Рут Рендъл
Шаферката (3)

3.

Стаята беше доста малка за спалня, но като баня обещаваше да бъде просторна. Не му беше работата да пита защо мисис Рипъл иска да пожертва третата си спалня, само за да има на разположение още една баня, но все пак Филип често се чудеше на такива неща. Откакто бе започнал да посещава хорските домове, размишляваше върху най-невероятни чудатости и нелепости. Защо например мисис Рипъл държеше бинокъл на перваза на прозореца си? Да наблюдава птиците? Или съседите си?

Тоалетната масичка беше много ниска и нямаше табуретка. Ако някоя жена би поискала да се среши и гримира пред огледалото, то тя би трябвало да седне на земята. В библиотечния шкаф нямаше никакви други книги, освен готварски. Защо ли не държеше готварските си книги в кухнята?! Филип извади ролетката от джоба си и започна да измерва стаята… Четири метра и тридесет сантиметра на три и петнадесет. А височината беше два метра и петдесет и два сантиметра. Не той щеше да изготвя плана — още не се бе издигнал толкова. Във всеки случай проектът нямаше да е кой знае какво, а съвсем обикновен и банален — баня с душ, малка вана и биде. Таванът щеше да е от черен мрамор, а плочките — млечнобели на черни и златисти цветчета.

Прозорецът трябваше да е с двойно стъкло. Филип съсредоточено правеше измерванията си. Рой искаше всяко разстояние с точност до последния милиметър! Записа всички данни. Дребният му и равен почерк изпълни цяла страница от секретарския бележник на компанията „Роузбъри Лон“. Най-сетне той се облегна на перваза на прозореца и погледна навън.

Пред очите му се разкриваше пъстър колаж от малки и еднакви по размери градинки, отделени една от друга чрез огради, увенчани с дървени решетки. Беше най-хубавото време на годината и декоративните дървета бяха покрити със свежа зеленина и бели или розови цветове. Лалетата също бяха цъфнали. Те бяха измежду малкото цветя, които Филип разпознаваше. Жълто-кафявите кадифени цветове, изпълващи долния край на градинката на мисис Рипъл, бяха навярно цветовете на шибоя. Оттатък градинките се виждаха задните страни на цяла редица къщи. Без съмнение във всяка една от тях бяха извършени най-различни, но еднакви в същността си пристроявания — някоя таванска стая бе преобразена в спалня или пък някой допълнителен гараж или килер биваше дострояван по-късно. Това превръщаше всяка къща в отделен индивид. Само една изглеждаше така, както бе предвидил първоначалният план, но пък тя имаше най-хубавата градина. В средата на зелената полянка се извисяваше голямо дърво, отрупано с розови майски цветове. То бележеше началото на красив малък алпинеум, покрит с екзотичен килим от тъмнолилави и жълти алпийски растения.

Загледана сякаш в пъстрото многообразие от пролетни цветя, заслонени отчасти от клоните на дървото с розовите пъпки, насред градината стоеше малка статуя. Филип не я виждаше съвсем ясно, но нещо в позата й му се стори познато — леко повдигнатото лице, протегнатата дясна ръка, а лявата със стрък цветя; нозете, здраво стъпили на земята и в същото време носещи се сякаш в някакъв бавен танц…

Искаше му се да може да я види отблизо. Тогава се сети, че има начин. Бинокълът беше на перваза на прозореца. Той го извади от калъфа и го вдигна пред очите си. Трябваше малко да нагласи лещите според зрението си, докато картината пред него съвсем се избистри. Беше зашеметяваща гледка… Бинокълът бе превъзходен. Филип видя статуята така, сякаш беше само на метър от нея. Виждаше очите й, прелестната извивка на устата й, къдриците й и панделката, която ги придържаше, бадемовидните й нокти, най-дребните детайли на стръкчето цветя в ръката й — тичинките и венчелистчетата им…

Видя и зеленото петно, започващо отстрани на шията и стигащо до деколтето й, видя и онова място на ухото й, от което бе отчупено малко парченце. Той самият го бе направил, когато беше на десет години. Веднъж изстреля камък с прашката си и той закачи главата на статуята. Тогава се отчупи и парчето. Баща му много се ядоса, взе му прашката и не му даде пари за лакомства цели три седмици. Беше Флора! Не някакво подобие или копие, а самата Флора! Както бе казала и Фий, тя не бе някаква грозна гипсова отливка, серийно производство, каквато можеше да се види във всеки общински парк. Беше уникална. Той си спомни думите на Черил, когато съвсем не на място говореше с Арнъм за баща им. Статуята беше на Фарнес Флора, която по традиция се свързваше с цветята през май.

