Рут Рендъл
Шаферката (1)

1.

Жестоката, насилствена смърт омайва хората. Но Филип се разстройваше от нея. Имаше фобия или поне така си казваше понякога: фобия към убийството във всички негови форми. Имаше фобия или поне така си казваше понякога: фобия към убийството във всички негови форми — безпричинната, масова сеч на хора по време на война и безсмисленото им унищожаване при злополуки и катастрофи. Жестокостта го отблъскваше. В живота, в книгите, на екрана… Години наред бе чувствал все същото, още в детството си, когато другите малчугани насочваха пластмасовите си автомати и играеха на война. Кога или с какво започна всичко, Филип не знаеше. Най-странното бе, че той не беше нито страхлив, нито капризен. Боеше се от смъртта, както всички останали. Всъщност неестествената смърт нито го забавляваше, нито пък го привличаше по някакъв особен начин. Реакцията му бе да стои настрана от всякакви прояви на смъртта. Знаеше, че това не е нормално. Криеше фобията си или поне се опитваше…

Когато другите гледаха телевизия, Филип гледаше заедно с тях и не си затваряше очите. Не изпадна в състояние да отхвърля всичко казано във вестници и книги. Обаче другите знаеха и изобщо не щадяха чувствата му. Говореха открито за Ребека Нийв.

Ако зависеше от него, той не би се заинтересувал от нейното изчезване, а още по-малко пък би мислил за нея. Просто щеше да изключи телевизора. Разбира се, щеше да го изключи десет минути преди да съобщят за Северна Ирландия, за Иран и Ангола, за някакъв катастрофирал влак във Франция, както и за изчезналото момиче. Никога нямаше да види снимката й — красивото й лице, усмивката й, очите й, присвити срещу слънцето, косите й, развени от вятъра…

Ребека бе изчезнала един есенен следобед някъде към три часа. Сестра й бе говорила с нея по телефона в сряда сутринта. Приятелят й, с когото, ходели отскоро и били излизали само четири пъти, й се бе обадил по обяд същия ден. Тогава била чута за последен път. Един съсед я забелязал да излиза от блока в яркозелен анцуг и бели маратонки. Тогава я бяха видели за последен път.

Когато лицето й се появи на екрана, Фий каза:

— Бяхме с нея в едно училище. Струва ми се, че зная името й… Ребека Нийв. Чувала съм го някъде преди.

— За първи път чувам. Никога не си ми казвала, че имаш приятелка Ребека.

— Не ми беше приятелка, Черил! В онова училище бяхме три хиляди души. Може дори да не съм говорила с нея.

Фий продължаваше да гледа съсредоточено в екрана, а брат й съзнателно се стараеше да не гледа. Той взе вестника и го отвори на една от вътрешните страници, където нямаше нищо за случая с Ребека.

— Сигурно мислят, че е убита — обади се Фий.

На екрана се появи майката на Ребека, която молеше да й съобщят, ако някой знаеше нещо за изчезналата й дъщеря. Ребека беше на двадесет и три години и работеше като преподавателка по керамика в курсове за възрастни. Тъй като доходите не й стигаха, тя ги допълваше, работейки като бавачка и домашна помощница. Явно някой бе видял обявата й във вестника и й се бе обадил. Ребека се бе уговорила за вечерта и бе спазила уговорката. Или поне така мислеше майка й.

— Ох, горката жена! — рече Кристин, влизайки в стаята с поднос кафе. — Кой знае какво й е сега! Не мога да си представя как бих се чувствала аз, ако с някого от вас се случи такова нещо!

— С мене едва ли — измърмори Филип.

Макар и тънък, той беше добре сложен и висок над метър и осемдесет. Като хвърли поглед към сестрите си, Филип попита:

— Мога ли вече да изключа телевизора?

— Не понасяш такива неща, а? — ухили се злобничко Черил, която не пропускаше случай да го подразни. — Може пък да не е убита. Стотици хора изчезват всяка година.

— Сигурно работата е по-дълбока — намеси се Фий. — Иначе защо ще вдигат такъв шум, ако само е изчезнала? Странно… Спомням си, че двете бяхме в една група от курса по приложно изкуство за начинаещи. Казваха, че искала да продължи и да стане учителка. Другите момичета смятаха, че е смешна. Те просто искаха да се омъжат. Хайде, Филип, изключи го! Без друго, нищо повече няма да кажат за Ребека.

— Защо не дават приятни съобщения в новините?! — възмути се Кристин. — Те също могат да бъдат сензационни! Да не би да няма вече хубави неща?!

— Нещастията са новини — рече Филип, — но за разнообразие биха могли да опитат и твоята идея. Например да си направят списък с имената на всички, които са били спасени от удавяне днес, или всички оцелели при катастрофа… А може и списък на деца, които не са били пребити до смърт, или на момичета, които са били нападнати, но са успели да се измъкнат невредими — добави вече по-сериозно той.

