Рик Риърдън
Чукът на Тор (40)

Четиридесета глава
Малкия Били си го получи

Игрището за боулинг предлагаше закуска за шампиони — фъстъци, изстинал хотдог и сух царевичен чипс, поръсен с оранжева слуз, която по нищо не напомняше на сирене. Медовината бе блудкава и с вкус на боза. Единственото хубаво беше размерът на порциите — като за великани. Не бях ял от предишния ден насам, ако не броим изстиналите фалафели и шоколада. Някак си успях да преглътна закуските.

На всяка писта за боулинг имаше великани, събрани по отбори. Те се целеха с храна, разказваха вицове и се хвалеха как унищожават кеглите.

Заедно със Сам, Хартстоун, Блиц и Алекс седнахме на пластмасова дълга пейка, като избирахме най-ядивните части от храната и нервно оглеждахме тълпата.

Утгард-Локи бе настоял да заменим обичайните си обувки с такива за боулинг — всички те бяха големи и оцветени в оранжево и розово. Щом Блицен зърна това, помислих, че ще получи инфаркт. Алекс обаче ги хареса. Поне не носехме еднакви ризи.

Докато се хранехме, разказахме на Сам и Харт какво ни се бе случило в гората.

— Магнус — поклати отвратено глава Алекс, — на теб винаги ти се пада по-лесната част.

— По-лесната? — почти се задавих с един фъстък.

— Харт и аз цял ден се опитваме да останем живи. Едва не умряхме шест пъти.

Харт вдигна седем пръста.

— А, да — каза Сам, — забравих за тоалетната.

Блицен прибра крака под пейката, несъмнено за да не гледа отвратителните обувки.

— Великаните не ви ли дадоха правата на гости?

— Първото нещо, което поискахме — каза Сам, — но тези планински йотуни опитват да преиначат думите ти и да те убият с нежност.

— Като онези сестри, които засякохме януари — казах аз, — които попитаха дали да не вдигнат стола ни до височината на масата, и после пробваха да ни размажат в тавана.

— Вчера помолих за напитка — кимна Сам — и барманът ме пусна в пълна халба с бира. Едно, че съм мюсюлманка и не пия алкохол, второ, чашата бе толкова хлъзгава, че не можех да изляза. Ако Харт не бе напукал стъклото с руна…

Трябва да внимаваш за всичко, което казваш — направи знак Харт. — Помолих за място, където да спя… — той потръпна._ — Едва не бях смазан от машина за връщане на топки._

Сам преведе на Алекс.

— Ох — направи гримаса Алекс, — ето защо изглеждате толкова зле. Без да се засягате.

— Но това не е най-лошото — допълни Сам. — Да се молиш, докато Хартстоун е на стража? Невъзможна задача! Освен това великаните не спираха да ни предизвикват на предварително уредени състезания.

Илюзии — направи знак Хартстоун, като описа кръг с дланите си, за да предаде едновременно две променящи се изображения. — Нищо тук не е такова, каквото изглежда.

— Да — кимна мрачно Блицен. — Като Малчо и неговата торба за боулинг. Утгард-Локи и народът му са печално известни със силите на илюзията, които владеят.

Огледах се наоколо и се запитах колко големи са всъщност великаните и как ли изглеждат без магия. Може би ужасните костюми за боулинг бяха миражи, създадени, за да ни дезориентират.

— Как тогава разбираш кое е илюзия и кое истина?

— И най-важното — Алекс вдигна един чипс с оранжева слуз. — Мога ли да се престоря, че това е бурито?

— Трябва да останем нащрек — предупреди ни Сам. — Миналата нощ, след като внимателно произнесохме молбата си, най-после ни дадоха спални чували, но трябваше да докажем силата си, като ги разпънем. Торбите не помръднаха. Най-накрая Утгард-Локи призна, че те са направени от титаниеви стружки. Великаните много се смяха на това.

— Кое му е смешното? — поклатих глава аз.

Кажи му за котката — направи знак Харт.

— Ох — съгласи се Сам, — забравих за котката. Като „услуга“ преди вечеря трябваше да вземем котката на Утгард-Локи и да я оставим навън.

Огледах се наоколо, но не забелязах никаква котка.

