Рут Рендъл
Шаферката (8)

8.

Колата на Дерън — стара, но много здрава таратайка — бе спряла до тротоара, а предната й врата бе отворена. На стъпенката, изтегнал се на слънце, спеше Харди, но щом надуши появата на Филип, се събуди и радостно хукна към него. Изведнъж Филип се сети, че Фий се бе уговорила да дойде тази неделя, за да си вземе останалите неща. Когато той влезе в къщата, сестра му вече слизаше по стълбите с куп дрехи в едната ръка и плюшено мече в другата.

— Какво ти е на окото? Да не си се бил с някого?

— Удариха ме — отвърна Филип, опитвайки се да се придържа към истината. Следващата му реплика вече беше лъжа. — Взеха ме за друг.

— От вчера сутринта те търся. Звънях поне сто пъти!

— Не си бях у дома. Напоследък често ме няма.

— Виждам. Помислих, че си се изнесъл. Окото ти изглежда ужасно! В някоя кръчма ли се сби?

Майка му не го разпитваше. Така че Филип не смяташе да позволи такава волност на сестра си. Тя отиде до колата, обърна се и извика:

— Горкото куче! Откога е само?

Той не отговори, а вместо това попита:

— Да ти помогна ли?

— Добре… Тоест, благодаря ти. Аз наистина разчитах, че ще бъдеш тук, Фил.

Фий тръгна пред него нагоре по стълбите. В стаята, която сега беше само на Черил, вратите на гардероба бяха отворени и върху едното легло бяха натрупани рокли, палта и поли. Ала първото нещо, което Филип видя, първото нещо, върху което се спря погледът му, бе роклята, бутната сред другите дрехи, на дъното в гардероба… Шаферската рокля, която Сента бе съблякла онзи първи път, когато правиха любов.

— Сигурно много й е харесала тази рокля — рече Фий. — Няма начин да не й е харесала! Личи, че просто я е смъкнала от себе си и я е захвърлила. И както виждам, сигурно първо е била съвсем мокра.

Филип мълчеше. В главата му нахлуха спомени. Фий взе съсипаната рокля и я огледа: коприната бе цялата на петна от дъждовните капки, мрежестата материя бе изпомачкана, подгъвът бе разпран.

— Искам да кажа — обади се отново Фий, — че я разбирам, ако не харесва тази рокля. Това е моят вкус, а не нейният. Но човек би помислил, че все пак ще я е грижа за чувствата ми, нали? Тоест, не би трябвало да я захвърля в този вид. Горката Стефани! Толкова нощи не спа, докато я завърши.

— Предполагам, че не го е направила нарочно.

Фий свали огромния куфар от най-горния шкаф и започна да подрежда в него дрехите си.

— Да знаеш, че е много особена. Поканих я да ми бъде шаферка само, защото майката на Дерън специално ме помоли за това. Каза, че Сента щяла да се почувства отхвърлена. Сигурна съм, че изобщо не би се чувствала така. Те наистина са съвсем различни и напълно са се изолирали от роднините си. Така де! Поканих родителите на Сента, но те не дойдоха. Дори не отговориха на поканата ми.

— Споменаха ми, че майка й била чужденка, но починала. Предполагам, че някой нещо не е доразбрал — рече Филип с престорено безразличие.

Той отново изпита познатото и необяснимо вълнение при небрежното изговаряне на името й. Очакваше Фий да отрече думите му, наблюдаваше я и чакаше момента, в който тя щеше да се обърне с иронично свити устни и набърчен нос — физиономията, която правеше винаги, когато чуеше някоя измислица. Фий сгъна шаферската рокля и каза:

— По-добре да я взема. Сигурно ще успея да я почистя. Някой може да я хареса. За мене е прекалено тясна. — Фий затвори капака на куфара и додаде: — Да, има нещо такова. Майка й починала при раждането й. Била родом от някаква много особена страна… Гренландия ли беше? Не, Исландия! Вуйчото на Дерън е бил в търговската флота. Акостирали в Исландия… или както там се казва… и се срещнал с тази жена. Майка й и баща й обаче били против женитбата им, защото вуйчо Том не бил офицер или нещо такова… Както и да е, те се оженили, но той трябвало отново да отплава. Тя родила бебето, тоест Сента, и починала от някакви ужасни усложнения при раждането или нещо подобно…

