Рут Рендъл
Шаферката (16)

16.

— Чудя се, дали не е взимала парите, за да си ги спестява. Какво мислиш? Имам предвид това, че е безработна и едва ли някога ще може да си намери работа. Нали няма никакъв занаят, миличката… А може пък да си е мислила, че ако има някаква по-голяма сума… Не знам. Глупава ли ти се виждам, Филип?

Филип най-после се бе решил да разкаже на майка си какво се бе случило онази вечер, в която бе проследил Черил. Ала Кристин не му повярва. Тя знаеше, че Черил преживява на гърба на останалите членове от семейството и се бе научила да не оставя пари тук и там, освен ако не бе готова да ги загуби. Обаче да повярва, че дъщеря й краде от магазини, бе прекалено много за нея. Филип само си бе въобразил, че е станал свидетел на кражба. Всъщност Черил просто си бе взела своята собствена дреха, която случайно бе забравила в магазина по-рано същия ден.

— Никак не е хубаво да подозираш родната си сестра в такова нещо.

Това бе най-големият упрек, който Кристин би могла да произнесе. А и тонът й не бе толкова укоряващ, колкото нежен и мек.

За Филип бе ясно, че няма смисъл да спори.

— Добре. Сигурно си права. Но щом знаеш, че тя краде от теб, кажи поне защо го прави?

Да си обясни причината за кражбите на Черил не бе по силите на Кристин. Мозъкът й сякаш засичаше на самата кражба и преставаше да работи. Тя не можеше да разбере защо краде дъщеря й. Предположенията на Филип, че сестра му навярно го прави, за да пие или за наркотици, смаяха Кристин. Употребата на наркотици бе нещо, което можеше да се случи с чуждите деца, а не с нейните. Освен това само два дни преди това тя бе видяла Черил в банята и не бе забелязала следи от инжекции по бедрата или ръцете й.

— Сигурна ли си, че ако имаше, щеше да ги забележиш? — попита я Филип.

„Да“, смяташе Кристин. Вярваше също, че ако Черил пиеше, то тя щеше да разбере. Докато били на почивка, на другите туристи, настанени в същия частен хотел, изчезнали пари, за които полицаите били уведомени. Но те дори не разпитали Черил, което според Кристин доказваше невинността й. Когато се крадяло от майката било нещо по-различно. Всъщност децата наполовина имали право на парите й.

— Помощите за безработни, които получава, не са кой знае колко, Фил…

Кристин говореше в защита на своята дъщеря. Беше смаяна и молеше за съчувствие така, сякаш Филип смяташе да произнесе присъда над Черил.

— Знаеш ли какво? — рече Кристин след кратко мълчание. — Ще поговоря с моя човек по този въпрос. Нали работи в службата за социални грижи и се занимава с проблемите на непълнолетните…

Сигурно ставаше дума за Одри. Вътрешно Филип се упрекна, че му се видя невероятно майка му да познава жена с такава отговорна професия — жена от социалната служба, която се грижеше за другите.

— Това е чудесна идея — рече твърдо той. — Кажи й какво съм видял, защото аз наистина го видях и си беше чиста кражба. Нищо няма да се реши, ако просто се преструваме, че не е.

Филип реши да прекара вечерта вкъщи с Кристин, макар тя да очакваше излизането му с нетърпение. Този път причината не беше само себеотрицанието й. Майка му наистина желаеше да бъде сама в къщата. Той се зачуди, дали все пак Арнъм не бе спазил обещанието си да й се обади. Дали не бе навлязъл в живота й отново… Дали Кристин не го очакваше тази вечер? Филип се усмихна, когато си представи как Арнъм би говорил с Кристин в нейната къща, как би й разказал за изчезването на Флора, без да подозира, че статуята беше горе на няколко метра над главата му.

Тези мисли го накараха да отиде и да погледне Флора, която все още бе скрита в шкафа. От тъмнината към него се взираше лицето на Сента, а гаснещата слънчева светлина играеше по страните й, създавайки илюзията за мимолетна усмивка. Филип не можа да устои на желанието си да докосне с пръст хладната й мраморна буза. Сетне я погали с опакото на ръката си. Беше ли откраднал Флора? Беше ли и той същият като Черил? Внезапно някакъв импулс или по-скоро интуиция го накара да надникне в стаята на Черил. Филип не бе влизал там от деня, в който Фий намери смачканата шаферска рокля на Сента в дъното на гардероба. С изненада установи, че вратата е отключена. Отвори и влезе вътре.

