Рик Риърдън
Чукът на Тор (1)

Първа глава
Може ли да спреш да убиваш козела ми?

Научих си урока — ако излезеш с валкирия на кафе, ще трябва да платиш сметката и да се погрижиш за трупа.

Не бях виждал Самира ал-Абас почти шест седмици, затова, когато ми се обади без предупреждение и каза, че трябва да говорим на живот и смърт, се съгласих веднага.

(Технически погледнато — вече бях мъртъв, така че не знаех колко да се притеснявам за евентуалната ми смърт, но все пак Сам звучеше нервно.)

Когато стигнах „Замислената чаша“ на улица „Нюбъри“, нея още я нямаше. Мястото както обикновено бе претъпкано, затова се наредих за кафе. След няколко секунди Сам буквално влетя вътре, като мина над главите на посетителите в кафенето.

На останалите и окото им не мигна. Обикновените смъртни не възприемат магията. Това е добре, защото иначе бостънци биха прекарали по-голямата част от времето си в панически бяг от великаните, троловете, човекоядците и воините айнхеряр, размахващи бойни брадви, докато си пият кафето.

Сам се приземи пред мен в училищната си униформа — бели маратонки, кафеникави панталони и риза с дълъг ръкав, върху която бе нарисувано логото на академия „Кинг“. Зелена забрадка покриваше косата й. От колана й висеше брадва. Сигурен бях, че тя не е част от униформата.

Макар да се зарадвах да я видя, забелязах, че кожата под очите й е по-тъмна от обичайното, а тя самата леко се олюлява.

— Изглеждаш ужасно — заявих.

— И на мен ми е приятно да те видя, Магнус.

— Не, имам предвид… не ужасно като различно от нормалното ужасно. Просто изглеждаш ужасно изтощена.

— Да ти намеря ли лопатка, та да изкопаеш още по-дълбок гроб, в който да ме тикнеш?

Предадох се и вдигнах ръце.

— Къде се загуби последния месец и половина?

Раменете й се напрегнаха.

— Работата този семестър ме смазва. Гледам деца след училище. После, както може би помниш, трябва да прибирам душите на мъртвите и да ходя по строго секретните мисии на Один.

— Децата тези дни сте много заети.

— Освен това… се уча да летя.

— Да летиш? — напреднахме с останалите от опашката. — Със самолет?

Знаех, че мечтата на Сам е някой ден да стане професионален пилот, но не осъзнавах, че вече взима уроци.

— Дават ли ти да летиш на шестнайсет?

— Баба и дядо никога не биха могли да съберат достатъчно пари, за да си го позволят — светнаха очите й, — но семейство Фадлан имат приятел, който държи такова училище. Успяха да убедят Джид и Биби…

— Ха! — ухилих се. — Значи, уроците са подарък от Амир?

Сам се изчерви. Тя бе единствената сгодена тийнейджърка, която познавах. Беше сладко как се изчервяваше, когато станеше дума за Амир Фадлан.

— Учителите са най-умните и внимателни… — тя въздъхна замечтано — но стига за това. Не съм те извикала да ти се оплаквам за програмата си. Трябва да се видим с наш информатор.

— Информатор?

— Това може да е пробивът, който очаквахме. Ако информацията е вярна…

Телефонът на Сам иззвъня. Тя го извади от джоба си, провери екрана и изруга.

— Трябва да вървя.

— Но ти едва сега пристигна.

— Знаеш как сме валкириите с работата. Код три-осем-едно, възможно е в момента да умира герой.

— Току-що си го измисли това.

— Не съм.

— И какво, някой мисли, че ще пукне, и ти праща съобщение „Умирам, веднага пратете валкирия!“, последвано от тъжни личица?

— Помня, че твоята душа я изпроводих до Валхала и без да ми пращаш тъжни личица.

— Не, но аз съм специален.

— Просто запази една маса отвън — каза тя. — Виж се с информатора. Ще се върна веднага щом мога.

— Но аз дори не знам как изглежда информаторът ти!