Филип постави бинокъла обратно в калъфа, прибра ролетката и бележника си и слезе долу. При повечето клиенти той обикновено се покашляше или пък чукаше на някоя врата, за да даде знак, че си тръгва. Мисис Рипъл изобщо не беше такава. Винаги беше нащрек, пъргава и с орлов поглед. Беше жена на средна възраст, но със силен дух и много енергия, с доста остър език и навярно доста критична. Лицето й лъщеше, но имаше болезнен вид, косата й бе още доста черна и само тук-там имаше по някоя плътна сребърна нишка.

— Ще ви се обадя, щом проектът бъде завършен, а после ще се видим, когато започнат строителните работи — каза й той.

В „Роузбъри Лон“ ги учеха да говорят с клиентите по този начин. Досега Филип не бе чувал човешко същество да пръхти, но точно това направи мисис Рипъл.

— И кога ще стане това?! — рече презрително тя. — По някое време следващата година?

Рой го предупреди за закъснението да й изпратят брошурите и добави, че тя едва ли щеше да забрави. Филип я увери с най-лъчезарната усмивка, която успя да докара на устните си, че се надява да не е повече от четири седмици в най-лошия случай. Мисис Рипъл нищо не каза в отговор, остави го сам да си отвори външната врата, а тя я затвори след него.

Филип се качи в колата си (син „Опел кадет“ само на три месеца), мислейки си, както често му се случваше напоследък, че това е единственото хубаво нещо, което притежава. Всъщност дори не го притежаваше, защото колата принадлежеше на компанията.

Вместо да се върне обратно по пътя, по който бе дошъл, той зави по първата пресечка вляво, а след това отново направи ляв завой. Излезе на една тясна уличка с къщи, чиито задни части бяха обърнати към фасадата на къщата на мисис Рипъл. От този ъгъл те изглеждаха съвсем различни. Филип не бе преброил точно коя поред е къщата със статуята в градината, но бе сигурен, че ще е четвъртата или петата след жилищния блок с позеленели от влагата керемиди. Тя бе единствената, която бе останала непроменена. Ето я най-после! Да, тя беше — между къщата с кръглото прозорче и другата с двата гаража. Филип бавно мина покрай нея. Беше вече пет и половина и работният ден бе приключил. Значи, не пилееше времето на компанията. Все още бе прекалено съвестен по този въпрос.

В края на улицата имаше Т-образно кръстовище. Там Филип зави и пое обратно. Спря колата до бордюра срещу къщата и угаси двигателя. Предният двор беше малък и имаше розова леха, макар че розите още не бяха покарали. Пред входа имаше три стъпала, вратата беше в стил от времето на Крал Онорди с прозорец в горния край. Малко над входа имаше друг кръгъл прозорец с матирано стъкло — тази бе и отличителната черта на сградата. Филип бе сигурен, че точно това я правеше по-особена.

Едната половина на този прозорец беше от прозрачно, нематирано стъкло, представляваща по-малък кръг, вписан в претенциозния семеен герб, изобразен върху целия прозорец. Точно там се мярна лицето на жена, гледаща навън. Ала тя не гледаше към Филип, който без друго не се виждаше, седнал в колата. Изведнъж жената се скри, но тъкмо, когато Филип се накани да запали и да потегли, лицето й отново се появи в рамката на прозореца. Тя го отвори и се показа до кръста навън.