Три транзистора, портативен телевизор с екран, голям колкото карта за игра, касетофон, два сешоара, някакъв домакински уред, навярно миксер… разни други електрически уреди… Всичко това бе натрупано върху скрина й и Филип веднага разбра, че е откраднато. Един от транзисторите все още имаше червена лепенка с цената. Той се запита как ли Черил бе успяла да задигне тези обемисти предмети, без да бъде забелязана… Чрез изобретателността, родена от безизходицата и отчаянието. Това хранилище на крадени вещи беше като спестовна книжка или капиталовложение, чакащо да бъде осребрено… Но за какво?

Сестра му бе престъпница, ала Филип не виждаше какво можеше да се направи по този въпрос. Единствената възможна реакция според него бе фаталистично примирение и приемане на фактите. Ако се обърнеше за помощ към полицията или социалните служби, те щяха да арестуват Черил за кражба. Но тя беше негова сестра и той не би могъл да я предаде на чужди хора. Можеше просто да се моли за някакъв хубав изход и да се надява, че служителката от социалното бюро, приятелката на Кристин, ще им помогне с някакъв добър съвет.

Веднага щом влезе при Сента същата вечер, Филип й каза за откритието си. Тя извърна очи към него. Повечето хора, когато гледат някого, обикновено насочват погледа си към едното от двете очи на събеседника си. Сента обаче винаги го гледаше в двете очи. Това я правеше леко кривогледа и й придаваше вид на дълбоко съсредоточена. Устните й бяха полуотворени, ясните й зеленикави очи — широко отворени, а зениците им — насочени една към друга.

— Няма значение, щом не са я разкрили, нали?

Филип се опита да се засмее.

— Този начин на мислене не ми се вижда особено морален.

Сента бе извънредно сериозна и отвърна с педантично назидателен тон.

— За нас традиционният морал е без значение, Филип. В края на краищата според него най-лошото нещо е да убиеш някого. Не смяташ ли, че е лицемерно да осъждаш бедната Черил за някаква си дреболия, когато всъщност ти самият си извършил убийство?

— Аз не я осъждам — отвърна й той, колкото да каже нещо, защото мислите му си останаха неизказани.

„Нима тя наистина вярва, че съм убил Джон Крусифър? А в същото време знае, че нейният собствен разказ е пълна измислица…“

— Искам просто да знам какво да правя — додаде той. — Какво да правя?

Филип имаше предвид Черил, но Сента беше безразлична и той добре го разбираше. Тя се интересуваше единствено от себе си и от него.

— Ела да живееш при мен — рече му тя, усмихната.

Това нейно предложение постигна желания ефект — за известно време Филип забрави за Черил.

— Сериозно ли говориш, Сента?

— Мислех, че ще се зарадваш.

— Разбира се, че се радвам! Но ти… нали ти не се чувстваш добре там? Не желая да страдаш заради мен.

— Филип, трябва да ти кажа нещо.

Ново опъване на нервите и стягане на мускулите в очакване на поредното признание. Но внезапно Филип разбра, че онова, което Сента възнамеряваше да каже, е хубаво. И наистина се оказа точно така. Дори нещо повече.

— Толкова те обичам — рече Сента. — Обичам те много, много повече, отколкото в деня, когато те срещнах. Не е ли смешно? Знаех, че толкова дълго време съм те търсила и когато те намерих, не бях сигурна дали ще мога да те обичам така, както те обичам сега.

Той я взе в прегръдките си и я притисна към себе си.

— Сента, ти си моята любов, моят ангел!

— Разбираш ли сега? От нищо не се боя, когато съм с теб, не ми е тъжно, когато съм с теб, и където и да съм с теб, аз съм щастлива. Щастлива ще съм винаги, щом съм сигурна, че ме обичаш.

Сента повдигна лице към него, целуна го и продължи:

— Попитах Рита за апартамента и тя каза: „Не виждам защо не“. Заяви, че няма да ни иска наем. Разбира се, това означава, че може да ни изхвърли, когато си поиска, защото няма да имаме редовен договор за жилище под наем.

Филип се изненада от необичайната прагматичност на Сента. Той се учуди, че тя изобщо знае за тези неща. Едва после осъзна какво всъщност означаваше това: щеше да продължи да плаща наем на Кристин, без да живее при нея. Това навярно бе освобождаването му от Кристин, Черил и, „Гленалън Клоус“, и то по съвсем достоен начин.

