Рик Риърдън
Чукът на Тор (50)

Петдесета глава
Малко освежаваща отрова за лицето ви, сър?

Наистина мразя пъзелите. Споменавал ли съм ви го?

Особено много мразя, когато гледам часове наред някое парченце и се чудя къде да го сложа, а после някой дойде, постави го на мястото му и каже: Ето, глупаче!

Така се почувствах, когато схванах плана на Локи.

Спомних си картите върху бюрото на вуйчо Рандолф, когато го посетихме с Алекс. Може би подсъзнателно бях проумял колко странно изглеждат. С опита на Рандолф да намери Меча на лятото бе свършено. Защо още ровеше из картите? Но не бях питал нито Алекс, нито себе си за това. Бях твърде разсеян.

Сега бях готов да се обзаложа, че Рандолф е изучавал топографските карти на Нова Англия и ги е сравнявал с легендите на викингите. Бяха му наредили да започне друго търсене — да намери пещерата на Локи и да установи местонахождението й спрямо крепостта на Трим. Само вуйчо ми бе способен да го стори. Затова Локи го бе опазил жив.

Нищо чудно, че Локи и Рандолф ги нямаше в бара. Те ни очакваха в края на тунела.

— Трябват ни козлите ни! — извиках аз.

Проправих си път през тълпата, докато не стигнах до колесницата ни. Хванах лицето на Отис и опрях чело в неговото.

— Проба — прошепнах аз. — Козелът работи ли? Тор, чуваш ли ме?

— Имаш красиви очи — каза ми Отис.

— Тор — казах аз. — Тревога червена степен! Тръгваме към пещерата на Локи! Не знам къде е. Тунелът е надясно и завива надолу. Просто ни намери! Отис, дали той е получил съобщението?

— Какво съобщение? — попита Отис замечтано.

— Магнус Чейс! — извика кралят на великаните. — Готов ли си?

— Ами да! — креснах в отговор аз. — Просто трябва да се качим в колесницата, защото… такава е сватбената традиция.

Другите великани свиха рамене и закимаха, като че им звучеше логично. Само Тринга ни изгледа подозрително. Опасявах се, че започва да се съмнява дали сме взели колесницата под наем.

Внезапно барът стана твърде малък за всичките великани, които си обличаха палтата, изпъваха вратовръзките си, допиваха медовината и се опитваха да намерят местата си в сватбената процесия.

Самира и Алекс си проправиха път до колесницата.

— Какво да правим? — изсъска Алекс.

— Не знам — отвърна Сам. — Къде е подкреплението?

— Ще сме на грешното място — казах аз. — Как ще ни намерят?

Не можахме да си кажем нищо друго, преди Трим да се появи и да поеме юздите на козлите. Той насочи колесницата ни към тунела, а сестра му стоеше до него. Останалите великани крачеха двама по двама подире ни.

Когато и последните великани влязоха в тунела, входът зад нас се затвори.

— Хей, Трим? — долових в гласа си неприятна прилика с този на Мики Маус, което ме накара да се запитам какви ли странни газове имаше в тунела. — Сигурен ли си, че е добра идея да се доверим на Локи? Не е ли била негова хрумката да скрие Тор на сватбата на дядо ти? Не му ли е помогнал да избие семейството ти?

Кралят на великаните спря така рязко, че Марвин се удари в него. Знаех, че задавам неучтив въпрос, особено пък в деня на сватбата на юнака, но се хващах като удавник за всяка сламка, която можеше да забави шествието.

Трим се извърна, а очите му заблестяха като влажни розови изумруди в сумрака.

— Не мислиш ли, че знам това, човеко? Локи е измамник, такава е природата му. Но Тор уби дядо ми, баща ми, майка ми и цялото ми семейство!

— Освен мен — промърмори Тринга.

Тя сияеше слабо в тъмнината, двуметрово привидение на грозотата. Не бях забелязал това по-рано. Може би беше способност, която земните великани включваха и изключваха.

— Не разбираш ли? — не й обърна внимание Трим. — Брачният съюз е начинът на Локи да се извини! Той вече е осъзнал, че боговете винаги са били негови врагове. Съжалява, че е предал дядо. Ще обединим силите си, ще завладеем Мидгард и после ще опустошим самия град на боговете!

Великаните зад нас изреваха триумфално.

— Избийте човеците!

— Млъкнете! — извика Тринга. — Сред нас има човеци!

Великаните замърмориха.

— Освен сегашната компания — обади се някой отзад.

— Но, велики кралю Трим — поде Сам, — може ли да имате вяра на Локи?

Трим се изсмя. Разполагаше с малки зъбки за толкова едър мъж.

— В тази пещера Локи е затворник. Безпомощен е! Кани ме там. Той ми даде местонахождението. Защо му е да показва такова доверие?

— Де да знам, братко — изсумтя сестра му. — Може би защото му трябва земен великан, който да създаде тунел до затвора му? Може би защото иска да се освободи?

Щеше ми се Тринга да е на наша страна, но пък тя бе властолюбива великанка, която искаше да избие всички хора.

