надникне в гробището, но после изведнъж даде газ, зави и спря пред къщата на Сента.

Щорите на почти всички прозорци от горния етаж бяха спуснати. Никога преди не бе виждал такова нещо тук. Единствената светлина идваше от прозореца в сутерена и само тя бе достатъчна, за да се разтупти сърцето му. Усети, че отново се задъхва от вълнение. Той се затича по стъпалата на външното стълбище, отключи и влезе. До ушите му достигна музика, но не бе онази, под звуците на която танцуваха Рита и Джакопо. Тази идваше откъм сутерена. Беше толкова необичайно! За миг Филип си помисли, че при Сента навярно има някой. Сепнат, той се спря пред вратата й, заслушан в мелодията на някакво бузуки. Тя сигурно бе чула стъпките му, защото сама му отвори вратата и веднага се сгуши в прегръдките му.

Разбира се, вътре нямаше никой друг. Филип бе трогнат от работата, която бе свършила Сента. Тя се гордееше с постигнатото: върху бамбуковата масичка имаше храна и вино, касетофонът свиреше, стаята изглеждаше някак по-чиста и свежа, а лилавата покривка и чаршафи бяха сменени с кафяви. Сента бе облякла рокля, която Филип не беше виждал преди: черна, къса, много тънка и прилепнала по тялото й, с дълбоко овално деколте, откриващо белите й гърди. Той я държеше в обятията си и бавно, и нежно я целуваше. С горещите си мънички ръце, върху които святкаха студени пръстени, Сента милваше косата и врата му.

— Сами ли сме в къщата? — прошепна Филип.

— Заминаха някъде на север.

— Чувствам се по-добре, когато сме сами — рече той.

Сента напълни чашите с вино и Филип й разказа за Черил. В себе си понякога той усещаше онова особено предателско недоверие и безпочвено съмнение, че тя изобщо не проявява интерес към неговите работи или тези на семейството му. Очакваше, че Сента ще бъде изцяло погълната от собствените си проблеми и че ще иска час по-скоро да се върне към тях. Всъщност обаче тя истински се заинтересува. Изслуша го с голямо внимание, стиснала длани в скута си и вперила поглед право в очите му. Когато започна да й разказва как Черил бе пъхнала чадъра през процепа на пощенската кутия, върху лицето на Сента засия усмивка, която непознат човек би могъл да вземе за израз на възхищение.

— Какво според теб трябва да направя, Сента? Имам предвид, трябва ли да кажа на някого? Редно ли е да кажа на нея самата?

— Наистина ли искаш да знаеш какво мисля по този въпрос, Филип?

— Разбира се! Нали затова ти го разказвам?! Искам да знам мнението ти.

— Моето мнение е, че ти много се безпокоиш за това кое е законно, какво ще каже обществото и тъй нататък… Хората като теб и мен, изключителните личности, са над закона, не мислиш ли? Е, ако не над, да кажем, извън закона…

Цял живот Филип бе учен да спазва законите, да уважава властта и правителството, избрано от народа. Макар да беше комарджия, баща му бе непреклонен, когато ставаше въпрос за коректността и почтеността на неговите сделки. Щом човек започнеше сам да си кове закони, на Филип му намирисваше на анархия.

— Но ако я хванат, Черил няма да е над закона — каза й той.

— Ти и аз виждаме света по различен начин, Филип. Зная, че и ти ще се научиш да го възприемаш като мен, но още не можеш. Имам предвид, да го виждаш като тайнство и магия, една съвсем различна плоскост от тази на сивото и тъпо ежедневие, в което повечето хора прахосват живота си. Когато навлезеш в измерението, където съм аз, ще откриеш един чудесен окултен свят, в който всичко е възможно и нищо не е забранено. Няма полицаи, няма закони… Ще започнеш да виждаш неща, които не си и сънувал преди: нови форми и очертания, чудеса, видения, духове… Ти направи вече първата стъпка към този свят, като уби стареца заради мен. Беше ли мислил за това?