Значи всичко бе вярно! Филип бе слисан. Едновременно изпита безмерно доволство, облекчение и ужас. Искаше му се да зададе още хиляди въпроси, но Фий каза:

— Вуйчо Том… предполагам, че сега трябва така да го наричам… Той отишъл и взел бебето. Роднините на починалата били луди хора. Поне така казва майката на Дерън. Искали да задържат детето при себе си. Вуйчо Том я довел тук и скоро след това се оженил за леля Рита. Тя е тази, която си има млад любовник. Ще вземеш ли този куфар, Фил, а аз ще нося зимното си палто и двете кукли.

Натовариха колата. Филип направи чай. Беше топло и слънчево и седнаха да го изпият в градината. По едно време Фий каза:

— Така ми се иска мама да не беше давала Флора. Тя придаваше изисканост на цялата къща.

— Да, имаме нужда от това.

Филип започна да прехвърля в ума си различни идеи относно Флора. Защо да не направи алпинеум специално за нея? Нищо не бе пипано в градината, откакто се бяха настанили тук. Единствено тревата косяха от време на време. Пък и само това имаше — трева, оградена от три страни с мрежа и… бам!… току в средата на градината се мъдреше шадраванът. Опита се да си представи Флора сред малък алпинеум от цветя и ниски кипариси като фон, но какво щеше да каже на Кристин?

— Ела да вечеряш у нас някой път — рече му Фий. — Сигурно не си падаш много по специалитетите на мама, но поне не трябва сам да си готвиш.

Филип прие поканата и се разбраха за четвъртък. Дотогава щеше да се види със Сента поне три пъти, така че би било съвсем в реда на нещата да прекара една вечер без нея, както обикновено правеше, когато Кристин си беше вкъщи. Щом Фий си тръгна, Филип изведе Харди на разходка. Тръгна по посока на Брент, като излезе през задната врата и пъхна ключа в джоба си.

Думите на Сента, когато му каза да се маха, защото завинаги е съсипал живота й, Филип не прие сериозно. Сега, разбира се, той виждаше, че е сгрешил. Естествено бе Сента да се гневи, щом бе говорила самата истина, а той не й бе повярвал. Защото тя не го бе излъгала, а това бе най-изумителното нещо. Значи всичко бе вярно… Щом не бе излъгала за произхода на майка си и за това, че е умряла при раждането й, то сигурно и другите истории бяха истински — за пътуванията й, за Кралската академия за драматично изкуство, за срещите й с известни личности. Естествено бе да се ядоса… Та Филип толкова брутално заяви, че не й вярва! Положението беше доста деликатно. Сега вече нямаше как да й каже, че й вярва, защото бе разпитал сестра си. Трябваше да измисли нещо. Предвид думите на Фий, гневът на Сента бе лесноразбираем. Филип се бе държал като тесногръд грубиян, който виждаше хората съвсем обикновени, просто защото живееше в един най-обикновен еснафски свят. Нима тогава истерията и онази необуздана, яростна болка за това, че не й вярват, бяха накарали Сента да говори за доказване на любовта му към нея?! Не си спомняше кое бе дало начало на това недоразумение — неговите собствени изявления или неверието му, или желанието й той да убие някого заради нея… Филип реши да изглади всичко, без да губи време. Щеше да заведе Харди обратно вкъщи и веднага да тръгне за „Тарзъс стрийт“.