 

 

Твърде дълго време вече Филип не поглеждаше вестник. Отбягваше вестниците, а така също телевизията и радиото. Но дали ги отбягваше, защото се боеше от онова, което евентуално би научил? Сам той не бе сигурен какво точно има предвид. Нима ако чуеше, че са организирали специално издирване на убиеца на Джоули, щеше да се уплаши? Глупости!

Понякога си въобразяваше, че признанието му за Джоули пред Сента е било подслушано от някой минувач по улицата. Той почти очакваше Кристин да му съобщи, че от полицията са го търсили или пък че са разпитвали за него в главния офис на „Роузбъри Лон“. Такива неща много често го тревожеха, но после Филип винаги идваше на себе си и разбираше, че всичко това е голяма глупост — просто измислици и бълнувания. Когато обаче отиде в склада в Ъксбридж, за да потърси мрамор с надеждата, че ще намери някое парче без нито една пукнатина, навън чакаше униформен полицай с мотоциклет. Той записваше името на някакъв нарушител заради това че бе карал с превишена скорост, но стомахът на Филип изведнъж се сви от страх без всякаква причина.

Първото нещо, което научи при завръщането си в офиса, бе, че на Рой му бе прилошало, като видял някаква хлебарка, и си отишъл вкъщи и че мистър Олдридж искал да го види незабавно, а ако може „дори и по-скоро“. Мистър Олдридж беше управителният директор на „Роузбъри Лон“.

Филип не се обезпокои, тъй като бе сигурен, че никъде не бе стъпил накриво. Качи се с асансьора до горния етаж и отвори вратата на кабинета. Секретарката седеше сама в преддверието и щом го видя, му каза веднага да влиза. Филип очакваше да го поканят да седне. До този момент той имаше доста оптимистично настроение. Мислеше си, че може да са го повикали, за да му съобщят евентуално повишение.

Олдридж седеше, но остави Филип да стои прав от другата страна на бюрото. Очилата на шефа му се бяха смъкнали по средата на носа и явно бе в кисело настроение. Онова, което той каза на Филип, бе, че Оливия Брет се бе оплакала от поведението му, описвайки го като неизказано грубо и обидно. Така че би ли обяснил Филип постъпката си?

— Какво ви каза тя?

— Надявам се, разбираш, че би трябвало ти да започнеш. Оливия Брет ми се обади лично. Явно ти си направил отвратителна забележка за нещо в тоалетната, за душа, който ние й инсталираме, и когато тя не се засмяла на тази „страхотна“ шега, ти си й казал, че не можеш повече да си губиш времето с нея, защото те чакали по-важни работи.

— Не е вярно! — рече разгорещено Филип. — Помислих, че тя иска… е, няма значение какво мисля аз, но забележката за душа направи тя, а не аз.

— Винаги съм се възхищавал от нея — каза Олдридж. — Когато съм я виждал по телевизията, винаги съм си мислил, че е една от нашите най-прекрасни актриси — истинска английска лейди. Ако си въобразяваш, че дори и за миг бих подозрял такава красива и фина жена да си прави евтини шегички като твоята, значи ти си по-тъп, отколкото съм те мислил. При това тя ми довери точно какво си казал, макар че не виждам смисъл да го повтарям. Честно казано, аз не те смятам за тъп, а за подъл и долен. Ти дори още не си проумял каква е главната цел на „Роузбъри Лон“, а тя е неизменна любезност и загриженост за нашите клиенти. Сега можеш да си вървиш и никога, повтарям, никога да не си посмял да дадеш повод на някой наш клиент, бил той мъж или жена, да направи такова оплакване.

Филип се разстрои, защото до този момент не знаеше, че хората могат да бъдат толкова лоши. Никога не бе допускал, че една преуспяла, красива, прочута и богата жена, която имаше всичко на този свят, би си позволила да падне толкова ниско, за да си отмъщава по този начин на мъж само за това, че той не бе пожелал да прави любов с нея. Повръщаше му се при тази мисъл, но нямаше смисъл да й се поддава. Върна се в колата и подкара към Ъксбридж. Там, търсейки сред двадесетината мраморни седалки, опаковани в картонени кашони, той най-после намери една, която нямаше никаква драскотина.