— Някъде тук е — увери ме Сам, — но нямаше как да я помръднем, тъй като всъщност беше африкански слон с тегло от шест тона. Дори не разбрахме, докато по-късно великаните не ни казаха. След като се мъчихме цели часове и изпуснахме вечерята. Те обожават да унижават гостите си, като ги карат да се чувстват немощни и мънички.

— Действа — промърмори Блиц.

Представих си как пробвам да вдигна слон, без да разбера, че е слон. Това обикновено бе от нещата, които се забелязват.

— Как можем да се борим с нещо подобно? — попитах аз. — Трябва да ги впечатлим в някакви изпитания? Съжалявам, но не мога да разпъвам титаниеви спални чували, нито да местя африкански слонове.

— Каквото и да си мислиш, че става, не забравяй, че е измама — приведе се над масата Сам. — Мисли извън шаблона. Направи нещо неочаквано. Наруши правилата.

— О! — каза Алекс. — Имаш предвид като всеки друг ден от живота ми.

— В такъв случай опитът ти ще ни бъде полезен — рече Сам. — А и това, което Утгард-Локи каза — че иска да ни помогне? Не вярвам нито дума…

— Хей, скъпи гости!

За грамаден тип с риза за боулинг от пера, кралят на великаните определено можеше да е доста тих. Утгард-Локи се приведе над перилата зад нашата маса и погледна към нас. В ръката си държеше кренвирш на клечка.

— Остава ни само минута. После игрите започват.

— Игрите — каза Сам. — Като онези, дето ги играем от вчера?

Очите на Утгард-Локи пасваха на ризата му от орлови пера. Имаше погледа на лешояд, който се кани да се спусне надолу и да сграбчи гризач — а може би малък човек — за вечеря.

— Трябва да ме разбереш, Самира. Моят народ се сърди, че ви поканих. Налага се да ги забавлявате. Направете това, докажете, че сте достойни, нека стане шоу. Не очаквайте милост от мен по време на състезанията. Великаните ще се опълчат срещу мен, ако покажа пристрастия.

— Значи, не си голям крал — отбелязах аз.

Утгард-Локи се изсмя, а за гледащите го извика:

— Само толкова ли можете да изядете, мънички смъртни! Ние имаме сукалчета, които могат да погълнат повече царевичен чипс! — Той посочи със скиптъра си кренвирш към мен и снижи гласа си: — Нищо не знаеш за водачеството, Магнус Чейс. Да си крал, това изисква точната комбинация от желязо и медовина, от щедрост и страх. Колкото и добър магьосник да съм, не мога да наложа волята си върху великаните. Те винаги ще са повече от мен. Трябва да печеля уважението им всеки ден. Сега и ти трябва да го сториш.

Алекс се отдръпна от краля.

— Щом е толкова опасно за теб, защо ни помагаш да си върнем Мьолнир?

— Чукът на Тор въобще не ме интересува! Асите винаги са разчитали твърде много на страха, който той вдъхва. Наистина е могъщо оръжие, но когато Рагнарок настъпи, Тор ще бъде един срещу мнозина. Боговете така или иначе ще умрат. Чукът е блъф, илюзия за преголяма сила. Повярвайте на майстора магьосник… — великанът се ухили. — Дори най-добрите илюзии имат своите граници. Но чукът не ме интересува. Искам да спра плана на Локи.

— Сватбата на Сам и Трим? — почеса брадата си Блиц. — Страх те е от този брак?

Утгард-Локи отново започна да играе театър и извика на публиката си:

— Ха! Това са най-хубавите кренвирши на Йотунхейм! Нищо не може да се сравнява с тях! — той отхапа яростно и изхвърли през рамо клечката, на която бе набучен кренвиршът. — Блицен, сине на Фрея, използвай ума си. Разбира се, че се боя от този брак. Грозният жабок Трим и сестра му Тринга с радост биха вкарали Йотунхейм във война. Като зет на Локи и с чука на Тор, Трим ще стане тан на тановете.

— С чука на Тор? — присви очи Сам. — Искаш да кажеш, че дори ако се омъжа за него, което не възнамерявам да правя, Трим няма да върне Мьолнир?

