Рик Риърдън
Чукът на Тор (32)

Тридесет и втора глава
Годзила ми изпраща важно съобщение

Хеймдал остана загледан в далечината и веднага отстъпи назад.

— Девет свети мои майки!

— Какво има? — изправи се Алекс Фиеро, внезапно заинтересуван.

— Хмм — бузите на Хеймдал придобиваха същия овчи цвят като косата му. — Великани. Много. Те… изглежда, че маршируват по границите на Мидгард!

Запитах се какви ли други заплахи е пропуснал Хеймдал, докато се е снимал с президента. С този тип и с губещия чука си Тор не бе изненада, че сигурността на Асгард зависи от неподготвени хора с минимално обучение като… ами… като нас.

— Знаем за великаните, господарю Хеймдал — опита се да запази гласа си спокоен Сам. — Те подозират, че чукът на Тор липсва. Ако не смогнем да си го върнем скоро…

— Да — облиза устни Хеймдал, — предположих, че ще кажеш нещо такова. — Той опря шепа в ухото си и се заслуша. — Говорят за… сватба. Сватбата на Трим. Един от генералите на великаните… сумти, защото трябва да изчакат края й, преди да могат да нападнат. Трим очевидно им е обещал добри новини след церемонията, нещо, което да улесни нашествието.

— Съюз с Локи — предположих аз, макар нещо да не ми се връзваше. Трябваше да има и повече.

— Освен това… — продължи Хеймдал — Трим е казал, че… да, силите му няма да се присъединят към нашествието преди края на сватбата. Предупредил е останалите армии, че ще е грубо да започнат войната без него. Не допускам, че великаните ги е страх от Трим, но от това, което чувам, изпитват ужас от сестра му.

Спомних си за съня ми и за грубия глас на великанката, която бе свалила буркана с мен от тезгяха.

— Хеймдал — попитах аз, — можеш ли да видиш Трим? Какво прави той?

Богът се втренчи още по-навътре в бездната.

— Да, виждам го, макар и да е малко далеч в полезрението ми, под километър и половина скала е. Седи в отвратителната си крепост. Защо му е да живее в пещера, украсена като бар, нямам представа. Толкова е грозен! Съжалявам жената, която ще се омъжи за него.

— Страхотно — промърмори Сам. — И какво прави?

— Пие — отвърна Хеймдал. — Сега се оригва. Сега пак пие. Сестра му Тринга… о, гласът й е като гребло, стържещо по лед! Тя го хока, задето е толкова тъп. Нещо за това, че сватбата е глупава идея и трябва да убият булката веднага щом пристигне!

Хеймдал се спря. Вероятно си спомни, че Самира е нещастното момиче, за което говори.

— Аз… таковата… съжалявам. Но както си и мислех, от чука няма и следа. Това не е изненадващо. Земните великани, те могат да заравят неща…

— Нека отгатна — рекох. — Под земята.

— Точно така! — Хеймдал изглеждаше впечатлен от познанията ми за земните великани. — Могат да намират тези предмети, като ги призоват в ръката си. Предполагам, че Трим ще изчака края на сватбата. Веднъж щом си вземе булката и зестрата, ще призове чука… ако реши да спази своята част от уговорката, разбира се.

Амир изглеждаше по-зле, отколкото се чувствах аз на борда на „Чесна“.

— Сам, не можеш да сториш това! Прекалено опасно е!

— Няма — сви юмруци тя, — господарю Хеймдал, вие сте пазител на свещеното брачно ложе, нали? Старите легенди разказват, че сте пътували сред хората и сте съветвали двойките, благославяйки децата им, като с това сте създали различните прослойки в обществото на викингите!

— Така ли съм правел? — Хеймдал погледна към телефона си, сякаш възнамеряваше да провери дали тази информация е вярна. — Искам да кажа, да, така правех, разбира се!

— Чуйте тогава свещената ми клетва — каза Сам. — Кълна се в Биврьост и всичките Девет свята, че никога няма да се омъжа за никой друг, освен за този мъж, Амир Фадлан.

(За щастие, посочи в правилната посока и не ме забърка. Иначе щеше да стане много неловко.)

— Няма дори да се преструвам, че ще се омъжвам за оня великан Трим. Това просто няма да стане!

— Ъъ — замръзна Алекс Фиеро и се нацупи. — Сам?

Предположих, че Алекс мисли същото, което и аз — че ако Локи може да контролира действията на Сам, може и да не успее да опази клетвата си. Сам изгледа предупредително Алекс и той изненадващо млъкна.