Филип изключи телевизора. Изпита чувство на доволство, когато видя как картината избледня и бързо изчезна. Фий не бе изцяло погълната от случая с Ребека, но очевидно я вълнуваше много повече, отколкото някое от „приятните неща“ на Кристин. Малко неумело той се опита да заговори за нещо друго.

— Кога ще тръгваме утре?

— Точно така! Смени темата… Винаги си бил такъв, Фил!

— Той каза, че ще си е вкъщи към шест часа — рече Кристин, гледайки ту момичетата, ту Филип. — Искам всички да дойдете в градината само за минутка! Моля ви! Трябва ми вашият съвет.

Градината беше малка и мрачна, но изглеждаше най-добре по залез-слънце, когато сенките изведнъж се удължаваха. Цяла редица високи кипариси я закриваха откъм улицата и не позволяваха на любопитните да надничат през оградата. В средата на полянката имаше кръгла каменна площадка с малък шадраван и мраморна статуя редом с него. Площадката не бе покрита с мъх, но около шадравана бяха избуяли плевели. Кристин сложи ръка върху главата на статуята и я погали така, както би погалила дете. Тя погледна към момичетата и Фил по своя особен начин — едновременно покорен и предизвикателен.

— Какво ще кажете, ако му подаря Флора?

Неизменно твърдата и решителна Фий не се поколеба и отвърна веднага:

— Не можеш да подариш статуя!

— Защо не? Особено ако статуята му харесва! — рече Кристин.

— Той ми каза, че я харесва и че ще изглежда добре в неговата градина. Призна ми, че тя му напомняла за мен.

— На хората се подаряват шоколадови бонбони или вино — каза Фий така, сякаш изобщо не бе чула майка си.

— Той ми купи вино веднъж — рече Кристин с учудване и благодарност. Струваше й се, че купуването на бутилка вино за жена, с която даден мъж само вечеря понякога, е изключителен жест на щедрост.

Кристин плъзна ръка по мраморното рамо на статуята и продължи:

— Винаги ми е приличала на шаферка. Предполагам, че е заради цветята.

Никога преди Филип не се бе заглеждал в мраморното момиче. Флора беше просто статуя, която стоеше до езерцето в градината пред къщата им, откакто се помнеше. Казваха, че баща му я бил купил, когато с Кристин били на сватбеното си пътешествие. Беше висока около един метър и наподобяваше римска статуя в умален размер. В лявата си ръка държеше стрък цветя, а с дясната посягаше към края на роклята си, сякаш за да я повдигне. Двете й стъпала бяха опрени в земята и все пак тя като че ли танцуваше някакъв бавен валс. Не друго, а точно лицето й бе особено красиво. Като я гледаше, Филип разбираше, че общо взето лицата на древните гръцки и римски скулптури не са хубави. Дългите брадички и правите носове им придаваха суров вид. Навярно нормите за красота се бяха променили или пък беше нещо по-неуловимо, което по някакъв начин го вълнуваше. Във всеки случай лицето на Флора беше като на едно красиво, съвременно момиче — високи скули, закръглена брадичка, къса и извита горна устна, наподобяваща прелестна и свежа розова пъпка. Беше като жива, с изключение на очите: доста раздалечени и сякаш гледаха втренчено някъде в хоризонта. Изразът им издаваше неверие и безразличие.

— Цял живот съм смятала, че тук не й е мястото — рече Кристин. — Изглежда някак смешна… Хм, всъщност искам да кажа, че всичко останало изглежда смешно покрай нея.

Вярно беше. Статуята бе прекалено хубава за околната действителност.

— Все едно да налееш шампанско в пластмасова чаша — обади се Филип.

— Именно!

— Дай я, щом искаш — каза Черил. — Тя е твоя, а не наша. Татко я е подарил на теб.

— За всички неща мисля като за наши — отвърна Кристин. — Казва, че има прекрасна градина. А и аз ще бъда спокойна, че Флора ще бъде поставена в подходяща обстановка. Разбирате ли какво имам предвид?

Тя погледна към Филип. Никакви проповеди не бяха в състояние да я убедят в равенството между половете. Никакви вестници, списания или пък телевизията! Съпругът й бе покойник. Следователно, тя се обръщаше за важни решения, подкрепа и съвет не към най-голямото си дете, а към сина си.

— Ще я вземем утре с нас — рече Филип.

Тогава не изглеждаше толкова важно. И защо ли пък да изглежда?! Не беше въпрос на живот или смърт, като например дали да сключиш брак или не, дали да имаш деца, дали да се подложиш на сериозна операция… И все пак беше също толкова важно нещо, колкото всяко едно от изброените.