— О, зестрите ще се разменят. Но може би не по начина, който си представяте.

Утгард-Локи се потегна и завъртя дръжката на меча Скофнунг, който още висеше от гърба на Сам.

— Хайде, хайде, приятели. Преди да ви дам решение, трябва да разберете проблема. Наистина ли не виждате целта на Локи?

— Кралю, какво става със състезанията? — изрева един от великаните в стаята. — Защо флиртувате с онези смъртни?

Още великани се изсмяха и започнаха да дюдюкат.

Утгард-Локи се изправи и се ухили на подчинените си, сякаш всичко това е част от плана.

— Да, разбира се! Дами и господа йотуни, нека забавлението започне! — После погледна към нас. — Почетни гости, с какви невероятни умения ще ни впечатлите?

Всички великани се обърнаха към нас. Очевидно нямаха търпение да научат какъв унизителен провал ще си изберем. Основните ми таланти бяха да бягам и да ям фалафели, но след тежката доза от хотдог и химически обработени чипсове се съмнявах, че мога да спечеля златен медал в която и да е от категориите.

— Не се срамувайте — разпери ръце Утгард-Локи. — Кой ще се пробва пръв? Искаме да видим какво умеят шампионите на смъртните владения. Можете ли да пиете повече от нас? Да ни надбягате? Да ни преборите?

Самира се изправи и аз отправих тиха благодарствена молитва към безстрашната валкирия. Дори като обикновен смъртен ученик мразех да ме изпитвах пръв. Учителката винаги обещаваше, че ще бъде по-благосклонна към първия, вдигнал ръка, но не, благодаря. Не си струваше нервите.

Сам си пое дълбоко въздух и огледа тълпата.

— Бива ме с брадвата — каза тя. — Кой ще ме предизвика на хвърляне на брадва?

Великаните пак задюдюкаха.

— Хайде, сега! — Утгард-Локи изглеждаше очарован. — Имаш много мъничка брадва, Самира ал-Абас, но съм сигурен, че я хвърляш умело. Хммм… обикновено бих избрал Бьорн Трошача на черепи като наш шампион, но бих искал да имаш някакъв шанс, затова препоръчвам да се изправиш срещу Малкия Били.

От групата великани в далечния край на игрището се надигна къдрокосо хлапе. Изглеждаше на около десет години, коремчето му бе натъпкано под риза на райета, а училищните му къси панталони се придържаха от жълти тиранти. Бе извънредно кривогледо и докато вървеше към нас, се буташе в масите и се спъваше в торбичките за боулинг, което развесели останалите великани.

— Били тепърва се учи да хвърля брадви — каза Утгард-Локи, — но ще ти бъде равностоен съперник.

— Хубаво — стисна зъби Самира. — Какви са мишените?

Утгард-Локи щракна с пръсти. В далечината на писти едно и три се отвориха пролуки, от които изникнаха дървени фигурки. Всяка от тях бе нарисувана така, че да прилича на Тор — с рошава червена коса и развята брада. Лицето му бе смръщено, като че в този момент пърдеше.

— Всеки има право на три опита! — обяви Утгард-Локи. — Самира, би ли искала да започнеш?

— О, не — каза тя. — Нека първо бъде детето.

Малкия Били отиде до линията за хвърляне. До него един великан свали някакъв кожен вързоп и го отвори, за да разкрие три томахавки, всяка от които почти толкова голяма, колкото и Били.

Били с мъка вдигна първата брадва и присви очи към далечната мишена.

Имах време да помисля: Може би Сам ще се справи. Може би Утгард-Локи умишлено е по-мек с нея.

Тогава Били атакува. Той хвърли брадвите една след друга така бързо, че почти не можах да видя движенията му. Когато приключи, една брадва бе забита в челото на Тор, друга — в гърдите му, и трета — на извънредно неудобно място.

Великаните забоботиха окуражително.

— Не е зле! — каза Утгард-Локи. — Нека сега видим дали Самира, гордостта на валкириите, може да надвие едно десетгодишно дете!

— Обречена е — промърмори до мен Алекс.

— Да се намесим ли? — попита Блиц. — Сам ни каза да мислим извън шаблона.