По обратния път за Лондон, Филип спря и си купи вечерния вестник. Не очакваше да намери каквото и да било съобщение за Джоули. Затова се изненада, когато видя снимка на водолази, претърсващи Риджънтс Канал за оръжието, с което евентуално е бил убит Джон Крусифър.

 

 

— Получих ролята! Получих ролята! — радостно пропя Сента и се хвърли в прегръдките на Филип. — Толкова съм щастлива! Получих ролята!

— Каква е тази роля?

— Научих тази сутрин. Обади ми се моят агент. Ролята е на лудото момиче в „Нетърпение“.

— Сента, ти си получила роля в телевизионен сериал?!

— Не главната роля, но е по-интересна от нея. Това наистина е големият ми шанс! Ще има шест епизода, а аз ще се появявам във всеки един, с изключение на първия. Сценичният режисьор каза, че имам много интересно лице. Не се ли радваш за мен, Филип? Не се ли радваш?

Той просто не й повярва. Беше му невъзможно да се насили и да се усмихне. Невъзможно бе да се преструва на доволен. Отначало тя сякаш не забеляза. Горе в хладилника на Рита имаше бутилка шампанско „Розе“.

— Аз ще го донеса — рече Филип.

Докато се качваше по стълбите и когато влезе в мръсната, миришеща на вкиснато кухня на Рита, Филип се питаше какво да прави. Дали открито да се обяви против лъжите й сега, като я предизвика към разговор или да живее в нейния илюзорен свят и да се прави, че вярва на фантазиите й до края на живота си. Върна се в стаята й, сложи бутилката на масата и внимателно започна да развива тънката тел върху запушалката. Сента протегна чашата си, за да поеме първите пръски пяна. Когато тапата изхвърча от гърлото тя радостно изписка.

— Какъв да бъде тостът? Сетих се: „За Сента Пелхъм, великия актьор на бъдещето!“.

Филип вдигна чашата си. Какво друго можеше да направи, освен да повтори думите й: „За Сента Пелхъм, великия актьор на бъдещето!“. Гласът му прозвуча студено.

— Четенето започва следващата сряда.

— Какво представлява четенето?

— Целият състав сяда около една маса и всички изчитат сценария. Тоест всеки си чете ролята, но без сценична игра.

— Коя компания поставя пиесата?

Колебанието й бе кратко, ала все пак се поколеба.

— „Уордвил Пикчърс“…

Сента сведе очи към ръцете си, които крепяха чашата вино в скута й. Главата й клюмна като обрулен цвят, а сребърните кичури покриха лицето й.

— Сценичният режисьор се казва Тина Уендоувър. Адресът им е „Бъруик стрийт“, Сохо.

Тя произнасяше думите спокойно и с хладно безразличие, като че ли подигравателно отговаряше на съвсем точни въпроси, като че ли искаше да го предизвика… Филип с безпокойство усещаше, че тя бе способна да чете мислите му, поне до известна степен. Когато казваше, че двамата могат да четат мислите си Сента бе права, поне що се отнасяше до нея. Той погледна към нея и я видя как се взира в очите му — отново подхващаше старата игра да наднича и в двете му очи.

Предизвикваше ли го тя, за да провери той версията й? Защото сигурно знаеше, че Филип няма да го направи. Фантазиите й щяха да звучат по-убедително, ако Сента можеше да измами сама себе си и да повярва в тях. Най-смущаващият факт бе, че тя не им вярваше и често очакваше другите също да не вярват. Сента отново напълни чашите им и каза, като все още го фиксираше с очи:

— Полицаите не са много умни, нали? Този свят е опасен, щом младо момиче може да се приближи до някого посред бял ден съвсем открито и да го убие без никой да забележи…

Нарочно ли се държеше така с него, защото той явно бе показал, че не й вярва? Когато Сента говореше така, Филип имаше усещане за някакво вътрешно пропадане, сърцето му отиваше в петите и той не намираше думи.

— Чудила съм се понякога дали Крадли не ме е забелязала пред тяхната къща, когато ходих да наблюдавам през онези, другите сутрини… Бях много предпазлива, но някои хора са доста наблюдателни, нали? Ами ако отново мина покрай къщата им и Абаносчо ме познае? Ще ме подуши, ще започне да вие и тогава всички ще разберат.

Филип продължаваше да мълчи, но Сента не се отказваше.