— Щом го видиш, ще го познаеш — обеща ми Сам. — Бъди храбър. Освен това ми вземи сладка.

Отлетя от магазина като Супер Мюсюлманката и ме остави да платя за поръчката.

Взех две големи кафета, две кифли и намерих една маса навън.

Пролетта бе дошла рано в Бостън. Купчини мръсен сняг все още се прилепваха по бордюрите на тротоарите подобно на зъбен камък, но по черешовите дървета вече се виждаха бели и червени цветове. Шарени дрехи с пастелни цветове украсяваха прозорците на скъпите магазини. Туристите се разхождаха, наслаждавайки се на слънчевата светлина.

Застанал навън, добре облечен с наскоро изпраните си дънки, риза и яке, установих, че за пръв път от три години не съм бездомен. Миналия март ровех в кофите за боклук, спях под един мост в градския парк и се шляех с приятелите си Харт и Блиц, като избягвах ченгетата и се стремях да оцелея.

После, преди два месеца, загинах в битка с огнен великан и се събудих в хотел „Валхала“ като айнхери, един от воините на Один.

Сега имах чисти дрехи, къпех се всеки ден. Спях в удобно легло всяка нощ. Можех да седя на масата с кафе, да си плащам за храната, която ям, и да не се безпокоя кога ще дойде персоналът, за да ме принуди да се разкарам.

От прераждането си насам свикнах с доста странни неща. Прекосих Деветте свята, срещнах нордически богове, елфи, джуджета и някои чудовища с имена, които не можех да произнеса. Спечелих си вълшебен меч, който в момента висеше на врата ми като рунически медальон. Дори имах безумен разговор с братовчедката Анабет^[1] за гръцки богове, които живеели в Ню Йорк и вгорчавали нейния живот. Явно Северна Америка гъмжеше от древни богове^[2]. Това си беше истинска напаст.

Научих се да приемам всичко случващо се. Но да съм навън в Бостън по време на приятен пролетен ден, и то като нормално смъртно хлапе?

Това ми беше странно.

Огледах тълпата от пешеходци, търсейки информатора на Сам. „Щом го видиш, ще го познаеш“, беше ми обещала тя. Чудех се каква информация има този тип, след като Сам смяташе, че е въпрос на живот и смърт да я научим.

Погледът ми се спря на витрината в края на един блок. Над вратата имаше табела от месинг и сребро, на която гордо пишеше: „Най-доброто от Блицен“, ала магазинът бе затворен. Прозорецът на входната врата беше покрит с хартия отвътре, на която с червен маркер бе надраскано набързо: „Затваряме за ремонт. Скоро ще отворим отново!“.

Надявах се да мога да питам Самира за това. Нямах представа защо старият ми приятел Блиц е изчезнал. Преди две седмици минах покрай магазина и установих, че е затворен. Оттогава нямаше ни вест, ни кост от Блицен или Хартстоун, а това не бе в стила им.

Замисляйки се върху ситуацията, почти не забелязах информатора, докато той не застана точно до мен. Ала Сам беше права, отличаваше се от тълпата. Не всеки ден можеше да видиш козел с дълго палто.

Между извитите му рога се мъдреше бомбе. Чифт очила бяха поставени върху муцуната му. Дългото му палто се преплиташе в задните му копита.

Въпреки майсторската му дегизировка го разпознах. Бях убил и изял точно този козел в един друг свят, нещо като обвързващо преживяване, което не се забравяше.

— Отис — рекох.

— Шшт — каза той. — Тук съм инкогнито. Наричай ме… Отис.

— Не знам дали това помага на инкогнитото, но добре.

Отис, когото трябваше да наричам Отис, се покатери на стола, който бях запазил за Сам. Седна и постави предните си копита на масата.

— Къде е валкирията? И тя ли е инкогнито?

Надникна в пликчето със сладки, все едно Сам можеше да се е скрила там.

— Самира трябваше да преведе една душа — казах аз. — Скоро ще дойде.

— Хубаво е да имаш цел в живота — въздъхна Отис, — но благодаря за храната.

