Рик Риърдън
Чукът на Тор (25)

Двадесет и пета глава
Хартстоун разбива сърца. Не съм ли прав?

Не трябва да казвате: „Лека нощ! Ще го обсъдим утре!“, след като вече сте споменали нещо за значителни рискове.

Но Инге настоя да не тръгваме подир джуджето преди настъпването на заранта. Напомни ни, че имаме нужда от почивка. Донесе ни допълнителни дрехи, храна и напитки, както и две възглавници. После се отдалечи, може би да почиства разлети напитки, талисмани във витрини или пък да плати пет жълтици на господин Алдерман за честта да бъде негова слугиня.

На Харт не му се говореше за Бдителния убиец джудже, нито пък за златото му. Не искаше да го утешават за смъртта на майка му или с това, че баща му е все още жив. След кратка, но мрачна вечеря той направи знак трябва да поспя и се просна на матрака.

Аз реших да спя на килима от проклетия. Вярно е, че бе зловещ, но колко често имате шанса да се излегнете върху истински Пикаещ в кладенеца?

Хартстоун ми бе казал, че слънцето никога не залязва в Алфхейм. Просто се снижаваше до хоризонта и сетне отново се издигаше, както по време на белите нощи в полярния кръг. Почудих се дали няма да ми е трудно да заспя, когато е светло, но напразно се безпокоях — в стаята на Хартстоун нямаше прозорци и щом той угаси лампите, потънахме в пълен мрак.

Денят ми се бе оказал дълъг подир битката със зомбитата демократи и падането от самолет в богатите предградия на хм, Елит-хейм. Козината на злото същество бе изненадващо топла и удобна. Преди да се усетя, потънах в сънища, които обаче не се оказаха сладки.

Сериозно, не знам има ли нордически бог на сънищата, но ако съществува, ще му намеря къщата и ще му строша кревата с бойна брадва.

Заляха ме отблъскващи видения, в които нямаше никакъв смисъл. Видях кораба на вуйчо Рандолф да се люшка от бурята и чух как дъщерите му пищят в каютата. Сам и Амир, които нямаха какво да търсят на борда, бяха от двете страни на палубата и се опитваха да стигнат един до друг, преди една вълна да ги събори в морето.

Сънят се промени. Заварих Алекс Фиеро в стаята й във Валхала. Хвърляше керамични изделия по атриума. Локи стоеше в спалнята й, като внимателно наместваше пепитената си папийонка, докато грънците минаваха през него и се удряха в стената.

— Това е съвсем проста молба, Алекс — каза той. — Алтернативата е неприятна. Нима смяташе, че няма какво да губиш само защото си починала? Бъркаш се.

— Махни се! — изпищя Алекс.

Локи се обърна, но вече не беше мъж. Богът се бе превърнал в млада жена с дълга червена коса и съблазнителен поглед. Изумруденозелена рокля подчертаваше фигурата й.

— Спокойно, скъпа — измърка тя. — Не забравяй откъде се пръкна.

Думите отекнаха и целият образ се разпадна.

Намерих се в пещера с бълбукащи серни езера и дебели сталагмити. Богът Локи, облечен само с една препаска, лежеше окован за три каменни колони с разперени ръце и вързани крака. Глезените и китките му бяха прихванати с мазни тъмни въжета от втвърдени черва. По сталактита над главата му бе навита огромна зелена змия с разтворени челюсти, от които капеше кръв право в очите на бога. Но вместо да пищи, Локи се смееше, докато лицето му гореше.

— Скоро, Магнус! — извика той. — Не забравяй сватбения подарък!

Различна сцена — планина в Йотунхейм по средата на виелица. На върха й се бе възправил бог Тор. Червената му брада и рунтава коса бяха поръсени с лед, а очите му блестяха. С дебелото си кожено палто и покритите със сняг дрехи приличаше на рижаво йети. По склона се катереха хиляда великани, които искаха да го убият — армия мускулести чудовища с брони от камък. Копията им бяха с размерите на секвои.

Тор вдигна чука в ръкавицата си. Главата на могъщия Мьолнир представляваше дебело желязно парче, оформено грубо, нещо като приплескана циркова шатра, тъпа и в двата края и заострена по средата. По метала бяха изписани рунически символи. В хватката на бога дръжката на Мьолнир изглеждаше толкова комично, че почти ми стана смешно. Приличаше на дете, което вдига оръжие, оказало се твърде тежко за него. Армията от великани се смееше подигравателно.