Не беше съвсем млада според неговите норми, но все пак не беше и стара. Следобедното слънце огря лицето й. Беше красиво, някак дръзко и агресивно. Широкото й бяло чело бе обрамчено с гъсти и буйни къдрици. Тя бе на доста голямо разстояние от него, но един заблуден слънчев лъч запали малък пожар върху безименния пръст на лявата й ръка, където се мъдреше венчален пръстен с диамант. За Филип това бе достатъчно доказателство, че жената е съпруга на Джерард Арнъм. Той се бе оженил, и то за тази особа. Гневът бликна в гърдите му подобно на струя кръв от дълбока рана. В първия миг, както ставаше и с кръвта, не можа да овладее гнева си. Нямаше студена струя, под която да го сложи, и той тихо изруга, скрит в колата си.

От ярост ръцете му затрепериха върху волана. Искаше му се да не бе идвал, а да си бе отишъл от мисис Рипъл по пътя, по който бе дошъл — през Хейнолт и Баркингсайд. Ако нещата се бяха развили по друг начин, можеше сега майка му да живее тук и да гледа улицата през матираното стъкло, отваряйки прозорчето, за да почувства слънцето.

Не можа да погледне Кристин в очите. Чувстваше се неловко насаме с нея. Не се сещаше дори за най-обикновени и банални думи и изречения, като например нещо за кучето или дали е платила тази или онази сметка… За първи път изпитваше такова психическо задръстване, което се бе превърнало в мания. В миналото бе страдал, когато почина баща му, беше се тревожил за изпитите, а после, докато чакаше да разбере дали ще го приемат в курса на „Роузбъри Лон“. Друга причина за безпокойство беше съмнението му, че ще си намери постоянна работа след завършването на курса. Ала нито едно от тези посегателства върху душевното му равновесие не го бе разтърсвало така, както мисълта за онова, което наскоро бе видял. А то го и плашеше, защото не можеше да разбере какво става с него.

Защо взимаше толкова присърце факта, че майка му бе спала с мъж? Известно му беше, че тя го е правила с баща му. Ако се бе омъжила за Арнъм, щеше да го прави и с него. Защо изобщо трябваше да мисли за това?! Защо непрекъснато си ги представяше и безспир си повтаряше думите на Фий от онова ужасно откровение?! Картичката продължаваше да стои върху полицата над камината. Още не бе изпълнил заканата си да я изхвърли. Тя бе първото нещо, което видя, влизайки в стаята. И сякаш не беше вече малка картичка с някакъв съвсем обикновен изглед, а огромно платно с ярки бои, разкриващо жестока, садистична сцена на полова разюзданост — точно такова нещо, което хората уж не обичат да гледат, обаче погледите им са все натам и очите им едва не изскачат от орбитите.

Двамата някак бяха сменили ролите. Филип бе станал бащата, а Кристин — неговото дете. И, разбира се, той искаше да отмъсти на прелъстителя или да го накара да се ожени за дъщеря му. Сърцето му се сви от жалост, когато я видя кротко приведена над шаферската рокля на Черил да веза търпеливо бод след бод. Ако беше отишла сама у Арнъм онзи ден, когато му подари Флора, щеше ли сега да е мисис Арнъм? Филип не можеше да се отърве от мисълта, че целокупното им отиване у Арнъм, вместо само Кристин, бе изиграло решаваща роля в брачните планове на Джерард Арнъм. Онази, другата жена с тъмните коси и диамантения пръстен, сигурно също е била кандидатка тогава и той бе избрал нея, защото тя не е била придружена от цяла сюрия деца и една мраморна статуя.

Кристин го попита дали ще има нещо против да включи телевизора. Винаги го питаше. Опита се да си спомни, дали питаше и баща му, докато беше жив, но не можа. Май че нямаше навик да го пита…

Беше редовният преглед на вечерните новини в девет часа. Даваха репортаж за Ребека Нийв. Някой я бе видял в Испания. Бяха изминали близо осем месеца от изчезването й, но от време на време напомняха за нея в пресата и по телевизията. Някакъв честен и съвестен на вид мъж твърдеше, че е видял Ребека в нейния зелен тренировъчен анцуг в един курорт на Коста дел Сол. Според родителите й тя бе прекарала там две от ваканциите си, но Филип си помисли, че този мъж или си въобразява, или би казал всичко, само за да го покажат по телевизията.