Филип отвърна на погледа й, но не се чувстваше щастлив, както бе само преди минута, а озадачен и объркан. Добре осъзнаваше, че Сента не бе изказала никакво конкретно мнение, което да му послужи. Тя дори не бе отговорила на въпросите му. Думите й бяха неясни, двусмислени… Можеха да се тълкуват по много начини и не бяха свързани с нищо конкретно, с някакви правила и ограничения, с почтеността, обществения морал или пък със спазването на законите. „Колко хубаво говори!“ — помисли си Филип. Дикцията й беше превъзходна и онова, което говореше, не можеше да е глупост. Съмненията му идваха от неговата собствена неспособност все още да разбере тези неща. Обаче докато тя говореше, Филип разбра нещо, което Сента навярно не бе предвидила. Беше интересно и в същото време обезпокояващо. Онова, което осъзна, бе, че когато човек излъжеше за нещо, както в неговия случай за убийството на скитника, той много бързо го забравя. Паметта имаше странното свойство да го изтрива от съзнанието. Филип знаеше, че ако Сента го бе попитала направо какво е правил в неделя вечерта, вместо да се прави, че вярва на историята за убийството, той щеше да й разкаже как оттук си бе отишъл право вкъщи и си бе легнал. Би направил най-естественото нещо на света… би казал истината.

 

 

Слънчевите лъчи се промъкваха през процепите на старите щори, рисувайки златни ивици по тавана и хвърляйки златни мрежи върху кафявия юрган. Това бе първото нещо, което Филип видя, събуждайки се в късната неделна утрин: ярката златна ивица на дланта му, отпусната безжизнено върху завивката. Той дръпна ръката си, обърна се и опипа до себе си за Сента, но нея я нямаше. Беше излязла.

Тя пак го бе изненадала. Филип сепнато се изправи в леглото. Отново изпита страх, че Сента го е изоставила и че никога вече няма да я види. Едва тогава видя бележката й: „Връщам се веднага. Трябваше да изляза по много важна работа. Чакай ме. Сента“. Защо ли не беше написала „С любов. Сента“? Е, нямаше значение… Беше му оставила бележка да я чака. Щеше да я чака винаги.

Часовникът му показваше, че минава единадесет. Повечето нощи той като че ли не можеше да се наспи. Прекарваше в сън най-много по пет-шест часа. Нищо чудно, че бе спал толкова много. Беше страшно уморен.

Вече напълно разбуден, но все още блажено отпуснат, Филип лежеше и мислеше за Сента, доволен и щастлив, защото в онова място от съзнанието си, което бе отредил за нея и за себе си, той вече не изпитваше никакви тревоги, никакви страхове. Но сякаш собственият му мозък не искаше да му даде покой и след миг само в съзнанието му се промъкна Черил. Едва сега, след като бе преминал шокът от постъпката й, той осъзнаваше нейната важност. До този момент Филип бе като в транс, но вече мислеше трезво и много добре разбираше, че не може да остави работата така. Нямаше как да се преструва, че нищо не е видял. Трябваше да си поговори с Черил, иначе някой ден неизбежно щяха да се обадят от полицията, за да им съобщят, че са арестували Черил за кражба. Дали щеше да е по-добре да каже първо на Кристин… или може би щеше да е по-лошо?!

След всичко това Филип не искаше повече да се излежава. В грозната, смрадлива тоалетна, където беше вечно капещият месингов кран, увит в мръсни парцали, той успя криво-ляво да се измие. Като се върна в стаята, вдигна щорите и отвори прозореца. Сента не обичаше да го отваря, защото влизали мухи. И наистина, щом отвори, една тлъста и тромава муха се стрелна покрай бузата му и влетя в стаята, която сякаш въздъхна облекчено при първата глътка свеж въздух. Беше ярко, слънчево, лятно утро — съвсем необичаен ден след сивата, мрачна и дъждовна седмица. Перилата хвърляха къси, черни сенки върху тясната бетонна пътечка, а слънчевата светлина бе ослепителна.

