Рик Риърдън
Чукът на Тор (13)

Тринадесета глава
Не се притеснявай, това е само едно пророчество за смъртта ми

И наистина, щом Джак отново стана на медальон, припаднах и спах дванайсет часа.

Събудих се на сутринта със схванати ръце и крака, все едно бях прекарал цялата нощ, пляскайки във въздуха с айнхери, висящ от глезена ми.

Алекс Фиеро я нямаше на закуска. Това беше подозрително, но Ти Джей ме увери, че й е оставил бележка под вратата, в която й е написал къде е салонът на деветнайсетия етаж.

— Сигурно още спи — каза Ти Джей. — Имаше запомнящ се първи ден.

— Освен ако не е онзи комар там — Полуродения посочи едно насекомо, което пълзеше върху солницата. — Ти ли си това, Фиеро?

Комарът не отговори.

Приятелите ми обещаха да останат нащрек и в готовност да направят каквото се налага, за да спрат Локи и сватбата на щерка му, до която оставаха пет (вече само четири) дни.

— Ще държим и Фиеро под око — обеща Малъри и се намръщи на комара.

Едва имах време да хапна един бейгъл, преди Сам да се пръкне и да ме отведе до конюшните над стаята за упражнения на 422-ри етаж.

Всеки път, когато Сам кажеше: Ще летим, не бях сигурен какво има предвид.

Валкириите умееха да летят сами. Те бяха достатъчно силни, за да носят поне един човек. Може би смяташе да ме пъхне в голям чувал и да ме отведе до Кейп Код.

А може би под летим имаше предвид, че ще се пльоснем отвисоко върху някоя скала и ще се убием. Често прекарвахме времето си така.

Оказа се, че днес имаше предвид ездата на летящ кон. Не бях сигурен защо валкириите имат летящи коне. Може би защото изглеждаха яко. Освен това никой не би искал да влезе в битка, яздейки приличащия на гигантска пуйка линдуорм.

Сам оседла белия жребец, покатери се на гърба му и ме дръпна зад себе си. Сетне преминахме в галоп през портите на конюшнята и се озовахме в небето над Бостън.

Права беше за студа. Той не ми пречеше много, но заради силния вятър забрадката на Сам ме биеше през устата. Като се вземеше под внимание фактът, че забрадките символизираха скромността и благочестието, се съмнявах, че Сам иска нейната да има вид, сякаш съм я дъвкал.

— Още колко път остава? — попитах.

Тя ме погледна през рамо. Синината под окото й бе избледняла, но все още изглеждаше разсеяна и изморена. Запитах се дали изобщо е спала.

— Не много — отвърна тя. — Дръж се.

Бях летял достатъчно често със Сам, за да съм наясно, че говори сериозно. Стиснах коленете си около ребрата на коня и увих ръце около кръста й. Докато падахме през облаците, може би извиках:

— Майнфритер!

Задникът ми беше като безтегловен върху седлото. За ваше сведение — не ми харесва да имам безтегловен задник. Запитах се дали Сам лети със самолета си така и ако да, колко от инструкторите й са получили сърдечен удар.

Излязохме от облаците. Пред нас Кейп Код се простираше до хоризонта — нещо като скоба от зелено и златисто в синьото море. Точно под нас северният край на полуострова завиваше леко към пристанището на Провинстаун. Няколко яхти плаваха в залива, но бе твърде ранна пролет, за да има много посетители.

Сам се снижи на около сто и петдесет метра и така прелетяхме над крайбрежието. Преминахме над дюни и блата, след което последвахме извивката на улица „Комършъл“ с нейните къщички, облицовани в сиво дърво, и пищни жилищни сгради в неонови цветове. Повечето магазини бяха затворени, а по улиците нямаше почти никой.

— Само разузнаваме — каза ми Сам.

— За да сме сигурни, че някой великан не се крие в ателието за татуировки?

— Великан, морски трол, могилна твар, татко или…

— Схванах.