— Но това не е за…

Отис грабна кифлата на Сам и я загриза с все хартията. На масата до нас една възрастна двойка се загледа в приятеля ми козел и се усмихна. Може би смъртните им сетива го възприемаха като мило дете или забавен домашен любимец.

— Та… — трудно ми бе да наблюдавам как Отис поглъща сладкиша и разпръсква трохи по реверите на палтото си — … имал си да ни казваш нещо.

— За господаря е — оригна се Отис.

— За Тор.

— Да, за него — потрепери Отис.

И аз да работех за бога на гръмотевиците, щях да потреперя, като чуя името му. Отис и брат му Марвин теглеха колесницата на бога. Също така предоставяха на Тор безкраен запас от козе месо. Всяка нощ Тор ги убиваше и изяждаше за вечеря. Всяка сутрин Тор ги съживяваше. Ето защо трябва да отидете в университета, деца, за да може, като пораснете, да не ви се налага да работите като вълшебен козел.

— Най-накрая имам следа — каза Отис. — За оня предмет, който липсва на господаря.

— Искаш да кажеш за чу…

— Не го произнасяй! — предупреди Отис. — Но да. За същото.

Спомних си миналия януари, когато за пръв път се запознах с бога на гръмотевиците. Изкарахме си добре край лагерния огън, заслушани в пръдните на Тор, който приказваше за любимите си телевизионни сериали, пръдваше, сетне се оплакваше за изгубения си чук, с който убивал великани и свалял любимите си сериали от интернет… и пак пръдваше.

— Още ли не сте го намерили? — попитах.

Отис тропна с предните си копита по масата.

— Официално няма проблем, разбира се. Ако великаните знаеха със сигурност, че Тор е изгубил… сещаш се какво, щяха да завладеят световете на смъртните, да унищожат всичко и да ме запратят в клинична депресия. Неофициално обаче… не, не сме го открили. Месеци наред го търсим без резултат. Враговете на Тор стават все по-нахални. Те надушват слабостта. Казах на терапевта си, че това ми напомня на дните, когато бях малко козле и хулиганите в кошарата ме тормозеха.

Отис погледна тъжно с жълтите си очи.

— Мисля, че оттогава развих травматичен стрес.

Това бе знак, че следващите няколко часа трябва да си говорим за чувствата на Отис. Но аз съм ужасен човек, затова просто му казах, че го разбирам, и продължих нататък.

— Отис — подех аз, — последния път, когато се видяхме, намерихме на Тор един здрав железен жезъл, който да използва като резервно оръжие. Не е като да е беззащитен.

— Да, ама жезълът не може да се сравнява с онова… чу-то. Не предизвиква същия страх у великаните. Освен това Тор се дразни, когато трябва да гледа сериали на жезъла. Екранът е мъничък и е с ужасна резолюция. На мен не ми харесва, когато Тор е раздразнен. Така трудно и аз намирам щастието.

Не виждах смисъл в голяма част от чутото. Защо Тор изпитваше такова затруднение да намери собствения си чук, как бе съумял да опази загубата му в тайна от великаните за толкова време, а и идеята, че козелът Отис търси щастието…

— Значи, Тор иска помощта ни — предположих.

— Не и официално.

— Не, разбира се. Всички ще трябва да ходим с палта и очила.

— Отлична идея — каза Отис. — Така или иначе казах на валкирията, че ще я държа в течение, понеже тя отговаря за… нали се сещаш… секретните операции на Один. Това е първата добра следа, на която попадам, относно местонахождението на онзи предмет. Източникът ми е надежден. Това е друг козел, който ходи при същия психиатър. Подочул е нещо в обора.

— Искаш да проверя следата, спусната ни от обор в кабинета на твоя психиатър?

— Това ще е супер — Отис се приведе толкова много напред, че се притесних да не падне от стола. — Но ще трябва да си внимателен.

