Рик Риърдън
Чукът на Тор (55)

Петдесет и пета глава
Маргаритки във формата на елфи

Веднага след като излязохме от кабинета, гарваните отведоха Сам по друго стълбище. Тя погледна неспокойно назад, но Хелги ни даде ясно да разберем, че останалите не сме поканени.

Алекс се завъртя на пети и пое в обратната посока.

— Хей — извиках аз, — накъде…

Тя се обърна назад. Очите й бяха пълни с толкова гняв, че не можах да довърша въпроса си.

— По-късно, Магнус — каза тя. — Трябва да… — тя направи жест на душене с ръцете си. — Просто по-късно.

И ме остави с Блиц и Хартстоун, които се олюляваха.

— Вие, момчета…

— Искаме да спим — каза Блицен. — Веднага.

Отведох ги до стаята си. Тримата си направихме бивак в тревата на атриума. Това ми напомни за добрите стари времена, когато спях в градската градина. Няма да ви излъжа, не ми липсваха времената, когато бях бездомник. Да си бездомен не е нещо, което някой нормален човек би искал. Но както вече казах, тогава всичко беше по-просто, отколкото да си немъртъв воин, който преследва богове бегълци из Деветте свята и води сериозни разговори, докато гигантски катерици го гледат от прозореца.

Хартстоун заспа пръв. Сви се, въздъхна тихо и мигом се отнесе. Докато бе неподвижен, сякаш се сливаше със сенките в тревата, независимо от черните си дрехи. Може би това бе елфическият камуфлаж — спомен от миналото, когато е бил едно с природата.

Блиц опря гърба си в дървото отзад и загледа Харт загрижено.

— Утре отиваме в „Най-доброто от Блицен“ — каза ми той. — Ще отворя магазина наново. Ще прекараме няколко седмици в опит да поживеем пак… да кажем, нормално, каквото и да означава това. Преди да тръгнем да търсим…

Перспективата да се изправим отново срещу Локи бе толкова плашеща, че не можа дори да си довърши мисълта.

Почувствах се гузно, задето не бях мислил за тъгата на Хартстоун последните няколко дни.

— Добра идея — казах аз. — Алфхейм бе тежко преживяване за него.

Блиц опря ръце до мястото, където мечът Скофнунг го бе пронизал.

— Да, тревожа се за недовършената му работа там.

— Щеше ми се да можех да му помогна повече — казах аз, — да помогна повече и на двама ви.

— Недей, хлапе. За някои неща трябва да си помогнеш сам. Харт… в сърцето му има дупка, оформена от баща му. Няма как да помогнеш за това.

— Баща му никога няма да стане свестен.

— Не думай. Въпросът е Харт да приеме това. Рано или късно ще трябва да се върне и отново да се изправи срещу него. Да си получи руната за наследство по един или друг начин. Кога и как ще се случи, това вече е друг въпрос…

Той сви безпомощно рамене.

Замислих се за вуйчо Рандолф. Как можеше да решиш кога някой е изгубен безвъзвратно — кога е станал толкова зъл, отмъстителен или просто инатлив, че трябва да се изправиш срещу факта, че никога няма да се промени? Колко дълго можеше да опитваш да го спасиш и кога можеше да се откажеш и да започнеш да тъгуваш по него така, сякаш е починал?

Лесно ми беше да съветвам Хартстоун за баща му. Той беше повече от отвратителен. Но собственият ми вуйчо, който причини убийството ми, намушка приятеля ми и освободи бога на злото… и все пак не можех да си позволя да го отпиша.

— Каквото и да стане, хлапе — потупа ме Блицен по ръката, — когато мигът настъпи, ще бъдем готови. Ще приключим с това и ще върнем Локи в оковите му дори ако се наложи да ги изплета лично.

— Твоите ще бъдат по-модни — казах аз.

Устата на Блиц потръпна.

— Ха-ха. Ами да, разбира се. И, хлапе? Не се чувствай виновен. Добре се справи.

Но аз не бях сигурен в това. Какво бях постигнал? Чувствах се така, все едно последните шест дни се бях мъчил да намаля щетите от ставащото, да опазя приятелите си живи, да огранича ефекта от плана на Локи.

Представих си как Самира казва: Достатъчно, Магнус.

Вероятно тя щеше да ми припомни, че съм помогнал на Амир. Че съм успял да изцеря Блицен. Че съм отвел командосите на Тор до бърлогата на великаните, за да си върнат чука. Че съм изиграл добра игра на боулинг с африкански слон.

Но… Локи беше на свобода. Беше наранил Сам. Бе съкрушил увереността й в самата нея. А стоеше и дребната подробност, че сега всичките Девет свята бяха заплашени от война.

— Чувствам се ужасно, Блиц — признах аз. — Колкото повече нови неща научавам и колкото по-силен ставам… изглежда, че проблемите се превръщат във все по-големи и ми е все по-трудно да се справям. Дали това ще престане някога?

Блиц не отговори. Бе опрял брадичка на гърдите си и тихо похъркваше.

Завих го. Останах седнал дълго време, загледан в звездите през клоните на дървото, замислен върху пробойните в сърцата на хората.

Запитах се какво ли прави Локи сега. Ако бях на негово място, щях да планирам най-жестокото отмъщение, което Деветте свята бяха виждали. Може би затова Видар, богът на възмездието, изглеждаше толкова тих и замислен. Знаеше, че е лесно да се започне верижна реакция от обиди и смърт. Една обида, една кражба, една строшена верига. Трим и Тринга бяха отглеждали жаждата си за мъст поколения наред. Локи ги бе използвал не един, а два пъти. Сега и двамата бяха мъртви.