Да заспи така внезапно и да се събуди едва късно през нощта бе нещо, което Филип изобщо не очакваше. Но той почти не мигна предната нощ, а в петък бе дремнал само няколко часа. Върна се с Харди от разходката, нахрани го, хапна малко хляб и сирене, качи се горе да се преоблече и легна за малко, колкото да подремне за десетина минути. Когато се събуди, беше тъмно. Отдавна се бе стъмнило. Зелените, фосфоресциращи цифри на часовника показваха, че е тридесет и една минути след полунощ. Срещата им, прочувственото му извинение и молбата му за прошка трябваше да почакат до утре. „Е, вече е днес“ — помисли си той, като още веднъж потъна в обятията на съня. Този път по изключение Харди не бе затворен в кухнята, а лежеше свит до краката му в долния край на леглото.

Събуди го закачливото близване на Харди. Филип бе забравил да навие будилника, но се успокои, защото беше едва седем часа. В стаята струеше мека слънчева светлина. Макар и толкова рано, по въздуха вече се чувстваше, че денят щеше да бъде слънчев. Един прекрасен ден, изпълнен с ведрина и радостен оптимизъм, лъхащи от безоблачните и обвити в лека омара небеса. Старите хора наричаха такова небе „избистрено“. Дъждът и студът бяха сякаш явления от друга планета.

Филип се изкъпа, избръсна се и изведе Харди в градината. Това трябваше да му е достатъчно за сутринта. Вчерашната разходка би трябвало да му стигне за два-три дни напред. Облече чиста риза и костюма, който компанията „Роузбъри Лон“ изискваше от служителите си да носят, когато посещаваха клиенти. Трябваше да провери как върви преустройството на някаква баня в Уембли и да хвърли око на предстоящото оборудване на един санитарен възел в Кройдън. Уембли не беше далече, но водопроводчиците щяха да започнат работа в осем и половина. Той бръкна в джоба на дънките си, които бе носил вчера, и напипа ключовете. Имаше две връзки — на едната бяха тези от колата, на другата — ключът за „Гленалън Клоус“, за външната врата на офиса, а през последния месец и ключовете за „Тарзъс стрийт“. За най-голямо свое изумление Филип забеляза, че ключовете за къщата на Сента ги нямаше.

За неговия дом и за офиса бяха налице. Ключодържателят беше най-обикновена халка, така че нямаше как другите да изпаднат. Дали Сента не ги бе взела?! Той седна на леглото. Почувства студ, макар че денят бе топъл. Ръцете му, стиснали халката само с двата ключа на нея, изведнъж овлажняха. Лесно беше да се сети какво бе станало. Докато той се беше бавил с чашата вода в банята, Сента бе извадила своите ключове от халката.

По пладне, когато имаше половин час обедна почивка, Филип се опита да й се обади от един уличен автомат. До този миг не бе успял да накара някого на „Тарзъс стрийт“ да вдигне слушалката. Сега се повтори същото. Вече у мисис Финигън, той извърши нещо, което бе в пълен разрез с правилата в „Роузбъри Лон“ — помоли я да се обади от нейния телефон по лична работа. Ако беше някоя като мисис Рипъл, мисис Финигън щеше да направи голяма история от това и да му изнесе цяла лекция, но тя просто го помоли да поръча разговора си чрез централата, като го заплати веднага. Филип така и направи, но беше все едно, защото никой не се обади.

Той измери малката спалня, която мисис Финигън искаше да превърне в баня с пълното й обзавеждане — тоалетна, вана и биде. Каза й, че този проект едва ли ще може да се осъществи, изслуша възраженията й, поспори с нея извънредно учтиво, усмихна се, съгласи се, когато мисис Финигън му заяви, че още е доста млад и не би ли размислил… Тя го гледаше право в очите и сякаш премисляше нещо. Когато приключваха, бе станало вече пет часа и петнадесет минути, а това бе часът на най-голямото пътно задръстване в Лондон.

Когато стигна „Хероу Роуд“, беше седем часа. Направи остър завой и пое по „Кайро стрийт“. Спря до един най-обикновен павилион и купи вино, бисквити и шоколадови бонбони с ментов пълнеж за след вечеря. Тези бяха единствените бонбони, които имаха. Сега, почти стигнал до къщата на Сента, Филип усети как в гърдите му се надига болезнено вълнение.