Разбира се, трябваше да мине доста време преди Филип да погледне така на този въпрос. Той повдигна малко Флора, за да усети тежестта й. Беше толкова тежка, колкото очакваше. Внезапно осъзна, че вижда статуята като символ на майка си. Флора бе станала притежание на баща му, когато се бе оженил за Кристин, а сега щеше да премине в ръцете на Джерард Арнъм. Това означаваше ли, че Кристин ще се омъжи повторно? Тя и Джерард се бяха срещнали на едно събиране в службата на вуйчо му. Ухажването вървеше доста бавно, ако изобщо можеше да се каже, че е ухажване… Сигурно се дължеше отчасти на това, че Арнъм все пътуваше по работа в чужбина. Доколкото Филип можеше да си спомни, той бе идвал у тях само веднъж. Сега те официално щяха да се запознаят с него. Работата бе станала вече съвсем сериозна.

— По-добре да не взимаме Харди с нас — рече майка му.

Тя бе кръстила малкия пудел на известния модист Харди Еймис, защото харесваше дрехите, които правеше. Кучето дотича при нея, а тя се наведе и го погали между ушите.

— Той не обича кучета. Не искам да кажа, че се отнася жестоко към тях или нещо подобно…

Кристин говореше така, сякаш антипатията към кучета непременно пораждаше желанието да ги подлагаш на мъчения.

— Просто не си пада много по тях. Веднага разбрах, че не хареса Харди, когато дойде у нас онази вечер — додаде тя.

Филип влезе обратно в къщата, а Фий го последва.

— Като гледам Флора, се сещам как веднъж Ребека Нийв направи глава на момиче — каза тя.

— Как така направи глава на момиче?!

— В училище… в час по моделиране. Направи я от глина. Беше в естествена големина. Учителката я накара да я развали. Не й позволи да я изпече в пещта, защото трябваше да правим само гърнета. Представи си, че тя може би лежи някъде сега… Мъртва!

— Мерси! Изобщо не желая да си го представям! За разлика от тебе, такива неща никак не ме привличат…

Фий взе Харди в скута си. Привечер той винаги се умилкваше около някого с надеждата, че ще излезе на разходка.

— Не ме привличат, Фил. Всички се интересуваме от убийства, насилия, престъпления. Твърдят, че е така, защото във всички нас има по нещо от тях. Способни сме да убиваме и на всеки понякога се иска да напада, да удря, да наранява…

— Аз не съм такъв.

— Фий, той наистина не е такъв — каза Черил. — Знаеш, че не е! А и не обича да се говори за това. Така че, млъквай!

* * *

Той носеше Флора, защото беше единственият мъж в семейството и, както можеше да се предположи, най-силният. Пътуването от Крикълууд до Бъкхърст Хил без кола се оказа ужасно изпитание. До Килбърн пътуваха с автобус, от Килбърн до „Бонд стрийт“ с метрото, а после цяла вечност чакаха влака. Когато тръгнаха, беше четири часа следобед. Сега бе вече почти шест.

Никога преди Филип не беше ходил в тази част на Есекската община. Мястото тук му напомняше малко за Барнет, където животът бе хубав и слънцето сякаш никога не залязваше. От двете страни на улицата, по която вървяха, имаше къщи, скрити зад жив плет и дървета. Приличаше на селска улица. Майка му и сестрите му бяха доста преди него и той забърза, за да ги настигне, като премести Флора от другата си страна. Черил не носеше нищо, но беше с високи токове и много тесни дънки.

— Мамо, има ли още много? — изплака по едно време тя.

— Не зная, мила. Знам само, че Джерард ми каза да вървим нагоре по хълма, а после да свием по четвъртата пряка вдясно. Много е приятно тук, нали?

„Приятно“ беше любимата дума на Кристин. За нея всичко бе приятно.

Тя носеше розова ленена рокля, бял жакет, бял гердан, розово червило и приличаше на жена, която няма дълго да остане сама. Косата й бе мека и бухнала, а слънчевите очила скриваха бръчките под очите й. Филип забеляза, че макар все още да носеше венчалната си халка (всъщност той никога не я бе виждал без нея), Кристин бе свалила годежния си пръстен. Навярно я бе споходило смелото прозрение, че докато годежният пръстен символизираше любовта на жив съпруг, венчалната халка бе просто обществено изискване както за вдовици, така и за съпруги. Разбира се, Фий на свой ред също носеше своя годежен пръстен. Филип смяташе, че в желанието си да го подчертае още повече тя нарочно носеше малката си чанта портфейл в лявата ръка. Официалният тъмносин костюм, с твърде дълга пола я правеше да изглежда по-възрастна. Може би Арнъм щеше да помисли, че е прекалено голяма, за да бъде дъщеря на Кристин.