Спомних си съвета й — направи нещо неочаквано.

Стиснах пръсти около медальона си. Подвоумих се дали трябва да скоча от мястото си, да призова Джак и да разсея всички с изпълнение на песента Love Never Felt So Good. Хартстоун ме спаси от унижението, като вдигна пръсти: Чакай.

Сам огледа съперника си Малкия Били. След това се вторачи в брадвите, които бе забил в мишената си. Тогава стигна до решение. Отиде до линията за стрелба и насочи брадвата си.

Стаята притихна. Може би домакините ни си поемаха дълбоко въздух, за да се изсмеят, когато Сам се провали. С едно движение тя се завъртя и хвърли брадвата си по Били. Великаните ахнаха.

Очите на Малкия Били се изкривиха дори повече, когато се загледа в брадвата, излизаща от челото му. Той падна назад и се стовари на пода. Великаните извикаха разгневени. Някои се изправиха и извадиха оръжия.

— Стойте! — кресна Утгард-Локи, след което впи очи в Сам. — Обясни постъпката си, валкирийо. Защо да не те убием след това, което стори?

— Защото — каза Сам — това бе единственият начин да спечеля състезанието.

Звучеше изненадващо спокойно, предвид това, което бе направила, и броя великани, готови да я разкъсат. Тя посочи тялото на Малкия Били.

— Това не е великанче!

Обяви го с авторитета на детектив от телевизионен сериал, но съзрях струйката пот, която потече от края на забрадката й. Почти я чувах как си мисли: Дано съм права, дано съм права.

Тълпата великани се втренчи в трупа на Малкия Били. Той продължаваше да изглежда като мъртво, зле облечено великанче. Знаех, че всеки миг тълпата ще нападне Самира и ще трябва да бягаме, за да спасим живота си.

Тогава тялото на великанчето започна бавно да се променя. Плътта му изсъхна, докато не заприлича на един от воините драугр на принц Гелир. Кожестите му устни се свиха над зъбите. Жълти ципи покриха очите му. Ноктите му се издължиха като мръсни коси. Малкият зомби Били се изправи с мъка на крака и изтръгна брадвата от челото си.

После изсъска към Сам. Вълна от чист ужас заля стаята. Някои великани изтърваха напитките си. Други паднаха на колене и заплакаха. Вътрешностите ми се свиха на морски възел.

— Д-да — обяви Сам с притихнал глас. — Както виждате, това не е Малкия Били. Това е Страхът, който удря бързо и винаги улучва целта. Единственият начин да победиш Страха е да се изправиш срещу него. Това и направих. Затова печеля състезанието.

Страхът хвърли с отвращение брадвата на Сам, изсъска страховито за последно, разпадна се в облак дим и изчезна.

Въздишка на облекчение се разнесе из публиката. Няколко великани се отправиха бързо към тоалетната, вероятно за да повърнат или за да си сменят бельото.

— Откъде Сам знаеше, че това нещо е Страхът? — прошепнах аз на Блицен.

Очите на самия Блицен изглеждаха малко пожълтели.

— Предполагам, че е срещала Страха и преди. Чувал съм, че великаните се разбират добре с много от низшите богове — Гняв, Глад, Зараза. Предполага се, че Старостта се събирала с великаните на Утгард, но не съм допускал, че ще срещна Страха лице в лице…

Алекс потръпна. Хартстоун изглеждаше мрачен, но не и изненадан. Запитах се дали двамата със Сам не се бяха натъквали и на други низши божества по време на двайсет и четири часовото си изпитание.

Бях щастлив, че Сам се яви първа вместо мен. С моя късмет щях да се изправя срещу Щастието и да ми се наложи да го удрям с меча, докато спре да се усмихва.

Утгард-Локи се обърна към Сам със слаб проблясък на възхита в погледа.

— Предполагам, че в такъв случай няма да те убиваме, Самира ал-Абас, понеже направи това, което е необходимо, за да спечелиш!

Раменете на Сам увиснаха от облекчение.

— Значи сме се доказали? Надпреварата е завършила?

— О, не още — разшириха се очите на краля. — Ами другите ни четирима гости? Трябва да проверим дали и те са умели като теб!