Старецът в женската мушама седеше, опрял гръб в уличните перила малко по-нагоре от къщата, в която бе жилището на Сента. Все още носеше мушамата, макар че бе много горещо — паважът ярко блестеше под слънчевите лъчи, а асфалтът се топеше. По лицето му бе набола жълтеникава брада. Той бе заспал, опрял главата си върху куп парцали, които бе подложил, за да направи по-меко коравото желязо. В скута му се въргаляха най-различни остатъци от храна: парче изгорял хляб, един кроасан в целофан и буркан, пълен до половина с мармалад. Филип реши да даде на стареца още една монета от една лира веднага, щом се събудеше. Не разбираше защо този жалък и презрян бездомник толкова много го вълнуваше. В края на краищата навсякъде имаше такива като него — мъже и жени. Той не беше единствен. Събираха се тук, защото Центърът „Майка Тереза“ беше наблизо.

Входните врати на сградите, обитавани от много наематели, често биваха отворени, но Филип никога не бе заварвал външната врата на къщата, в която живееше Сента, отворена. Сега също бе заключена. Нямаше звънец. Не беше и като онези къщи, които имаха цяла колона от звънци при входната врата и върху всеки имаше спретнато картонче с името на съответния наемател. Месинговата халка, с която посетителите можеха да почукат, отдавна беше почерняла. По пръстите му полепна чернилка. Филип тракаше с халката, но напразно.

Сента бе извадила ключовете си от халката, защото не искаше да го вижда. Не желаеше той да се връща при нея. Такава бе истината, ала не му се искаше да я погледне в очите. Филип се наведе и надникна през процепа за писма. Виждаше се само телефонът върху масата и тъмният коридор, водещ към сутерена. Щорите на нейния прозорец бяха спуснати, въпреки горещината. Това създаваше впечатлението, че я няма. Всички нейни прослушвания и срещите й с известни личности… Всичко това бе вярно.

Филип се отдалечи, прекоси улицата и погледна към горните етажи. Над сутерена имаше още три. За първи път оглеждаше къщата така. В миналото беше винаги прекалено забързан, за да поспре и да я огледа… беше прекалено нетърпелив да влезе, за да бъде час по-скоро с нея.

Покривът не беше кой знае колко висок… Сиви керемиди, оградени с нещо като нисък парапет — единствената украса на тази иначе сурова на вид фасада. Стената бе прорязана от три реда безлични, правоъгълни прозорци на голямо разстояние един от друг. На един от первазите имаше счупено сандъче за цветя, което някога бе боядисвано с бронзова боя. Няколко бронзови люспи все още лъщяха по него. Двете изсъхнали растения в сандъчето бяха привързани за тънки пръчки.

Филип усети, че старецът се е събудил и го наблюдава. Измъчваше го някакво болезнено суеверие, свързано с този бездомник. Ако го пренебрегнеше и отминеше, никога нямаше да види Сента. Но ако му дадеше нещо по-голямо, то щеше да бъде в негова полза там, на онова тайно и непознато място, където всеки получаваше според размера на своята благодетелност. Един презрян човечец навремето му бе казал, че онова, което даваме на бедните, това и ще отнесем със себе си, когато си отидем от този свят. Макар че почти не можеше да си го позволи, Филип извади банкнота от пет лири от портфейла си и я положи в протегнатата вече длан.

— Купи си нещо свястно за вечеря — продума Филип, силно смутен.

— Благороден си, бащице. Господ да те поживи — теб и близките ти.

„Ама че странна дума! Бащице…“ — помисли си Филип, връщайки се в колата. Откъде ли идваше?! Дали така са казвали на затворническите надзиратели в миналото или пък на майсторите в работилниците? Той потрепери, макар че в колата бе горещо и задушно. Старецът все още седеше върху паважа и с неизразимо благоговение и доволство разглеждаше банкнотата. Филип се върна в „Гленалън Клоус“. Направи си кафе, приготви си сандвич с препечен хляб и фасул от консерва, изяде една ябълка и излезе с Харди за кратка обиколка из квартала. Много по-късно същата вечер, към девет и половина, той отново позвъни по телефона, но и този път никой не се обади.