Сторих всичко възможно, за да не се разсмея. Играл бях с огнени великани на народна топка, направена от лава. Бях летял с орел над покривите на Бостън. Издърпах Вселенския змей от залива в Масачузетс и победих вълка Фенрир с една прежда. А сега този козел ми казваше да съм внимателен.

— Та къде, разправяш, е чу-то? — попитах. — Йотунхейм? Нифлхейм? Пръдлиторхейм?

— Дразниш ме — тъмните очила на Отис се кривнаха върху муцуната му. — Чу-то е на друго опасно място. Провинстаун.

— Провинстаун — повторих. — Накрая на Кейп Код.

Имах смътни спомени от това място. Мама ме бе водила там за един уикенд през лятото, когато бях на осем. Помнех плажове, карамелени бонбони, рулца от раци и множество картинни галерии. Най-опасното нещо, на което попаднах, бе чайка с нервен стомах.

— В Провинстаун има могилна твар^[3].

— Предполагам, че нямаш предвид дъждовен червей.

— Не, не… — потръпна Отис. — Могилната твар е могъщо немъртво същество, което събира вълшебни оръжия. Гробницата й е оформена като могила, затова й казват могилна твар. Съжалявам, но мразя да говоря за могилните твари. Те ми напомнят за татко.

Това провокираше купища нови въпроси относно детството на Отис, но реших да ги оставя на психиатъра му.

— Много ли гробове на немъртви викинги има в Провинстаун? — попитах аз.

— Доколкото знам, само един. Но това е повече от достатъчно. Ако онзи предмет е там, ще е трудно да се сдобием с него. Ще е под земята, охраняван от могъща магия. Ще имаш нужда от приятелите си — джуджето и елфа.

Това хубаво, но аз не знаех къде точно са тези приятели. Надявах се, че Сам е по-наясно с местонахождението им от мен.

— Защо Тор не отиде сам да провери какво има в могилата? — попитах. — Не, чакай. Нека отгатна. Не иска да привлича внимание. Или иска да ни даде шанс да бъдем герои. Или това е трудна работа, а той има да наваксва със сериалите.

— Ако трябва да съм честен, наскоро пуснаха новия сезон на „Джесика Джоунс“^[4] — рече Отис.

Козелът не е виновен — помислих си. — Не заслужава да го удрям.

— Хубаво — отвърнах. — Когато Сам се върне, ще обсъдим стратегията.

— Не смятам, че се налага да я чакам с теб — облиза една троха от ревера си Отис. — Трябваше да ти кажа по-рано, но виждаш ли… някой или нещо ме следи.

— Допускаш, че са те проследили дотук? — косъмчетата по врата ми настръхнаха.

— Не съм сигурен — каза Отис. — Надявам се дегизировката ми да ги е объркала.

Просто супер — помислих си. Огледах улицата, но не видях някой явен преследвач.

— Успя ли поне да огледаш този някой или нещо?

— Не — призна Отис. — Тор има много врагове, които биха искали да му попречат да си върне… чу-то. Не биха искали да споделям информация с теб, особено за последното. Трябва да предупредиш Самира, че…

ТУП.

Животът във Валхала ме бе накарал да свикна със смъртоносните оръжия, които летят от нищото, но въпреки това се изненадах, когато една брадва изникна в косматите гърди на Отис.

Скочих през масата, за да му помогна. Като син на Фрей, бог на здравето и плодородието, можех да правя фантастична лековита магия, стига да имах време. Но щом докоснах Отис, веднага проумях, че е късно. Брадвата го бе улучила в сърцето.

— О, богове! — закашля кръв Отис. — Ще умра… сега.

Главата му клюмна. Шапката му падна на паважа. Дамата зад нас изпищя, сякаш сега забеляза, че Отис не е сладко кученце, а мъртва коза.

Огледах покривите около улицата. Предвид ъгъла на брадвата, трябваше да е метната някъде отвисоко… да. Забелязах движение точно когато нападателят се скри от погледа ми. Фигура в черно, с метален шлем.

Дотук с пиенето на кафе. Свалих вълшебния медальон от врата си и хукнах подир убиеца на козела.