Филип нямаше никакво намерение да посещава отново дома на мисис Рипъл. Беше убеден, че Чигуел е едно от местата в Лондон, които никога не би искал да види. Но някъде към средата на седмицата, малко преди сватбата на Фий, Рой, който изготвяше скиците за банята, изведнъж заяви, че ще има проблем с плочките. Искаше съгласието на мисис Рипъл за някои от предложените промени, както и нови измервания на стените, разстоянията между прозоречните рамки, разстоянията между пантите на вратите и съответните ъгли… Филип не можа да се стърпи и каза, че с най-голяма точност би могъл да отгатне какви са мерките и че съгласието на собственицата би могло да се вземе и по телефона.

— Такъв отговор бих очаквал от някой новопостъпил, но не и от теб! — възмути се Рой.

Кафявите му очи гледаха студено през дебелите лещи. Когато не ръсеше блудкави цинизми, Рой говореше като в някой рекламен клип.

— Изчерпателност и педантичност са качествата, които утвърдиха компанията „Роузбъри Лон“. Те са и нейните отличителни черти.

Филип разбра, че няма измъкване. Трябваше да отиде до мисис Рипъл, но пък изобщо не бе длъжен да минава по онази улица, на която живееше Арнъм, нито пък отново да гледа Флора през бинокъла на мисис Рипъл от спалнята й в задната част на къщата. Когато тръгна от дома си, първата клиентка на Кристин за деня беше вече пристигнала и искаше боядисване на косата в бронзово червено. За първи път Филип почувства облекчение, че майка му не използва банята за такива цели. Довечера сигурно щеше да завари пода на кухнята на медночервени петна.

— Искам да изкарам достатъчно пари, за да платя сама цветята на Фий — каза Кристин, като го изпрати до вратата, дръпна предпазните гумени ръкавици от ръцете си, но нокътят на палеца й се закачи в едната и тя се скъса.

Клиентите на „Роузбъри Лон“ често се държаха така, сякаш посещенията в домовете им от страна на служителите на компанията, наети, за да ремонтират същите тези домове, бяха нагло посегателство върху личната им свобода. Говореше се как един клиент бил залепил с изолирбанд вратата на кухнята си, която трябвало да се преобразува в нещо друго, и карал строителите да влизат и излизат през прозореца. Да не се разрешава ползването на тоалетна или телефон беше обичайно явление. Мисис Рипъл, предупредена за посещението на Филип, макар и не от самия него, рязко отвори вратата още при първото почукване. Сякаш беше стояла зад нея, очаквайки идването му. Той едва-що влезе вътре и тя му кресна свирепо:

— Кой ти позволи да пипаш военния бинокъл на съпруга ми?!

За миг Филип се вцепени. Да не би да го бе проверявала за пръстови отпечатъци?! Или някой съсед го бе забелязал и й бе съобщил?!

— Спипах те, а?! Смяташе, че ще се измъкнеш незабелязано, нали?! — рече тя.

Филип помоли за извинение. Какво друго можеше да каже?

— Сигурно се чудиш как съм разбрала.

Когато произнесе тези думи, гъстите й и леко рунтави вежди се сляха в едно, сякаш се срещнаха две космати, тъмнокафяви гъсеници. Въпреки това Филип опита да се усмихне.

— Поставям го в края на перваза, ето така: дългата страна да е успоредна на стената — обясни мисис Рипъл, а гъсениците се разделиха и отскочиха към косите й. — Имам си причини за това, но не смятам да ти ги казвам. Обаче така разбрах. Бинокълът беше изместен.

— Повече няма да се докосвам до него — рече Филип и тръгна към стълбището.

— Няма да имаш такава възможност.

Тя бе махнала бинокъла. Това смути и разстрои Филип. Като повечето хора, той се страхуваше от лудостта дори и в най-леките й форми. Да не би мисис Рипъл да подозираше съпруга си, че използва бинокъла, за да гледа голи жени или нещо подобно? И каква полза, ако съмненията й всеки път се потвърждаваха?! Сега поне нямаше да се изкушава. Не можеше да види добре Флора без бинокъл.