На следващата сутрин пристигна картичка от Кристин. Виждаше се възвишението Сейнт Майкъл на южния бряг в Корнуол. Кристин бе написала: „Не сме били на това място и едва ли ще отидем, тъй като не е включено в нашата екскурзия, но тази беше най-красивата картичка в магазина. Иска ми се да беше дошъл с нас и заедно да се бяхме радвали на топлото време. Много любов. Мама и Черил“. Обаче Черил не бе написала собственоръчно името си. Беше само почеркът на Кристин. Внезапно Филип си спомни кой му бе казал, че парите, които човек дава на бедните, са всичко, което ще получи след смъртта си. Беше Джерард Арнъм. Бе се срещнал с него един-единствен път и той му бе казал точно това. А когато отидоха в онази… гостилница ли, кръчма ли беше… Кристин бе повторила думите на баща му: „О, ами човек не може да ги отнесе в гроба си…“

Когато Арнъм престана да й се обажда, дали Кристин се бе чувствала като него сега?! Що за глупости! Сента просто се сърдеше! Цупеше се и го наказваше. Може би щеше да бъде така още няколко дни. Трябваше да е готов да ги издържи. Може би най-доброто решение беше да не се опитва да влиза в къщата отново. Стига толкова за днес! Ала същата вечер, докато караше към дома си, той изведнъж осъзна, че не може да устои на магнетизма на „Тарзъс стрийт“. Малко преди това бе звънял и от „Ъксбридж“. Беше по-горещо отколкото предната вечер и някак по-влажно, по-задушно. Филип свали стъклата на прозорците до долу и ги остави така. В главата му се въртеше глупашкото суеверие: „Ако ги затворя и заключа колата, тя няма да ме пусне, но ако ги оставя отворени, тя ще ме пусне и тогава ще трябва да се върна, за да ги затворя и заключа“.

Старецът си бе отишъл. От него бе останал само един парцал, закачил се в долната част на железните перила. Филип се изкачи до входа и заблъска с металната скоба. Когато си тръгна, погледна надолу към нейния прозорец и му се стори, че щорите се размърдаха. Помисли си, че те сигурно са били отворени преди това и Сента или някой друг ги е спуснал, щом е чул стъпките му по външните стълби. Но може би си въобразяваше… Заблуждаваше се. Във всеки случай сега щорите бяха спуснати.

В сряда той успя да се сдържи да не ходи до „Тарзъс стрийт“, но по-тежко нещо в живота си не бе изпитвал досега. Започваше да копнее… да жадува за нея. Този копнеж не беше само сексуален, но беше и такъв. Времето продължаваше да е горещо, а това правеше състоянието му още по-непоносимо. Лежеше гол, покрит само с един чаршаф и си мислеше за онзи първи път, когато Сента бе дошла при него в това същото легло. Обърна се по корем, сграбчи възглавницата си и простена. Когато заспа, Филип за първи път се освободи насън. Не беше го правил от години. Сънуваше, че се люби с нея в леглото на „Тарзъс стрийт“ и за разлика от всички други подобни сънища той наистина правеше любов с нея — беше проникнал дълбоко в тялото й и с движенията си се насочваше към един от техните ликуващи споделени върховни моменти, когато той викаше от наслада и щастие… Веднага се събуди от собствения си вик и захлипа. Обърна се и бедрото му се допря до нещо мокро.