— Силата е в наши ръце — настоя Трим. — Локи няма да посмее да ни предаде. Освен това аз ще отворя пещерата му. Ще ми бъде благодарен! Ако спази своята част от сделката, с радост ще го пусна на свобода. А и красивата Самира… — Трим огледа хищно Алекс. — Рискът си струва.

Алекс изкряка като папагал под булото си. Звукът бе толкова силен, че Тринга едва не удари тавана.

— Какво беше това? — попита великанката. — Да не би булката да се дави?

— Не, не — Сам потупа Алекс по гърба. — Това бе просто нервен смях. На Самира й е неудобно, когато хората й правят комплименти.

— Значи, често ще й е неудобно като моя жена — изхили се Трим.

— О, Ваше величество — каза Сам, — никога не са били изричани по-верни думи!

— Напред! — вресна Трим и продължи по ледената пътека.

Запитах се дали след забавянето подкреплението няма да дойде всеки момент. Стига да имахме такова. Дали Тор все още следеше напредъка ни през очите и ушите на козлите си? Дали имаше начин да се свърже с Блиц, Харт и съседите ми от деветнайсетия етаж?

Тунелът се затвори зад нас, докато се спускахме. Получих ужасно видение за това как Тор се опитва да пробие бара на великаните с тирбушон.

След няколко минути тунелът се стесни. Трим забави ход. Имах чувството, че самата земя се бори с него и се опитва да го избута назад. Може би асите бяха създали някаква магическа бариера около гробницата на Локи.

Ако беше така, не свърши работа. Напредвахме напред и надолу, а колесницата почти опираше стените. Зад нас великаните крачеха в индийска нишка. Сам мърмореше тихо до мен някакъв арабски напев. Спомних си, че това са молитвите й.

Ужасна смрад се понесе от дълбините — като от развалено мляко и яйца и опърлено месо. Опасявах се, че не е от Тор.

— Чувствам присъствието му — прошепна Алекс — първото нещо, което бе изрекла от около час. — О, не. Не. Не!

Тунелът внезапно се разшири, все едно Трим най-после се бе измъкнал от защитите на Земята. Процесията ни навлезе в пещерата на Локи.

Бях виждал мястото в съня си, но това не можеше да ме подготви за истината. Пещерата беше с размерите на тенис корт, с висок куполен таван от напукан камък и счупени сталактити, чиито останки бяха покрили пода. Нямаше други видими изходи. Въздухът бе застоял и отровно сладникав, примесен с миризмата на гнилоч и изгоряла плът. Масивни сталагмити се издигаха от пода на помещението. Другаде бълбукаха кратери с гъста течност, от която се виеха отровни изпарения. Температурата бе около четирийсет градуса, а присъствието на земните великани не помагаше нито за горещината, нито за миризмата.

Точно както в съня ми, Локи бе разпънат на пода в средата на стаята. Глезените му бяха вързани за един сталагмит, а ръцете — разперени за два други. За разлика от предишните му образи, които бях виждал, истинският Локи не бе нито красив, нито елегантен. Облечен беше само с една парцалива препаска. Тялото му бе измършавяло, мръсно и покрито с белези. Дългата му гъста коса някога може и да бе червеникава, но сега беше опърлена и побеляла от вековете в тази воняща пещера. А лицето му — или това, което бе останало от него — бе полустопена маска от белези.

Навита около сталактика до главата на Локи, огромна змия гледаше надолу към затворника. От зъбите й капеше жълтеникава отрова. До него бе коленичила жена с бяла роба и качулка. Тя държеше метална паница над лицето на Локи, за да хваща отровата. Змията обаче не спираше да я пуска като лиги, които се стичаха подобно на душ. А паницата на жената бе твърде малка.

Докато гледахме, отровата стигна до ръба и жената се извърна, за да я изхвърли. Движеше се бързо, ала все пак отровата изпръска лицето на Локи. Той изпищя и започна да се гърчи. Пещерата потрепери. Мислех, че таванът ще падне върху нас, но той някак се закрепи. Може би боговете бяха конструирали пещерата така, че да удържа треморите, както бяха и съумели да направят оковите на Локи нечупливи, змията — винаги плюеща отрова, а паницата на жената — твърде малка, за да я поеме.

Не бях религиозен, но цялата сцена ми напомни за разпятието в католическата църква — измъчван мъж с разперени ръце. Разбира се, Локи не бе никакъв спасител. Не беше на страната на доброто. Не се жертваше за нещо благородно. Той бе зъл безсмъртен, който си плащаше за греховете. Но да го видя на живо, пречупен, мръсен и изпаднал в агония — не можех да не го съжаля. Никой не заслужаваше подобно наказание. Нито дори един убиец и лъжец.

Жената в бяло вдигна паницата, за да предпази лицето му. Локи се отърси от отровата в очите си. Пое си въздух разтреперан и погледна към нас.

— Магнус Чейс, добре дошъл! — ухили ми се той с ужасна усмивка. — Надявам се да ме извиниш, че не мога да стана.

— Богове! — промърморих аз.