За себе си и за своята външност Филип не бе положил особени усилия. Беше се погрижил най-вече за Флора. Кристин му каза да се опита да премахне онова зелено петно от статуята и той напразно бе търкал със сапун и вода. Дадоха му мека хартия, за да я увие, а най-отгоре Филип сложи вестник — тазсутрешния вестник, който бе поместил цялата история за Ребека Нийв на първа страница. Имаше още една нейна снимка и репортаж за това как един двадесет и четири годишен мъж бе прекарал в полицията целия предишен ден, „помагайки на разследването“. Филип набързо бе увил статуята във вестника, а после я бе пъхнал в найлоновия чувал, в който майка му бе донесла палтото си от химическо чистене. Тази опаковка не беше много удачна, защото найлонът правеше статуята хлъзгава за носене. Флора все се смъкваше надолу и той непрекъснато я повдигаше. Ръцете го боляха от раменете чак до китките.

Най-сетне четиримата свиха по малката уличка, където живееше Арнъм. Къщите не бяха самостоятелни, както техните в Барнет, а бяха разположени терасовидно на лъкатушни редове — градски къщи с градинки, пълни с храсти и есенни цветя. Филип виждаше вече, че една от тези градинки ще бъде напълно подходящ декор за Флора.

Къщата на Арнъм беше на три етажа, с външни капаци на прозорците и бронзова лъвска глава над бравата на боядисаната в тъмнозелено външна врата. Кристин спря при градинската порта учудена.

— Колко жалко, че трябва да я продаде! Обаче сигурно нищо не може да се направи. Налага се да раздели парите с бившата си жена.

По-късно Филип винаги си мислеше колко лошо се получи, че Арнъм отвори вратата точно, когато Черил каза: „Но аз смятах, че е вдовец! Не знаех, че е разведен… Ама че скапана работа!“.

Филип никога нямаше да забрави първото си впечатление за Джерард Арнъм. Мъжът, при когото бяха дошли на гости, изобщо не бе очарован да ги види. Беше среден на ръст и здраво сложен, без да е пълен. Косата му бе прошарена, но гъста и добре пригладена. Джерард бе красив по един особен начин, който Филип неизвестно защо не можеше да определи. Беше красив като италианец и грък едновременно. Лицето му бе хубаво и със заоблени черти. Устните му бяха плътни. Носеше кремави панталони и бяла риза. Яката му бе разкопчана, сакото му бе тънко, на едри, но не фрапантни карета в тъмносиньо, бежово и кафяво. Отначало той се слиса. Сетне на лицето му се изписа израз на неверие и ужас, което го накара за миг да затвори очи. После отново бързо ги отвори, слезе по стълбите и с мъка успя да скрие разочарованието си под маската на сърдечна любезност. Филип очакваше, че Арнъм ще целуне Кристин. Очевидно тя очакваше същото, защото го приближи с леко повдигната брадичка, ала той не я целуна. Все пак се здрависа с всички, включително и с Филип, който трябваше да остави Флора на земята.

— Това е Фиона, най-голямата — каза Кристин. — Тя е тази, за която ти говорих, че ще се омъжва догодина… А това е Филип, който скоро ще се дипломира. Специалността му е вътрешна архитектура. Това пък е Черил. Тя наскоро завърши средното си образование.

— Ами тази коя е? — попита Арнъм.

Филип така бе поставил Флора на земята, че тя изглеждаше като пети член на семейството. Опаковката й се бе смъкнала. Найлоновият чувал се бе разкъсал и през дупката се подаваха главата и едната й ръка. Лицето й бе все тъй ведро, взорът й както винаги бе отправен някъде далече, далече, а в дясната си ръка стискаше стръкчета мраморни цветя. Изведнъж зеленото петно на гърдите и врата й стана сякаш по-ярко, а отчупеното парче от ухото й — още по-забележимо.

— Помниш ли я, Джерард? Това е Флора, която бе в моята градина. Нали каза, че много я харесваш? Донесохме ти я. Сега вече е твоя.

Арнъм мълчеше и затова Кристин продължи да обяснява:

— Подарък е… за теб. Защото каза, че я харесваш.

Джерард Арнъм бе длъжен да покаже някакъв ентусиазъм, макар и да не бе много убедителен. Той вдигна Флора и всички влязоха в къщата. Тъй като коридорът беше тесен, трябваше да вървят един след друг, подобно на войници в поход. Добре че не бяха взели Харди, мислеше си Филип. Тази къща не беше място за кучета. Бе красиво разположена и много добре обзаведена. Филип имаше око за такива неща. Ако нямаше, навярно не би могъл да се запише в курса по вътрешна архитектура на „Роузбъри Лон“. Един ден, след много години, той щеше да си има собствена къща като тази и всекидневна с тъмнозелени стени, рисунки в тесни, позлатени рамки и килим в разкошен, бледожълт цвят, напомнящ за старинен китайски порцелан, какъвто днес се срещаше само в музеите.