Накрая завихме наляво и се отправихме към сива каменна кула, която се издигаше върху един хълм в покрайнините на града. Гранитната постройка се извисяваше на около осемдесет метра височина, а върхът й напомняше замък от детска приказка. Имах смътен спомен, че съм я виждал като дете, но мама я интересуваше повече шляенето по дюните и плажовете.

— Какво е това място? — попитах Сам.

— Нашата цел — тя се усмихна едва забележимо. — Когато я зърнах за пръв път, помислих, че е минаре на джамия. Прилича малко.

— Но не е?

— Не — разсмя се тя. — Това е паметник на пилигримите. Те пристигнали тук, преди да се преместят в Плимут. Разбира се, мюсюлмани е имало в Америка от доста дълго време. Една от приятелките ми в джамията е потомка на Юсуф бен Али, който е служил с Джордж Вашингтон по време на Американската революция.

Тя се спря.

— Извинявай, едва ли си искал урок по история. Така или иначе не сме дошли за кулата, а за това, което е под нея.

Опасявах се, че не говори за магазина за сувенири.

Прелетяхме около монумента и разгледахме поляната в основата му. Точно пред входа на кулата, върху подпорната стена, седяха двамата ми любими представители на неземните светове и люлееха крака, сякаш им е скучно.

— Блиц! — извиках. — Харт!

Харт беше глух, така че викането на името му не помогна особено. Блицен обаче го сръчка и ни посочи. И двамата скочиха от ръба и започнаха да ни махат въодушевено, щом конят ни кацна.

— Хлапе! — хукна към мен Блицен.

Можеше да бъде сбъркан с призрака на изследовател на джунглата. От периферията на тропическата му каска падаше бяла мрежичка, която го покриваше до раменете. Знаех, че тя е изработена специално за да блокира слънцето, което превръщаше джуджетата в камъни. Сложил си беше и кожени ръкавици, които да пазят ръцете му. Иначе носеше същите дрехи като в съня ми — костюм в орехов цвят с черна папийонка, елегантни островърхи кожени обувки и яркооранжева кърпичка за цвят. Точно това, което ти трябва, за да проникнеш в гробницата на немъртвите.

Той ме прегърна и шапката му едва не падна. Парфюмът му ухаеше на розови листенца.

— Чукове и наковални, радвам се да те видя!

Хартстоун приближи след него, усмихна се леко и оформи длани в знака на глухонемите за супер. За Харт това бе еквивалентът на възторжено пищене.

Облечен беше с обичайното си черно кожено яке и дънки, както и с шала на точки, омотан около врата му. Лицето му както винаги бе бледо, с тъжни очи и платиненоруса коса, оформена нагоре на иглички, но все пак бе наддал на килограми последните няколко седмици. Вече изглеждаше по-здрав, поне по човешките стандарти. Може би бяха яли много пици в скривалището на Мимир.

— Хей, момчета! — прегърнах аз Харт. — Същите сте си, каквито ви видях в банята.

От дистанцията на времето мога да преценя, че може би не трябваше да започвам с тази реплика.

Отстъпих назад и им обясних какво става — странните сънища, още по-странната реалност, присъствието на Локи в главата ми, на моята глава в буркана с туршия, на главата на Мимир във ваната… и прочее.

— Мда — рече Блицен. — Капо обожава да се показва във ваната. Изкара ми ангелите една нощ. Направо щях да изскоча от своята пижама ризница.

— Образ, от който не се нуждаех — отвърнах. — Трябва да поговорим и за нашите взаимоотношения. Вие двамата изчезнахте, без да обелите дума.

— Идеята беше негова, хлапе — той направи знак, за да помогне на Харт — докосна с кутре челото си, а после посочи Харт с два пръста. Идея. Негова. Х. Последното беше заради буквата, с която започваше името на Хартстоун.

Хартстоун от своя страна изпъшка подразнен и направи знак в отговор.

За да те спася, глупако. Кажи на Магнус. Оформи М, който бе знакът за моето име — юмрук с три пръста, увити над палеца.