Тогава Тор свали чука надолу. Планината в краката му избухна. Великаните хвръкнаха във вихрушка от сняг и камъни, която тежеше един милион тона. През редиците им плъзнаха светкавици, жадни енергийни пипала, които ги превърнаха в прах.

Хаосът изчезна. Тор загледа хилядите си мъртви врагове по склоновете. Сетне се обърна право към мен.

— Мислиш ли, че мога да направя това с жезъла, Магнус Чейс? — изрева той. — ПОБЪРЗАЙ С ТОЗИ ЧУК!

А после, понеже си беше Тор, надигна десния си крак и изпърдя една гръмотевица.

На следващата сутрин ме събуди Хартстоун.

Имах чувството, че съм вдигал Мьолнир от лежанка цяла нощ, но успях да се добера до душа, а след това да се облека с елфическа риза и дънки. Трябваше да навия ръкавите и маншетите около шестнайсет пъти, за да ми станат.

Не бях сигурен, че трябва да оставяме Блицен, но Хартстоун реши, че приятелят ни ще е в по-голяма безопасност тук, отколкото на мястото, където отивахме. Поставихме го на матрака, а после двамата излязохме от къщата. За щастие, без да се натъкваме на господин Алдерман.

Инге се съгласи да се видим в задната част на имението. Намерихме я да ни чака на мястото, където добре поддържаната ливада се срещаше с редица от криви дървета и храсталаци. Слънцето отново се издигаше, като оцветяваше небето в кървавооранжево. Дори с тъмните очила очите ме боляха зверски. Нелеп красив изгрев в нелеп елфически свят.

— Не ми остава много — затюхка се Инге. — Купих си десетминутна почивка от господаря.

Това отново ме разгневи. Запитах се колко ли струва да бия господин Алдерман десет минути с тъп предмет, но реших, че не ми се ще да губя ценното време на Инге.

— Бърлогата на Андвари е по реката — посочи тя към дърветата. — Последвайте течението надолу до водопада. Той живее в езерото на дъното.

— Андвари? — попитах аз.

— Така се казва — кимна притеснено тя. — На стария език означава Бдителния.

— И това джудже живее под водата?

— Във формата на риба — каза Инге.

— Разбира се.

Откъде знаеш това?, изписа със знаци Хартстоун към Инге.

— Е… господарю Хартстоун, хулдерите имат естествена магия. Не бива да я използваме, ала… усетих присъствието на джуджето последния път, когато се разхождах в гората. Господин Алдерман търпи дивото до собствеността си само защото… сещате се. Хулдерите имат нужда от гора наблизо, за да оцелеят. А и той може винаги… да наеме други помощници.

Тя каза „наеме“, ала аз чух „улови“.

Десетминутната сесия с тъп предмет ми звучеше като все по-добра и по-добра идея.

— Та това джудже — подех аз, — какво прави то в Алфхейм? Слънцето не го ли превръща в камък?

Кравешката опашка на Инге се размърда.

— Според слуховете, които съм чувала, Андвари е на повече от хиляда години и владее могъща магия. Слънцето почти не го засяга. Освен това той се крие в най-черните дълбини… Предполагам, е смятал Алфхейм за безопасно място. Златото му е било крадено и преди от джуджета, хора и дори богове. Но кой би потърсил едно джудже и съкровището му тук?

Благодаря ти, Инге — направи знак Харт.

— Вие само се пазете, господарю Харт — изчерви се хулдерката. — Андвари е лукав. Съкровището му е защитено с всевъзможни заклинания. Съжалявам, задето мога да ви кажа само къде да го намерите, но не и как да го победите.

Хартстоун прегърна Инге. Уплаших се да не би бонето на бедното момиче да изскочи като коркова тапа.

— Аз… моля ви… късмет! — и тя избяга.

— Влюбена е в теб, откакто сте деца, нали? — обърнах се аз към Хартстоун.

Той ме посочи, после завъртя пръст срещу слепоочието си. Ти си луд.

— Както кажеш — отвърнах аз. — Само се радвам, че не я целуна. Щеше да припадне.

Хартстоун изсумтя раздразнен. Хайде. Имаме да обираме джудже.