— Не, няма ги! — отвърна Локи. — Никога не ми идват на свиждане. Запечатаха ни и ни изоставиха. Само мен и прекрасната ми съпруга Сигун. Кажи здравей, Сигун!

Жената в бяло вдигна очи. Под качулката лицето й бе толкова измършавяло, че можеше да мине за драугр. Очите й бяха напълно червени, а лицето — безизразно. Кървави сълзи се спускаха по съсухрените й бузи.

— Мда — гласът на Локи бе дори по-киселинен от въздуха. — Сигун не е говорила от хиляда години. Откакто асите, в своята безкрайна мъдрост, заклаха синовете ни и ни оставиха да страдаме цяла вечност. Но къде са ми обноските? Това е празник! Как си, Трим, сине на Трим, син на Трим, син на Трим?

Кралят не изглеждаше добре. Не спираше да преглъща, все едно изяденият начос не искаше да остане в стомаха му.

— З-здравей, Локи. Тримовците сме само трима. Готов съм да скрепя съюза ни с брак.

— Да, разбира се! Магнус, ти си донесъл меча Скофнунг.

Това бе заявление, а не въпрос. Каза го с такава увереност, че едва сподавих подтика да измъкна острието и да му го покажа.

— Носим го — рекох, — но да караме едно по едно. Искаме да видим чука.

Локи се изсмя. Влажен, гъргорещ звук.

— Първо нека сме сигурни, че булката е тази, за която се представя. Самира, ела миличка, нека ти видя лицето.

И двете момичета залитнаха към него, сякаш ги дръпнаха с въжета.

Долавях пулса си в яката на ризата ми. Трябваше да се досетя, че Локи ще провери момичетата под булата им. Все пак беше богът на измамата. Въпреки уверенията на Алекс, че може да устои заповедите на Локи, тя се олюля напред досущ като Самира.

Запитах се колко бързо мога да изтегля меча си, колко великани мога да убия. Почудих се дали Отис и Марвин могат да помогнат в битката. Вероятно бе напразна надежда да се надявам, че са обучени в бойния стил, известен като Пътя на козела.

— Ето ни — рече Локи. — Хайде сега булката да повдигне булото, става ли? За да сме сигурни, че всички играят честно.

Ръцете на Алекс потръпнаха нагоре, като че бяха закачени на конци. Започна да повдига булото си. Пещерата бе притихнала, като изключим бълбукането на горещите потоци и постоянното покапване на отровата в паницата на Сигун.

Алекс повдигна булото над главата си и разкри… лицето на Самира.

За миг се паникьосах. Дали момичетата някак не бяха разменили местата си? Но после осъзнах — без да съм сигурен как, може би по нещо в погледа, — че Алекс все още си е Алекс. Бе се превъплътила да прилича на Сам, но дали това щеше да заблуди Локи…

Свих пръсти около медальона си. Тишината се проточи достатъчно дълго, за да започна да подготвям волята си наум.

— Е… — каза Локи накрая — признавам, че съм изненадан. Всъщност си последвала заповедите ми. Добро момиче! Предполагам, това означава, че придворната дама е…

Купата на Сигун се хлъзна и разля отрова върху лицето на Локи. Богът изпищя и започна да се гърчи в оковите си. Момичетата бързо отстъпиха.

Сигун оправи паницата. Помъчи се да избърше отровата от очите на Локи с ръкава си, но това само го накара да заврещи още по-силно. Ръкавът й стана на дупки и започна да пуши.

— Глупачка! — зави Локи.

За миг Сигун срещна погледа ми, макар да не можех да съм сигурен с тези червени очи. Изражението на лицето й не се промени. Сълзите й не спираха да текат. Запитах се обаче дали не е разляла отровата нарочно. Нямах представа защо й е да го прави. Доколкото знаех, бе коленичила до мъжа си навярно векове наред. Но грешката дойде удобно и навреме.

Тринга се покашля. Красив звук. Като резачка, минаваща през кал.

— Попитахте за придворната дама, господарю Локи. Казва, че името й е Предпазливка.

Локи се изсмя и се опита да премигне, за да премахне отровата от очите си.

— Сигурен съм, че така е казала. Истинското й име е Алекс Фиеро. Изрично я помолих да не идва днес, но нищо. Да продължим. Тринга, доведе ли специалния гост, за когото те помолих?

Великанката сви почернелите си устни и извади кестена, който си бе подхвърляла по-рано.

— Специалният гост е кестен? — попитах аз.

— Давай, Тринга! — изсмя се предрезгавяло Локи вместо отговор.

Тринга натисна черупката с палец и пукна кестена. Хвърли го на земята и оттам излезе нещо малко и черно. Не ядка, а мъничко човече. То порасна, дордето пред мен не застана старец със смачкан черен костюм и буза, белязана от ужасен белег във формата на длан.

Какъвто и оптимизъм да бях таял, той изчезна по-бързо, отколкото Сиф сплиташе златната си коса.

— Вуйчо Рандолф.

— Здравей, Магнус — каза той. Лицето му бе изкривено от мъка. — Моля те, момчето ми… дай ми меча Скофнунг.