— Дадох клетва — обяви Сам. — И ще я спазя. Ще се омъжа за Амир Фадлан така, както ме учат Коранът и Пророкът Мохамед. Иншаллах!

Запитах се дали мостът Биврьост може да се разпадне под тежката мюсюлманска клетва, която Сам даде, но нищо не изглеждаше по-различно, освен Амир, който зяпаше така, сякаш са го ударили с фаблет между очите.

— Иншаллах — заекна той.

— Това е толкова мило — подсмръкна Хеймдал. Сълза, бяла като мъзга, падна по бузата му. — Дано се справите, лудаци. Наистина ви стискам палци. Бих искал…

Той килна глава, заслушан в мърморенето на вселената.

— Не, не съм канен на сватбата ти с Трим. Проклятие!

Сам погледна към мен, все едно искаше да ме попита: Въобразих ли си последните две минути?

— Господарю Хеймдал, имате предвид брака, на който се заклех, че няма да присъствам?

— Да — потвърди той. — Сигурен съм, че ще е хубаво, но бъдещата ти зълва Тринга не спира да дудне, че няма да допускат нито аси, нито вани. Явно имат първокласна охрана срещу богове.

— Не искат Тор да се появи — предположи Алекс. — И да си върне чука.

— В това има смисъл — Хеймдал остана загледан в хоризонта, — но тази подземна крепост… сега виждам как работи. Има само един вход, а тунелът след него не спира да се мести. Всеки ден е на различно място. Понякога се показва зад водопад или пък в пещера на Мидгард, или под коренищата на някое дърво. Дори ако Тор се опита да планира атака, няма да знае откъде да започне. Не виждам как може да организирате засада, в която да си върнете чука.

Той се намръщи.

— Трим и Тринга продължават да обсъждат списъка с гости. Поканени са само роднини, великани и… кой е Рандолф?

Почувствах се така, сякаш някой бе пуснал термостата на Биврьост. Усетих сърбеж по лицето си, все едно по бузата ми се появяваше белег във формата на длан.

— Вуйчо ми — отвърнах. — Виждате ли го?

— Не и в Йотунхейм — поклати глава Хеймдал, — но Трим и Тринга много се дразнят, че е поканен. Трим казва, че е по настояване на Локи. Тринга го цели с бутилки — той направи гримаса. — Съжалявам, трябваше да отклоня поглед. Без камерата всичко изглежда като на 3D!

— Магнус — погледна ме загрижено Амир. — Имаш вуйчо, който е замесен във всичко това!

Не ми се щеше да навлизам в подробности. Сцената от могилата на зомбитата не спираше да се повтаря в ума ми — как Рандолф плаче, докато забива меча Скофнунг в корема на Блицен.

За щастие, Алекс смени темата.

— Хей, господарю на селфитата — попита той, — ами убиецът на козли? Той ни трябва сега.

— А, да — Хеймдал вдигна острието на меча над очите си като визьор и едва не ме обезглави. — Каза, че е в черно, с метален шлем и забрало като озъбен вълк?

— Същият — отвърнах.

— Не го виждам, ала има нещо странно. Казах, че без камера… не съм сигурен как да ви опиша това — той вдигна фаблета си и направи снимка. — Това на какво ви прилича?

Трудно ми беше да преценя мащаба, тъй като снимката бе направена в междупространствието, но на върха на скала имаше огромен склад. По покрива бяха наредени лъскави неонови надписи, които привличаха окото почти като знака на „Китго“ — утгард лейнс.

Зад това се издигаше още по-непотопяем и страховит надуваем Годзила^[1], какъвто може да се види по рекламите за разпродажба на стари автомобили. В предните си лапи Годзила държеше картонен надпис, на който пишеше:

к’во стаа, магнус?

ела да се видим!

имам инфо за тебе. доведи и аверчетата!

само тук може да разберете как да биете трим и да играете на боулинг!

големият шеф те чака!

Изругах на нордически и се изкуших да изхвърля Фаблета на гибелта от моста Биврьост.

— Големият шеф — казах. — Трябваше да се сетя.

— Това не е на добре — промърмори Сам. — Той ти каза, че някой ден ще ти потрябва помощта му. Но ако той е единствената ни надежда, яко сме загазили.

— Защо? — попита Амир. — Кой е този Голям шеф, който си общува с надуваеми годзили?

— Знам го кой е! — рече ведро Хеймдал. — Най-опасният и най-могъщ магьосник на великаните! Истинското му име е Утгард-Локи!