Предположенията му за данните от измерванията се оказаха доста точни. Това още веднъж му напомни, че само си бе изгубил времето да идва тук. Но макар бинокълът да го нямаше, Филип все пак почувства силен копнеж отново да види Флора. Той отвори прозореца и надникна навън. Дървото бе загубило майските си цветове. Розовите листенца се бяха посипали навсякъде: в тревата, по паважа и тъмнолилавата скала в алпинеума. Всичко бе скрито сякаш под розов воал. Розови цветове бяха нападали и по раменете на Флора, както и върху протегнатата й ръка. Цветята, които държеше, вече сякаш не бяха от камък, а букет свежи майски пъпки.

Но тя изглеждаше толкова далече от него. Разстоянието правеше скулптурните детайли и чертите й неразличими. Филип се дръпна назад и затвори прозореца. Зачуди се дали мисис Рипъл не си бе сложила някакъв знак върху бравата на прозореца. А може би, след като той си заминеше, тя щеше да поръси рамката с прах за пръстови отпечатъци. И тогава… Тежко му и горко, ако пак дойдеше! А то сигурно щеше да стане в процеса на работата.

Мисис Рипъл го чакаше при най-долното стъпало на стълбището. Не каза нищо, но мълчанието й, както и змийският й поглед, подтикнаха Филип да заговори нервно и с престорена сърдечност в гласа:

— Ами… благодаря ви много, мисис Рипъл. Аз съм готов. Много скоро ще ви се обадим. Ще ви държим в течение как вървят работите.

Той мина покрай нея и бързо се отдалечи. С гърба си усещаше как очите й го следят. На половината път до шосето съзря колата на Арнъм. Не беше ягуарът, а някаква друга кола, ако изобщо имаше друга кола. Сигурно ягуарът принадлежеше на компанията му, както опел кадетът — на „Роузбъри Лон“. Жената, седнала близо до него, и откъм страната на Филип, беше същата, която бе видял да гледа през прозореца на къщата със статуята. Денят бе топъл и прозорецът на колата бе свален до долу. Ръката й почиваше върху рамката му. На безименния й пръст блестеше халката с диаманта, а на китката й имаше диамантен часовник. Арнъм се виждаше само като тъмен, масивен силует.

Те се отдалечаваха от къщата си. Точно това оформи решението в ума на Филип… ако той изобщо можеше да вземе някакво решение и ако изобщо участваше във всичко това. Опелът дори се движеше по своя собствена воля. Ала предпазливостта и разумът му все пак се възвърнаха поне дотолкова, че да го накарат да паркира малко по-далече от къщата им.

Наоколо нямаше жива душа. В покрайнините, особено в късните следобедни часове винаги беше така. Филип си спомни как веднъж баща му му разказа за времето на своето детство, когато по улиците се разхождали хора… много хора, които ходели пеша, защото нямало много коли. Къщите, покрай които минаваше, изглеждаха като необитаеми. Гаражите бяха затворени, дворовете пусти. По цялото си протежение пътят бе ограден от свежа зеленина и наскоро избуяла, лъскава трева. Фасадите белееха, изпъстрени тук-там с жълтите цветове на шубраците от златен дъжд. Чисти, ярки, блестящи. Слънцето огряваше смълчаната земя. Цареше пълна тишина.

Филип влезе в градината на Арнъм през портата, тръгна по алеята и се отправи към дървената преграда, служеща явно за врата на коридора между гаража и самата къща. Ако вратата беше заключена, това означаваше край на акцията. Обаче не беше. Щом се озова в тесния проход, ограден с тухлени стени, Филип се сети, че не е донесъл нито чувал, нито покривало. Знаеше също, че ако отидеше до колата, за да вземе нещо подходящо за целта, то никога нямаше да се върне тук, а щеше просто да потегли и да се махне час по-скоро. В края на тясната пътека имаше нещо като вътрешен двор или по-скоро покрита с бетонни плочи тераса. В единия й край имаше най-обикновен бункер за въглища, а в другия — две кофи за боклук. Арнъм бе заменил къщата в Бъкхърст Хил за една доста по-прозаична къщурка. Разбира се, трябвало е да раздели парите от продажбата с бившата си съпруга. От едната кофа се подаваше синя найлонова торба, оставена без съмнение от някой служител на общината за събиране на вторични суровини. Филип отиде до кофата и взе торбата. После прекоси полянката и застана до статуята. Отблизо нападалите по раменете и главата й цветчета й придаваха запуснат вид. Той ги бръсна с ръка и издуха розовото листенце, залепнало за нащърбеното й ухо, повредено от него преди много време, когато бе изстрелял камък с прашката си.