Не разбрах кога съм заспал. Когато се събудих на следващата сутрин, Блиц и Харт ги нямаше. Там, където бе спал Харт, бяха поникнали маргаритки. Може би това бе начинът му да ми каже: Довиждане, благодаря ти, скоро пак ще се видим.

Но аз отново се почувствах потиснат.

Взех си един душ и се облякох. Да си измия зъбите ми се струваше нелепо нормално след последните няколко дни. Канех се да отида на закуска, когато забелязах малка бележка под вратата си, написана с елегантния почерк на Самира:

Хрумнаха ми някои идеи. „Замислената чаша“? Ще бъда там цяла сутрин.

Излязох в коридора. Харесваше ми идеята да се измъкна за малко от Валхала. Исках да говоря със Сам. Исках да пия хубаво кафе за смъртни. Да седя на слънце и да ям понички с маково семе. Да се правя, че не съм айнхери, който трябва да улови избягал бог.

После погледнах в другия край на коридора.

Първо трябваше да изпълня нещо още по-трудно и по-опасно. Да проверя как е Алекс Фиеро.

Алекс отвори вратата и ме поздрави с едно ведро:

— Разкарай се!

По лицето и ръцете му имаше влажна глина. Погледнах вътре и зърнах онова, което майстореше на грънчарското колело.

— Леле, пич…

Влязох в стаята. По някаква причина Алекс ме пусна вътре.

Всички строшени грънци бяха почистени. Стелажите бяха пълни с нови чаши и купи, които изсъхваха, все още без украса и гланц. На колелото се мъдреше огромна ваза, висока около метър и оформена като трофей.

— За Сиф? — ухилих се аз.

— Ами да — сви рамене Алекс, — ако се получи хубава.

— На майтап ли ще й го подариш, или на сериозно?

— Трябва ли да избирам? Не знам… просто мисля, че така е редно. В началото я намразих. Напомни ми на мащехата ми, дребнава и превзета. Но може би бях много сурова с нея.

Върху леглото бе поставена роклята в бяло и златисто, която все още беше опръскана с кръв. Подгъвът бе потънал в прах и бе надупчен от киселина. Въпреки това Алекс я бе изгладил много внимателно, като че бе нещо, което си струва да се запази.

— Хм. Магнус, има ли някаква конкретна причина да дойдеш?

— Аха… — беше ми трудно да се съсредоточа и се вторачих в перфектно изработените грънци. — Всичките тази нощ ли ги направи?

Взех едно гърне.

— Не ги пипай! — измъкна ми го от ръцете Алекс. — Благодаря, че попита! И да, Магнус, повечето ги направих тази нощ. Не можах да спя, а грънците ме карат да се чувствам по-добре. Сега ще кажеш ли защо си дошъл, а после можеш да си обереш крушите, нали?

— Ще се видя със Сам в Бостън. Мислех…

— Да дойда ли? Не, благодаря. Когато Сам е готова да говори, знае къде да ме намери.

Алекс отиде отново до колелото, взе едно стъргало и започна да оглажда трофея.

— Ядосан си й.

Алекс продължи да търка.

— Много хубава ваза — додадох аз, — не знаех, че можеш да изваеш нещо толкова голямо, без то да се разпадне. Опитах се да работя на грънчарско колело в пети клас по изобразително изкуство. Успях да направя само една безформена купчина.

— Значи, автопортрет.

— Ха-ха. Просто казвах, че ми се ще да можех да изработя нещо толкова готино.

Но сега не последва отговор. Може би защото не бях оставил много пространство за остроумна обида.

— Ти лекуваш хората, Магнус — вдигна уморено очи Алекс. — Баща ти всъщност е полезен бог. У теб я има тази… слънчевост, топлота, приятелство… Колко по-готини неща искаш?

— Никога не са ме наричали слънчев.

— Хайде, стига. Правиш се на мрачен и саркастичен, но си голям добродушко. И за да отговоря на въпроса ти, да, много съм сърдита на Сам. Не знам дали мога да й помогна, ако не промени отношението си.

— Да… устои на Локи.

Алекс взе купчина глина и я стисна.

— Тайната е, че трябва да се изменяш с удоволствие, през цялото време, да направиш силите на Локи свои.

— Като татуировката ти.

— Глината може да се променя отново и отново — сви рамене Алекс, — но ако изсъхне, ако придобие форма… не можеш да сториш много. Стигне ли се дотам, по-добре е да си сигурен, че това е формата, в която искаш да останеш.

— И смяташ, че Сам не може да се промени.

— Не знам дали може, или дори дали иска. Наясно съм обаче с това: ако не ми позволи да я науча как да се противопоставя на Локи, ако поне не опита, следващия път, когато го срещнем, всичките сме мъртви.

— Това ми вдъхва увереност — поех си глътка въздух аз. — Предполагам, ще се видим на вечеря?

Щом стигнах до вратата, Алекс подвикна:

— Как разбра?

— Кое? — обърнах се аз.

— Когато влезе, ме нарече пич. Как разбра, че тогава бях момче?

Замислих се по въпроса. Първо се запитах дали не е било, без да искам, но колкото повече го мислех, толкова повече осъзнах, че искрено съм смятал Алекс за момче. Тогава. Сега, след разговора, ми се виждаше момиче.

Ала нямах представа как го чувствам.

— Предполагам, че просто съм проницателен.

— Да бе — изсумтя Алекс.

— Сега обаче си момиче.

— Да — поколеба се тя.

— Интересно.

— Вече можеш да си ходиш.

— Ще ми направиш ли трофей на проницателността?

Тя взе едно глинено парче и го хвърли по мен.

Затворих вратата и то се разби отвътре.