— Както винаги елфът преиграва — въздъхна Блицен. — Изкара ми акъла и ме изведе от града. Но след това се успокоих. Това бе само едно пророчество за смъртта ми!

Сам свали раницата си от коня. Погали животното по муцуната и белият ни жребец отлетя към облаците.

— Блицен — обърна се тя, — знаеш, че няма такова нещо като само едно пророчество за смъртта, нали така?

— Добре съм — усмихна ни се самоуверено Блицен. С бялата си мрежичка изглеждаше като щастлив призрак. — Преди няколко седмици Хартстоун се върна от уроците си по руни с Один. Толкова се вълнуваше да погледне в бъдещето ми, но руните, които хвърли, не показаха нищо добро.

Нищо добро, тропна с крак Хартстоун. Блицен. Клане. Не може да го спре. Преди О-С-Т-А-Р-А.

— Мда — рече Блицен, — това прочете в руните. Но…

— Какво е Остара? — попитах.

— Първият ден от пролетта — отговори Сам. — Това е след четири дни.

— Същият ден, в който трябва да се състои сватбата.

— Идеята не беше моя — отвърна тя кисело, — повярвай ми.

— Значи се предполага, че Блицен ще умре преди това? — стомахът ми се качи в гърлото. — Клане, което не може да бъде спряно?

Хартстоун кимна с категоричност: Не трябва да е тук.

— Съгласен съм — намесих се аз. — Твърде опасно е.

— Хора — опита да се изсмее весело Блицен, — вижте, Хартстоун чете бъдещето от много скоро. Може да не е разчел правилно руните и вместо клане да е пишело пане. Пане, което не може да бъде спряно. Това ще е добра поличба!

Хартстоун протегна ръце, сякаш искаше да удуши джуджето. Това нямаше нужда от превод.

— Освен това — каза Блиц, — ако тук има гробница, значи е под земята. Трябва ви джудже.

Харт изписа няколко гневни знака, но Самира се намеси.

— Блиц е прав — каза тя и подчерта съобщението, като удари юмрука си с протегнати два пръста.

Бе овладяла езика на глухонемите, след като се запозна с Хартстоун. Сещате се, научи го в свободното си време между събирането на души, летенето със самолети и ученето.

— Това е прекалено важно — допълни тя. — Иначе не бих ви молила. Трябва да намерим чука на Тор преди началото на пролетта, иначе цели светове ще бъдат унищожени. А и ще се наложи да се омъжа за великан.

Друг начин — направи знак Харт. — Трябва да има. Дори не знаем дали чукът е там.

— Приятелче — Блиц хвана елфа за ръцете, което бе сладко, но и малко грубо, понеже за глухоням това бе като да ти запушат устата. — Знам, че се притесняваш, но всичко ще е наред.

Блиц се обърна към мен.

— При това… колкото и да обичам този елф, ще полудея в скривалището. Предпочитам да умра тук, докато помагам на приятелите си, отколкото да гледам телевизия, да ям изстинала пица и да чакам главата на Мимир да изплува във ваната. А и нямаш представа колко силно хърка Хартстоун.

Харт издърпа ръце. Не правиш знаци, но чета по устните, забрави ли?

— Харт — каза Сам, — моля те.

Сам и Харт толкова напрегнато се съревноваваха кой ще устои на погледа на другия, че усетих как във въздуха се образува лед. Никога не бях виждал двамата така надъхани един срещу друг и не желаех да заставам по средата. Изкуших се да призова Джак и да го накарам да запее Бионсе просто за да имат общ враг.

Накрая Хартстоун направи знак_: Ако нещо му се случи…_

Отговорността е моя — прошепна Сам.

— И аз чета по устни — отвърна Блицен. — Отговорността си е моя.

Сетне потърка нетърпеливо ръце.

— Нека сега намерим входа към могилата, става ли? От месеци не съм призовавал зли сили от гроба!