— Беше много рано — продължи тя, — но много хора ме видяха: вестникарчето, една жена с малко дете, каращо детско автомобилче… После в метрото един ме гледаше така втренчено. Сигурно е било заради някое кърваво петно, макар че носех червено. Занесох туниката си на пране, така че не зная дали е имало петна или не.

Той се извърна от нея и погледна в огледалото, взирайки се замислено в техните собствени отражения. На приглушената сумрачна светлина двамата представляваха мрачна картина: дрехите им бяха в тъмни цветове, кожата им — призрачно бледа и сякаш искреше. Единственото цветно петно беше яркорозовото вино, което в зелената чаша изглеждаше като кръв. Въпреки всичко, въпреки думите, които бе изрекла Сента, любовта му към нея отново лумна в гърдите му и сякаш стисна в обръч вътрешностите му. Идеше му да завие с глас, само като си помислеше какво изживяване можеха да имат двамата, ако тя не се стараеше толкова много да проваля всичко.

— Не се страхувам от полицаите. Без друго няма да ми е за първи път. Зная, че съм по-умна от тях. И ти, и аз сме далеч по-умни от тях, за да ни хванат. Но все пак се чудех… Двамата направихме тези страхотни неща и никой дори не подозира. Мислех си, че някой от тях може да дойде и да ме пита за тебе… Сигурно още не е късно, но ти не бива да се тревожиш, Филип. Тайната ти при мен е на сигурно място. Никога нищо няма да им кажа.

— Стига сме говорили за това — рече Филип и обгърна тялото й с ръце.

 

 

Нощта бе мрачна и облачна. На Филип тя се стори необикновено тиха. Шумът от движението по главната магистрала почти не се чуваше, а и улицата бе напълно безлюдна. Дължеше се навярно на факта, че си тръгваше от Сента по-късно отколкото друг път.

Слизайки по външните стълби, той надникна над ниската ограда и видя, че щорите бяха леко открехнати. Реши да ги затвори, преди да излезе. Но едва ли някой от минувачите можеше да я види от улицата как спи гола на голямото легло, отразяващо се в огледалото. Провъзгласил се сам за неин ангел пазител, Филип провери дали можеше да се види нещо опасно в тъмнината. Нямаше нищо. Какво искаше да каже Сента с това „няма да ми е за първи път“? Не я бе попитал тогава, защото му трябваше време, за да го осъзнае. Едва сега тази фраза изплува в съзнанието му с пълната си яснота. Нима тя имаше предвид, че и преди е имало случаи, в които полицията е имала основание да я подозира в някое ужасно престъпление?

Светлината от уличните лампи, неясна и зеленикава, както и прозирната виеща се пара, създаваше впечатлението за свят под водата, отдавна потънал и забравен: къщите бяха рифове, а дърветата, протегнали клоните си нагоре, приличаха на водорасли, устремили се през кълбестия мрак към някаква невидима светлина. Филип се улови, че пристъпва съвсем безшумно към колата си, за да не нарушава гробовната тишина, която цареше наоколо. След миг той запали двигателя, който изрева задавено, сякаш бе разярен лъв. Едва когато зави по „Цезария Гроув“, забеляза брошурата, която някой бе закрепил под чистачката на единия прозорец, докато той се беше любил със Сента. Чистачките се движеха бързо-бързо, отстраняваха влагата и разнасяха хартиени парченца по стъклата. Филип спря и слезе от колата.

Смачка мократа брошура на топка. Беше реклама за продажба на килими. Студена капка дъжд се отрони от един от черковните клони и падна във врата на Филип. Той подскочи. Беше тъмно тук, из въздуха се носеха студени, лепкави изпарения. Филип сложи ръка върху портата. Кованото желязо бе мокро и студено на пипане. Тогава усети как по гръбнака му полазват още по-студени тръпки, отколкото дъждовната капка — сякаш ледени пръсти обходиха гръбнака му отгоре до долу.

Една-единствена свещ гореше на стъпалата, водещи към страничната тераса на църквата. Филип дълбоко въздъхна. При отварянето черковната порта немощно простена. Той направи няколко крачки по калдъръмената пътека и подгизналата от вода трева, воден от синкавия ореол и жълтия пръстен, окръжаващи пламъка.

На терасата, под стряхата, върху натрупани мръсни одеяла и парцали лежеше някакъв мъж. На светлината от свещта, като дух от миналото, изплува лицето на Джоули.