Филип клекна пред нея и се загледа в празния й и малко отнесен поглед, както никога не бе правил по-рано. Очите й сякаш гледаха през хората, които се взираха в нея, отправяйки се към някакви далечни, но може би величествени хоризонти. Тя беше богиня, разбира се, издигнала се над земните неща и дребните човешки нужди.

Неговите собствени мисли го изненадаха. Бяха толкова невероятни… като че ли сънуваше или бе в треска. Точно така беше бълнувал и онзи кратък период през зимата, когато бе повален на легло от тежък грип. Но защо, бога ми, Арнъм беше казал на Кристин, че Флора прилича на нея?! Или може би на самата Кристин й се искаше да вярва в това?! Флора не приличаше на нито една истинска жена, която Филип познаваше, но съвсем неочаквано му хрумна, и то без всякаква логическа връзка, че ако срещнеше земна жена със същото лице, на часа би се влюбил в нея.

Посегна към Флора и я вдигна от земята. Част от розовите венчелистчета паднаха от букета мраморни цветя. Стори му се по-тежка от онзи път, когато я мъкна нагоре по хълма към Бъкхърст Хил. Нахлузи отгоре й синия найлонов чувал, положи я върху тревата и най-отгоре върза възел. Вдигна вързопа на ръце и го понесе. Хората щяха да си помислят, че носи навит маркуч или куп градински сечива.

Тъкмо бе изминал половината път до тесния коридор между гаража и къщата, когато забеляза, че го наблюдават — някакъв мъж го гледаше от прозореца на съседната къща. Филип си каза, че не върши нищо нередно. Флора не принадлежеше на Джерард Арнъм. Или по-скоро щеше да принадлежи, мина през ума му, ако Арнъм бе направил с Кристин каквото трябваше… ако я бе обичал и се бе оженил за нея. Обаче при сегашните обстоятелства статуята със сигурност не беше негова. С поведението си Арнъм бе отхвърлил правото си да я притежава. Филип бе прочел някъде, че ако някой вземе предмет на заем и после откаже да го върне, единственото лице, което би имало право да му го отнеме, би бил истинският собственик. Такъв беше законът. Хм… а Филип беше истинският собственик. Флора бе дадена на Арнъм на заем. Тя бе негова, но при едно условие — да се ожени за Кристин. Това се разбираше от само себе си.

Въпреки всичко Филип ускори крачка и макар Флора да му тежеше, той се затича към гаражната врата. Тъй като и двете му ръце бяха заети, трябваше да минат няколко секунди, докато успее да отвори вратата. Зад него някой извика:

— Хей! Извинявайте, ама къде сте тръгнали с онова нещо там?

Думите бяха същите — като на мисис Рипъл. Филип дори не се обърна, за да види човека, който му извика. Той хукна с всичка сила. Задъха се. Флора бе много тежка, но Филип тичаше през цялото време и спря едва, когато стигна колата си. Метна Флора на задната седалка, а сам седна зад волана и трескаво закопча предпазния колан. Мъжът не беше хукнал да го гони. Сигурно бе направил нещо много по-разумно — беше се прибрал вкъщи и се бе обадил в полицията.

Внезапно видя като на лента как го уволняват и как го осъждат за извършено престъпление. Спокойно! Без паника… Човекът не беше видял автомобила и не бе записал номера му. Ръцете на Филип затрепериха върху волана. С неимоверно усилие успя да се овладее и подкара колата. Първо зави наляво, после надясно. Пред него и зад него нямаше никой. Чак когато излезе на аутобана за Баркингсайд, чу полицейска сирена. Но това не означаваше непременно, че е заради него. Защо трябваше да мисли, че е свързано с него?! Полицейските коли не се появяваха току-тъй — само, защото някакъв човек бе забелязан да носи нещо в найлонов чувал… По-вероятно би било да изпратят просто един полицай на велосипед.