Минаха покрай трапезарията и през отворената врата Филип успя да зърне малка маса, наредена само за двама. Имаше две розови ленени салфетки, пъхнати в две високи розови чаши и един-единствен розов карамфил, поставен във висока и тясна ваза. Преди Филип да осъзнае значението на тези подробности, Арнъм ги побутна към задния вход, откъдето излязоха в градината. На Филип се стори, че той носеше Флора така, сякаш се боеше да не му изцапа килима. Размахваше я като пазарска чанта. Щом излязоха в градината, Арнъм веднага пусна Флора в цветната леха, ограждаща някакъв малък алпинеум, извини се и на часа се завтече обратно в къщата. Четиримата от семейство Уордмън останаха навън. Фий погледна скришом към Филип зад гърба на Кристин, повдигна вежди и доволно кимна. Все едно че бе вдигнала палци в знак на одобрение. С това искаше да покаже, че Арнъм й допада. Филип сви рамене и още веднъж погледна към Флора. Мраморното й лице определено не беше лицето на Кристин, или на която и да е друга позната жена. Носът беше класически, очите — твърде раздалечени, меките устни — прекалено извити. Лицето й бе сякаш гланцирано. Изглеждаше неподвластно на обикновените човешки страхове, съмнения и задръжки.

Не след дълго Арнъм отново дойде при тях, извини се и петимата поставиха Флора край малкото изкуствено езеро, където тя можеше да съзерцава собственото си отражение във водата. Закрепиха я между два сиви камъка, обвити от нежните ластуни на някакво екзотично растение със златистожълти листа.

— Сега изглежда съвсем на място — каза Кристин. — Жалко, че не може да остане тук завинаги. Просто ще трябва да я вземеш със себе си, когато се изнесеш.

— Да.

— Предполагам, че където и да отидеш, пак ще имаш хубава градина.

Арнъм мълчеше. „Сега е моментът!“ — помисли си Филип, който добре познаваше майка си. Като нищо Кристин можеше да изтърси: „Сбогом, Флора! Бъди добро момиче!“. Обаче тя не каза нито дума и Филип я изгледа с облекчение и благодарност. Вместо това Кристин гордо вдигна глава, мина пред Арнъм и с царствена походка влезе в къщата. Ясно! Нямаше смисъл да се сбогува с някого, който щеше да бъде с нея до края на дните й. Нима никой друг, освен него не беше забелязал, че масичката е пренаредена?! Нямаше ги покривката, сребърните прибори, чашите и карамфила. Ето защо Арнъм бе влязъл преди тях в къщата — искал е да разчисти масата. За Филип всичко бе ясно. Джерард бе очаквал Кристин да дойде сама.

Майка му и сестрите му изглежда не разбираха, че е извършено социално издевателство над една човешка личност. Черил се бе настанила на дивана с изпружени крака, опрени в килима. Разбира се, позата беше естествена за нея, тъй като дънките й бяха толкова тесни, че не й позволяваха да прегъне краката си в коленете, а токовете й бяха прекалено високи, за да стъпи на пода, както подобаваше. Фий запали цигара, без да иска разрешение от Арнъм. Чак след това започна да се оглежда за пепелник, а такъв подозрително липсваше сред миниатюрните украшения — мънички чашки, чинийки, статуетки и вазички. Докато Арнъм донесе пепелник от кухнята, пепелта, насъбрала се в края на цигарата на Фий, се отрони и падна върху килима.

Арнъм нищо не каза. Фий заговори за изчезналото момиче. Тя бе сигурна, че мъжът, който помагаше на полицаите в разследването, беше онзи Мартин Хънт — същият, за когото във вестниците писаха, а по телевизията казаха, че се е обаждал на Ребека в деня на нейното изчезване. Все така казваха и все същата терминология използваха, когато искаха да намекнат, че убиецът е в ръцете им… само дето не можеха да го докажат. Ако предоставеха повече информация, като например да съобщят името на някой заподозрян, то тогава рискуваха да бъдат съдени и да попаднат под ударите на закона.

— Хващам се на бас, че в полицията здравата са го обработили. Сигурно са го били. Всякакви неща стават без дори да подозираме, нали? Искали са признание от него, защото често са доста тъпи и изобщо не могат да се доберат до никакви доказателства, както става с детективите в криминалните романи. Изобщо не са му повярвали, че е излизал с нея само четири пъти. А още по-трудно им е, защото налице няма труп. Дори не са сигурни, че е убита. Затова им е нужно някой да признае, че го е извършил. Нужно им е да изтръгнат признание от някого.

— Нашите полицаи са едни от най-цивилизованите и най-сдържаните в света — рече сухо Арнъм.

Вместо да отрече това, Фий само се подсмихна и вдигна рамене.

— Когато има женски труп, винаги смятат, че убиецът е съпругът, ако жената е омъжена, или приятелят й, ако не е. Не е ли ужасно?!