Тогава изведнъж се случи нещо, което никога не се бе случвало преди, и което го изпълни с неизмерима наслада. Той я видя да приближава към къщата — видя краката й, стегнати в дънки и маратонки… Безпрецедентен случай! Никога не я бе виждал в панталони! А може би нямаше да я познае, ако тя не се бе навела през перилата към прозореца и не бе надникнала вътре. Сента провря главата си през пръчките на перилата и нетърпеливо протегна длан към ръцете му… Сякаш искаше да ги сграбчи. Сетне се дръпна и бързо заизкачва стълбите. Филип се вслушваше в стъпките й и чу как тя влезе в антрето, тръгна по коридора, а после надолу към сутерена…

Сента не бързаше. Бавно и много внимателно тя затвори вратата след себе си, като че ли всички обитатели в къщата спяха. Откъде ли разбра Филип, че Сента е силно пребледняла?! Та тя поначало имаше съвсем бяла кожа, а страните й бяха винаги бледи… Лицето й бе добило зеленикав оттенък. В комплект с дънките и маратонките, Сента бе облякла широка, тъмночервена памучна туника, препасана с черен кожен колан. Косата й бе вдигната нагоре и скрита под мъжко кепе от памучно рипсено кадифе. Тя свали кепето, хвърли го на леглото и разтърси косите си. Филип видя, че Сента го гледа и забеляза как по устните й плъзва усмивка. Гърбът и косата й, разпиляна по раменете като сребърно ветрило, се отразяваха в старото мътно огледало.

Тя протегна ръка към него и той я взе между дланите си. Беше седнал на края на леглото и я придърпа към себе си. Приглади косите й назад, обхвана с ръце лицето й и го притегли към своето, и усети колко студени бяха устните й. А денят бе тъй топъл…

— Къде беше, Сента?

— Нали не се разтревожи, Филип? Прочете ли бележката ми?

— Разбира се! Благодаря ти. Но в нея не пишеше къде си, а само, че въпросът е важен.

— О, да! Беше много важен! Не се ли сещаш?

Защо ли изведнъж Филип се сети за Черил? Защо му се стори, че Сента бе ходила при Черил, а Черил бе казала нещо, което съвсем не беше за казване? Той обаче не отговори, не изрече на глас мислите си. Сента прошепна тихо, с устни допрени до лицето му:

— Излязох, за да направя онова, което ти направи за мен. Излязох, за да докажа любовта си към теб, Филип.

Колко странно?! Винаги, когато Сента споменаваше това, Филип се чувстваше обезпокоен… Не, не беше само безпокойство, а някакво сепнато отдръпване… някакъв първичен импулс. За част от секундата Филип си помисли, че тя отново ще започне да му чете лекции за своята философия, но този път и той имаше намерение да й каже каква е неговата философия. А тя бе, че веднъж завинаги трябваше да се сложи край на фантазиите. Обаче всичко, което Филип успя да изрече, беше:

— Така ли?! Но ти не трябва нищо да ми доказваш…

Сента никога не чуваше думите му, когато не желаеше.

— Направих онова, което и ти направи. Убих един човек. Затова излязох толкова рано. Научих се да се събуждам сама, когато пожелая, нали разбираш? Станах в шест часа и излязох. Трябваше да изляза толкова рано, защото имах доста път. „Филип ще се тревожи“, рекох си и затова ти оставих бележка.

Тъкмо бе започнал да губи търпение и внезапно Филип усети как сърцето му се сгря от топлота към нея. Той бе трогнат, загдето Сента се бе сетила за неговото спокойствие. Колко мила бе само?! Усещаше нещо прекрасно и едновременно с това страшно. Сега тя го обичаше повече, отколкото преди раздялата. Любовта й към него непрекъснато нарастваше. Филип отново взе лицето й между дланите си и понечи да я целуне, ала тя се отдръпна.

— Не, Филип. Трябва да ме чуеш. Това, което ще ти кажа, е много важно. Трябваше да взема метрото до Чигуел, нали разбираш? Много е далече…

— До Чигуел ли?!

— Ами да. Там има една спирка, която се нарича Грейн Хил. Тя е веднага след Чигуел и е най-близо до мястото, където живее Джерард Арнъм. Не можа да се сетиш, нали? За теб аз убих Джерард Арнъм, убих го тази сутрин в осем часа.