Навярно поради това че майка му бе така отчайващо безпомощна, а сестра му за нищо избухваше в сълзи, Филип бе израснал като изключително уравновесена личност. Приличаше на баща си, който бе практичен човек и, макар да бе надарен с богато въображение, бе научил как да го държи под контрол. Ето защо Филип не се поддаде на най-различните, безпочвени съмнения и когато стигна голямото кръстовище на шосе А 12 при Гантс Хил, отново бе напълно спокоен.

Флора се разклати малко насам-натам върху задната седалка. Щом спря пред изложбената зала в Илфорд, където трябваше да се отбие на връщане, Филип премести Флора в багажника, като я закрепи между резервната гума и кашона с мострени каталози на тапети. Тук, на паркинга зад изложбената зала, той не можа да устои на изкушението да погледна Флора. Разряза найлоновия чувал с горния край на химикалката си, тъй като не успя с нокът, и откри лицето й. Тя все така се вглеждаше някъде в божествените висини, а изразът на лицето й бе все така спокоен и ведър. Хм, ако Флора не можеше да изпитва страст, то тя със сигурност беше нещо, за което си струваше човек да се горещи. Като си тръгна с колата за вкъщи по-късно, отколкото друг път (Рой му бе дал дълъг списък от недоволни клиенти, на които трябваше да се обади, за да ги успокои), Филип започна да разсъждава върху постъпката си от сутринта. Защо беше взел мраморното момиче? Да предположим, че защото я смяташе по право за негова или по-точно за принадлежаща на семейството му. Струваше му се така, сякаш Арнъм бе изиграл някакъв мръсен номер, за да може да я притежава. Не биваше хората да печелят с измама.

Но след като я бе взел, какво щеше да прави с нея? Не можеше да я постави обратно на мястото й в Гленалън Клоус. Ако го направеше, щеше да има сума обяснения. А трябваше да мисли и за Кристин. Трябваше да й каже къде живее Арнъм сега и как бе видял Флора в градината му. Обаче това бе много деликатен и опасен въпрос и той умишлено го избягваше. Не можеше ли да каже, че статуята е копие на Флора и че я е купил от някакъв магазин или базар за градински скулптурни елементи? Не, нямаше да стане! Не и с това нащърбено ухо и зелено петно!

Дори да успееше да я внесе вкъщи незабелязано и без излишни въпроси, пак щяха да възникнат проблеми. Тяхното семейство не беше като онези, в които всеки член си имаше свой собствен живот и никой не се интересуваше от работите на другите. Семейството им беше здраво сплотено и всеки бе загрижен за останалите членове, готов да зададе най-различни въпроси по повод някоя необичайна проява. При това всеки знаеше точно къде се намира даден член от семейството им и какво прави в момента. Представи си как се изкачва по стълбите с Флора в ръце и изведнъж го среща Черил, която смаяно започва да го пита какво ли не.

Докато мислеше за това, чакайки в редицата от коли, за да светне зелената светлина, Филип погледна надясно и изведнъж видя Черил. Името й и представата за нея бяха в ума му и ето че я видя. Тя излизаше от нещо подобно на дискотека или музикален магазин. Според морето от рекламни светлини Филип не можеше да различи каква точно е сградата. Това се казва изненада! Излизаше, че невинаги се знае кой къде е и какво прави. Черил бе облечена в обичайните си дънки и черно кожено яке. На главата си бе сложила широкопола каубойска шапка с кожена каишка на ресни.

Нямаше никаква причина Черил да не е там. Тя беше свободна и не вършеше нищо нередно или поне Филип не виждаше сестра му да прави нещо лошо. Той отново трябваше да подкара колата при смяната на светофара. От червена светлината стана жълта, после зелена… Всяко забавяне от негова страна щеше да накара другите зад него да натиснат клаксоните си. В присъствието на Черил тук нямаше нищо тревожно. Разтревожи го видът й и стойката й.

Излезе от онази сграда така, като че ли бе пияна или дрогирана. Или беше извънредно изтощена, или някой я бе изкарал насила. Причини всякакви! Тя плачеше, а сълзите се стичаха по лицето й. Филип видя как сестра му наведе глава и притисна юмруци към очите си. Тогава обаче се наложи да откъсне очи от нея, за да гледа пътя пред себе си. Включи на скорост и бързо се отдалечи.