— Защо трябва да мислим за тези неща? — попита Черил. — Защо изобщо трябва да говорим за тях? Кой изобщо се интересува от такива гадости?!

Фий не й обърна никакво внимание.

— Аз лично мисля, че е човекът, който й се е обадил в отговор на нейната обява. Някой луд, който й е позвънил по телефона, примамил я е в дома си и я е убил. Навярно полицаите мислят, че е Мартин Хънт, който си е преправил гласа.

На Филип се стори, че върху лицето на Арнъм се изписаха погнуса и отегчение, вероятно защото неговите собствени чувства бяха такива. С риск Фий да го скастри, че пак сменя темата, той каза, посочвайки малко особения пейзаж над камината:

— Каква хубава картина! От Самюъл Палмър е, нали?

Разбира се, той имаше предвид, че това е репродукция на оригиналната картина. Всеки би разбрал, но не и Арнъм! Той погледна слисано Филип и каза:

— Нито за миг не бих си помислил такова нещо! Всички знаем кой е Самюъл Палмър! Жена ми е купила картината при една разпродажба…

Филип се изчерви. Усилията му така и не успяха да отклонят Фий и тя продължи да ги засипва с порой от съдебномедицински термини.

— Сигурно вече е мъртва и са открили трупа, но нарочно го пазят в тайна. Имат си причини… Искат да сгащят някого.

— Ако е така, всичко ще излезе на бял свят по време на разследването — рече Арнъм. — В тази страна полицията не държи престъпленията в тайна.

Откакто бяха влезли в къщата, Черил не бе казала нито дума, но сега не се стърпя и се обади:

— На кого ги приказвате?!

Арнъм нищо не отговори, а само попита:

— Какво ще пиете?

После ги огледа така, сякаш бяха не четирима, а най-малко двадесет души и добави:

— Хайде, казвайте!

— Какво има за пиене?

Беше Фий. Филип веднага усети, че така не се говори с хора като Арнъм, макар въпросът на сестра му да се приемаше съвсем нормално в средата, в която тя и нейният приятел Дерън се движеха.

— Всичко, за което би могла да се сетиш.

— Тогава искам бакарди и кока-кола.

Естествено Арнъм нямаше такива напитки. Предложи им да избират отново между шери, джин и тоник. Филип знаеше, че Кристин може да бъде изключително недосетлива за някои неща и все пак той бе смаян от неспособността й да долови студенината и напрежението в атмосферата. С чаша шери в ръка, майка му подхвана разговора, който сам Филип бе започнал. Тя се възхищаваше от всеки предмет и всяко украшение. Еди-кое си нещо било приятно, друго пък било много, много приятно, килимите били особено приятни и с такова приятно качество… Филип се слиса от раболепието й. Кристин говореше така, сякаш покорно и смирено благодареше за някакъв неочаквано щедър подарък.

Арнъм обаче бе рязък и с един замах разби на пух и прах всякакви илюзии.

— Всичко трябва да бъде продадено. Има решение на съда за разпродажбата, а парите ще бъдат поделени между мен и бившата ми съпруга.

Тук Арнъм изпусна дълбока въздишка на примирение и добави:

— А сега, позволете ми да ви заведа да вечеряме някъде навън. Тук едва ли ще можем да хапнем. Какво ще кажете за местната гостилница?

Качиха се в ягуара му, който беше доста голям, и за всички имаше място. Филип си каза, че трябва да е благодарен на Арнъм, загдето ги води на вечеря, ала не усещаше благодарност в сърцето си. Чувстваше, че щеше да е много по-добре, ако Арнъм бе казал истината. Трябваше да им признае, че е очаквал само Кристин и да излезе само с нея, както първоначално бе възнамерявал да направи. Той, Фий и Черил нямаше да имат нищо против. Така би било по-добре за тях или поне само за него. Във всеки случай би било много по-хубаво, отколкото да седи в тази тъмна, второразредна кръчма, разположена точно над супермаркета и несполучливо наподобяваща селска къща, и да се опитва да води разговор с човек, който явно нямаше търпение той и сестрите му да си тръгнат.

Според Филип, хората от поколението на Арнъм не бяха откровени, не бяха честни… Бяха прикрити. Кристин беше същата. Не говореше онова, което мислеше. Смяташе, че е невъзпитано. Филип се вбесяваше от начина, по който тя се възхищаваше от всяко ястие. Като че ли Арнъм сам ги бе приготвял! Вече извън дома си, Арнъм стана по-сърдечен и приказлив. Разпитваше Черил какво смята да прави, след като е завършила училище, задаваше на Фий въпроси за годеника й и работата му. Явно бе преодолял първоначалното си разочарование и яд. Вниманието на Арнъм към Черил я накара да заговори за баща им. Възможно най-неподходящата тема за разговор, мислеше си Филип. Но от тримата Черил бе най-привързана към баща им и дори сега още не можеше да се съвземе след смъртта му.