Но не това беше най-лошото. Най-лошото беше, че бе изпитал радостта, а знаеше, че тя не е истинска и че нищо не се бе случило в действителност. Филип стана много рано и смени чаршафите. „Трябва да я видя! — помисли си той. — Не мога да карам така! Не мога да си представя още един такъв ден! Наказа ме достатъчно. Знам, че сбърках, че бях невъзпитан, бездушен, жесток дори… Но тя не може вечно да ме наказва! Трябва да ми даде възможност да й обясня, да й се извиня…“

Какъв майтап — една най-обикновена къща в един най-обикновен бедняшки квартал на Лондон, но… никой не можеше да влезе вътре. Вратите нямаха резета, бяха съвсем обикновени. Прозорците също. Филип караше по една от Лондонските улици на път за мисис Финигън в Кройдън. Тогава го осени странната идея, че в къщата на „Тарзъс стрийт“ не живееше никой друг, освен Сента. Тази огромна казармена постройка се обитаваше единствено от Сента, която живееше в сутерена… Би могъл да счупи прозореца.

Плановете, които Рой грижливо бе начертал за мисис Финигън, представяха баня само с душ и размери колкото на средно голям кухненски шкаф.

— Искам истинска баня — рече мисис Финигън.

— Тогава ще трябва да се лишите не от четвърт, а от половината си спалня.

— Но тя трябва да е достатъчно голяма, за да събира две големи двойни легла или поне две по персон и половина!

— Мислили ли сте за легла, разположени едно над друго? — попита я Филип.

— За хора на вашата възраст е удобно, но повечето ми приятели са над шестдесетте.

Филип я попита дали може да използва телефона й. Тя се съгласи, като отново постави условието да си заплати разговора. Филип се обади на Рой за съвет. Рой, който напоследък беше в необичайно за него ведро настроение, му каза, че може да съобщи на „тъпата, дърта пръдла да си намери по-голяма къща“.

— Не, недей — рече той вече по-сериозно. — Предложи й баня с вана за сядане. Всъщност такава баня е доста добра, особено ако с единия крак си в гроба, а с другия… — тук Рой се засмя на шегата си — … си стъпил върху сапуна!

Чрез централата Филип се опита да се свърже и с „Тарзъс стрийт“. Все пак Сента може би вдигаше слушалката от време на време… Би трябвало! Ами ако я търсеше нейният импресарио?! Или пък се окажеше, че някои от пробните снимки са успешни? Никой не отговори. Филип предложи ваната за сядане на мисис Финигън, а тя реши, че ще трябва да си помисли… Сигурно имаше начин да се влезе в къщата. Нима на никого не отваряше вратата?! Можеше да е човекът от топлофикацията или електрификацията за плащане на сметките… Или пощальонът с някой колет? А може би тя не се обаждаше, защото се сещаше, че по това време само той можеше да звъни?

Филип приключи разговора си рано. Беше късно да се върне в офиса, но твърде рано, за да приключи с работата за деня. Обаче той приключи. Ами всички онези съботи, които бе работил, без да му ги заплатят? Беше пет часа без двадесет минути. Намираше се в Уест Хампстед. Дори при най-голямо задръстване му трябваха само десет минути…

Откъм Хампстед Хийт се разнесе глух гръмотевичен тътен. Мисис Финигън бе споменала, че ще се разрази буря, за да изчисти атмосферата. Яркият ствол на гигантска светкавица изведнъж изникна над покрива на „Трайсикъл Тиътър“ и пусна разклоненията си по тъмновиолетовото небе. Дъждовни капки, едри като старите пенсове, закапаха по прашния паваж на „Тарзъс стрийт“, оставяйки тъмни петна. Старецът отново бе тук и съсредоточено ровеше в кофата за боклук, от която се подаваха червени найлонови торби. Филип застана пред входа на къщата и погледна нагоре. Този път забеляза, че на нито един от прозорците нямаше пердета, освен полуспуснатите щори на прозореца с изсъхналите растения… и тези на Сента.

Сигурно и миналия път ги бе имало, но Филип не бе обърнал внимание. Не беше сигурен обаче… Не можеше да си спомни. Сама ли живееше Сента всъщност? Или може би се бе нанесла тук самоволно? Днес нямаше намерение да блъска със скобата по външната врата. Вместо това Филип се наведе и почука на прозореца на Сента. Разбира се, щорите бяха спуснати. Почука още веднъж, но по-силно. Раздруса и желязната пръчка, разделяща двете стъкла. По тротоара минаха мъж и жена, но изобщо не му обърнаха внимание. Можеше да е истински крадец, който да се опитва да влезе в къщата, за да задигне нещо, но те бяха напълно безразлични и не го удостоиха дори с поглед.