— О, да! Той си беше такъв! — призна Кристин, след като Черил бе споменала за страстта на баща им към хазарта. — Но трябва да знаеш, че никой от нас не пострада. Той никога не би лишил семейството си. Всъщност ние дори печелехме от това, нали? Много от приятните неща, които имаме, са дошли от облози.

— Татко и мама отишли на сватбеното си пътешествие с парите, които татко спечелил от конните залагания — каза Черил. — Но не бяха само конните залагания, нали, мамо? Татко обичаше да се обзалага за всичко. Ако чакаш с него на спирката, той веднага ще се обзаложи с тебе за това кой автобус ще дойде пръв: номер 16 или номер 32… Звъннеше ли телефонът, винаги казваше: „Залагам десетачка, Черил, че ще се обади мъж“ или „Давам петдесетачка, че е жена“. Ходех с него да гледам състезанията с кучета. Обожавах ги! Беше толкова интересно и вълнуващо! Седях там, пиех кока-кола, похапвах нещо и гледах как кучетата се разхождат насам-натам. Татко никога не ми се караше… Усети, че ще го налегне лошо настроение и току рече: „Добре! На поляната има кос и врабец. Залагаме! Давам една лира, че врабецът пръв ще отлети“.

— Целият му живот бе изпълнен с хазарта — каза Кристин с въздишка.

— И с нас! — издума Черил с неочаквано ожесточение. Двете чаши вино й бяха дошли в повече. — Ние бяхме на първо място! Хазартът беше след нас!

Вярно беше. Дори работата му бе един вид хазарт — спекулации на стоковата борса, докато един ден… Навярно в резултат на непрестанните тревоги и стрес, палене на цигарите една от друга, дългите работни дни и недоспиване, вечно с телефон в едната ръка и с димяща цигара в другата, сърцето му не издържа и спря завинаги. Сърдечното му заболяване, поради дългите дни и нощи на крак, бе останало скрито за съпругата и децата му, но то означаваше също и липса на застраховка „Живот“, липса на пари в наличност и ипотекиране на къщата в Барнет, която нямаше дори застрахователна полица. Без да има някаква причина за това, мистър Уордмън бе вярвал, че ще живее дълги години, през което време се бе надявал чрез спекулации и други форми на хазарт да натрупа достатъчно голямо състояние, с което да може да осигури семейството си, след като той си отидеше от този свят.

— Дори Флора купихме чрез едно обзалагане — рече Кристин. — Бяхме във Флоренция на сватбено пътешествие и се разхождахме по една уличка с много антикварни магазини от двете страни. Видях Флора на една витрина и му казах: „Виж колко е прекрасна!“. Къщата, която бяхме построили, не бе толкова голяма, колкото тази в Барнет, но все пак имахме много хубава градинка и аз ясно си представях Флора, застанала до езерцето. Черил, ти му разкажи по-нататък… Ама така, както татко ти го разказваше…

Филип видя, че Арнъм слуша с интерес и се усмихва. В края на краищата той им бе казал за бившата си жена, защо и Кристин да не разкаже нещо за покойния си съпруг?

— Мама казала, че статуята сигурно ще струва сума пари, обаче татко изобщо не се притесняваше от скъпи неща. Казал на мама, че лицето на статуята било като нейното… но на мен не ми се вижда така. А на теб?

— Да, може би малко прилича… — отвърна Арнъм.

— Както и да е, татко твърдеше, че я харесва, защото приличала на мама. И тогава й казал: „Знаеш ли какво? Ще се обзаложим! Аз смятам, че това е богинята Венера. Ако не е, ще ти я купя…“.

— Мислех, че Венера е звезда — намеси се Кристин. — А той ми вика: „Не, не е. Венера е богиня!“. Черил ги разбира тези неща. Учила ги е в училище.

— И така двамата влезли в магазина. Човекът там говорел английски и обяснил на татко, че това не е Венера, защото Венера била почти винаги гола от кръста нагоре. Без сутиен, така да се каже…

— Това не беше необходимо да му го казваш, Черил!

— А татко защо ми го каза?! Все пак нали е изкуство? Човекът в магазина твърдял, че статуята е копие на Фарнес Флора. Тя била богиня на пролетта и цветята. Нейните собствени цветя били майски пъпки. Нали такова нещо държи в ръката си? Както и да е, татко трябвало да я купи, а тя струвала много — стотици хиляди от техните пари… Наложило се да я изпратят по пощата, защото не им позволили да я качат в самолета…

Разговорът бе достигнал началната си точка, когато тримата бяха в къщата на Арнъм и му представиха статуята. Навярно това бе сигнал за него да поиска сметката. Когато Черил свърши, той каза:

— Караш ме да се чувствам така, сякаш не трябваше да я приемам.

В главата му като че ли защрака някаква изчислителна машина, превръщайки италианските лирети в английски лири.