Филип изкачи външните стълби, забравяйки за решението си да не чука на входната врата. Застана там и заблъска яростно със скобата. Страховит гръм разтърси терасата, която бе част от къщата. Някой в съседната сграда затръшна прозорец. Дъждът се стовари изведнъж, като каскада от сребърни водни стълбове. Филип се дръпна назад, но от време на време до него достигаха дъждовни капки и го пронизваха като студени игли. Той продължаваше да чука механично, макар вече да бе сигурен, че в къщата нямаше никой. Тъй като сам не би могъл да издържи да слуша това тракане по вратата, без да направи нещо, Филип бе сигурен, че и никой друг не би могъл да го стори.

Когато дъждът понамаля, той хукна към колата. Видя, че старецът е седнал върху най-горното стъпало на едно доста по-голямо външно стълбище, отколкото това на Сента. Седеше под островърхия покрив над терасата пред входа, оградена с дървени подпори, и глозгаше остатъците от печено пиле. Сента никога не напускаше за дълго стаята си. Би могъл да я почака да се върне. Изненада го фактът, че само преди няколко дни той се питаше дали е влюбен в нея. Нима е бил напълно сляп и объркан за собствените си най-съкровени чувства?! Дали бе влюбен в нея?! Ако тя се появеше в този миг на улицата, Филип направо би се хвърлил в краката й! Не би могъл да се отдели от нозете й, би ги прегръщал, би целувал ходилата й, би плакал от радост само за това, че я вижда и е отново с нея, дори тя да не желаеше да му проговори…

След като чака цели два часа, унесен в мисли по нея, представяйки си как тя се появява в далечината и постепенно приближава, Филип излезе от колата, изкачи външните стъпала и отново заблъска по вратата. Когато беше у мисис Финигън, той дори си помисли да разбие прозореца. На бетонния перваз между перилата и стената на къщата бе паднала тухла. Филип прескочи перилата, стъпи на тясната пътечка и взе тухлата. Случайно погледна през рамо, за да види дали старецът го гледа и тогава забеляза униформения полицай, който се разхождаше по улицата. Пусна тухлата на земята, върна се в колата и подкара нагоре по „Килбърн Хай Роуд“.

Там спря пред един „Макдоналдс“, влезе вътре, изяде един хамбургер, а после изпи две бири в един „Били Мълигънс“. Наближаваше осем и половина, ала бе още светло. Дъждът бе спрял, макар че тътенът от гръмотевиците още не бе заглъхнал. Мисис Финигън бе сбъркала. Бурята изобщо не прочисти въздуха. Върна се на „Тарзъс стрийт“ и заблъска със скобата по вратата. Сетне зачука по стъклото на сутеренния прозорец. Не след дълго прекоси улицата и огледа къщата от отсрещния тротоар. Тогава видя, че щорите по средата на фасадата бяха все още спуснати. Навярно винаги си стояха спуснати и той само си бе въобразил, че преди обяд са били вдигнати. Филип започна да мисли, че полудява. Вероятно всичко това бе илюзия… това, че тя живееше тук, че изобщо някой живееше тук, че я бе срещнал, че я бе любил, че я обичаше… Сигурно бе луд и всичко това бе част от заблудата му. Може би бе болен от шизофрения. В края на краищата кой можеше да каже какво е шизофренията, докато не се разболееше от нея?

Като се върна вкъщи, завари бедния Харди да скимти от страх и да се крие от бурята под масата. Купичката му за вода бе празна. Филип я напълни, сложи малко от кучешката консерва в чинийката му, но когато горкото животинче не пожела да яде, той го взе в скута си, за да го успокои. Ясно беше, че Харди иска само Кристин. В далечината се чу тътен от гръмотевица и кучето се разтрепери така, че козината му се разтресе. „Не мога повече! — помисли си Филип. — Не мога да живея без нея! Какво ще правя, ако не я видя отново, ако не мога да я докосна, да чуя гласа й?“

Той взе Харди под мишница, отиде до телефона и набра номера на Сента.