— Не, наистина не мога да я приема. Прекалено скъп подарък е.

— Напротив, Джерард, искам да я задържиш — каза му Кристин вече извън ресторанта.

Беше тъмно. Филип дочу думите на майка си, макар че тя бе хванала Арнъм за ръка и двамата вървяха малко по-напред от тях. А може би Арнъм я бе хванал за ръка… не тя — него.

— За мене означава много, ако ти я приемеш. Моля те! Чувствам се щастлива, когато си помисля, че тя е тук, при теб.

Защо ли през ума на Филип мина мисълта, че Арнъм ще ги закара до гарата в Бъкхърст Хил? И дума не бе казана по този въпрос. Навярно Арнъм бе все пак влюбен в Кристин и намираше, че е съвсем естествено да се погрижи за нея. А може би се чувстваше задължен заради Флора. Филип смяташе, че първоначалната скованост бе преминала. Кристин седеше на предната седалка и бърбореше на Арнъм за околността, за мястото, където бе живяла преди и където живееше сега, за това дали отново да започне работа като фризьорка… С това се бе прехранвала, преди да се омъжи. Макар че Кристин говореше без преструвки и задни мисли, Филип се сви на задната седалка, сконфузен. Изглеждаше така, сякаш майка му се хвърляше на врата на Арнъм. Тя наистина чакаше да види „какво ще стане“ преди окончателно да реши дали да започне отново работа като фризьорка в собствения си дом.

Арнъм също заговори за своите планове. Къщата, заедно с всички мебели, трябвало да се продаде. Той и бившата му жена се били споразумели да я предложат на търг и Джерард се надяваше това да стане по време на командировката му в чужбина. Апартамент нямало да му свърши работа. Щяло да се наложи да си купи нова къща, но в същия район или някъде наблизо. Какво би казала Кристин за Епинг?

— Като дете ходех на екскурзии до Епинг Форест!

— И днес бяхме близо до Епинг Форест — рече Арнъм, — но аз имах предвид самия Епинг. Или дори Чигуел… Може би ще успея да намеря някоя къща и в Чигуел Роу.

— Винаги можеш да се преместиш някъде близо до нас — каза му Кристин.

А това беше Крикълууд и Гленалън Клоус, където тя се бе установила наскоро след смъртта на съпруга си. И най-оптимистично настроените агенти за недвижими имоти не биха посъветвали някого да се премести в този район. Филип си спомни, че Арнъм бе идвал тук веднъж. Ето защо неугледните тухлени къщи с малки прозорци в метални рамки, почернели керемиди, телени огради и проскубани дворчета не го изненадаха. Тъмнината и оскъдната светлина на уличните лампи, затулени от листака, скриваха най-грозната част. Не беше някакво си там гето, а просто беден, запуснат и занемарен квартал. Филип, Фий и Черил се втурнаха едновременно вкъщи, сякаш се бяха наговорили преди това. Кристин и Арнъм останаха сами, за да си кажат довиждане. Кристин обаче не се забави много. Тя почти веднага забърза нагоре по пътеката, когато външната врата се отвори и Харди се хвърли към нея с радостен лай.

— Какво ще кажете за него? Харесахте ли го? — обърна се тя към децата си.

Колата едва-що бе тръгнала и Кристин, застанала до прозореца с Харди в ръце, я гледаше как се отдалечава.

— Да, готин е — отвърна Фий, седнала на дивана и посягаща към вечерния „Стандарт“, за да научи още нещо за Ребека Нийв.

— А на тебе, Черил? Хареса ли ти? Имам предвид Джерард.

— На кого? На мен ли?! Ами да! Хареса ми. Искам да кажа, че става. Но е по-възрастен от татко, нали? Тоест, изглежда по-стар.

— Аз обаче сгафих работата, нали? Разбрах го веднага, щом влязохме в къщата му. Бях му казала преди, че трябва да се запознае с вас някой ден… Джерард се усмихна някак особено тогава и каза, че би било добре. Веднага след това ми предложи да му отида на гости следващата събота и не зная защо аз реших, че поканата се отнася за всички ни. Но, разбира се, Джерард е имал предвид само мен. Чувствах се ужасно. Видяхте ли онази маса, наредена за двама, с цвете по средата и тъй нататък?

Преди лягане Филип изведе Харди на разходка. После се върна през задния вход. Постоя за малко до вратата, загледан в празното пространство до шадравана, където преди бе стояла Флора и което сега се огряваше от бледата светлина на кухненския прозорец. Но вече беше твърде късно да се поправи стореното… Например да се върне в Бъкхърст Хил на следващия ден и да вземе обратно Флора. За това бе твърде късно вече.

Във всеки случай точно тогава не изпитваше такова чувство. Имаше само известно усещане, че работата не бе станала както трябва, а денят бе отишъл напразно.