Даваше заето.

Никога не се бе случвало преди. Значи все пак се обаждаха и други хора. Някой отговаряше на позвъняванията. Или в най-лошия случай някой оставяше телефона отворен, за да може да дава сигнал „заето“ на тези, които се опитваха да звънят. В него се надигна сляпа надежда. Последната гръмотевица се изтърколи и затихна. Из притъмнялото небе се откриваха ясни звездни полета, редом с планини от облаци. Филип отнесе Харди в кухнята и го постави пред чинийката с храната. Мъничкото кутре започна предпазливо да похапва и точно тогава телефонът иззвъня.

Филип отиде до телефона, затвори очи, стисна ръце в юмруци и отправи мълчалива молба към небето: нека да е тя, нека да е тя! Вдигна слушалката, каза „ало“ и чу гласа на Фий. В същия миг, още преди сестра му да каже каквото и да било, той се сети.

— О, господи! Трябваше да вечерям с теб и Дерън!

— Какво става с тебе?!

— Затънали сме до уши в работа. Прибрах се късно и…

Ах, колко добре и често лъжеше напоследък!

— Забравих… Съжалявам! — заизвинява се той.

— Ще съжаляваш я! Представи си, аз също ходя на работа! През обедната почивка ходих да напазарувам и дори ти приготвих пай.

— Нека да дойда утре и тогава ще го изям.

— Утре с Дерън ще ходим на гости у майка му. А ти къде ходиш?! Какво става с тебе? В неделя също не беше наред, окото ти беше синьо и какво ли още не… Щом майка замина и с тебе стана нещо! Направо откачих да седя тук и да те чакам!

„И ти, и аз откачихме, Фий“ — помисли си Филип, а на глас каза:

— Съжалявам, наистина… Може ли да дойда в неделя?

— Ами може…

За първи път Филип имаше такова изживяване — да копнее за любимия, жадуван глас и да чуе съвсем друг. За свой срам, макар че в стаята нямаше никой друг, освен Харди, Филип усети как очите му се пълнят със сълзи. Ами ако тя не се криеше от него, а просто нещо й се бе случило? С неохота той си спомни за Ребека Нийв, която бе изчезнала и която не отговаряше на телефона, когато я търсеха. „Тарзъс стрийт“ беше истинско гето в сравнение с квартала на Ребека Нийв. Представи си улицата нощем и празната къща…

Но все пак там някой говореше по телефона. Смяташе да позвъни отново и ако сигналът още бе „заето“, щеше да попита в централата, дали говорят по телефона. Мисълта, че след миг-два можеше да чуе гласа й, се оказа твърде много за Филип. Той приседна до телефона, наведе се напред и изпусна дълбока въздишка. Не можеше да си представи, че вероятно след пет минути или дори по-малко щеше да се върне в колата и да подкара към Крикълууд, надолу по Шутъп Хил в посока „Тарзъс стрийт“. Филип набра номера.

Вече не даваше „заето“. Чу сигнала „свободно“. Беше го чул у мисис Финигън и още тридесет-четиридесет пъти през последните няколко дни. Сигналът прозвуча четири пъти, после прекъсна. Чу се мъжки глас.

— Здравейте! Аз съм Майк Джакопо. В момента не сме вкъщи и не можем да говорим с вас, но ако желаете да оставите съобщение, името и телефона си, ние ще ви се обадим веднага, щом се върнем. Моля, говорете след сигнала.

Още от първата дума, произнесена студено и механично, Филип разбра, че това беше телефонен секретар. Чу се едно-единствено пронизително „биийп“. Той затвори телефона, питайки се дали тихото му и сепнато „ах“ се бе записало върху лентата на автоматичния секретар на Майк Джакопо…